Крис Бънч
Кралят-маг (21)

21.
Възмездие

Роговете и камбаните огласиха съдбата на разбунената тълпа, както и нашето спасение, и товиетите го разбраха. Група бунтовници нападна кейовете, но се разпръсна от стрелите, полетели от корабите и от дошлата за посрещането част, която бях събрал набързо.

После от корабите започнаха да се нижат дълги войнишки колони, понесли оръжията с лекотата на дългия опит. Не обръщаха внимание на гневните викове и закани от другия бряг, а се оглеждаха зорко, преценяваха новото бойно поле и също така и плячката, която можеше да им предложи то.

Нямаше песни, нямаше бляскава показност и ми се дощя да хвана всеки оцелял Шлем за врата и да му кажа: „Виж, на това му се казва войници, не като вашия боклук с тръбачите, парадите и знамената!“

Генерал Търбъри и Тенедос пристигнаха тъкмо когато на брега слизаше фактическият командващ, при нормални обстоятелства — командирът на Варанската гвардия. Домин Мирус льо Балафре бе висок кокалест мъж, гладко обръснат, с къса коса и нашарено с белези лице. Познавах го само по име — кавгаджия, майстор на фехтовката, дуелист, убил не един свой противник, изключително уверен и способен боен командир.

Щом слезе на сушата, застана мирно и отдаде чест на генерал Търбъри.

— Вече си мислех, че изобщо няма да дойдете — каза генералът.

— И аз мислех същото — отвърна доминът. — Трябваше да очакваме съпротива от мига, в който тръгнахме по реката. Но не го направихме и… платихме скъпо за самоувереността си. Както и да е, вече е все едно. Сър. Имам честта да ви представя освободителните сили на Никиас, тринадесет дивизиона, шест конни и седем пехотински. Чакаме вашите заповеди.

Генерал Търбъри се поколеба, но Тенедос пристъпи напред.

— Сър, може ли да ви предложа съвет?

Домин льо Балафре го изгледа навъсено.

— Кой в името на ада сте вие, сър, ако смея да запитам?

— Ясновидец Лайш Тенедос, специален съветник на армейския генерал. Сър.

Двамата се изгледаха твърдо. Домин льо Балафре първи сведе очи, но усетих че сблъсъкът на волите тепърва започва. Генерал Търбъри се обърна към чародея.

— Казвайте, сър. На вас винаги първи ви хрумва нещо.

— Сър — заговори Тенедос. — Смятам, че не трябва да чакаме и да обсъждаме някакъв твърд план. Да действаме незабавно. Разположете дивизионите си в парковете, раздробете ги в бойни формации и на разсъмване да нахлуят из града. Товиетите изобщо няма да очакват това.

Генерал Търбъри примигна и се обърна към льо Балафре.

— Това възможно ли е?

Доминът беше също толкова стъписан като генерала. Но помисли и се усмихна.

— Да. Това можем да го уредим. Да, разбира се. Къс и рязък удар по тълпата. Сър, мога да гарантирам, че Варанската гвардия ще е готова и… да помисля… поне половината, най-вероятно повечето дивизиони. Може би всички — разсъди той на глас. — Бих препоръчал само един да се задържи. Седемнадесети Ърейски пиконосци няма да са готови за бой.

Моят дивизион! Жегна ме болка. Какво бе станало с тях? Льо Балафре обясни и едва сега разбрахме защо армията се беше забавила. Не могли да се придвижват по реката толкова бързо, колкото се налагаше, защото по някаква причина продоволствието и двигателните ремъци за „Таулър“ не ги очаквали в пристанищните складове, както уж било уредено. Но нещата станали наистина трагични, когато навлезли в делтата, нагоре по течението от Никиас, малко под град Цикогнара. Там се натъкнали на гъсти мъгли, които ги принудили да се задържат дни наред.

— Не разпознахте ли магия в това, сър? — попита Тенедос.

— Не обръщам много внимание на магьосници — отвърна льо Балафре. — Но този път беше грешка от моя страна.

Генерал Вели, командващият експедицията, въпреки лошото време потеглил отново. Флотата се изгубила в делтата, навлизала в задънени ръкави, затъвала в плитчините. Били нападнати в един дълъг и тесен проток. Флагманският кораб бил ударен с големи канари, хвърлени с катапулти.

— Въпреки че как по дяволите проклетите от боговете бунтовници са успели да ги построят, още повече да го довлекат на позиция в ония проклети от боговете тресавища — умът ми не го побира.

Корабът се наклонил, започнал да потъва и тогава стрелците излезли от скривалищата си и засипали със стрели мъжете, опитващи се да изплуват на брега.

— Тогава убиха генерал Вели. И разбиха ърейците. Техният домин, ъъъ…

— Херстал — подхвърлих неволно. Льо Балафре ме изгледа навъсено — капитаните не прекъсват домините, — но не каза нищо.

— Херстал, да, така беше. Той, плюс адютанта им и близо половината им старши капитани бяха отишли на флагманския за съвещание. Успяхме да извадим само шепа хора и никой от тях не беше офицер.

Значи старият ми враг капитан Ланът беше загинал. Странно, тази вест ме разочарова — с нетърпение очаквах възможност да му покажа колко погрешна е била преценката му за мен. Нападателите им се скрили из блатата също толкова внезапно, колкото се появили.

Продължили напред, намерили главния ръкав, после отново се изгубили.

— Точно тогава ми хрумна една идея. — Льо Балафре се усмихна мрачно. — Бях чул — само слухове, знаете — за тия боклуци и въжетата им за душене. И си помислих, че може да имам шпиони и сред екипажа на кораба, и между офицерите. Не можете да си представите какво намерих у осем от тях.

— Какво направихте с тези товиети, след като ги открихте?

— Ами, обесих ги, разбира се. Много хубаво украсиха мачтите, клатеха се като зрели нарове, люшкани от летния вятър — изгледа твърдо Тенедос. Сигурно очакваше, че цивилният ще се стъписа.

— Много добре, сър — каза топло Тенедос. — Много добре. Обещавам ви, че ще намерите още по-екзотични плодове да ви порадват очите, преди да си тръгнете от Никиас.

Льо Балафре кимна одобрително.

— След това нямахме повече неприятности и късно снощи стигнахме Никиас. Не дебаркирахме, защото, честно казано, не знаехме какво ще е посрещането. Радвам се, че сте могли да удържите.

— Да — каза генерал Търбъри. — Е, да се залавяме с устройването на войската на брега. Докато се подготвим за утре, ни чака дълъг ден.

— Още нещо, преди да се разделим, сър — каза Тенедос. — Този въпрос с пиконосците?

— Да?

— Имах удоволствието един техен ескадрон да ми бъде охрана, докато бях в Кайт, и…

— А, вие сте онзи Тенедос? — прекъсна го льо Балафре. — Моите извинения за грубостта преди малко, сър. Браво на вас, сър. Справили сте се отлично.

— Благодаря ви — Тенедос се обърна към Търбъри. — Та както казах, впечатлението ми е, че са отлични бойци. Мисля, че би било жалко да се лишим сега от службата им.

— Имате предложение?

— Да. Назначете капитан а̀ Симабю за техен домин. Той е от дивизиона и е служил добре.

Доминът и генералът ме изгледаха съсредоточено.

— Нередно е — каза генерал Търбъри. — Много е нередно… хм — помисли малко. — Да скочи цели два ранга нагоре… армейските кадровици няма да го преглътнат.

— В пъкъла да вървят — отсече льо Балафре. — Сякаш ние с теб не изкарахме повечето си кариера в бой с ония лайняни глави, дето само дрънкат кой над кого бил по-старши и кой е от Старшата половина и кой — от Младшата, и кой пред кого седи на банкета. Да го духат всичките. Дано товиетите избият тука колкото може повече от тях.

Генерал Търбъри се усмихна.

— Ох, бях забравил колко си деликатен и дипломатичен в приказките си, Мирус — помисли още малко. — Знаете ли, генерал Протогенес наистина спомена веднъж, че като свърши извънредното положение, би искал да повиши капитана, ако остане жив.

Изгледа ме изпитателно.

— Капитане, смятате ли, че можете да се справите със задачата?

— Сър, знам, че ще се справя — и така си беше. Не се ли разпореждах напоследък, макар и не пряко, с домини и дивизиони? Може би прозвуча самохвално, но изпитвах прилив на увереност.

— В такъв случай, сър, поемам голямата чест да назнача вас, капитан…

— Дамастес, сър.

— … Дамастес а̀ Симабю, за домин на Седемнадесети Ърейски пиконосци. Е, сър, заемайте се със своя дивизион.

Застанах мирно. Домин льо Балафре се огледа и каза:

— Скапано място за повишение. Никакви оркестри, никакви речи, никакви красавици, които да те разцелуват. Я дръж, момче — отвърза отличителния си пояс и го върза на кръста ми.

И така, на един мръсен кей, пред очите на един магьосник, един генерал и един домин, получих първия си дивизион.

Бях горд… и смирен. Спомнях си за вярата на всички онези мъже, от баща ми до бляскавите учители в лицея, от пиконосците до подофицерите, които ме бяха учили как наистина да служа, и знаех, че трябва да докажа пред паметта им, че си е струвало.

Трябваше да оправдая тази вяра.

 

 

Бях решил, че пиконосците ще излязат на другия ден с всички останали и с цената на всичко, дори да се наложеше да ги подкарвам с камшик.

Най-напред намерих дивизионен подофицер Иват, който изглеждаше много гузен — явно помнеше как ме беше подредил заради „фала“ покойният капитан Ланът в Мехул. Казах му, че нямаме време за минали неща. Поисках да се заеме с разтоварването на конете и да са готови за заранта. Отговори ми колебливо, че задачата е почти неизпълнима, но му заявих твърдо, че ако иска да си запази нашивките, трябва да се погрижи заповедта да се изпълни, все едно как. Трябваше да включи целия дивизион, особено хората от ескадрона на Мечката, поддържащата част.

Изпратих хора да потърсят легат Йонджи, легат Петри и ескадронен сержант Карджан.

Наредих ескадронен сержант Биканер да се яви незабавно при мен и го уведомих, че го повишавам в легат. Погледна ме стъписано, но повишението го зарадва. Добре че той поне не беше като Карджан. Наредих му да поеме личния състав на дивизиона и всички да се съберат на сборното място, което посочих на картата, на брега на едно от езерата в парк Хайдер. Казах му да разчисти всички цивилни в района, но да го направи учтиво, защото най-вероятно ще са благородници, колкото и дрипаво да са облечени, и ще се премерят добре в задника му, когато в столицата се върнат редът, нормалните порядки и дребнавата злоба.

След това събрах дивизионните офицери и се представих. Повечето ме помнеха, макар и само като млад легат, който уж беше извършил нещо нечувано, след което е изкупил греха си в Пограничните земи. Обръщението ми беше кратко и простичко. Заявих им, че ще има промени, че някои ще включват неочаквани повишения и че ще се наложи да затаят недоволството си за по-късно, иначе ще съм изключително недоволен и ще приложа извънредните мерки, каквито налагат тези извънредни обстоятелства.

Заявих им, че винаги съм се възхищавал на домин Херстал, което до голяма степен си беше истина, и че се надявам достойно да командвам дивизиона, който той е изградил. Завърших с думите, че ни очакват ужасни дни и че ще им е нужен целият кураж и опит дори само за да оцелеят.

— Но трябва да оцелеете на всяка цена, иначе няма да мога да изпълня задачата си без вас. Водете бойците си колкото може по-добре, винаги препускайте в галоп натам, където изкънти стомана, и няма да видите неодобрение в очите ми.

— И накрая — приключих, — ще се изправите срещу коварен, зъл и двойствен противник. Залагайте на опита на своите бойци. Искам да проявите предпазливостта на елена, хитрината на тигъра, куража на лъва, ловкостта на леопарда и бързината на гепарда, а когато влезете в битка — силата на мечката.

Изгледах ги един по един.

— Е, вървете при хората си и ги водете както сте правили досега!

Малко помпозно може би, особено от устата на двайсет и две годишен, говорещ на по-възрастни мъже, някои вече наближаващи петдесетте, но не толкова лошо като някои насърчителни речи, които бях слушал… или произнасял, като си помислиш. Тъй или инак, офицерите отвърнаха с разпокъсани одобрителни възгласи, преди да се разпръснат. Но знаех, че още не са си съставили мнение за мен и че ще го съставят едва когато се сблъскаме с врага.

Аналогията с животните, на които бяха кръстени ескадроните, ми хареса, затова я повторих пред строения в пълен състав на езерния бряг дивизион. Казах им, че трябва да мислят за мен като за нов в частта, така че нямам нито черни овце, нито фаворити. Всеки получава чиста дъска и нова възможност.

— Служете твърдо и служете добре… и останете живи! Нека ония кучи синове да мрат за каузата си!

Сержантите надигнаха възгласи и бойците се включиха след тях. Йонджи и Петри пристигнаха тъкмо когато приключвах и им махнах да дойдат при мен.

— Поздравления, капитане — каза Йонджи. — Казах ти, че един ден ще станеш генерал, и ето, тръгна вече нагоре.

— Благодаря, но си спести поздравленията. С охраната на семейство Калведон приключи. Повишен си в капитан и искам да поемеш ескадрон Елен. Капитанът им се е удавил на идване. Те са дивизионните съгледвачи, но съм сигурен, че има какво да научат от теб за промъкванията в тила.

Йонджи се ухили.

— Няма да споря за това. Но как нуманцийци ще приемат да ги командва един презрян планинец?

— Ще им хареса — уверих го. — Защото в задните редици винаги има място за прости конници, които доскоро са били с по-висок чин.

— Ясно, домин. Веднага отивам да прегледам новата си част. А, още нещо, сър. Имам съобщение за вас.

— Дай ми го.

— Трябва само да го покажа, сър — и посочи.

В другия край на парка, отвъд дивизионния район, видях Маран, яхнала кон. Махнах й, макар че сигурно като домин трябваше да покажа повече достолепие. Тя също ми махна, обърна коня си и препусна към града. Изпитах прилив на обич и гордост; разбираше, че в момента нямам време за нищо освен за своите пиконосци.

Беше ред на Петри.

— Поеми ескадрона на Тигъра — казах му. — Не би трябвало да имаш проблеми — те бяха най-добрите в дивизиона. Щях да те направя свой адютант, но си адски ценен за това. И вече си капитан, Мерша.

Все едно че му дадох трона на Майсир.

— Благодаря ти, Дамастес… тоест, домин. Е, вече ще им покажем какво можем, нали? — ухилихме се като стари заговорници, той отдаде чест и тръгна.

Накрая привиках и ескадронен подофицер Карджан. Казах му, че ще служи като моя дясна ръка. Че не мога да го повиша, тъй като не може да има повече от един дивизионен подофицер, но че очаквам да служи в това качество. Предполагам, че вече бе започнал да свиква с внезапните промени, защото само изсумтя и каза, че отива да се погрижи за конете ни за утре.

И така, Седемнадесети пиконосци се залови с невъзможната ни задача.

 

 

Три часа преди съмване изпитвах леко удовлетворение, че може би ще сме готови, както бях обещал, когато пристигна вестоносец и съобщи, че генерал Търбъри ме вика в кулата за заседание.

Голямата трапезария беше разчистена от мебелите и по стените бяха окачени големи карти на Никиас. Един по един дивизионните командири, току-що пристигнали в столицата, докладваха. Вече се бяха представили домините и капитаните на четирите столични дивизиона, в това число и бившият ми командир в Златните шлемове домин Леар.

Стана ми любопитно, като видях Кутулу и няколкото му помощници да си говорят с Тенедос, всеки понесъл голямата си кутия с досиета.

Генералът призова за внимание и каза, че ще си получим заповедите от ясновидеца.

Тенедос отиде до картата и без да чете записки, нито да прави паузи, обясни на всеки от нас какви са задачите ни и в кои части на града ще се движим. Каза, че всеки домин ще получи по двама помощници: единият офицер от Никиаския гарнизон, а другият — от градската стража, който, по неговите думи, бил „специалист по товиетите“.

— Вслушвайте се в съветите им, господа, защото информацията им е точна. Ще ви придружават и други стражи, които вече са получили задачите си — замълча за миг. — Желая ви всичко най-добро. Този път ще воюваме за Нуманция и за нейното бъдеще.

Забелязах как няколко старши офицери се спогледаха и не беше трудно да отгатна по физиономиите им какво си мислят — това не беше някакъв досаден щабен педант, отдалечен от суровите реалности на войната. Може би ясновидец Тенедос наистина заслужаваше уважението на армейското командване.

След няколко окуражителни думи генерал Търбъри ни освободи.

Седмица по-късно Тенедос ми каза, че същия следобед генерал Търбъри му предложил пряко повишение в генерал, но той отказал. Попитах защо и той ми отвърна:

— Честно казано, защото не искам нито една следа от стария ред да намокри пеша на дрехата ми. Но не казах това на генерала, а че чувствам, че ще съм от повече полза, ако наблюдавам нещата отвън.

Бях се смаял, тъй като имах представа за стремежите на Тенедос, а носенето на червената диагонална препаска на генерал щеше да е голяма крачка към тяхното постигане. Но ясновидецът винаги предпочиташе да стреля само когато знае, че ще улучи.

 

 

Когато войските навлязоха в Никиас, все още беше тъмно. Рота по рота и ескадрон по ескадрон армията настъпваше към указаните квартали. Стражите подтичваха зад тях.

Първата цел бяха надписите по стените и знаците. Разкъсваха ги или ги покриваха с бяла боя. След това войниците навлизаха, улица по улица — методично, както им бе заповядано.

Първо се завземаха четирите ъгъла на карето и се поставяха външни постове. След това бойците нахлуваха в сградите — къща по къща, никога по-малко от едно отделение. Претърсваше се всеки етаж, всяко жилище. Пищяха жени, плачеха бебета, мъже се опитваха да се бранят, но без успех. Ако се намереха явно плячкосани вещи, обитателите се изкарваха на улицата. Ако предметите се окажеха незначителни, стражите записваха имената на хората и ги освобождаваха с предупреждение. По-големи предмети, злато, складирани деликатеси и твърде много облекло — и всички възрастни се предаваха на градската стража, която ги откарваше до затворническите заграждения, вдигнати пред Двореца на Властта.

Ако се намереше жълто копринено въже или друго доказателство за извършено сериозно престъпление, например — ако намереха полицейска сабя или оцапана с кръв палка, на мъжете и жените от това жилище се заповядваше да чакат под силна охрана.

Претърсването продължаваше къща по къща, сграда след сграда, докато не се провереше цялото каре.

Въжетата се окачаха на уличните стълбове и товиетите и мародерите бързо увисваха на тях.

Войниците се престрояваха и настъпваха към следващото каре, а след тях оставаха поклащащите се тела и пронизителните писъци в летния въздух.

Това гласяха дадените ни заповеди, подпечатани от Властта на Десетимата. Знаех, че онези слабаци няма да намерят кураж за подобна безскрупулност и че тази политика е наложена от ясновидеца.

Тълпата и товиетите бяха стъписани и парализирани от бруталната ни и неумолима тактика. През целия този ден и на следващия избухваха улични насилия, бързо премазани от войници, които не държаха в ръцете си парадни жезли и затъпени пики, а мечове и копия.

Но не загиваха само цивилни. Малки, отчаяни групи мъже извършваха внезапни атаки и цели отделения падаха с писъци; винаги се намираше по някой безмълвен стрелец, който да пусне поне една стрела. Бяха по един тук, по двама там, но армията кървеше тежко — даваше по над сто жертви на ден.

Това умиротворяване продължаваше ден след ден. Започна да ми призлява от клането, но стисках зъби и продължавах. Ставаха неща поне толкова лоши, ако не и по-лоши, отколкото по време на безредиците. Метежниците поне можеха да се оправдаят с виното или с гнева си. Но ние — не.

Ще ви дам само един пример: яздех с ескадрона на Лъва към нов квартал и минавахме през район, прочистван от Варанската гвардия. Видях как войниците нахлуха в поредната жилищна сграда и писъците почнаха. На горния етаж изтрещя прозорец и видях как някакъв сержант изхвърли нещо долу. Превъртя се във въздуха и тупна на улицата, недалече от мен. Беше момче, не повече от десетгодишно.

Намерих офицера, командващ ротата, и му се развиках побеснял. Той ме изгледа безизразно, изчака ме да свърша и ми отвърна твърдо, все едно че не бях по-старши от него:

— Съжалявам, сър. Но изпълнявам заповедите си — помислих да го посека, но кръвта ми беше омръзнала. Върнах се при Лукан. — Освен това — подвикна той зад гърба ми — не е голяма загуба. От гнидите се пръкват въшки.

Реших случаят да не остане безнаказан, но вместо да се оплача на неговия домин, льо Балафре, отидох при Тенедос.

Заварих го в кулата; наглеждаше шестима души, които мъкнеха голяма поочукана мраморна статуя към покоите му на горния етаж. Дръпнах го настрана, разказах му какво се е случило и заявих, че това не е единствената жестокост, която виждам да се върши от бойците ни. Казах, че някой трябва да озапти армията, преди всички да се превърнем в също толкова побесняла и злочинстваща сган.

— Домин а̀ Симабю — отвърна той, — не изпитвам съчувствие към вас. Може би ви е нужно малко повече желязо в душата. Товиетите и онези, които се биеха с тях, не показваха съчувствие към нас — нито към мъж, нито към жена или дете. Обявиха ни пълна война. Ние се бием по техните правила и вече е твърде късно да ги променим. Един десетгодишен е достатъчно голям, за да изнесе някое паве на покрива и да счупи с него един войнишки череп. И двамата сме виждали как става това, виждали сме и още по-малки момчета и момичета с окървавени ръце. Можем да намерим хора, които да оплачат невинните, след като изловим и последния виновен.

— Ние сме в състояние на война — приключи той. — Вие и останалите в армията получихте законни заповеди от владетелите на Нуманция. Сега просто ги изпълнете, сър.

 

 

Същата вечер пиконосците бяха върнати в отбранителния кръг и получиха цяла нощ почивка и възможност да почистят дрехите и снаряжението си. Използвах това време, за да се видя с Маран.

Все още бях толкова потиснат от гледката с мъртвото дете, че не чувствах нито похот, нито страст. Разказах на Маран за случилото се и тя се ужаси също като мен. След малко промълви:

— Не знам какво да ти кажа, обич моя. Мога ли да направя нещо?

— Не знам дали изобщо може да се направи нещо — отвърнах искрено. — Чувствам се все едно, че са ме хвърлили в някаква мръсна локва и колкото повече се опитвам да се измъкна, толкова повече затъвам.

Станах, отидох до прозореца и се загледах към града. Маран дойде при мен.

— Може да прозвучи глупаво — промълви тя. — Но помниш ли как изглеждаше миналата седмица? Виждахме само пожари и мрак. Виж сега.

Отдалече и в тъмното, градът наистина като че ли се връщаше към нормалното. По хълмовете, където живееха богатите, вече тук-там примигваха светлини — по-смелите от знатното съсловие бяха намерили кураж да се върнат по домовете си. Газта по булевардите около двореца също беше запалена и всичко изглеждаше почти като преди, въпреки че имаше твърде много петна от непрогледен мрак и развалини.

— Хайде, мили Дамастес — промълви тя. — Никакъв отговор не знам, ти също. Но имаме един друг и можем да поспим, и може би утре ще е по-леко.

Беше права. Взех я в обятията си и нежно я погалих по меката коса.

От горния етаж, в покоите на Тенедос, чух гръм и трясък. Измъкнах меча от ножницата, изхвърчах през вратата и нагоре по стълбите. Кучите синове бяха успели да се доберат до ясновидеца!

Заблъсках с юмрук по вратата и Тенедос я отвори.

— Добре ли сте?

— Да. Всичко е наред — погледна над рамото ми, обърнах се и видях други мъже, напиращи по стълбището с извадени оръжия. — Провалих един свой експеримент — обясни той. — Няма защо да се тревожите. Моите извинения.

Последва сумтене и смях, след като спасителите се огледаха — изхвърчали кой по долна риза, кой по гащи, кой с един ботуш, след което се изнизаха по стаите си. Аз обаче се задържах и надникнах през вратата. В работната му стая цареше пълна бъркотия, парчета мрамор се бяха пръснали навсякъде по пода.

— Велики богове! — възкликнах. — Какво стана?

— Изпробвах едно заклинание, което всъщност не се обърка, както им казах, а тъкмо обратното. Слава на Сайонджи, че дадох на Расена силна доза приспивателно.

На една кръгла маса имаше изрязан издължен триъгълник с изписани около него символи. В центъра на триъгълника имаше кръг, а в него — нещо, което в първия миг помислих за купчинка скъпоценни камъни. Погледнах по-внимателно и видях, че примигващите отражения от огъня в камината идват от най-обикновени парченца счупено стъкло.

— Какво е това?

— Това е, или по-точно мисля, че е точно каквото търсех.

— Което означава?

— Което означава, че се позовавам на привилегията на магьосника да е загадъчен и че ще ти кажа повече, когато сам реша… или когато заклинанието бъде приложено. Надявам се да стане след не повече от ден-два. Благодаря ти за бързата реакция, Дамастес. А сега — лека нощ.

Свих рамене и си тръгнах. Щом Тенедос бе решил да не ми казва, нищо не можех да направя, за да измъкна и дума от него. Казах на Маран за случилото се, докато се събличах. После гледката с онова момче, лежащо мъртво на улицата, се върна отново в ума ми.

Потръпнах и легнах. Маран ме погледна в очите.

— Искаш ли да се любим?

— Не. Не мисля, че ще мога.

Тя духна светилника и прошепна в тишината:

— Искаш ли да те прегърна?

— Повече от всичко.

Прегърна ме и отпусна глава на рамото ми. Погалих гладкото й лице. След малко тя въздъхна леко и заспа. Лежах буден още дълго, загледан в тъмното.

 

 

Товиетите бяха прекършени. Всички квартали бяха усмирени, въпреки че, разбира се, никой с капка разум в главата не излизаше нощем, пък и денем хората ходеха на групи от поне десетина души.

Товиетите бяха прекършени, но не унищожени, затова армията и стражата започнаха наказателните патрули.

Капаните изщракваха, щом войнишкият взвод, подкрепен от отряд стражи, се спреше на някой адрес, обикновено на разсъмване. Старшият на стражата извикваше имената от списъка си и започваха да излизат сънени мъже и жени.

Това бяха известни товиети, от дългите списъци, събрани от Кутулу и неговите помощници.

На вратовете им се връзваше жълто копринено въже и смъртната присъда се прочиташе. Кутулу и стражите му разполагаха с купища формуляри, всички подпечатани от Властта на Десетимата. Необходимо беше само да се попълни поредното име, да се преметне въже на някой уличен стълб и присъдата се привеждаше в изпълнение.

Приличаше на разчесване на кон. Армията в началото беше грубото чесало, а сега по-финият гребен метеше столицата.

Умираха не само бедняци. Видях едно познато лице, колкото и да беше почерняло. Конт Комроф, онзи, който бе отхвърлил титлата си и бе решил, че всички трябва да живеят в бедност и на извара, явно беше намерил по-динамична философия, след като жълтото копринено въже бе стегнало шията му.

Никиас, макар и в руини, се възстановяваше. Само пристанищната зона все още оставаше опасна. Не можехме да пратим в онези катакомби дори части в пълен боен състав, без да понесем тежки загуби. Но знаехме — както и те, — че краят е само на няколко дни разстояние.

Един следобед Тенедос ме повика в кулата и каза:

— Утре вечер ще приключим с този кошмар. Агентите на Кутулу са открили, че последните елементи на товиетите, техните водачи и най-големите фанатици, се готвят да окажат последна съпротива, да свалят колкото може повече войници, когато нападнем пристанището. Сигурно си въобразяват, че такова кърваво жертвоприношение ще съживи Так.

— А защо все още не се е появил? Избиването на последователите му едва ли го радва.

— Защо да го интересува? Той е демон, едва ли е способен да разсъждава, поне така, както ние го разбираме. Бих допуснал, че смъртта, всякоя смърт, дори да е на собствените му хора, му дава ядене и пиене. Съмнявам се да чувства някаква лична заплаха, докато и последният му следовник не срещне съдбата си. Възможно е да е напуснал града и да се е върнал в Пограничните земи, или на други места, където го боготворят. Не че смятам да рискувам. Направих няколко предпазливи заклинания и открих, че товиетите все още използват за свой щаб онази бърлога, дето я открихте двамата с Кутулу.

— Не мога да го повярвам, сър — отвърнах. — Това е съвсем глупаво. Скривалището беше разкрито. Не би ли трябвало да си намерят друго?

— Съгласен съм, че не проявяват особена интелигентност, поне от наша гледна точка. Може би си мислят, че Так е убил натрапниците или че нахлулият е бил само моят анимункулус, под магическа команда. Също така възможно е да са толкова арогантни заради слабостите ни, колкото Властта на Десетимата към тях, преди да избухнат убийствата. Все едно, искам да събереш щурмови отряд от дивизиона си. Може би някои от онези юнаци, които бяха с нас при оттеглянето ни от Саяна, ще пожелаят да добавят малко приключение в живота си. Не повече от двайсет души. И да, лично ще придружа щурма, което е абсолютно необходимо, а не е авантюризъм, домин. Сега ще ти покажа защо.

Взе една кутия и я отвори. Вътре имаше парчета натрошено стъкло като онова, което бях видял преди няколко нощи.

— Помниш ли колко бях ядосан, докато се мъчех да накарам онези идиоти от Братството на тружениците да се потрудят заедно и да съставят едно Велико заклинание? Е, времето ми се изчерпи, макар все още да съм убеден, че това е възможно. Вместо това се снабдих със стъклени бутилки, издухани от една вана с разтопено стъкло, и ги раздадох по една на всеки член от братството. Накарах всеки от тях да направи едно-единствено, еднакво заклинание. След това събрах бутилките, счупих ги и взех по едно парче от всяка, което е резултатът от заклинанието. Законът за свързването вече действаше, така че направих друго заклинание, прилагащо Закона за въздействието, и отгоре на всичко това хвърлих трето.

— И какъв е резултатът?

— Дамастес, караш ме малко да се срамувам от теб. Няма да ти кажа, и не от някакво желание да съм загадъчен, а от лично разочарование, че още не си го свързал с доказателството, видяно от собствените ти очи. Ако не се досетиш до утре вечер, навярно ще можеш да го видиш, когато се хвърли наистина.

Имах един последен въпрос:

— А Кутулу? Той ще дойде ли с нас?

— За какво ми е? — отвърна Тенедос. — Неговата работа ще започне след нападението. Дотогава не бива да излагаме възможностите му на риск. Отивай сега да си подготвиш бойците. Трябва да приготвя още няколко заклинания — просто за всеки случай.

 

 

Естествено доброволците се оказаха много повече от двайсет — два пъти повече бяха само от ескадрон Гепард, вече оздравели от раните и болестите, получени при оттеглянето от Кайт, и върнали се в дивизиона.

Всеки офицер на Пиконосците пожела да се включи и се боя, че отрядът малко понатежа с високи чинове, след като взех капитан Йонджи й легат Биканер. Капитан Петри ме погледна мрачно, когато му отказах, но исках с Пиконосците да остане невредим поне един офицер, когото познавам.

Привечер целунах Маран за довиждане и се качих при ясновидеца Тенедос. Този път одобрих облеклото му: тъмна плътна туника и панталони, къса патрулна пелерина и ботуши с кончови до средата на прасците. На колана си бе вързал кожена кесия с магическите си принадлежности. Също като на останалите, основното му оръжие беше кама. Освен това носеше малко дървено сандъче. Допуснах, че в него са съставките на специалното заклинание, с което толкова се гордееше.

Също така беше разработил план как да стигнем незабелязано до брега. Оказа се малко сложен и включваше отвличащи действия на войниците, блокирали пристанището от останалата част на града, та получилата се суматоха да прикрие групата ни, докато се промъква през фронтовата линия.

— Помолихте ли вече армията за отвличането?

— Да. Ще бъде Десети хусарски и дадох на домина дубликат на това — вдигна ръка и ми показа една много грозна месингова гривна. — Когато я потъркам, ще усети ощипване от своята и ще разбере, че е време да започне. Ще се придвижим от фронта на Хумаянски пехотен.

— Мисля, че имам по-добра идея… макар че идеята ви за отвличаща маневра е добра.

— Казвай — подкани ме Тенедос, малко ледено. — Все още се уча в тактиката.

— Сър, струва ми се, че сте пропуснали по-лесния път.

— И той е?

Посочих и той се наруга сам.

— Ама разбира се! Сам трябваше да се сетя. Ще пратя куриер да предаде на Хумаянски пехотен да не ни чакат.

 

 

Бях посочил река Латейн, блеснала под залязващото слънце, и вече бях осигурил пет плоскодънни лодки. Натоварихме се в тях, отвързахме въжетата и се оставихме течението да ни понесе към вражеското ядро. Всички се бяхме облекли в тъмно, камите бяха на коланите ни и носехме малки торби с другите инструменти, необходими за удара ни.

Имаше достатъчно светлина, тъй че изобщо не се съмнявахме в посоката си. Бях наредил на хората да залегнат в лодките. Когато наближихме щаба на товиетите, прошепнах на Тенедос да си потърка гривната. След няколко мига чух вдигналата се врява, щом хусарите започнаха отвличащата атака, загребахме към един от паянтовите кейове и привързахме лодките.

Слязохме безшумно на брега. Складовете наоколо бяха почернели от пожарите и усетих вонята на изгорели разлагащи се трупове.

Товиетите можеше да са глупави, че не бяха изоставили бърлогата си, но този път поне бяха поставили човешка охрана. Бяха трима и почти изпитах съчувствие към тези нещастни глупаци. Единият дори си подсвиркваше от скука, другият крачеше ритмично напред-назад, а третият стоеше до самата вода и гледаше втренчено към другия бряг.

Пипнах няколко ръкава — Йонджи… Карджан… Свалбард — и тримата тръгнаха напред, с извадени ножове. Чух само едно тихо цопване, когато пуснаха във водата третия пазач. Труповете на другите двама бяха довлечени до купчината полуизгоряло дърво и моите трима убийци отново се озоваха до мен.

Намерихме капака. Тенедос вдигна ръка да изчакаме, пипна се по слепоочията, докосна с пръсти дървото и кимна. Можех да продължа. Не беше усетил магически аларми. Зашарих с камата, намерих жлеба, натиснах и капакът безшумно се повдигна.

Все още не можех да повярвам, че не е капан, но след като изчакахме няколко секунди и не стана нищо, понечих да сляза по рампата. Тенедос обаче ме спря и поклати глава. Подаде ми сандъчето си и заслиза пръв. В първия миг си помислих, че е чисто перчене, но после се сетих, като го видях как внимателно стъпва, с изпънати напред ръце като пияница, мъчещ се да задържи света наоколо си стабилен, докато върви, че има право да поведе — беше единственият, който можеше да спре с контразаклинание очакващата ни магия.

Спря се два пъти, всеки път извади от кесийката си нещо и прошепна заклинание. Първия път не видях нищо, но втория път за миг мракът засия тъмночервен, а може и да е било илюзия.

Господарите на товиетите този път се бяха постарали да се пазят по-добре.

Тръгнахме по тунела, после видяхме светлина и чухме гласове. Този път нямаше пост. Явно товиетите бяха решили, че на магията може да се разчита повече за охрана, отколкото на стоманата. Тенедос взе сандъчето, а аз изпълзях няколко стъпки напред и надникнах в залата.

Преброих седемнайсет мъже и жени. Бяха се събрали около маса с пясък, на която бяха моделирали пристанищната зона, говореха си тихо и сочеха разни участъци — явно обсъждаха последния си щурм, напълно погълнати от работата си. Навсякъде по стените висяха карти. Ако бяха само мъже, в униформи и не толкова размъкнати, щеше да прилича съвсем на заседание на военен щаб.

Изпълзях обратно при хората си и вдигнах палец. Всичко беше както трябва. Мъжете извадиха оръжията си. Всеки държеше нож в едната си ръка и платнена торба с пясък в другата. Щяхме да убиваме, ако потрябва, но се надявахме да не се наложи — труповете щяха да са безполезни.

Допълзяхме всички до края на тунела. Мъжете ме гледаха. Един дъх… втори… трети… ръката ми се спусна надолу и нахлухме в залата!

Чуха се два-три писъка и торбите се размахаха. Само неколцина от товиетите успяха да извадят оръжия и бяха или посечени, или съборени. Две от жените затичаха към изхода, но точно хвърлените торби ги свалиха.

Видях само един паднал от нашите, в безсъзнание или мъртъв; друг беше пострадал леко — беше коленичил и се мъчеше да си поеме дъх след случайно улучилия го ритник. Още няколко души бяха получили дребни рани, на бързо ги превързаха.

Около нас се търкаляха телата на седемнадесетте товиетски водачи — мъртви, зашеметени или ранени. Успехът ни беше смайващ — нямаше викове и врява. Но все пак бяхме вдигнали шум и късметът ни едва ли щеше да се задържи дълго.

Мъжете вече вадеха въжета от торбите си, връзваха ръцете и краката и запушваха устата на дванайсетимата товиети, за които смятахме, че ще оживеят. От другите двама бяха издъхнали, а последните трима едва ли щяха да оцелеят. Точно така бе наредил Тенедос: убивате само ако се наложи. Трябваха ни колкото може повече, способни да говорят.

Дотук рейдът беше изключително успешен, още повече че един от просналите се мъже простена, върнал се към живота, и се надигна. Лично аз не бях толкова доволен — бях се надявал, че ще заваря калиеца Мейлбранч между товиетите, но го нямаше. Но после видях дебелия брадат мъж, водача на Никиаската секта, легнал овързан на пода, а до него маркиза Фенелон: гледаше ни с очи, пълни с омраза.

Реших, че Тенедос трябва да е щастлив, но той се заозърта тревожно.

— Да бързаме. Усещам нещо. Нещо идва насам.

Не беше нужно да ни подканя — само след секунди заизнасяхме вързаните мъже и жени, а ранените ни получиха помощ да се измъкнат през тунела.

А после земята изтътна и се разтърси, както предния път, и се заозъртах дали няма пак да видя онази ужасна къртица-чудовище. Нищо не видях, но подът се затресе още по-силно, тухлените стени застенаха и чух бликналата вода от дъното на тунела — реката бе започнала да се влива в него.

Продължихме по рампата на бегом, пороят ревеше само на няколко крачки зад нас, изхвърчахме навън в нощта, а зад нас вече нямаше и следа от пиратската бърлога — имаше само черно кипнало езеро.

Земята продължаваше да се тресе, дървеният кей заскърца, готов всеки момент да се разпадне.

Погледнах надолу по реката, към морето — и видях Так!

Не знам къде се беше крил — под водата, в някой склад или дупка, или може би някъде там имаше врата към неговия свят.

Приближаваше се, протегнал към нас ноктестите си ръце, готов да мачка и разкъсва като в моя кошмар, и чух отново онова непоносимо стържене на метал и пронизителния вой като в товиетската пещера в Пограничните земи.

Този път не беше окъпан в светлина и слънчеви цветове, а бе обгърнат в мрак и лунна светлина. Привличаше цялата светлина на звездите и лунния сърп и отпращаше смъртно бледи лъчи над водата и сградите, докато газеше към нас. Чух викове на ужас — и на безмерна радост, когато пленените мъже и жени видяха своя бог и унищожител.

Неколцина от бойците ми, които не бяха идвали с нас в пещерата и не бяха виждали Так досега, се поколебаха, готови да се разбягат.

— Стой на място! — изревах и викът ми ги върна в оковите на дисциплината. Те смъкнаха пленниците ни на земята и се приготвиха за бой, насочили ножовете си срещу чудовището.

Тенедос бързо отвори сандъчето. Късчетата отразена светлина разкриха стъклените парчета, задържани незнайно как в чертите на кръга и триъгълника.

Тенедос взе две късчета, изправи се и протегна ръце към Так, който беше вече на по-малко от сто разкрача и пищеше пронизително. Чародеят запя монотонно и гласът му закънтя над реката, по-силен и от демонската песен на смъртта:

Малки гласчета,

малки чарове,

прекършена магия,

разбити вълшебства.

Вие сте ехо,

ехо на друг,

а той отразява

гласа на друг.

Елате сега.

Съберете се.

Докоснете брата си.

Почувствайте брата си.

Едно сте.

Мои сте.

Аз ви държа.

Аз ви отпращам.

Мои сте.

Аз съм баща ви.

Покорете се.

 

Ахела Махела Лехандър.

 

Държа ви.

Повелявам ви.

Пращам ви.

Търсете целта си.

Търсете врага си.

Намерете го,

както ви учиха.

Ударете сега.

Удряйте здраво.

Удряйте всички.

Като един.

Не зная как да обясня какво видях, но от сандъчето нещо се надигна. След време разбрах какво е било заклинанието — всяко от онези късчета стъкло бе резултат от разбито заклинание и всичките тези заклинания бяха съчетани от Тенедос като символи, които да сътворят невъобразимо мощна магия, онази, която беше разбила мраморната статуя при изпитанието.

Онова, което видях, беше едва забележимо за окото, трептеше като зноен въздух над огъня, но имаше форма, имаше очертания. Виждах го и в същото време не го виждах, но усетих порив на вятър и магията се понесе към целта си.

Так сигурно беше видял или усетил връхлитащата го участ, защото залитна назад и вдигна ръце пред себе си. Но заклинанието удари право в целта, кристалната „песен“ се пръсна в хаос, като милиони и милиони кристални бокали, потрошени върху камък, а после изведнъж секна и Так се взриви, пръсна се като скъпоценен камък, ударен от майстор ювелир, намерил слабото му място.

Последва дъжд от кристални късове, късове, които се стапяха още докато падаха, и Так го нямаше.

— Свърши — промълви Тенедос в мъртвата тишина.