Крис Бънч
Кралят-маг (14)

14.
Властта на Десетимата

Ако в Саяна си бях помислил, че да си герой е смазващо, то тук направо ни удавиха. Ликуващата тълпа се понесе към нас и двамата с чародея Тенедос се озовахме в ръцете й. Понесоха ни, без да знам накъде. Мисля, че ни разнасяха по всички улици на столицата, все едно дали булевард, или малка пресечка, и всеки искаше да ни пипне, да ни хвърли цветя или да извика, че е готов да ни достави удоволствие по всички възможни начини, от яденето до леглото.

Стараех се да задържа усмивката на лицето си и да се преструвам, че ги поздравявам, макар че в цялата врява нямаше да ме чуят, така че можах да си запазя гласа.

Тенедос кимаше, махаше с ръка все едно, че беше жрец, а не магьосник и очите му сияеха от удоволствие.

За миг голото ласкателство ми се стори съблазнително, но после ми хрумна: „Какво ще стане, ако в следващия миг тази тълпа изведнъж те намрази?“ Същите тези любящи ръце щяха да ни разкъсат за секунди.

Най-сетне ни пренесоха до моста, който пресича един от ръкавите на река Латейн към обкръжения с ров дворец на Властта на Десетимата. Тълпата щеше и по моста да ни понесе, но го бяха преградили три редици Златни шлемове, с още две от градската стража пред тях. Пуснаха ни с голяма неохота. Тенедос махна за тишина и след малко врявата позатихна.

— Народе славен на Нуманция и Никиас — извика той с цяло гърло, а тълпата зарева от възторг и не чух нищо повече, въпреки че устните му се движеха. Той ми махна с ръка — назад, към моста — и се подчиних. Щом стигнахме до стражите, въздъхнах от облекчение. Бързо ни преведоха през строя кавалеристи и през площада към широките стъпала, водещи към двореца.

Посрещна ни мъж в пищен халат, богато извезан с разноцветни шевици. Държеше жезъл от злато и слонова кост.

— Поздравявам ви с добре дошли — извика той, за да чуе тълпата. — Аз съм Олинтос, шамбеланът на Властта на Десетимата. От тяхно име ви поднасям свободата на града и благодарността на цяла Нуманция. Ще ви отдадем всички подобаващи почести — след което продължи с нормален глас. — Пътуването и това, мм, твърде бурно посрещане на гражданите сигурно ви е уморило — махна с жезъла и напред пристъпиха двама кланящи се слуги. — Тъй като Властта изпитва уважение към вас, желаем да ви поднесем гостоприемството си и ви моля да последвате тези мъже до покоите, които, вярвам, няма да ви разочароват.

Отдадох чест, а Тенедос се поклони. Изсвириха невидими тръби и слугите ни поведоха.

Зачудих се какви ли покои ще ни предложат. Тъй като щеше да е третият дворец, в който гостувах, чувствах, че започвам да ставам експерт по разкошите. Очаквах, че тук ще е най-пищно.

Донякъде бях разочарован. Забелязах, че килимът, по който стъпваме, е започнал да се протрива в средата. Стенописите бяха започнали леко да избледняват, а тапетите бяха поизцапани тук-там. Забелязах и че ливреите на разните слуги, които подминавахме, макар и безукорно чисти, са поразмъкнати.

Накратко, дворецът на Властта на Десетимата приличаше на резиденцията на някой високоуважаван чичо, успял да забогатее преди години, да си подреди имението така, че да задоволява претенциите му, след което е оставил нещата тихо и кротко да се затъркалят по нанадолнището.

Но повечето от тези изводи дойдоха по-късно, когато си мислех за случилото се. В момента нервите ми бяха изпънати — очаквах да видя какво ще ни поднесе утрешният ден.

Оказа се по-катастрофално, отколкото се боях.

 

 

Следобедът започна с изслушването на „Достойните за съжаление скорошни инциденти в Пограничните земи, наричани от местното население кралство Кайт“. Казаха ни, че Властта на Десетимата не обича да се занимава с обществени дела сутрин — сутрините били посветени на лични занимания.

— Което значи, че правят пари или спят до късно — измърмори Тенедос.

Изчакахме пред залата за аудиенции в най-разкошното си облекло. Аз бях облякъл парадните доспехи на Пиконосците, Карджан, Свалбард и Кърти също. Легат Йонджи носеше най-хубавите си цивилни дрехи, но с пояс на легат от нуманцийската армия. Никой нямаше оръжие освен Йонджи, въпреки че според обичая пиконосците винаги носят оръжието си с униформа. Но началникът на дворцовата стража ни беше обяснил, че на никого, абсолютно на никого не се позволява да носи инструменти на смъртта в присъствието на Властта на Десетимата. Йонджи беше предал сабята си с недоволно ръмжене, но когато стражът посегна за камата му, стисна дръжката и заяви, че никой не може да му я пипне и да остане жив. Стражът понечи да възрази, погледна Йонджи студено и намръщено, след което предпочете да се направи, че изобщо не е видял оръжието.

Тенедос се беше облякъл не като генерален резидент на Нуманция, а в магьосническия си халат, все едно че е под достойнството му да си има работа с политиката на Властта.

Вкараха ни в едно голямо помещение, чиито стени бяха облицовани с тъмно дърво. В другия му край имаше парапет, зад който се издигаше подиумът, на който щяха да седят особите от Властта на Десетимата. Имаше пейки за тези, които щяха да говорят от името на управителите на Нуманция, място за секретар и столове за зрителите. Приличаше на съдебна зала.

Нямаше много място за любопитни зяпачи — всички издатели на прокламации в Нуманция, които можеха да си намерят писач, бяха изпратили свои представители. Другите наблюдатели бяха облечени богато — явно бяха членове на правителството. Някои от тях, както разбрах по-късно, бяха от градските управители, Съвета на Никиас. Смяташе се, че общо взето са също толкова твърдоглави като Властта на Десетимата.

След половин час чакане ни заповядаха да станем и Властта на Десетимата влезе. Облечени бяха в черни церемониални халати. Един жрец благослови събранието и призова Айрису и Паноан. През това време Тенедос изрече тихо своята молитва и долових името на Унищожителката и Съзидателката, богинята, която малцина смеят да призовават, Сайонджи.

Спикерът, шейсет и няколко годишен мъж, казваше се Барту, ни поздрави с много сърдечен тон и попита дали са се отнасяли приемливо с нас след завръщането ни в Нуманция и дали желаем нещо.

Тенедос стана и заяви, че не желаем и че с нас са се отнесли изключително сърдечно.

— Надявам се — отвърна най-чистосърдечно Барту, — въпреки че нищо не би могло да компенсира онези ужасни събития, за които желая да ни разкажете.

Тенедос започна разказа си.

Следях внимателно реакцията на Властта. Тенедос беше направил заклинанието „Безмълвния квадрат“ — четири еднакви предмета по ъглите, после — непонятни за мен думи, и дори за някой опитен чародей щеше да е много трудно да чуе какво се говори в квадрата — и ми беше разказал много за онова, с което ни предстоеше да се сблъскаме. Веднага разпознах двамата членове на Властта, които той смяташе за свои съюзници. Първият, доста стар, се казваше Махал. Тенедос ми бе обяснил, че самият той не е толкова убеден във философията на чародея, колкото новата му, много млада и красива жена от семейство на дюкянджии, която, подобно на повечето хора от нейната класа, проявявала силен патриотизъм. Също така се гордеела с това, че била в течение на всяка нова идея, идваща в Никиас.

— Така че — довърши Тенедос — Махал насила ще бъде въвлечен от нея в прегръдките на новото, неопитаното и радикалното.

Вторият ни приятел беше Скопас. Беше на средна възраст и огромен. Но трудно можеше да се нарече добродушен дебелак — лицето му показваше интелигентност и силна амбиция.

Само спикерът и още двама щели да ни създадат сериозни главоболия, беше ми обяснил Тенедос. Тези двама, Фейръл и Чейр, бяха млади мъже, едва трийсет и няколко годишни, и се бяха издигнали във Властта само преди няколко години. Но Тенедос ме предупреди да не се заблуждавам от годините им — били по-тесногръди и реакционни и от най-кекавите старци.

Другите петима щели да гласуват за онова, което им се сторело най-безопасно, което осигурявало стабилно мнозинство на Барту.

— Можем да се надяваме само да ги засрамим така, че да предприемат някакви действия — каза Тенедос. — Ето в такива моменти бих предпочел да притежавам повече талант на демагог, отколкото на магьосник. Кълна се в няколкото обладавани от демони адове, съжалявам, че наистина не знам някое заклинание за изкривяване на вота на Властта. Но дори и да знаех, дворецът им е обкръжен с толкова защитни магии, че изобщо нямаше да мога да го довърша. А това би означавало смъртта ми — всеки опит за магия срещу държавните ни водачи се наказва с брадва.

Свидетелството на Тенедос беше подсолено с непрекъснати въпроси от страна на Властта, служещи повече да покажат, че питащият е буден и слуша с интерес, отколкото за да се изясни нещо, така че чародеят едва успя да стигне до момента на срещата ни при брода и последвалата засада.

Разбира се, премълча защо според него заповедта ми да го придружа беше закъсняла, нито спомена за несъществуващото споразумение за безопасно преминаване и защо според него всъщност Властта на Десетимата го е изпратила в Кайт.

 

 

Вечерта градските прокламации бяха пълни с описания на свидетелството през деня, както и с рисунки на Тенедос и моя милост.

— Изглеждаш невероятно красив — заяви Тенедос, след като погледна една. — Не се съмнявам, че утре ще намериш пред вратата си няколко предложения за брак, млади приятелю.

И така се оказа. Само че не бяха „няколко“ и много малко от тях намекваха за брак, а повечето — за по-непосредствени забавления. Бяха близо петдесет на брой и идваха от какви ли не — от бабички, които уж трябваше да са достатъчно благоразумни, за да се занимават с похотливи драсканици, до момиченца, едва-що останали без дойките си. Много от жените бяха прибавили в писмата си малки подаръци, повечето — свои портрети и миниатюри. Някои изглеждаха удивително хубави. Озадачиха ме три писма: всяко от тях съдържаше туфичка къдрави косми. Изчервих се и се почувствах пълен глупак, когато Тенедос сухо обясни явния им произход.

— И какво да правя с тези писма, сър?

— Би могъл да им отговориш.

— Не мисля.

— Дори на това?

Погледнах гравюрата, която ми сочеше.

— Определено е красива — съгласих се. — Няма нищо за криене. Но ми е много чудно — след като така изведнъж е обсебена от мен, както твърди писмото, и се налага да спя с нея още тази нощ в името на Джаен… кога е имала време да поръча да й я изгравират?

— Хмм, — Тенедос се намръщи, вдигна металната плочка и се престори, че я оглежда внимателно. — Ах, да. Явно си по-наблюдателен от мен. На гърба е отбелязано, че е номер 47 от поръчка триста броя.

— Да върна ли писмата?

— Дамастес, умът ти понякога ти изневерява. Защо да им разбиваш сърцата? Колко от тези прелестни жени имат съпрузи, любовници, бащи? Да не говорим, че някои от тях могат да решат, че ти си виновникът, че любимите им изведнъж са били обладани от похотлива страст.

Йонджи настоя да ги прочете, но още вечерта ги хвърлих в огъня.

На втория ден можахме да продължим по-бързо и аз също бях помолен да опиша няколко инцидента. Стенните прокламации отново писнаха за чудовищните деяния на аким Фергана и за ужасиите на Кайт, а предложенията на другия ден се оказаха два пъти повече.

Но след появата ни на третия ден, когато бяхме стигнали до момента с пиршеството на аким Фергана в чест на победата, до измяната на джаск Иршад и мъглата-убиец, не последваха никакви отзиви, освен че изслушването продължава.

— Това не предвещава нищо добро — отбеляза Тенедос. — Властта на Десетимата контролира прокламациите. Предполагам, че са решили, че ставаме прекалено популярни, или че това, което разказваме, може до такава степен да възпламени населението, че да бъдат принудени да предприемат строги мерки срещу Кайт. Боя се, че сме обречени, Дамастес.

На следващия, четвъртия ден, писачите на прокламации все още присъстваха, но забелязах, че никой от тях не си води бележки. Членовете на Съвета на Никиас не присъстваха и бяха разрешили на тяхно място да дойдат техни подчинени, за да се позабавляват. Тогава Тенедос спомена за товиетите. Барту моментално скочи и вдигна служебния жезъл пред себе си.

— Тук навлизаме в сферата на държавните тайни — заяви той. — Генерален резидент Тенедос, моля прекратете словото си, докато залата се опразни.

Стражите припряно избутаха публиката навън.

Тенедос, изглеждаше много нещастен, продължи разказа си. Когато свърши, нямаше никакви въпроси и бележки и Барту закри сесията.

Още три дни минаха по същия начин и най-сетне приключихме. При описанието ни на бягството от Саяна ни подканяха да сме по-кратки — имало други неотложни проблеми, изискващи незабавната им грижа.

Разказът ни свърши.

Властта на Десетимата заяви, че ще обявят какви действия смятат да предприемат колкото може по-скоро, и отново ни благодариха за явяването.

Едва се бяхме върнали в покоите си, когато стражата ни повика. Преди да се запозная с Тенедос, представите ми за държавното управление все още бяха твърде невинни и сигурно щях да си въобразя, че разказът ни е събудил справедливия им гняв и ще последва незабавно обявяване на война срещу Кайт. Но вече не можех да бъда жертва на подобна самозаблуда.

Тенедос се оказа съвършено прав. Залата беше празна, освен секретаря, нас двамата и Властта на Десетимата. Махал избягваше да погледне Тенедос, а изражението на Скопас беше съвсем неразгадаемо.

С гладък и добре отмерен тон Барту заяви, че Кайт е извършил изключително тежко прегрешение и в Саяна ще бъде изпратена много сурова нота „веднага щом обстоятелствата го позволят“. Което означаваше, че нямат куража дори да изпратят през прохода Сулем един кавалерийски дивизион, който да натика проклетата декларация в гърлото на аким Фергана.

В душата ми кипна гняв.

— Освен това обявяваме търговски санкции срещу Кайт — продължи Барту. — Те ще бъдат обявени в рамките на една седмица и ще продължат, докато аким Фергана не изплати полагащото се обезщетение на жертвите на ужаса в прохода Сулем.

Търговски санкции? Що за наказание беше това? Хората от Пограничните земи си взимаха каквото си поискат с върха на меча или търгуваха скришом в отдалечените селища.

— Най-сетне — продължи Барту, — решението ни е, че въпросът с Пограничните земи и бунтовното им население беше пренебрегван твърде дълго. Поради това свикваме Велико събрание, на което да присъстват управителите на всички провинции, съседни на техните земи, което ще се проведе на десетия ден от Родитбеното време, за да се обсъди въпросът. Властта на Десетимата каза! Разнесете тази вест из цяла Нуманция! — и посегна да остави служебния жезъл на подиума.

Тенедос скочи и почти викна:

— А Так? А товиетите?

Двама от Десетимата се спогледаха.

— Местно явление — сви рамене Чейр. — Не си струва да се безпокоим с това.

— Тогава защо ми наредихте да ви докладвам за тях още щом пристигна в Кайт? Тогава изглеждахте доста обезпокоени.

— Не знаехме какъв е характерът на… явлението — отвърна Чейр. — Любопитството ни вече е задоволено и въпросът е маловажен.

— Обявявам заседанието за закрито — заяви припряно Барту, преди Тенедос да успее да ги предизвика още.

Гневът ме разтърси като мастиф малко котенце и скочих. Виждах пред себе си само мразовития бурен проход и чувах в ушите си последните думи на капитан Мелет: „Кажете им, че на Границите все още има мъже, които знаят как да умрат.“

— Всички ли сте такива страхливци, че… — успях да извикам и изохках, когато Тенедос ме срита по глезена толкова силно, че залитнах. Докато се съвзема, Властта на Десетимата се изниза като врани, заситнили по клон.

За малко да хукна след тях, но видях закрачилите към нас смаяни стражи. Тенедос и Карджан ме бяха хванали за ръцете и ме извличаха от залата толкова бързо, колкото бяха избягали Десетимата.

Успях да се овладея, за да не се отскубна или да заръмжа на двамата си приятели, и се оставих да ме отведат до покоите ми. Закрачих напред-назад като затворен в клетка тигър: надявах се да влезе някой от онези страхливи кучи синове.

Но единственият, който го направи, и то чак след два часа, беше Тенедос — почука леко и влезе, без да дочака покана.

Носеше две кристални чаши и голяма стъкленица бренди.

— Седемдесет и пет годишно е — поясни той. — Смята се, че е много добро за усмиряване на ярост. Дворцовият винар поне ме увери, че ще те направи удивително пиян и ще те освободи от всякакви грижи.

— Демоните да ме изгорят дано, ако искам нещо от тях, особено пък проклетото им питие!

— Хайде, хайде — успокои ме Тенедос. — Никога не отхвърляй възможността да изпиеш вражеския алкохол. Може да се окаже най-сладкият от всички, докато планираш бъдещето.

Напълни чашите и ми връчи едната.

Взех я и понечих да я пресуша, но спрях. Поех си дълбоко дъх, отворих запушалката на стъкленицата и започнах да го изливам обратно. Ако пиеш, прави го само в добри времена.

Но преди да опразня чашата, премислих и си оставих една глътка.

Вдигнах я за тост.

— За капитан Мелет. Аз поне няма да го забравя.

Тенедос ме погледна изненадано, после кимна.

— За капитан Мелет — пресушихме чашите.

— Благодаря, чародей. Мисля, че е време да поспя.

— Както желаеш, приятелю. Колкото до мен, някой ще трябва да ми помогне да заспя — взе стъкленицата си. — Ще се видим утре сутринта.

Но въпреки думите ми, преди да мога да заспя, навън вече се развиделяваше.

По-късно същия ден двамата с чародей Тенедос бяхме повикани в залата на Властта. Очаквах, че ще ме накажат дисциплинарно за избухването ми, и бях решен да го понеса стоически, каквото и наказание да ми измислят онези глупци.

От Властта на Десетимата в залата имаше само двама: Фейръл, от хората на Барту, и Скопас. Той седеше в стола на Барту.

— Легат Дамастес а̀ Симабю — почна той. — Решението на Властта на Десетимата е, че ни служихте добре. В признание на това се разпоредихме да бъдете повишен в чин младши капитан и това повишение е в сила от този момент.

„Проклет да съм, ако ви доставя удоволствието да зяпна“, помислих си и запазих невъзмутима физиономия. Избухването ми беше пренебрегнато и вместо служебния пояс щях да нося тънка черна лента — повишение, което в мирно време нямаше да мога да очаквам цели десет години, и то след особени заслуги в службата.

— Също така преценихме, че високите ви качества заслужават да бъдат забелязани, поради което ви преназначаваме от границите в столицата ни. Считано от днес, получавате нов пост в най-славната част на Нуманция, Златните шлемове на Никиас.

Шибано!

— Има и друга причина да вземем това решение — продължи Скопас. — Възможно е да пожелаем да чуем повече подробности за мъчителните ви изпитания в Пограничните земи, когато се свика Великото събрание, поради което искаме да сте ни подръка.

Замълча. Знаех какво се очаква да направя, но ми беше отвратително. Само че един войник трябва да може да понесе коравото с такава готовност, с каквато и мекото, затова застанах мирно, ударих се с юмрук по гърдите за почест, обърнах се кръгом и излязох със строева стъпка, последван от Йонджи и Карджан.

Тръгнах към квартирата си. Чувствах се, както щеше да се изрази някой от учителите ни в лицея, като говно със захар, най-вече — като говно. Но стражът ме спря на вратата и ми каза, че трябва да изчакам генералния резидент Тенедос.

Чаках близо половин час, докато чародеят най-после се появи, с малко крива усмивка.

— Имаме голям повод да благодарим на Властта на Десетимата — заяви той високо. — Направиха ни голямо благодеяние и сме им в дълг.

След като двамата останахме насаме в покоите му и „безмълвният квадрат“ беше разставен, той понечи да ми обясни, но видя физиономията ми и попита:

— Толкова ли е зле?

Опитах се да измисля някоя подходяща войнишка лъжа, но накрая реших да му кажа истината.

— Няма да е най-доброто, сър. Ще трябва непрекъснато да лъскам месинга, да яздя насам-натам и да държа вратата отворена за дипломати с дебели задници, моля за извинение, сър. Ще мине цяла година, може би повече, докато се уредя да ме преместят в някоя част, където е по-вероятно да вляза в акция. Хиляди адове, дори не знам дали Пиконосците ще се навият да ме приемат отново.

— Легате — каза Тенедос. — Когато казах, че ни направиха голямо благодеяние, не говорех за скритите уши. Много се радвам, че ви слагат на служба тук, в Никиас — по чисто егоистични причини. Искаш ли да се обзаложим? До една година… хайде да кажем до две, ще имат нужда от службата ти, и не за да ми отваряш вратата.

— Какво имате предвид?

— Времето ще отговори на този въпрос. Аз не, защото не мога да кажа точно как ще се усуче бъдещето. Но знам, че този курс не може да продължава много дълго.

В момента трудно можех да изтърпя теориите му как дните на управителите на Нуманция са преброени, но си замълчах. После вроденото ми любопитство се събуди.

— А вие каква награда получихте, сър? Дано да е по-удовлетворителна от моята.

— Определено. Скопас ме похвали до небесата, след което заяви, че мога или да остана на правителствена служба, или да се върна към цивилния живот. Ако избера първото, имаше списък с около осем поста, от които можех да си избера. Прегледах ги набързо и се уверих, че са точно това, което очаквах — места, където ще съм скрит за обществото и толкова нещастен, че скоро да се оттегля. Затова избрах най-лошото — според тях. Поздравете ме, легат. Вече ръководя Магьосническия департамент на Командния лицей.

Академията беше предназначена да обучава избрани домини за най-високите щатове в армията. На офицер, избран за това висше училище, се гарантираше генералски чин още преди да се пенсионира, освен ако не извършеше някаква невъобразима грешка.

— Значи — продължи той — знаех много добре какво е мнението на армията за магията, още преди да ми го кажеш, когато го обсъждахме. Тъй че сега се очаква, след като съм натикан в търбуха на звяра, да бъда смлян и изсран в тъмното, и никой повече да не чуе радикалните ми теории.

— Но точно там ще докажа идеалите си — продължи той. — Ще ги докажа и ще намеря необходимите ми ученици. Ако не мога, какво пък, значи Сайонджи е избрала крехък съд за посланието си. Но се съмнявам. Да. Точно така. Властта на Десетимата горчиво ще съжали за този ден.

Зарадвах се, че поне той е доволен.

Колкото до мен, въпреки уверенията на Тенедос, се оказах заклещен в капана на Никиас.