Крис Бънч
Кралят-маг (27)

27.
Смърт в леса

Тази битка трябваше да е триумфът на Чардън Шир. Той — или който там беше върховният му пълководец — имаше чудесно око за терена. Силите му държаха вътрешната част на полумесеца, с като че ли непроходим лес от двете страни, който пазеше фланговете му. Беше заел по-високия терен и склонът между нас не предлагаше много прикритие, освен малките групи дървета, ровове, ниви и селцето Дабормида.

Калийците бяха изкопали набързо окопи за отбранителни укрепления. Това не означаваше, че току-що са пристигнали на бойното поле, нито че бяха мързеливи, а че почти със сигурност се канят да изчакат щурма, да ни нанесат колкото може повече поражения и след това да отстъпят в леса.

Картата показваше, че горите са с ширина не повече от три мили в центъра, така че можеха да се изтеглят на чистия терен от другия край и да се престроят. След като нашите сили излезеха в разбъркан строй от гъстия лес, щяха да нанесат контраатака и да ни премажат.

Така разчетох плановете на врага, а Тенедос и другите генерали се съгласиха.

— Само че точно тук Чардън Шир ще срещне поредната изненада — заяви с мрачна усмивка Тенедос. — Ще атакуваме, но не по начина, който очаква. Ето какъв е планът ми.

Пристъпи до масата, на която беше поставена картата, и дръпна покривалото й.

— Ударът ми ще бъде двуостър. Първата атака ще прекърши грижливата им защита и ще ги изтощи, докато втората ще се забие в гърлото им — старшите офицери дълго обмисляха плана му и накрая чух притеснено мърморене. Тенедос го забеляза. — Да не би да казвате, че това е неизпълнимо, господа генерали?

Най-напред погледна мен. Помислих малко и отговорих:

— Мисля, че ще мога. Кавалерията поне ще може да се измъкне, стига да разполагаме с достатъчно часове, гората да не се окаже съвсем непроходима и да ни осигурите някаква отвличаща маневра.

— Добре — каза Тенедос. — А драгуните? Генерал Тайту?

— Невъзможно — отсече командирът им, стар кадрови офицер. — Хората ще изгубят целите си, ще се объркат, шумът ще е голям и калийците ще ни изядат за закуска.

— Мога да ви осигуря безпогрешен ориентир — каза Тенедос.

— Предполагам, че говорите за магия, но на бойното поле никога не може да се разчита на нея. Невъзможно е, въпреки бляновете на младия ми колега. Поредната прибързана идея, сър. Ще изгубим една трета от армията в този опит.

— Благодаря ви за мнението, генерале — отвърна с много твърд тон Тенедос. — Е, ще изпълните ли все пак заповедите ми?

Последва дълго мълчание, след което побелелият ветеран поклати глава.

— Не, сър. Не мога. Схемата ви е обречена. Не мога да рискувам живота на драгуните си в толкова безумен план.

Отговорът можеше да е само един.

— Благодаря ви за откровеността, генерал Тайту — каза Тенедос. — Освободен сте. Искам до един час да предадете командването на заместника ви, когото ще посоча лично — обърна се към останалите. — Това беше неочаквано, затова съм длъжен да ви помоля да излезете за малко отвън. Генерал а̀ Симабю, бихте ли останали?

Останах. След като платнището на входа се смъкна след последния командир, желязната сдържаност на Тенедос рухна.

— Кучи син! — изруга той. — За какво си въобразяват, че служи една армия, освен да се бие? Заклевам се пред Сайонджи, ще отстраня всеки генерал, ако откаже да се бие тогава и както аз му кажа, ще повиша редници и лично ще ги поведа в битката!

Запазих мълчание. Тенедос се успокои.

— Е, Дамастес? Кой поема драгуните? Бих ги дал на Линърджис, но за него съм избрал вече достатъчно трудна задача. Ако оцелее, ще си получи генералския пояс.

Бях готов с отговора.

— Петри, сър.

— Трябваше да се сетя. Няма да му е трудно да се прехвърли от кавалерията на конната пехота, нали? Много добре. Предполагам, че вече имаш готово име за заместник на любимите ти пиконосци?

— Да, сър. Биканер.

Тенедос се намръщи, след което се сети.

— Аха. Сержантът, който беше с нас в Кайт. Добре. Не е зле за армията да види как един обикновен войник стига до висок ранг. Смятай, че е уредено. Повикай останалите, ако обичаш — тръгнах да изпълня заповедта. — Не — каза Тенедос. — Почакай. Канех се да ти кажа две неща. И двете са само за нашите уши.

— Първо, пратих разпитващи заклинания и открих името на магьосника на Чардън Шир, някой си Микаел Янтлус. Майсирец, много интересно. Спомням си другия наемник, Волло мисля, че беше, дето работеше за аким Фергана. Странно. Някой ден сигурно ще си струва да поогледам майсирските работи, да видим защо поданиците им, изглежда, ги влече да ходят в чужбина и да забъркват бели. Ето, че се отвлякох — той въздъхна. — Тъй че, след като вече знам името на този уважаем колега, имам малко власт над него. Това е едното. Второто е, че преди да влезем в бой, ще се направи бойно заклинание, голямо при това. Не трябва да го описвам пред никого. Но не се изненадвай, когато започне, макар че ако стратегията ни подейства, не мисля, че конниците ти ще попаднат в обсега му. Но ако успее, работите за калийците ще станат много интересни. Сега, ако обичаш, кажи на капитан Отман да повика домин Петри и да му каже, че вече е генерал, после върни останалите и можем да продължим.

Повече възражения по бойния план на генерал-ясновидец Тенедос нямаше, което не бе изненадващо. Освобождаването на един офицер от длъжност обикновено означава край на кариерата му. Всъщност повечето офицери изглеждаха впечатлени от твърдостта на Тенедос. В някои отношения хората не са по-различни от конете и могат да усетят колебливата ръка, стиснала юздите. Както и здравата, разбира се.

Атаката се предвиждаше за след пет дни. Учудих се защо Тенедос не се разпореди да стане веднага, както обикновено, но допуснах, че му трябва известно време за подготовка на заклинанието, или пък звездите и луната нямаше да са благоприятни дотогава.

Не че армията ни бездействаше. Дивизионът лека пехота на Йонджи беше изпратен на фронтовата линия със заповед да се подготви за сондажни акции. Щеше да бъде подкрепен с дивизиона на Линърджис, който бе попълнил състава си до две трети от пълния щат. Под командата на Линърджис бяха поставени още четири други дивизиона и ако сражението тръгнеше успешно, щяха да оформят нова дивизия.

Три дивизиона от тежката конница под моя команда ми бяха взети и преминаха на пряко подчинение на Тенедос. Това не ме ядоса — когато започнеше атаката, щеше да им е трудно да поддържат скоростта на останалите ми хора. Освен това и трите бяха много традиционни части, несвикнали с промените и новостите в тактиката, не като Дванадесети тежка кавалерия от границата, а по-скоро напомняха церемониалния Втори тежка кавалерия, който бе пометен по време на метежите. Често пъти ми се налагаше да мъмря домините им, че си влачат краката и не искат да се приспособят към новите стандарти. Всъщност тайно се надявах и тримата офицери, както и повечето им команден състав, да пострадат хубаво, за да мога да престроя частите им, както аз искам. Четири дни по-късно щях да се засрамя от това си желание.

Три дни преди атаката всички конни части освен тежката кавалерия и един дивизион, охраняващ фланговете ни, бяха изтеглени назад от бойната линия. Надявахме се, че магьосниците и шпионите на Чардън Шир ще видят това и ще решат, че отново ги задържаме в резерва, докато се прекърши фронтът ни.

Два дни преди началото драгуните бяха събрани и строени пред маговете на Тенедос. Обзет от любопитство, отидох да видя какво става.

Всички офицери, всички сержанти и всеки пети от бойците се бяха подредили в колона и един по един заставаха пред двама чародеи. Единият магьосник държеше калийски меч в едната си ръка и щит в другата. Докосваше войника с плоското на оръжието по главата и с щита по сърцето. Вторият седеше в триъгълник, оформен от три високи мангала, от които към небето се къдреше червен дим, тъй като червеното беше цветът, избран от Чардън Шир, и припяваше:

Това е твоят компас.

Това е магнитът ти.

Ще бъдеш насочен.

Ще бъдеш воден.

Този знак следвай.

Ще знаеш пътя.

Нозете ти ще го усещат.

А мечът ти ще те води.

Нему ще се подчиниш.

Не можеш да се обърнеш.

След като свършиха, единият чародей обясни какво им дава заклинанието. Ако се изгубеха в леса, трябваше само да мислят за калийци и щяха да бъдат поведени във вярната посока.

— А щом стигнете до тях — извика магьосникът, — нямате нужда от магията ми да ви каже какво да правите, нали, момци?

Мъжете зареваха яростно, като лъвове, готови да връхлетят върху плячката си. Запомних името на магьосника — Гойджам. Явно бе способен водач, защото Тенедос едва ли им беше казал, че трябва да повдигат и духа на войнишката тълпа.

Един ден преди същинското сражение боевете започнаха и Тенедос направи заклинание за времето. Надвиснаха тъмни облаци, заудря град, премина в дъжд, после обърна на сняг и отново на градушка.

Бойците на Йонджи настъпиха в части с различна големина и започнаха сондажни атаки по калийския фронт. Калийците, разбира се, контраатакуваха и отблъснаха леката пехота. От края на гората на откритото излезе цял калийски дивизион, но докато успеят да се оттеглят, бяха ударени от колона тежка кавалерия и рота от пехотата на Линърджис. Изтласкаха ги назад и след кратка пауза хората на Йонджи направиха нов налет.

Мислех, че разбирам тактиката на Тенедос — да разсейва калийците с тези малки, жилещи атаки, за да не обръщат много внимание на други участъци по фронта — но грешах. Това бе най-незначителната част от намеренията му, но трябваше да минат години, докато схвана истинската цел.

Късно следобед същия ден моята конница и драгуните на Петри поеха напред, на няколко мили западно от позицията на калийците. Стигнахме до края на горите, слязохме, всеки поведе коня или мулето си и се вмъкнахме в леса.

Преходът беше ужасен. Клоните ни пердашеха по лицата, биеха животните по муцуните, мъжете залитаха и падаха в скритите под мократа шума цепнатини, конете цвилеха и мулетата ревяха ядосани и объркани; водачите им затискаха ноздрите с надеждата, че грохотът на далечните схватки ще прикрие шума ни. Карджан, точно зад мен, се оказа изненадващо словоохотлив и изсипа цял порой мръсотии — някои не бях чувал дотогава.

Тъмно беше сред тези дървеса, влажно и мразовито. Но имаше и нещо повече от студа, което внушаваше страх — в тези лесове като че ли никога не беше стъпвал човешки крак, все едно че бяха обиталище на древни богове, на богове безименни, богове, които не са предани на Джайцини, а на зловещи сили, на демони може би, и всички усещахме витаещата около нас смразяваща заплаха.

През леса се придвижваха може би около десет хиляди кавалеристи и пет хиляди драгуни в тила. Движехме се в десет колони, всяка колона — убедена, че точно нейните безмозъчни водачи са избрали най-непроходимия път.

Най-сетне здрачът помръкна и денят свърши. Нахранихме животните от торбите, вързани за седлата. В дългите колони все едно не съществуваха офицери и сержанти — никой не можеше да обходи безкрайната проточила се редица и да види как се справят хората му. Аз самият се бях превърнал в обикновен конник — не бях никакъв генерал.

Имаше едно удобство: един от магьосниците на Тенедос беше изобретил заклинание, което да пази течностите горещи, тъй че всеки от нас бе получил съд със супа, която да го стопли. Стига да не го счупеше в някое дърво, като мен. Карджан ми предложи малко от неговата, но отказах, свих се до едно дърво, увит в прогизналото одеяло, и задъвках сухия комат хляб. Оставих се в тъмнината да ме обземе самосъжалението; бях притеснен за Маран, за себе си, за утрешния ден и как ще се справя, ако изобщо успеем да се измъкнем от тази обладана от демони гора. Много студено и мокро беше за сън, а и скоро отново заваля.

Но самосъжалението не помага, поне на мен, и скоро неволно започнах да се смея на собствената си мизерия. Бяхме напълно изгубени в тази безкрайна гора и никой повече нямаше да ни види, бяхме обречени да скитаме, докато не свърши времето и Колелото не спре, а Айрису щеше да се зачуди къде са се дянали няколко хиляди негови поданици и щеше да тръгне да ни търси.

Някъде към полунощ замръзна и май съм заспал, защото по едно време отворих очи и наоколо бе сиво, а от клоните висяха дълги ледени ножове.

Лукан ме гледаше кротко и се чудеше защо съм решил да го подложа на това изтезание. Нахраних го отново, почерпих го с натопена в бренди бучка захар, която бях увил в мазна хартия, и бяхме готови да продължим. Този път кавалерията тръгна без драгуните — те обърнаха на изток, към калийските сили, и с помощта на даденото им заклинание поеха към вражеския фланг.

След около час опустошителен грохот ме оглуши и разбрах, че главното сражение е започнало.

След още един час гората свърши и излязохме на открит, обрасъл с ниски храсти терен. На няколко мили по-нататък платото свършваше и пътищата водеха към столицата на Кальо. Строихме се в бойна колона, яхнахме конете и зачакахме.

Леките пехотинци на Йонджи бяха дразнили калийците през цялата нощ, без да им дадат отдих. Сега всичко щеше да зависи от това дали драгуните ще стигнат навреме до позицията си.

На разсъмване един пехотен дивизион и още един тежка кавалерия бе извършил фронтална атака по вражеската линия. Беше самоубийствено и двете части бяха разгромени. Когато калийците излязоха от позициите си, за да ги довършат, драгуните атакуваха изневиделица от леса откъм западния фланг.

Микаел Янтлус и другите заклинатели на Чардън Шир не бяха усетили нищо и слисаните калийци западаха в окопите си под напора на нашите. Опитаха се да се удържат, но накрая заотстъпваха навътре в гората. Оттеглянето беше безредно.

Драгуните се върнаха назад, така че между двете армии се оформи празнина, малко повече от половин миля. Точно това искаше Тенедос, както ми каза по-късно, защото не бил сигурен доколко голямото му заклинание щяло да различава наши от чужди.

Още потръпвам, като си помисля какво ли е да си калиец, стъписан от щурма на появилите се отникъде драгуни — опитваш да се спасиш, мъчиш се да не се поддадеш на страха си, и изведнъж те напада самата гора.

Протягат се клони, пердашат като тояги и бичове и те събарят на земята. Корени се надигат от пръстта, увиват се около теб и те душат, кършат костите ти.

Някои калйици полудели — и може би са извадили най-големия късмет, — като видели как собствената им земя се надига срещу тях. Дървета се сгромолясвали с грохот върху командните позиции. Храсти се вкопчвали в хората, задържали ги, пречели им да побегнат, обездвижвали ги и те с облещени очи гледали как близкото дърво рухва върху тях.

Врани се вдигали с крясък във въздуха, горските същества изскачали в паника от бърлогите си и се втурвали да бягат от развилнелия се лес, от опустошението, далеч по-голямо и от най-свирепата буря.

Това бе първото от двете Велики заклинания, които развихри Тенедос в Калийската война. Беше невъобразимо. Никой друг не можеше да го направи; разбрах, че и никой дотогава не е чувал да е правено нещо такова. Но беше създадено, и то от един-единствен човек. Някои шепнеха, че Тенедос бил продал душата си на демони, а после клатеха глави. Не. Дори тази цена не можеше да даде толкова мощ. Никой не знаеше как е могъл, но го направи и страхопочитанието, което предизвикваше името му, се усили многократно.

Самият аз не знаех какво става, но усещах гадене и смътно безпокойство, само че го отдадох на умората и на нощния студ в гората. Вниманието ми бе приковано в заснежената линия на дърветата и в мъжете, които излизаха от леса — с викове и крясъци, хиляди, и само малко от тях в някакво подобие на боен строй. Обръщаха се непрестанно през рамо към гората, сякаш очакваха да ги подгонят демони. Но вместо това от десния им фланг прокънтяха тръби и десет хиляди кавалеристи препуснаха в атака.

Винаги съм казвал, че калийците са смели хора, и такива си бяха. Командирите зареваха заповеди и някои от мъжете и частите намериха кураж да оформят карета, за да отблъснат атаката ни. Подминахме ги и ударихме безредната маса на калийската армия.

Щурмът ни загуби инерция и се превърнахме в плътно ядро размахващи мечове конници; мъчехме се да си пробием с бой път през тълпата. Един замахна с пика към мен, отбих я с плоското на меча и посякох ръката му. Друг се прицели с лъка си, но Карджан се озова зад него и той също падна. После нещо полетя към мен, сниших се бързо настрани, Лукан се вдигна на задните си крака от страх и се претъркалях през задницата му на земята.

Паднах върху някакъв труп, превъртях се и се изправих, с меча в ръка. Трима от калийците изреваха радостно, като видяха паднал от коня офицер, и се понесоха срещу мен. Скочих настрани, за да си попречат в слепия си устрем, парирах замаха на първия и го посякох в лицето. Той залитна назад, забих под ръката му и пронизах втория. Третият беше замахнал отгоре, но го изритах в чатала и щом се преви, забих коляно в лицето му.

Карджан се озова до мен. Сечеше калийците, а конят му, подивял от битката като него, биеше с копитата си. Минах зад него, измъкнахме се от мелето и фаланга нуманцийски конници препусна към нас. Така се отървах, излязохме на чист терен, изревах заповед да обърнем и атакувахме отново.

Драгуните излязоха от леса и атакуваха, а ние излязохме в калийския тил, между тях и убежището на столицата им.

После нямаше нищо освен бели знамена и викове за пощада.

В този ден се спасиха по-малко от двайсет и пет хиляди калийци. Но сред тях беше и Чардън Шир, и неговия майстор магьосник, тъй че войната не беше свършила.

Но се бяхме срещнали с противника на избрано от него бойно поле, воювахме с нова тактика и го бяхме победили с лекота. Дали бяхме тежки жертви, но само сред тежката кавалерия, пехотата на Линърджис и леката разузнавателна пехота. Цената беше приемлива.

Пътят ни към Полиситара вече беше открит.

Престроихме се в другия край на ужасния лес и се приготвихме да продължим.

 

 

На другата сутрин най-сетне получих писмо:

Мой прескъпи съпруже,

Безкрайно се срамувам от себе си за това, че не ти пиша. Не мога да предложа оправдания, освен че смъртта на детето ни ме порази по-тежко, отколкото бях допускала, и все едно че самата аз съм мъртва, обикалям без цел и чувствам, че сърцето ми е на камък, не мога да говоря, още по-малко да пиша.

Сега плача и се надявам да ми простиш, защото нямах право да проявявам такъв егоизъм, докато ти, този, който означава за мен повече от самия живот, си също толкова самотен и в ужасна опасност.

Винаги ще съм длъжница на нашата прескъпа приятелка Амиел, която ме извлече от блатото на отчаянието и ми каза каква съм глупачка. Тя ми даде най-голямата утеха, откакто умря синът ни, и се надявам, че заради това и ти ще я обичаш като мен.

Вече разбирам, трябва да продължим напред. Имаме общ живот, който да изживеем, ще имаме нови дни и нови времена. Все още искам дете, искам няколко деца, но сега искам теб, само теб. Искам да усещам как забиваш силно коравия си член дълбоко в мен, да усещам как пръскаш семето си в мен. Искам вкуса ти, топъл и солен в устата ми.

Моля те, опитай се да ме разбереш, Дамастес, както аз се опитвам да разбера себе си. Знам, че съм много млада и много глупава, но все още се уча на любовта. Моля те, продължи да ме обичаш. Твоя съм завинаги, както знаеш.

Маран

Тъкмо бях запечатал отговора си на това, усетил как оловната тежест, която носих толкова дълго, се смъква и обзет от надежда, че войната почти е свършила, когато платнището на палатката ми рязко се отвори и Йонджи залитна вътре.

— Пий с мен, нуманциецо — заповяда ми той и тресна на масата ми почти опразнена бутилка бренди.

Отпуших я и само я допрях до устните си, убеден, че както е пиян, изобщо няма да забележи какво правя. Прав бях. Той я награби, пресуши я и измъкна нова от джоба си от вътрешната страна на наметалото.

— Е, какво мислиш за славната ни победа? — провлече ядосано.

— Съжалявам за загубите, които чух, че си претърпял.

— Съжаляваш? Да, нуманциецо, разбира се, че ще съжаляваш.

— Йонджи, защо си сърдит на мен? Нищо общо нямам с това, което стана.

Йонджи ме изгледа навъсено и бавно кимна.

— Нямаш. Така е. Май съм сърдит на всички и на никой. На никой, освен един. Знаеш ли колко хора ги избиха, един по един, тук един-двама, там — отделение? Близо половината ми проклети разузнавачи. Те не са като другите войници, знаеш ли. Време трябва да обучиш един мъж да не иска да излезе и да се развилнее с меча, а да прецени нещата, както е учен, да го каже на другите и тогава да се бият. Повече време, отколкото да направиш кавалерист.

Отпи.

— И защо оня кучи син ми го направи това?

— Тенедос ли?

— Той е единственият кучи син, за който се сещам. Каза ми какво да правя и го направих. Направих го, без да споря, а знаех какво ще стане. Проклетият му кучи син.

— Какво трябваше да направиш? — попитах. Мъчех се да съм дипломатичен. В такова настроение Йонджи обикновено търсеше да се бие, а знаех, че Планинските воини рядко използват юмруци, когато си решават споровете. Макар да беше пиян, не бях убеден, че ще мога да го надвия с нож. — Той каза, че ще ви използва за отвличаща маневра, да прикриете драгуните.

— Вярваш ли го това?

— Да.

Йонджи ме изгледа много навъсено.

— Помниш ли, преди време ти казах, че искам да се уча на чест от тебе?

— Помня. Но мисля, че сега по-скоро аз трябва да се уча от теб.

— Майната му на това. Все пак мисля, че казваш истината. Не смяташ, че е имало по-добър начин да се почне боят, нали? Не мислиш, че просто съм бил захвърлен?

— Защо ще иска Тенедос да направи това? Той знае колко са ценни разузнавачите. По дяволите, та нали той създаде тази сила!

— Вярно е — изръмжа Йонджи. — Не знам защо бяхме пожертвани. Но чувствам, че ни пожертваха.

— Защо?

— Не знам — въздъхна тежко. — По дяволите. Може би просто съм пиян и ми е тъжно. Сигурно е от това — надигна бутилката и за мое удивление довърши и нея.

— Май не мисля с ума си — каза и стана. — Извинявай за притеснението. Ти си човек на честта, както казах. И ти вярвам.

Затвори очи и залитна. Хванах го, преди да падне на земята, повиках Карджан и двамата стъкмихме груба постеля за генерала от наметалото ми и една възглавница. Йонджи измърмори нещо за честта и кръвта и захърка. Не ми се искаше никак да съм в главата му на заранта.

Опитах се да заспя, но нелепата мисъл не искаше да ме остави: защо наистина Тенедос беше избрал този жертвен начин за начало на сражението? Поредният отговор, който нямаше да получа години наред.

 

 

Магията на Тенедос вече здраво държеше Чардън Шир в полезрението си и поради това беше спасен животът на много хора, нуманцийци, както и калийци. Ако не бе успял да го проследи с чародейството си, сигурно щяхме да решим, че Чардън Шир се е оттеглил в столицата, да тръгнем натам и да затънем в тресавището на уличните кланета. Вероятно калиецът бе допуснал, че ще направим точно това и че ще му оставим време да се прегрупира, защото бе избягал покрай Полиситара и бе потърсил убежище другаде.

Нуманцийската армия пренебрегна стръвта на Полиситара и продължи след него. Две седмици след Дабормида стигнахме до последното му убежище.

Беше огромно укрепление от кафяв камък, с изключително дебели стени, заемащо един самотен връх, властващ в центъра на плодородна долина. Беше последното убежище и съм убеден, че всички си мислехме едно и също:

Всички щяхме да загинем тук, под тези мрачни бойници, преди да унищожим Чардън Шир.