Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кралят маг (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Seer King, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2011 г.)

Издание:

Крис Бънч. Кралят-маг

Серия Кралят маг, №1

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2005 г.

ИК „Бард“ ООД, 2005 г.

ISBN: 954-585-600-9

История

  1. — Добавяне

17.
Чардън Шир

Исках животът ми да тръгне спокойно, за да мога да се справя с този изключително смущаващ развой на нещата. Нямах представа как да постъпя с Маран. Не знаех дали се влюбвам, все още не бях сигурен как може да изглежда това чувство, но съзнавах, че държа на нея повече, отколкото на всяка жена, която помнех.

Знаех, че не бива да я виждам повече. Лягал бях преди с омъжени жени, разбира се, но винаги беше краткотрайно избухване на страстта, само за една нощ, а сега по някакъв начин съзнавах, че в сърцата и на двама ни съвсем не е така. Бях ли подготвен да поема отговорността на една любовна връзка? Знаех, че баща ми щеше да изръмжи и да ми напомни семейния девиз, както и извода от него — че трябва да зачитаме и клетвите на другите. Все пак бях симабюец, а не никиасец, които се славеха с това, че носят патките си винаги готови, като тоягата на водна вещица, готови да ги натикат във всичко, което не бяга достатъчно бързо.

Освен това щеше и да е нелепо. Ако наистина започнехме любовна връзка, рано или късно слухът щеше да стигне до ушите на съпруга й и той можеше да съсипе кариерата ми само с една дума или с бележка до някой от приятелите си в правителството.

Трябваше ми време, за да помисля. Но Сайонджи, за която започвах да вярвам, че наистина се намесва в делата на Нуманция, не изпълни това ми желание.

В деня след речта на Лайш Тенедос домин Леар ни уведоми, че Великото събрание за Пограничните земи ще се свика в Никиас до две седмици. Всъщност Чардън Шир, първият министър на Кальо, вече беше прекосил границата на Дара със свитата си, скоро щяха да пристигнат и други държавни глави. Но тяхната значимост беше второстепенна не само защото представляваха по-малките „държави“-провинции — Дара и Кальо бяха двете най-големи в Нуманция, — но и защото Кальо винаги беше съперник на Дара за истинската власт в кралството. В момента това беше особено вярно, тъй като Чардън Шир бе поел поста първи министър преди пет години и се беше проявил като силен и независим управител, който обръща внимание на Властта на Десетимата само когато го устройва.

На Златните шлемове бе наредено да поддържат пълна готовност за събранието, за да осигурят сигурност и блясък. Две от останалите парадни части на града, Деветнадесети пехотен и Втори тежка кавалерия, също бяха прекратили всякакви отпуски и на всички бе заповядано да стоят в казармите на разположение.

Въпреки това кордонът ни щеше да е много тънък. Гражданите на Никиас се гордеят с това, че нищо не може да ги изненада. Но тази поява на Чардън Шир, първия път, когато благоволяваше да посети столицата, бе изпълнила хората с трепет. Маршрутът му от пристанището до двореца на Властта на Десетимата, където беше настанен, беше описан най-подробно в стенните издания и всеки прозорец по пътя на процесията беше продаден на добрата цена от един сребърник. Улиците в този ден щяха да гъмжат от зяпачи. Никиас се канеше да се отдаде на празнично веселие, щом калиецът стъпи на улиците му.

— Не е интересно как масите се стичат около един човек, за когото се знае, че е силен, въпреки че след година или месец може да се окаже техен враг — отбеляза Тенедос. След което добави, че самият той се надява да се срещне с Чардън Шир. Когато го попитах не означава ли това, че и той е като нас, ме погледна ядосано за миг, след което се изсмя. — Точно за това те харесвам, Дамастес. Винаги ми напомняш, че съм също толкова податлив на страсти и гняв като всеки друг.

Вече бях много зает и до голяма степен бях изтласкал мислите за Маран в най-тайните кътчета на ума си, макар и не съвсем. Няколко пъти изкарах ескадрон Б по задните улици успоредно на маршрута на Чардън Шир — щяхме да действаме като част за бързо реагиране в случай, че възникнеха проблеми. За щастие такива не се очакваха, освен възможните безредици, ако тълпата притиснеше свитата на височайшия гост в ентусиазма си. От градската стража не бяхме получили никаква информация за заговори или че някой възнамерява да посегне на сигурността на калиеца. Но за всеки случай щяхме да разполагаме с Деветнадесети пехотен по маршрута на процесията, а кавалерийските части щяха да стоят встрани в готовност.

По време на срещата също щяха да ни повикат, за да подсилим блясъка на светските събития, подготвени в чест на Чардън Шир и останалите гости, под всякаква форма, от парадна гвардия до почетен ескорт. Чувствах се по-малко войник, отколкото дворцов слуга, а това, че колегите офицери и войниците се радваха на предстоящото, само ми напомни колко различни са Шлемовете от Пиконосците.

Двете най-големи събития щяха да са големият бал с маски, който щеше да се организира скоро след пристигането на Шир, а в нощта след края на конференцията се предвиждаше голям банкет.

В деня преди пристигането на Чардън Шир, докато четках енергично буйния злонравен черен жребец, който службата ме задължаваше да яздя, а Лукан цвилеше ревниво в другия край на конюшнята, един униформен подофицер ми връчи запечатано писмо.

До моя приятел Дамастес.

Двамата със съпруга ми бяхме поканени на Бала с маски във Водния дворец след четири дни. Разбира се, приехме поканата да се запознаем с Чардън Шир. За съжаление, Ернад тази сутрин беше извикан да се оправи с проблемите с факторията ни в Цикогнара и няма да може да се върне поне една седмица.

Мога ли да си позволя натрапничеството и да Ви помоля да ми окажете честта да ме придружите на събитието, стига да не се окаже твърде обременителна задача за Вас?

С най-добри чувства

Маран, контеса Аграмонте и Лаведан

Трябваше да кажа на пратеника да изчака малко и да надраскам кратка бележка, в която да изкажа съжалението си. Щеше да е не само благоразумно, но така го изискваше дългът.

Вместо това му казах, че ще отговоря след един ден, и преди обяда запитах адютанта, старши капитан Лардиър, дали има възможност да бъда извинен въпросната нощ.

Той ме изгледа сърдито.

— Капитане, ако бяхте новопостъпил легат, можеше да очаквам подобен въпрос. Но от ескадронен командир? Едва ли ще е…

Преди да продължи, му връчих поканата. Поведението му изведнъж се промени.

— Аха. Извинете ме. Разбирам защо се съветвате с мен по този въпрос. Аграмонте и Лаведан определено са важни фамилии и последното, което бихме желали, е да дадем и най-малкия повод за оскърбление. Но все пак трябва да се консултирам с домина.

Тръгна към кабинета на домин Леар и скоро се върна.

— Доминът напълно разбира деликатността на случая и ви дава пълното си одобрение. Би искал само да ви помоли да поднесете поздравленията му на конт Лаведан, когато се видите с него следващия път.

Уверих с равнодушен тон капитан Лардиър, че ще направя точно това, щом се срещнем следващия път с конта. Почувствах се гузен, но само за няколко секунди.

Същата вечер в трапезарията обаче възникна едно усложнение. Капитан Лардиър, както вече бях научил, беше първокласен клюкар, поради което фактът, че си имам приятелка от висшите кръгове, вече се знаеше от колегите ми офицери.

Вече си бях получил обичайното питие преди вечеря, чаша студен лимонов сок с щипка захар, и се канех да седна при легат Петри, който четеше на една от масите, когато избухна смях и чух името си. Погледнах към другия край на трапезарията — там стоеше легат Нексо с група приятели и всички ме гледаха със снобска превзетост.

— Капитан а̀ Симабю — заговори той, щом забеляза, че е привлякъл вниманието ми, и се усмихна гадно, — разбирам, че сте имали изключителното щастие да бъдете ухажван от една контеса. Мога ли да попитам какви… скрити таланти притежавате, след като никой от нас не е бил удостояван с усмивка от въпросната красавица?

Определено не желаех да се разпространи точно такъв слух. Оставих чашата си на тезгяха и бавно тръгнах към легата. Той се опита да задържи усмивката си, но докато се приближавах, тя се стопи. Все пак славата на симабюйците като буйни скандалджии си има някои предимства, в края на краищата.

Замахнах с ръка и той трепна — явно очакваше, че ще го ударя. Но вместо това дръпнах чашата от ръката му и я подуших.

— Легат, забелязвам, че сте пили. Иначе едва ли щяхте да си позволите да оскърбявате една от най-уважаваните фамилии в града.

Този ъгъл на атака не беше очаквал.

— Капитане, аз…

— А сега спорите с мен? — обърнах се и привлякох вниманието на ескадронния командир на Нексо, младши капитан Ейбъркорн, по-старши от мен по стаж.

— Капитане, ще позволите ли да ви отнема малко време?

Ейбъркорн се приближи.

— Капитане, този ваш легат има дързостта да оскърби моя приятелка, контеса Аграмонте и Лаведан, в присъствието на тези офицери. Той или е глупак, или е пияница. Не мога, разбира се, да призова човек с по-нисък ранг да отговаря за думите си, нито бих цапал сабята си с кръвта му. Бих могъл да го призова да се яви пред съда на честта. Но като отчитам младостта и неопитността на легата, ще позволите ли да ви посъветвам да наложите подходящо наказание на това глупаво момче?

Нексо беше почервенял от гняв и от страх. Прояви достатъчно благоразумие да си замълчи. Вече започвах да се забавлявам. Капитан Ейбъркорн, който не се славеше с репутацията на бързо мислещ човек, се оплете, след което каза, че да, да, разбира се, това не може да се позволи, и дали нямам някаква идея какво наказание ще е подходящо?

— Естествено, че имам, сър. Навярно бихте могли да му забраните да стъпва в офицерската трапезария за един месец и, тъй като явно има проблем с гроздовата, да не посяга към чашата за евентуално по-дълъг срок. Ако не друго, това поне ще намали разходите му в столовата.

— Приемам, сър. Легат, чухте какво каза капитанът. Марш оттук и да не съм чул повече за подобен инцидент, ако държите да останете при Шлемовете!

По този начин се справих с легат Нексо. Клюката сигурно щеше да се запази, но щеше да се шепне на ухо.

Предпочитах, разбира се, просто да го зашлевя в лицето, но този по-подмолен войнишки начин да го накажа щеше да свърши повече работа. Единствената причина да подейства беше, разбира се, в страха на всички тези кариеристи, наричащи се „военни“, че може с приказките си да оскърбят такава могъща фамилия като Аграмонте или Лаведан.

Тъй че в края на краищата на мен се падаше да играя ролята на глупака. Замислих се какъв костюм се полага на глупака и за първи път в живота ми ми се наложи да се занимая с безсмислените, но доста притеснителни баналности, с които беше изпълнен животът на богатите.

Не можех да се явя в униформа естествено. Помислих си за Вачан, но това щеше да унизи бога-маймуна, когото почитах. Легат Йонджи ми предложи просто решение: да изровя дрипите, с които се бях маскирал като кайтец, и да ги облека. Премислих го, но кожата ми настръхна — все пак ми бяха врагове и не можех да си позволя да ги удостоя по никакъв начин с подобна чест. Карджан, който определено започваше да прехвърля границата на позволеното, ми предложи да вляза в залата чисто гол.

— И какво ще представлявам така?

— Ами, франзела, сър.

Пратих го в конюшните и отидох за съвет при Тенедос. Той също щеше да ходи на бала, с Расена. Вече се бях позапознал с нея, и тъй като не държах много на репутацията на хората, освен доколкото е свързана с честността им, бях започнал да я харесвам. Имаше остър ум и умееше да поставя на място гъмжилото претенциозни благородници, стекли се в столицата.

Тенедос ми каза, че неговият костюм вече е избран от баронесата. Щяха да се облекат в кожи и да носят криваци като Първия мъж и Първата жена.

— Защо не облечеш селски дрипи, с едно жълто копринено въже на врата? — попита той. — Ще видиш колко души ще разпознаят костюма и ще разбереш доколко са проникнали товиетите — бях му разправил, разбира се, за маркиза Фенелон и златната й брошка, а той ми бе отвърнал, че не е изненадан. Реших, че предложението е интересно, но нищо повече.

Обсъдихме и други идеи, но ги отхвърлих като нелепи, скъпи или непрактични. Предполагам, че половината знатно съсловие на Дара беше минало през същите мъки — скъпите шивашки ателиета бяха претъпкани, а каретите с костюмите им задръстваха улиците пред тях.

Накрая се спрях на ролята на скитащ монах, за което беше нужен само един широк оранжев халат, въже на кръста и просешка паничка с кука, която да се окачи на въжето. Добавих и една полумаска, и с това се задоволих.

 

 

Маран заслиза по стъпалата към мен и моментално забравих всякакви жалки остроумия за паничката с ориз, която трябва да хапна преди молитва.

Главата й бе покрита със зла муцуна на морско чудовище, освен носа и устните, две широки тъмни лещи скриваха очите й. Отзад имаше дупка, през която косата й падаше свободно.

Маската плавно преливаше в останалото й облекло — блещукаща светлозелена тъкан, която можеше да мине за коприна, но не прилепваше така по тялото й, от глезените до шията. Беше срязана до горната част на бедрото, тъй че при всяка стъпка се показваше копринената кожа.

Загръщаше я толкова плътно, че се виждаше, че не носи нищо отдолу. Видях цицките й под тъканта и кръвта ми кипна. Тя сигурно забеляза реакцията ми, защото видях как зрънцата й се втвърдиха и леко се вдигнаха. Бях благодарен, че торбестият ми халат скрива отзива на тялото ми.

Роклята имаше фина шарка, намекваща за змийски люспи. Облеклото беше магическо, имам предвид — буквално. С всяка стъпка цветовете на роклята се движеха като змийско хлъзгане, извиваха се по раменете и надолу.

Тя спря на няколко стъпки от мен.

— Е?

— Мадам Морската змия е най-прелестното същество на всички океани. Моряците на конт Лаведан имат голям късмет, че истинските морски змии не са толкова обаятелни, иначе много кораби щяха да се носят на дрейф из океаните, след като екипажите им са скочили през борда.

— Благодаря ви, сър — лицето й стана сериозно. — Имам обаче една молба. Тази вечер не желая да чувам името на конта, моя съпруг.

За мен това беше повече от приемливо.

Маран се нацупи.

— Тази негова проклета работа в Цикогнара. Можеше да изпрати някой агент, но реши да се заеме сам. Мисля, че искаше да ме лиши от възможността да отида на този бал. Но изход винаги има, нали?

— Както каза милейди, тази вечер няма да обсъждаме един определен корабовладелец, така че не мога да отговоря.

Засмя се — прелестен сребрист смях.

— Въображението ви ме плаши — промълвих и огледах отново костюма й.

— Всеки може да си го представи. Аз се възхищавам на двамата, които го създадоха. Първо на шивачката, а после на магьосника, който направи заклинанието.

— Ще се съхрани само за вечерта — продължи тя. — След това ще стане само поредната рокля. Не че има значение — бездруго сигурно ще трябва да скъсам шевовете, за да изляза от нея.

Бях чувал израза „зашита в роклята“, но никога не си бях представял колко верен може да е. Не исках и да знам колко е струвала тази рокля — баща ми несъмнено щеше да може да купи семето за посев за целия ни чифлик и пак да му остане доста. Но Аграмонте можеха да си позволят всякаква екстравагантност.

— Да тръгваме ли? — предложих. — Бихте могли да си вземете наметало, въпреки че не бих искал да развалите ефекта на костюма. Все пак ще сме на открито и може да е студено.

— Вече е осигурено, като част от магията — усмихна се тя лукаво. — Освен това, ако ми стане студено, сигурна съм, че под този ваш халат ще се намери място за двама, почитаеми сър.

 

 

В онези дни Водният дворец принадлежеше на Властта на Десетимата, макар че се използваше само при официални случаи. Вече познавам всяка негова градина, басейн и стая, тъй като скоро след това стана мой. Но онази вечер стъпвах за първи път в него и зяпнах в благоговение, щом излязохме от каретата на Маран в парадния двор.

Дворецът е разположен на хълм, на около три мили от центъра на Никиас, в парк от сто акра. Близо до него тече един от ръкавите на река Латейн и водата се изпомпва от реката към едно изкуствено езеро над двореца, където се филтрира, докато не стане чиста като планински поток. Оттам се пуска да тече надолу по хълма на повече от сто ручейчета, подхранващи фонтани, разпенва се над малки водопади или пълни езерца, в които плуват разноцветни риби, и отново се влива в Латейн. Други изкуствени езера се затоплят с помощта на вечните запаси от газ на Никиас и се използват за къпане.

Дворецът всъщност представлява поредица от сгради, катерещи се на тераси по хълма; всяка изглежда самостоятелна, но са свързани с мрежа от подземни проходи.

Имаше многобройни открити павилиони, беседки и интимни кътчета; дворецът е идеален за всичко, от тайни любовни срещи до голям бал, на какъвто бяхме дошли.

Бях прав, когато си помислих, че ще присъства цялата висша класа на Никиас — всички бяха там тази вечер и костюмите им бяха зашеметяващи. Най-много гледаха и обсъждаха Маран, но тя сигурно щеше да изпъква дори ако беше облякла моя монашески халат.

Главното събитие ставаше в балната зала на двореца — огромно здание със стъклен купол, което можеше да побере два пъти повече гости. Там имаше един оркестър, а други бяха пръснати наоколо из парковете и градините. С помощта на някаква хитроумна връзка или с магия всички свиреха една и съща мелодия по едно и също време, съгласувани до съвършенство.

В центъра на залата стоеше Чардън Шир и към него се точеше дълга опашка от посрещачи. Някъде по средата забелязах ясновидеца Тенедос и баронесата му. Присъединихме се към тях, след като помолихме за разрешение хората отзад. Двамата с Маран вдигнахме маските си, както бяха направили всички останали. Мистериите щяха да започнат след запознаването с Чардън Шир.

— Какво мислиш за костюма ми, Дамастес? — поинтересува се Тенедос.

— Съвсем като Първия мъж сте, сър — отвърнах. — Но не знаех, че си го представят толкова космат.

— И аз мисля, че шивачът ми е попрекалил — съгласи се Тенедос.

Ако кожите по Тенедос бяха прекалено много, то баронеса Расена го компенсираше в съвсем обратна посока. Нейният костюм започваше като кожена яка около шията, която се къдреше едва над средата на гърдите й и при всяко движение зърната й щръкваха отдолу. Тясна кожена ивица се спускаше от врата по гръбнака, между краката й, през бедрата и отново се свързваше с ивицата отзад. Носеше вълча маска и къси ботушки.

— Според мен костюмиерът вярва, че Първият мъж е бил спуснат в ледения юг, а Първата жена в тропиците, но Лайш не харесва теорията ми.

— Не казах това — намеси се Тенедос. — Казах само, че не знам как са се събрали, ако теорията ти е вярна.

— Каквото е пожелал Умар, това е станало.

— По-скоро Мъжът е щял да се задоволи с първата дружелюбна овца, която му попадне, и изобщо нямаше да се появи Вторият мъж.

Оказах се прав — Расена беше подходяща за ясновидеца. Тази вечер беше много забавен.

Но когато се приближихме до Чардън Шир, веселостта му изчезна и той престана да бъбри. Беше приковал поглед в калиеца. Последвах примера му и оставихме дамите да си говорят.

Чардън Шир беше висок, на ръст почти колкото мен. Беше тънък, с почти мършаво, гладко обръснато лице. Очите му бяха най-светло и стоманено сивите, каквито съм виждал. Беше обкръжен от трима придворни, а четвърти, някакъв дребосък, му прошепваше няколко думи всеки път, щом поредният никиасец пристъпваше да го поздрави. Двама от другите бяха личната му охрана — очите им шареха непрекъснато из залата, въпреки че се усмихваха и дори се засмиваха механично от време на време, според етикета.

Третият ме стъписа. Оказа се Илиас Мейлбранч, калийският емисар в двора на аким Бейбър Фергана, чието присъствие и още по-странно изчезване така и си остана необяснено.

Никой от калийците не носеше костюм с маска и Мейлбранч се обърна и ни видя. Ръката му неволно докосна дръжката на бойния нож в канията на пояса му.

В този момент разбрах, че рано или късно единият от двама ни ще убие другия.

Настъпих леко Тенедос по ботуша, но той гледаше съсредоточено калийския първи министър и не искаше да се разсейва.

Чардън Шир се усмихна и каза нещо на двойката пред Тенедос. Шегата ги накара да се засмеят, те отстъпиха встрани и чародеят застана пред него. Дребният мъж прошепна няколко думи в ухото на Шир. Тенедос постоя за миг неподвижно и се зачудих дали не смята, че Чардън Шир пръв трябва да се поклони. След това кимна леко, не повече, отколкото изискваше вежливостта. Чардън Шир направи същото, без да обръща внимание на Расена.

— Значи — заговори той с лека насмешка, — вие сте чародеят, който смята, че съм такава заплаха. Вече можете да се уверите, че не съм по-различен от всеки друг.

— Каква великолепна информация, ваше превъзходителство. Да можехме и ние да разполагаме с такава за всичко, което става в Кальо.

Чардън Шир се намръщи.

— Какво означава това?

Тенедос се усмихна и отвърна с тон, явно намекващ, че е неискрен:

— Ами, нищо повече от това, че не знаем почти нищо какво е да се живее във вашата страна или в столицата ви Полиситара, за която съм сигурен, че предлага великолепни условия за живот.

— Много добре, чародею. Виждам, че умеете да боравите не само с магия, за да отклоните удара. А сега, позволете аз да попитам с цялата откровеност, защо напоследък проповядвате, че трябва да бъда свален?

— Никога не съм твърдял такова нещо, сър — отвърна Тенедос. — Само си служех с вас като с пример за министри, които, изглежда, не обръщат много внимание на законните си управители.

— Това не е вярно — заяви Чардън Шир. — Правя всичко, което ми се нареди.

— Което ви се нареди, да. Но ако аз имах слуга, който прави само каквото му се каже и пренебрегва неизречената ми политика, щях да наредя да го набият и изгонят от служба при мен.

— Значи така искате да постъпи Властта на Десетимата с мен? — усмивката се беше махнала от устните на Чардън Шир и погледът му беше леден.

— Не бих дръзнал да говоря от името на държавните си водачи. Ако можех обаче, бих поискал от вас определени неща, преди да се върнете в Кальо.

— И какво бихте поискали?

— Официално да се откажете от претенциите на Кальо към Пограничните земи и да се съгласите да се включите с Дара в наказателна експедиция в Кайт, за да може най-сетне тази страна да се държи като покорна провинция.

— Това би означавало война.

— Не наричам война усмиряването на разбойници, които наричат себе си „държава“, но ако предпочитате този термин, така да бъде.

— И ако не се отзова за такъв поход? Властта на Десетимата изобщо не са ми намеквали за подобно нещо.

Тенедос го гледаше в очите, без да мигне, и не отвърна нищо. Чардън Шир първи отклони погледа си.

— Боя се, че лекият ни разговор задържа опашката — каза калиецът. — Може би ще е добре да си уредим среща, за да продължим тази беседа, преди да напусна Никиас.

— Цялото ми време е на ваше разположение — Тенедос се поклони и отстъпи встрани.

Дребният мъж отново прошепна в ухото му и аз се поклоних сдържано.

— Вие сте човекът, който е спасил чародея Тенедос, така ли?

— И той — мен.

— Пазете го добре, капитане — каза Чардън Шир. — С магия не разполагам, но мога да предскажа, че човек като него винаги ще флиртува с опасността.

— Благодаря за съвета, сър — и отстъпих встрани.

Очите на Чардън Шир блеснаха, щом погледна Маран.

— Контесо — поздрави я той след представянето. — Вие сте най-великолепното същество, което съм видял досега в Никиас. Благодаря ви, че ме почетохте с присъствието си.

Маран отвърна с реверанс и отидохме при Тенедос, който бе застанал на няколко крачки встрани. Расена сияеше цялата и не изглеждаше разстроена, че не са я заговорили.

— Виждате защо го обичам — каза тя, без да я питат. — Дребничкият ми магьосник е готов да отстоява всичко, в което е убеден.

Тенедос изглеждаше смутен от думите й. Очаквах да отговори, но той само погали замислено брадичката си.

— Знаете ли, онзи дребния, когото Чардън Шир е довел със себе си. Като жива папка с досиета е. Интересно. Изключително ценен в моменти като този, когато се срещаш с непознати, но възпитанието налага да ги познаваш.

— Сигурно можете да обучите Кутулу — казах аз.

— Не — отвърна Тенедос. — Той ще има други, по-важни задачи. Човек като този на Чардън Шир не трябва да има самоличност, нито душа, освен онова, което господарят му възлага.

Сложи маската си и си спомних какво ми беше казал в Саяна — че не съществува толкова чудовищна личност, от която да не можеш да научиш нещо.

— Е, след като встъпителният сблъсък приключи — каза той, — дали да не се позабавляваме, въпреки че танцувам малко тромаво? О, да. Още нещо, Дамастес. Готов съм да сложа на масата десет жълтици срещу едно копче от офицерската ти куртка, че изобщо няма да бъда поканен на разговор с Чардън Шир.

Ухилих се.

— Сър, само защото съм капитан не значи, че съм глупав. Никакъв облог.

— Лошо. Много обичам леките победи.

Тенедос се поклони на Маран и поведе Расена към дансинга.

Хванах Маран за ръката и ги последвахме.

 

 

Маран естествено танцуваше превъзходно. Мен общо взето ме смятат за добър танцьор, но тя знаеше най-новите стъпки, докато аз познавах само по-старите стилове. Тъй че няколко мелодии си седяхме, бъбрехме си и се наслаждавахме искрено на компанията си. Помислих си с лек копнеж, че вече прилича на начало на ухажване, когато двете страни изпитват удоволствие от остроумието на бъдещия любовник, от обаянието и чара му.

Засвириха танц, чиито начални стъпки знаех, поканих я и се понесохме по вълните на музиката.

Тъканта на роклята й беше като коприна на допир, но докато коприната е хладна, тази беше топла, оживяла от краткотрайното заклинание на магьосника.

Ръцете ми леко се плъзнаха от раменете й надолу до кръста и усетих началото на цепнатинката. Жадувах да ги пусна още по-надолу и да стисна дупето й, но проявих благоразумие.

— Дамастес, танцувате по-дръзко, отколкото би позволила една гувернантка.

— Извинявам се на невидимата желязна лейди. Но не и на вас.

— Вие сте безсрамник, сър. Армията ли ви учи на такова поведение?

— Това е нищо, мила контесо. Например има един танц, измислен от войниците от истинския ми дивизион, в далечен Мехул, когато посещават порочните свърталища на Гнилите бардаци, при който мъжът трябва да прегърне дамата много плътно. Разбира се, ние офицерите никога не участваме в подобни показно сексуални забавления.

— Този танц бавен ли е, или бърз?

— Променлив е, и съм виждал някои жени да скачат от пода и да увиват краката си около партньора, а после се извиват надолу, докато косата им докосне пода.

— Доста порочен е, явно — каза Маран. — И определено акробатичен — засмя се. — Не бихме ли шокирали благонравните хора на Никиас, ако изведнъж започнем подобно изпълнение?

— Вероятно — отвърнах, леко замаян от представата. — Но аз поне няма да забележа реакцията им.

— Внимавайте, сър.

Някой ме докосна по рамото, върнах се на земята и се приготвих с неохота да отстъпя Маран на натрапника. Пред мен беше застанал Илиас Мейлбранч.

— Добър вечер, капитан а̀ Симабю.

Кипнах от яд, но си замълчах и отстъпих. Маран изглеждаше объркана, но пристъпи към Мейлбранч, готова да продължи танца с него. Усмихна му се — длъжен бях да призная, че ландграфът притежаваше чар.

— Не, контесо, не ви каня на танц, но благодаря за високата чест — каза той. — Господарят ми желае да побеседва с вас — кимна към мен. — Честта от присъствието на дамата ще ни е необходима за известно време, тъй че, ако ни извините…

Лицето на Маран се изчерви.

— Капитане, не съм сигурна дали разбирам какво всъщност желае този човек, но съм изключително шокирана, че очаква от мен да изоставя придружителя, когото съм си избрала за тази вечер, по покана на неговия господар за някакъв разговор, който се бои да чуете. Разбирам, че го познавате?

— Всъщност… — отвърнах, едва потискайки гнева си, и изписах на лицето си озадачена физиономия. — О, да, сетих се. Извинете ме. Контеса Аграмонте и Лаведан, това е Илиас Мейлбранч. Мисля, че имаше някаква титла… ах да, ландграф.

Мейлбранч се намръщи, а Маран килна леко глава и го изгледа. Преди да успее да отговори на оскърбителната му покана, заговорих с възможно най-вежливия тон:

— Приемете най-покорните ми извинения, ландграф Мейлбранч. Но не можах да ви позная без жълтото ви копринено въже.

Очите на Мейлбранч светнаха от гняв и той рязко се обърна към мен.

— Какво искате да кажете, сър?

Вместо да му отговоря пряко, заговорих на Маран.

— Нашият добър ландграф си има близки приятели по планинските хълмове, а вече и по други места, приятели, които споделят доста необичайни идеи как да се обогатят. Тук няма да си позволя да упомена името им, но спокойно можете да свържете приятелите му с най-големия боклук, какъвто можете да си представите от човек с поведение като неговото.

Мейлбранч стисна зъби.

— Вашето поведение, сър, е точно такова, каквото може да очаква от един селяк. Господарят ми просто реши, че на дамата може да й е приятно в компанията на един джентълмен, вместо с някакъв си наемник от една затънтена варварска провинция, който вероятно е положил клетва за целомъдрие, подходяща за костюма му.

На това можеше да има само един отговор. Щях да избухна, но видях как ръката на Мейлбранч несъзнателно погали дръжката на ножа. Ако го ударех, имаше право да се защити на място с всички възможни средства, а аз бях невъоръжен, макар че ни най-малко не се боях от него. Ако го призовях на дуел, изборът на оръжие щеше да е негов, а той очевидно беше експерт с ножа. Маран също разбра какво може да се случи и гневът й премина в страх.

Не знам откъде намерих сили да се овладея — сигурно Танис или моят бог-маймуна Вачан ми я дариха. Но успях и казах със сравнително спокоен тон:

— Ландграф, знам какво искате да направя, но не мога. Един нуманцийски офицер не може да се дуелира с човек от по-низш ранг.

— Как смеете! Фамилията Мейлбранч може да изреди родословието си хиляда години назад!

— Ако е така, в което се съмнявам, то прадедите ви биха увесили носове, като видят, че потомъкът им се е унизил до ролята на сводник на един лъжеблагородник.

Това свърши работата.

Мейлбранч заяви ледено:

— Значи така? Моят отговор ще бъде на полето на честта. Това приемливо ли е за вас?

Кимнах и го оставихме.

Червеното на гнева позаглъхна и се огледах наоколо. За щастие, като че ли никой не бе забелязал или чул разговора, само ни поглеждаха учудено защо продължаваме да стоим в средата на дансинга.

Хванах Маран и се отдалечихме, като се преструвахме, че танцуваме.

— Сега какво ще стане? — прошепна тя.

— Сега ще го убия.

 

 

След няколко минути гневът на Маран кипна отново и тя поиска да отиде при Чардън Шир и да му каже в очите каква жалка свиня е.

— Щом желаеш — отвърнах. Подбирах внимателно думите си. — Ще те придружа с удоволствие.

— Не, няма да ме придружиш! Мога да се погрижа за себе си. Освен това сигурно ще извадиш камата на онзи нещастник и ще го наръгаш, и после какво става?

— Ще ме екзекутират, разбира се. Но ще умра щастлив и ще се издигна на Колелото затова, че съм служил на толкова красива жена.

— Престани да се опитваш да ме успокоиш, по дяволите!

— Моля за извинение.

Понечих да добавя, че не аз съм този, който я оскърби, но за щастие си задържах езика зад зъбите. Бяхме сами, в една от градините. Бяхме излезли от балната зала, за да се успокоим, но явно не ставаше. Маран се загледа мълчаливо в нощта. След малко се обърна.

— Не, Дамастес. Аз трябва да се извиня. Глупава съм, да мисля, че ще отида при Чардън Шир. Той ще отрече, че е казвал такова нещо, и тогава аз ще изляза глупачката. Защо, в името на всички адове, винаги вярват на мъжа?

— Не знам. Може би защото мъжът прави законите.

— Добре, но е тъпо и е шибано! — гневът й се връщаше. Роклята й като че ли реагираше на яда й, защото змийските извивки направо кипяха по тялото й.

— Така е.

Не знаех какво да направя — вечерта беше съсипана. Реших, че трябва просто да напуснем, без да се вдига шум. Но вместо да го предложа, я прегърнах нежно и я притиснах до себе си.

Стояхме дълго така, без да проговорим. Дъхът й се учестяваше и успокояваше, докато се мъчеше да се овладее.

— Няма да се разплача — промълви тя до гърдите ми. — Няма да позволя на онзи кучи син удоволствието да види и една сълза!

Вдигна глава към мен и устните й се разтвориха. Целунах я и тя ме целуна пламенно. После се отдръпна.

— Предполагам, че щеше да ми каже колко е очарован от мен и дали желая да го посетя в спалнята му. Не ми направи впечатление на човек, който ухажва дълго жените, които иска.

— Но съм чувала и по-гадни намеци. Синовете на богатите си мислят, че могат да говорят като коняри, когато не искаш да изпълниш всичките им желания, и имат много странни представи какво би могла да желае една млада жена без придружител — на устните й се появи лека усмивка. — Въпреки че никога не съм ги получавала от особа с толкова висок сан като Чардън Шир. Предполагам, че трябва да се чувствам поласкана.

Изсмя се и смехът й беше искрен.

— Чудя се, дали този Мейлбранч се справя добре като сводник на Чардън Шир.

— Сигурно му е продал майка си и сестра си — отвърнах. Не й казах, че знам, че Мейлбранч е много повече от сводник — вече се бях уверил, че е специалистът на първия министър по най-мръсната работа.

— Ще ти кажа какво ще направим — заяви Маран. — Връщаме се и се забавляваме, и забравяме за калийците. Достатъчно приятно е тук, за да им позволя да развалят всичко.

Точно така и направихме. Чардън Шир и лакеите му ги нямаше, тъй че не беше невъзможно. И ставаше все по-лесно.

 

 

Балът щеше да продължи до зори, но малко след полунощ Маран предложи да си тръгнем.

— Представихме се, показах си тоалета и разбрахме, че калийците са свине. Какво повече да правим тук? Боя се, че ако хапна нещо, роклята ми ще се пръсне и ще изскоча от нея.

— Хмм. Колко интересна мисъл. Видя ли онзи поднос с еклерите? Много апетитни изглеждаха.

— Хайде, мой побъркан симабюецо! — засмя се, смъкна змийската качулка от главата си и косата й се изсипа на раменете. Аз също свалих маската си и я последвах.

По пътя към къщата й Маран се беше смълчала. Реших, че се е умислила заради обидата на Чардън Шир, и се постарах да подхвана весел разговор, за да я разсея.

Слязох от каретата, щом спря пред входа, и й подадох ръка. Канех се да й пожелая лека нощ и да ида в конюшнята за Лукан, когато тя промълви:

— Капитане, джентълмен ли сте?

— Надявам се, контесо.

— Тогава мога да ви поканя, въпреки че не знам какво да поднеса на такъв заклет въздържател.

— В чест на повода, мадам, ще направя изключение и ще позволя да ми сипете глътка от най-хубавото ви бренди.

— Вие наистина сте милостив човек, сър. Винаги сте готов да помогнете на една отчаяна и смутена девица.

 

 

Къщата беше пуста, не се мяркаха никакви слуги, макар че лампите по етажите светеха.

— Предполагам всички са помислили, че ще останем на бала до съмване, и са излезли да си потърсят свои забавления — намръщи се. — Много, много старо бренди. Трябва да е… в нечий кабинет.

Поведе ме нагоре по стъпалата и ме помоли да изчакам.

Стоях в коридора и се чувствах глупаво в оранжевия си халат. След малко тя излезе с кристална гарафа, която проблясваше на светлината на лампите.

— Да помислим. О, да. Знам, че все още не си виждал солариума. Хайде — хвана ме за ръката и ме поведе по стълбището към покрива.

Помещението беше голямо, със стъклен покрив, извит като къшей хляб. Всичко беше в бяло — столовете и масичките от ковано желязо, дори рамките на прозорците. Имаше врата, отваряща се към широка тераса.

Седнах предпазливо на един от изящните столове, а Маран ми сипа бренди и седна на един тапициран шезлонг, който сигурно щеше да се разпадне, ако бях опитал да го използвам.

— Искам да ти благодаря, че ме покани на този бал — заговорих. — Иначе щях да съм един от онези нещастни кавалеристи, които видяхме по улиците, да седя на коня, да се мъча да изглеждам достолепно и да ми замръзва… да ми замръзва…

— Гъзът е думата, която ти се губи.

— Не точно. Но става. Между другото, искрено те поздравявам за езика. Не знаех, че контесите могат да се изразяват така.

— Научаваш се, ако си отраснала в провинцията и яздиш много. Всичките ми коне откликват по-добре на такъв език, отколкото на гукания и разни такива.

— Колко странно. Армейските коне предпочитат да им говориш нежно. Може би непознатото ги кара да се вслушват.

Усмихнах се и тя ми отвърна с колеблива усмивка. За секунда отново се появи онова изражение на невинно същество, очакващо да го накажат. Тя стана и отиде до една от вратите. Взех си чашата и пристъпих след нея.

Отдолу беше реката и дори в този късен час видях светлините на баржи и лодки. Стори ми се, че чух нещо, и открехнах вратата. Оказах се прав. От водата долиташе тиха музика. След миг видях откъде идва: по течението към нас бавно се движеше луксозен сал и на него, изглежда, свиреше оркестър.

Стоях много близо зад Маран и надушвах, през парфюма й, който ме замайваше повече от глътката бренди, чистия мирис на косата й.

Тя се обърна, взе чашата от ръката ми и я постави на пода.

— Е, изпечен блъфьор такъв, вече сме далече от любопитните погледи и си осигурихме оркестър като по магия. Искам да го видя този танц от Гнилите бардаци.

Поколебах се, но дързостта на погледа й ме накара да се реша.

— Да върви във всички адове джентълменството — промърморих, а ръцете й ме обгърнаха и тя се разтопи в прегръдката ми. Ръцете ми се плъзнаха надолу по гърба й и, точно както бях копнял, стиснаха дупето й. Тя затаи дъх, кракът й се плъзна между краката ми и се понесохме като един. Дланите ми замачкаха, дъхът й се учести още повече и усетих дори през халата си как набъбнаха зърната на гърдите й.

Членът ми се вкочани до бедрото й и тя се притисна още по-плътно. Танцувахме така цяла вечност, след това изведнъж осъзнах, че музиката отдавна е секнала и се чува само в умовете ни.

Тя ме придърпа надолу за целувка. Езиците ни запърхаха един в друг, тя простена и устните й отново се впиха в моите.

След това се отдръпна.

— Да, Дамастес. Сега. Бързо. Ела с мен.

Почти се затича към стълбището.

 

 

Не забелязах как изглежда спалнята й, освен че леглото беше широко, приканващо и че чаршафите бяха копринени, но също толкова топли като роклята й. Стаята се огряваше само от пламъка на малкия светилник на нощната масичка.

Прегърнахме се отново, после Маран се отдръпна. Пръстите й зашариха зад врата й. Измърмори отчаяно и аз пъхнах пръстите си под роклята й и дръпнах. Шевът се разпра и тя остана гола.

— Сега ти. Хайде. Побързай. Моля те, побързай.

Изхлузих халата презглава и изритах сандалите настрана. Вдигнах я в ръцете си и паднахме в леглото. Ръцете й се плъзнаха по гърба ми, тя стенеше и шепнеше името ми. Краката й се повдигаха над моите и ги галеха. Пръстите ми се плъзнаха надолу по тялото й, по най-меката и нежна кожа, която бях докосвал в живота си, гладко обръсната, и намериха очакващата ме влага.

Бедрата й се разтвориха и тя се надигна към търсещата ми длан. Нямаше колебание, нямаше нужда от дългата прелюдия. Преместих се между краката й.

Докоснах клитора й с главичката на члена си и тялото й потръпна.

— О, богове. О, Дамастес. Моля те. Моля те. Вземи ме. Наеби ме, изчукай ме силно, хайде!

Натиснах, срещнах съпротива, изтръпнах за миг от изненада, после натиснах отново, Маран извика от болка — и се забих в нея.

Останах неподвижен за миг, после краката й се повдигнаха, извиха се около бедрата ми и тя се затласка срещу мен, най-напред бавно, после — все по-силно. Пръстите й се забиха в гърба ми. Телата ни се блъскаха, после спрях и усетих как семето ми изригна, след миг тя извика рязко и тялото й потръпна срещу моето.

Хлиповете й бавно заглъхнаха, тя се отпусна и дъхът й се успокои. Но все още бях втвърден, все още бях в нея, обърнах я странично и започнах да се движа, а тя започна да стене и въртопът ни понесе отново.

— Никога не съм го правила — промълви тя след малко и коленичи над мен. — Трябва да ме научиш.

— Ами… първо… — не хапи. Поне не много силно. Използвай езика си. Да. Мм. Точно така. Сега ме поеми в устата си. Опитай се да ме глътнеш — беше моят ред да застена. — Движи главата си нагоре-надолу.

Светът се беше побрал в устните около мен и се движех, а тя се движеше все по-бързо, задникът ми се надигна от леглото, усещах как косата й гали корема ми, ръцете ми се притискаха в тила й и Джаен отново ме пое в прегръдката си.

Накрая пусна члена ми, надигна се и преглътна.

— Благодаря ти, мой мили Дамастес.

— За какво?

— За вечерята. Вкусна е.

Думите й запалиха отново страстта ми.

 

 

Тя стана да отиде до банята и погледнах чаршафа. Беше оцапан, но не само от любовни петна. Имаше малко петно кръв от първото проникване. Зачудих се що за странен брак има, после гузно изтласках тази мисъл от ума си, защото тя се върна и понечи да легне.

— Не — станах и я обърнах с лице към мен. — Легни по гръб. Не, не горе. Бедрата ти да останат на ръба. Сега повдигни краката си, докато петите ти се опрат на леглото.

Докоснах коленете й и те се разтвориха подканящо. Плъзнах ръка между бедрата й и я докоснах — беше още мокра от любов. Членът ми се изправи и се плъзнах в нея.

— Сега пусни стъпалата си на пода.

Тя изсъска, изви гръб и започнах да се движа в нея; ръцете ми галеха гърдите й и разтриваха нежно зърната й.

 

 

Така и не ни се доспа. Така и не изгубихме свирепото си желание.

Светът беше коприна, пламъчето на светилника и тялото й, движещо се под мен.

Веднъж, в кратък миг на здравомислие, я попитах:

— Ами слугите? Няма ли някой да се окаже с големи уши?

— Не се безпокой за това — отвърна ми с глас, приглушен от възглавницата. — Не съм глупава, нищо, че нямам опит в прелюбодействието. Постарах се всички да разберат, още когато бяха наети, че заплатата им се плаща от Аграмонте.

— Просто попитах. Е, какво да направя сега, след като няма от какво да се безпокоя?

— Същото, което направи преди малко. Само че този път бавно, много бавно, да влезеш целия в мен. Така ми харесва повече. Искам да те чувствам в утробата си.

— Вашето желание е заповед за мен, контесо.

И дупето й отново се надигна срещу мен.

 

 

Беше сиво, когато се изсулих през вратата. Намерих конюшнята, където беше вързан Лукан. Той ми изцвили с укор, че съм го оставил оседлан толкова дълго, и за извинение му прошепнах в ухото, че обещавам да го нахраня с най-хубавия зоб.

Замаян като последния пияница, препуснах по улиците на града. Зората изгряваше златна над Никиас.