Крис Бънч
Кралят-маг (4)

4.
Нощният тигър

Трудно ми е да си представя, че е било преди цели петнайсет години, но все още виждам онзи млад легат, който бях: яздех до магьосника, чийто живот бях спасил, с все още непочистената от кръвта сабя в ножницата, гледах напред към злокобно издигащите се в далечината кули на Саяна и предвкусвах предстоящото приключение в лекия полъх на вятъра.

Кой бях аз? Откъде бях дошъл?

Въпреки обратите на съдбата, смятам се за всичко друго, но не и за забележителен човек. Никога не съм си въобразявал, че съм надарен от боговете, както твърдят някои за себе си.

Вярно, доста висок съм, шест стъпки и почти една глава отгоре. Според някои имах нелоша външност, но никога не съм могъл да се перча, че съм особено чаровен. Всъщност като се погледна в стъклото на прозореца, се смятам за доста невзрачен.

Косата ми е руса, нося я дълга дори и сега, когато за жалост започна да оредява по темето. Винаги съм предпочитал да бъда гладко обръснат, защото смятам, че брадата не само събира боклуци, но освен това е нещо, което врагът може да използва за опасно хващане в бой. Ще добавя, понеже смятам да съм колкото се може по-искрен, че в горното има и малко суета, тъй като космите по лицето ми растат като трънак, заплетени и щръкнали. Пусна ли си брада, приличам не толкова на авторитетен водач, колкото на скитащ просяк, избрал най-неподходящото място да протегне ръчица с паничката за просешка лепта.

Освен това, както си личи от името ми, съм от затънтената провинция Симабю. Някои сигурно не са много запознати с какво е прочут народът ми, нито с многото шеги, които се разправят за нашия мързел, непостоянство, тъпота и мудност. Да речем, че една шега е достатъчна да го опише: тази за симабюеца, дето седял до съмване до прозореца в първата си брачна нощ, понеже гадателят, който извършил бракосъчетанието, му казал, че това ще е най-дивната нощ в живота му.

Между другото тези приказки не се разправят в присъствието на симабюйци повече от веднъж, тъй като освен всичко друго имаме, съвсем заслужено, репутацията на хора, които много лесно се ядосват и не прощават, щом ги ядосаш. Аз лично съм изкарал много наряди в чистене на конюшните в лицея заради това, че съм отвръщал на подобни „шеги“ с юмрук.

Мъжете в семейството ми винаги са били войници, служещи или на провинцията ни, или, по-често, на Нуманция, и никога не са забравяли времената, когато държавата ни наистина е била държава, с крал, все едно колко зъл, вместо някаква сбирщина полунезависими провинцийки, всяка от които се управлява много зле и търси първата удобна възможност да навреди на съседа си.

Бяхме богати земевладелци. Имението ни покриваше много левги хълмиста гора. Земята се обработваше от свободни селяни, свързани отпреди много време със семейството ми, тъй като в Симабю няма много роби. Не че се противопоставяме на робството, след като всеки човек, който не е прекалено глупав, знае, че когато Колелото се завърти, един роб може да се прероди като господар, тъй че някакъв си живот, изкаран под бича, не значи кой знае какво и душата може само да се научи какви грешки е допуснала, за да бъде наказана така.

Чифликът ни не представляваше толкова къща, колкото порутена крепост, построена преди поколения от основателите на рода ни, които с помощта на меча и на войнишката си пенсия изсекли имението от горите, защитавайки го от дивашките племена, които вече са се отдръпнали далече в планините. Там вече никой не може да ги безпокои, защото са въоръжени не само с дивашкото си коварство, а и с тъмната магия, която изтръгват от земята и която е благословена от самата Джайцини.

Дори и с малкото пари в ковчежетата фамилията ми си живееше добре, тъй като отглеждахме всичко нужно за трапезата и си имахме достатъчно стада животни, най-вече зебри, дребен рогат добитък и полудиви едри бикове, използвани за теглене на товар и за оран, до които можеха безопасно да се приближат само малките дечица и пастирите. Един-два пъти в годината през земите ни минаваше търговски керван и си набавяхме, главно чрез размяна, някои нужни стоки — платове, подправки, желязо — неща, които не можехме да извадим от земята си.

Бях най-малкото дете след трите си сестри. Бил съм, както казват, много хубаво бебенце и така, в едно нормално домакинство, най-вероятно щях да отрасна като глезено, крехко и уязвимо хлапе.

Баща ми обаче не можел да допусне такова нещо. Беше преживял много битки по Границите и въпреки че нямаше високопоставени приятели, или „жреци“, както ги наричат военните, беше успял да стигне до капитански ранг, преди да загуби единия си крак и заради това да се принуди да се пенсионира след прочутата битка при Тиеполо, за най-голяма ирония не срещу чужд противник, а между даранците и сънародниците ни нуманцийци, калийците.

Та той настоя да започна войнишка кариера. Което означаваше да живея повече на открито при всякакъв климат, от Жаркото време, когато мозъкът ти направо се опича, до тайфуните на Дъждовното време, които може да те удавят. Едва петгодишен ме преместиха в една от пристройките на имението, къщичка само с две стаи: спалня и баня. Трябваше да стане моята светая светих и никой не можеше да стъпва там без мое позволение. Нямаше да имам слуги и от мен се очакваше да превърна обраслата с диви лози и потънала в мръсотия съборетина, за която подозирах, че е служила за обор, в квартира, подходяща за войник и за офицер от главата до петите.

Понечих да възразя, но само погледнах строгите очи на баща ми зад гъстата, преждевременно побеляла брада и разбрах, че няма смисъл. С ругатни, дори с рев, се хванах да търкам и да чистя. След това с няколкото медни монети, които ми даде баща ми, трябваше да спазаря мебелите си — тесен дървен нар, малък скрин и гардероб без врати. Татко ми даде и една стара олющена маса — двама от слугите едва я домъкнаха в стаята ми.

Не допускаше да се разхайтвам. Всеки ден проверяваше стаите ми и от резултата зависеше какво ще ми се позволи да правя този ден.

Всичко това, знам, може да създаде впечатлението, че е бил тиран над тираните, но не беше. Не помня някога да е вдигал ръка нито срещу мен, нито срещу сестрите ми или майка ни, Серао.

Обясняваше действията си така:

— Ти си моят син. Единственият ми син. И искам да се научиш да си силен. Знам, че ти предстоят изпитания, и макар че те ще укрепят мишците ти, трябва да имаш и вътрешна сила. И най-малкото вълче трябва да се научи да хапе, преди глутницата да го приеме и да започне да го учи на лов.

Много по-късно, когато и аз се влюбих истински, разбрах колко близки са били двамата с майка ми. Тя беше дъщеря на дребен местен гадател, известен с добрите си заклинания и с това, че отказвал да прави магия, която може да навреди някому, колкото и да е лош. Знам, че баща ми е можел да си намери много по-богата жена — в провинцията ни войниците се ползват с добро име и много земевладелци с гордост са щели да дадат дъщеря си на военен, особено ако е родом от същия край и не е безимотен. Но баща ми каза, че когато за първи път видял Серао да помага на баща си в благославянето на зърното във Ведрото време, разбрал, че не иска друга.

Беше кротка, мила жена и когато се оженили, сключила договор с баща ми: всичко, което става извън дома, е негова отговорност, а за нещата вътре решава тя. Този договор се спазваше стриктно, макар че помня случаи, когато някой особено некадърен готвач или пиян слуга караше единия или другия да се изчерви и с мъка преглъщаха думите, които напираха да излязат.

И двамата ги обичах много, и се надявам въртенето на Колелото да ги е издигнало до висините, които заслужават.

Колкото до сестрите ми, няма много за разправяне. Карахме се много и се обичахме много. След време си създадоха добри семейства — едната се омъжи за селски пристав, другата — за доста богат земевладелец, а третата — за войник от местното опълчение, за когото чух, че стигнал до флаг-сержант и сега управлява семейните ни имоти. И трите бяха благословени с деца. Повече няма да говоря за тях, защото животът им беше щастлив, но недокоснат от пръста на историята. Боговете ми позволиха да им пратя злато, докато бях богат и могъщ, и им отредиха безопасен и удобен живот в неизвестност, когато двамата с император Тенедос стигнахме до своя крах.

Казвали са ми, че повечето момчета преживяват време, когато искат да станат едно или друго, или трето, от могъщ чародей до водач на слонове или златар, или кой знае какво. Умът ми никога не се е заплитал в такива кълчища. Винаги съм искал да стана това, за което мечтаеше баща ми: войник.

На първия ми рожден ден ме занесли при един заклинател, когото баща ми особено почита, и го помолили да хвърли костите и да отгадае бъдещето ми. Магът ги хвърлил веднъж, че дваж, че три пъти, и казал на родителите ми, че съдбата ми била мъглява. Можел да види само, че ще стана воин, могъщ воин, и че ще видя земи и ще извърша дела, невъобразими за затънтения ни край.

За баща ми това било достатъчно. А и за мен, когато ми го казаха.

Малко преди да се спомине преди няколко години, майка ми каза, че магьосникът завършил предсказанията си с едно леко предупреждение. Помнеше съвсем точно думите му:

— Момчето ще язди тигъра известно време, но после тигърът ще се обърне срещу него и ще го разкъса. Виждам голяма болка, голяма скръб, но също така виждам, че нишката на живота му продължава. Но за колко по-нататък — не мога да кажа, защото след този момент около ума ми се завихря мъгла.

Това разтревожило майка ми, но не и баща ми.

— Войниците служат, войниците загиват — казал той и свил рамене. — Ако това е жребият на сина ми, така да бъде. Непроменимо е и е все едно да принесеш жертва на Умар Създателя и да го накараш да се върне на този свят, да хване Айрису и Сайонджи за ръчички и да се занимава с нашите скърби.

Майка ми разбрала голямата мъдрост в думите му и престанала да се безпокои.

Като момче бях разбрал някак какви умения трябва да изуча и кои дарби ще ми бъдат ненужни. Учех се да се бия, предизвиквах все по-големи и по-силни момчета от мен в селото, защото така си печели човек уважението. Винаги се изкатервах първи на най-високия клон и скачах от най-високата скала във вира, или дотичвах най-близо до ръмжащия зад оградата бик.

Слушах внимателно и попивах всичко, на което ме учеха ловците по стрелба, когато баща ми ми даваше уроци по изкуството на владеенето на меча или когато конярите ме учеха как да яздя и да се грижа за животните.

Едно от най-важните неща, които научих от баща си, макар никога да не ми го е казвал пряко, е, че най-доброто оръжие за един войник е най-простото и универсалното. Учеше ме да избягвам такива зрелищни неща като боздугана или бойната брадва, за сметка на простия меч, чийто напречник трябва да е от най-коравото дърво и без никаква резба, да е обшит с ковък метал, за да може да удържи на острието на противника за един жизненоважен миг, дръжката да е покрита с грапава кожа, за предпочитане от акула, и ефесът да е също толкова прост. Оръжието да е право и двуостро. Да е изковано от най-добрата стомана, която мога да си позволя, дори да се наложи да заема пари от дивизионния сараф. Не трябва да е изковано с разни глупости като жлебове за оттичане на кръвта или да се гравира със златни заврънкулки. Баща ми твърдеше, че е познавал мъже, които са загивали само заради красотата на оръжието си — изключително глупава причина да умреш.

Не бива да е нито прекалено дълго, нито късо; тъй като отраснах доста висок, предпочитам оръжие с дължина три стъпки без една педя.

Добавяше и че ако ще стана кавалерист, най-вероятно ще ми зачислят сабя. И че най-вероятно ще трябва да я нося, докато получа по-висок ранг или натрупам боен опит, но след това да помисля добре, преди да я задържа. Според личния му опит сабята си е много добро нещо за дивашка сеч в меле или да посичаш бягащия противник, но когато си спешен или в двубой, той лично предпочитал лъка и петдесет крачки по-далече от противника, вместо толкова романтичната сабя. Това бе един от най-добрите му кротки уроци, които попих в себе си, един от онези, които ме опазваха жив, когато наоколо ми имаше десетки мъртви.

Напрягах тялото си до предела, бягах, плувах и се катерех, без да обръщам капка внимание на стенещите мускули и на напиращия плач от умората, и се стягах да пробягам още един хълм повече, още и още веднъж да преплувам вира, още един час да седя разтреперан и заслепен с прашката в ръцете, докато дъждът се сипе, а патиците ги няма никакви.

Едно нещо ми беше вродено: обичах и разбирах конете. Навярно в някое предишно прераждане съм бил кон, защото когато ме отнесли за първи път като бебе в конюшнята и баща ми ме вдигнал на ръце да видя големия звяр, съм извикал все едно че съм познал стар приятел и, както са ми разправяли, животното изцвилило в отговор и ме близнало.

Не че превъзнасям животните. Знам, че не са кой знае колко интелигентни, но какво от това? Аз и себе си не смятам за кой знае какъв мъдрец и на някои от най-добрите хора, които са служили под моя команда, служили са ми при това до смърт, им беше доста трудно да си спомнят какво е казал старшият им предната седмица.

Ездата беше друга важна част от обучението ми — упражнявах се да яздя кон на гол гръб, със седло или с чул и въже, по начина, предпочитан от номадите в далечния юг. Учех се да мога да накарам коня да ми се подчини без жестокото дърпане на юздата, а шпорите ми бяха с топчици на върховете вместо шипове. Някои коне ми ставаха почти приятели; други, макар и да не бяха чак врагове, не оседлавах с голяма охота дори за следобедната разходка.

Конят винаги е първи — това ненакърнимо правило беше издълбано в душата ми. Той трябва да бъде напоен, нахранен, изчеткан, преди ездачът му да си е позволил да помисли за собственото си удобство, иначе този човек е по-долен от животното. По-късно някои ме ругаеха заради гонката, на която ги подлагах с чесалата и торбите със зоба, но моите части все пак оставаха на конете дълго след като другите продължаваха пеша, с окуцели или посечени коне, и се влачеха като прости пехотинци.

В конюшнята на баща ми прекарвах часове наред и учех всичко, което можех, от старите коняри — бях наясно, че съдбата ми на войник може да зависи от тези животни. Учех се да лекувам по-малките им рани и дори когато някои от конете ни заболееха по-тежко и се наложеше да се повика знахар, си намирах място на гредите на тавана и гледах какви илачи приготвя лечителят и какви заклинания прави. Разбира се, тъй като не притежавах и искрица от Дарбата, нищо не се получаваше, когато опитвах сам, но поне се учех как да мога да избера истинския магьосник от тълпата шарлатани, придружаващи войската по време на кампания.

Айса, богът на войната, който според някои е аспект на самата Сайонджи, също ме беше надарил за войник. Растях висок и силен, с глас, който караше момчетата да ме слушат, и с достатъчно мозък в главата, за да ме следват.

Обичах да излизам на лов, но не заради убиването, въпреки че това е удовлетворението, което боговете ни дават за добре изпълнената задача. Взимах си лък, стрели, ножче, прахан и парче стомана и се отправях навътре в джунглата. Застоявах се за ден или за цяла седмица. Сестрите и майка ми се тревожеха, баща ми се правеше на безразличен. Ако ме изядеше тигър, просто гадателят щеше да е сбъркал и продължаващата нишка на живота щеше да е на тигъра.

Далече от имението ни и от околните села се учех на същинските войнишки умения: да се справяш сам; да не се боиш или поне да запазиш спокойствие, щом нощният мрак се спусне и горските шумове станат опасни, въпреки че повечето от тях идват от същества, които могат да се поберат в шепата ти; да не си придирчив към храната и да можеш да преживееш със сурова риба, полуопечено месо или с плодове и растения; да можеш да спиш, когато си прогизнал до кости и мусонният дъжд се лее като из ведро. По-важното от всички тези неща е винаги да мислиш една стъпка напред — да не забравяш, че ако камъкът, на който се каниш да скочиш, се окаже хлъзгав, можеш да се пльоснеш и да се осакатиш, а си далече от каквато и да било помощ. Или че пещерата, която изглежда толкова примамлив подслон от бурята, може да се окаже мечешка бърлога — и тогава какво става, драги ми момко? Всички тези неща изучих много добре и те много пъти след това спасяваха живота ми.

Има още две „умения“, които обикновено се свързват с войниклъка и за които баща ми не ми е говорил много, но се запознах и с тях. Едното си дойде естествено, другото така и не можах да усвоя.

Второто беше пиячката. Всички знаят, че войниците стават на сюнгери около всичко ферментирало или дестилирано и се боя, че за повечето това си е чистата истина. Но не и за мен. Като момче миризмата на вино или бренди ми обръщаше стомаха, което едва ли е необичайно. Когато пораснах, миризмата и вкусът им не станаха по-привлекателни. Като млад се надявах да изуча и това умение, пил съм насила с приятелите, веднъж като момче, когато намерихме един мях с вино, паднал край пътя от търговска кола, а втория път — в лицея, когато завършихме първата година от обучението си. Не можах да се развилнея като някои други задници на масата, прилоша ми много рано и се изнизах, а за награда два дни след това червата ми се обръщаха и в главата ми биеше тъпан. Естествено изобщо не твърдя, че не пия, защото светът се преструва, че уважава аскетите, а всъщност се чувства неловко около тях, но ще изкарам цяла вечер с една чаша вино, без някой да забележи, че е едва я допирам до устните си. Е, мога да изпия някоя биричка, но предпочитам вода, ако съм сигурен, че е чиста. Напивал съм се няколко пъти, но това са изключения, по-глупави и от онова в момчешките ми години.

Другата войнишка добродетел или порок е ходенето по курви. Сексът ме споходи рано и беше една от скритите благини на малката ми къщурка в джунглата, тъй като си бях сам, без гледачка, майка или натеглив слуга, който да ме пази целомъдрен. Сигурно баща ми е знаел и това, когато ми даде двете стаички, споменът за които все още ми е скъп.

Селските девойчета, може би по-скоро замаяни от идеята да легнат със сина на господаря, отколкото защото са изпитвали кой знае колко похотлива страст, се промъкваха нощем при мен и ме учеха на това, което знаят. След няколко приятелства с момичета вече и аз можех да връщам услугата с ученето.

Имаше, разбира се, и момичета и млади жени от керваните. Щом търговията свършеше, се вдигаше празненство и неведнъж в края на вечерта някоя от тях се шмугваше в сенките с мен.

Помня една такава нощ, когато една млада жена дойде с мен. Мъжът й, тъп дебелак, търговец на коприна, беше изпил цял мях вино и захърка под фургона скоро след залез-слънце.

Каза ми — може и лъжа да е било, — че му я били продали против волята й. Не отвърнах нищо, тъй като такъв обичай съществуваше и за жалост все още съществува по много места в страната ни.

Тя ме попита дали знам какво може да се прави с коприна, а аз се изсмях и отвърнах, че може да не съм градско момче, но чак толкова глупав не съм. Усмихна ми се съблазнително и подхвърли, че може би все пак има приложения, за които не знам, например стенни пана и — бавно облиза устни — други места в спалнята.

Изразих интерес и усетих как патката ми под препаската се размърда. Тя се качи във фургона си и след малко излезе с един вързоп.

Никой не забеляза как се измъкнахме от селския площад и отидохме в колибката ми, за да се отдадем изцяло на пороците си. Тя, разбира се, казваше истината — имаше много, много приложения на смъртта на копринения червей, за които не бях знаел. Знаех как един грубо изтъкан воал, повече показващ, отколкото скриващ кафявата плът, само с една свещ за осветление може да ти размъти ума.

Ала до тази нощ не знаех нищо за докосването на копринения камшик или как копринените връзки могат да накарат страстта на една жена да изригне.

Отдъхвахме си, притиснати един в друг и лепкави от любов, когато тигърът изръмжа.

Тялото й се напрегна до мен и тя прошепна:

— Може ли да влезе?

Честно казано, не знаех. На прозорците имаше железни решетки и бях сигурен, че не може да се извадят. Вратата беше масивна, тежко обкована и залостена, но бях виждал тигър да убива теле с един удар на лапата и после без усилие да го вдигне с челюсти и да прескочи девет стъпки висока ограда.

Благоразумно излъгах.

Чухме как тигърът закрачи покрай стените и дъхът й се учести. Членът ми отново се вкочани, превъртях се отгоре й, краката й се надигнаха, натиках го и заблъсках, слабините й се тласкаха в моите, тя изви гръб и стисна задника ми, а звярът отвън ревеше с цяло гърло в нощта, заглушаваше крясъка на маймуните и удавяше вика й, докато телата ни не се сляха в едно, и не се излях в нея.

Изчакахме утрото, преди да я върна при фургона й, стиснал кривак в едната ръка. Видяхме отпечатъците от лапите на тигъра в калта — беше си заминал отдавна. Тя ме спря, щом наближихме фургона, и се изкикоти в ухото ми:

— Няма нужда да им казваме как точно си се борил с тигъра.

И посочи гърдите ми. Видях белезите от ноктите и зъбите й, а знаех, че под препаската ми има и други.

Изсмя се отново, целуна ме и си отиде.

Деня изкарах в джунглата, далече от семейството. Понякога си мисля за тази жена и й желая добро; надявам се Джаен да я е направила щастлива и да я е дарила с дълъг живот; а на мъжа й — повечко мехове с вино за наочници.

Тъй че любовта е един великолепен приятел, но да си прекарваш свободното войнишко време, като се правиш на разгонен нерез всеки път, щом се появи някоя жена на левга околовръст — това не. Не само съм избягвал неприятностите, но и болестите. Баща ми веднъж каза, в едно от редките си споменавания за секса и след като се увери, че майка ми и сестрите не са наблизо да чуят:

— Някои ще си набутат паламарката там, където и шипа на бастуна си не бих пъхнал.

И определено беше прав.

Чувал съм също така да казват, че когато един мъж прави любов, кръвта му нахлува в долната половина на тялото и това обяснява защо мъжете не могат да чукат и да мислят едновременно, което звучи доста логично. Джаен ми е свидетел, че по това обвинение съвсем не съм невинен. Но стига толкова по тази тема.

Всичко дотук може да звучи като самохвалство, но нямам намерение да е така, защото си имам и много слабости, което би трябвало да е очевидно предвид положението ми тук, на този самотен остров, като изгнаник, който може да очаква, че само смъртта ще направи участта му по-добра, като му даде шанс да се върне на Колелото и да изкупи деянията си в друг живот.

Не си падам много по четенето и не проявявам особен интерес към удоволствията, произтичащи от слушането на предания, от схоластични дебати или гледане как разни глупци изобразяват човешки дела. Живопис, скулптура, разни такива неща мога да похваля, но в думите ми няма да се съдържа и капка искреност. От изкуствата ме трогва само музиката — от свирнята на някое хлапе на дървена цафара до певеца, акомпаниращ си сам на струнен инструмент или сложната дворцова симфония.

Философия, религия, етика — тези неща ги оставям за по-мъдри глави от моята.

Преди време щях да кажа, че най-големият талант е онзи, който според Лайш Тенедос е най-важният. Бях дарен с добър късмет, нещо, което войниците винаги трябва да носят със себе си.

А сега?

Това гордо твърдение сигурно се е оказало шега, такава, която би накарала бога-маймуна Вачан, бога на глупците и бога на мъдростта, да изпищи от смях и да прави задни кълбета злобно ухилен.

Още едно нещо, което научих от баща си, беше винаги — винаги — да се подчинявам на семейния девиз: „Държим на верността“. Когато положих клетва за вярност пред Лайш Тенедос, много преди да поставя короната на главата му, беше до смърт. Иронията е в това, че клетвите ми към него така и не бяха зачетени по достойнство. Но все едно, за този грях да си отговаря Тенедос.

Малко преди да навърша седемнайсет, вече знаех, че ще вляза в армията. Предполагах, че ще отида до най-близкото място за набор и ще взема заплатата на обикновен войник. Ако се трудех здраво и упорито, някой ден може би щях да стигна до офицерски чин и може би да свърша службата си с ранга, до който бе стигнал баща ми. Това беше най-високото, за което си мечтаех, или поне колкото мога да си призная. Разбира се, винаги е съществувал онзи величав размах на въображението, водещ до празната надежда как изведнъж ще те забележи генералът и ще те повиши на бойното поле. Но честно казано, знаех си, че по-вероятно е да свърша кариерата си като обрулен от службата сержант, каквито виждах от време на време из селата. Още по-вероятно беше да ме вземе Айса на плувналото в кръв бойно поле или в казармите от някоя болест, която всички войски мъкнат със себе си покрай лавкаджиите и курвите.

На теория трябваше да мога да кандидатствам в някой от лицеите, произвеждащи офицери, тъй като семейството ни беше достатъчно знатно. Но старата поговорка си е в сила и семейството ми, както и целият район на Симабю, беше далече от погледа и от ума на властниците, управляващи армията от Никиас.

Беше ми все едно. Предполагам, че това може да мине в списъка на недостатъците ми, но никога не съм ценял високо човек само защото въртенето на Колелото го е направило син или дъщеря на влиятелно семейство. Всъщност въпреки предишните ми титли и брака ми, да се събирам с такива хора винаги ме е изнервяло, макар да съм се научил да го прикривам.

Много по-удобно се чувствам в казармените бараки, в палатките на лагера, на лов или в някоя обикновена кръчма и с хората по тези места, отколкото с достолепните особи в двореца.

Тъй че мисълта, че ще бъда прост копиеносец или стрелец, нито ме притесняваше, нито ме караше да се срамувам, макар да смятах, че мога да се докажа като достатъчно добър конник, за да ме приемат в кавалерията.

Но късметът отново се намеси.

Баща ми може и да нямаше „жрец“, но някои хора явно му дължаха услуга — например един пенсионирал се домин, казваше се Рошанара, някогашен дивизионен командир на баща ми в Тиеполо. Не знам какви подвизи е извършил баща ми навремето — никога не ми е раздувал приказки за службата си, — но явно са били паметни.

Един ден, само няколко месеца преди да облека униформата, в имението ни пристигна пратеник. Носеше свитък, който, след като печатът беше счупен и го прочетохме, ми предлагаше назначение в „Лицея на конника“ близо до Никиас.

Този лицей се смята за най-елитното от многото военни училища; приемат се само синове на много богати благородници и издънки на офицери с много висок ранг и особено добри връзки.

Нямахме представа как е могло да стане това. Баща ми каза, че някога пазели по пет места за кадети от всякакви кандидати, но след като не бях изпращал писмо в лицея, това беше невъзможно.

Обяснението, разбира се, се оказа домин Рошанара — писмото му пристигна със следващата поща. Съобщаваше, че не само ме е упоменал в лицея като подходящ кандидат, тъй като няма свои деца, нито деца на приятели, които да взима достатъчно на сериозно, за да ги препоръча, но че също така е заделил сума, достатъчна да се издържам, докато завърша. Забелязах как мустаците на баща ми настръхнаха, но продължи да чете доста немощното обяснение на домин Рошанара как чул, че реколтата в Симабю била много лоша и че това трябвало да се приеме не като благотворителност, а като начин да се подсили армията, която двамата толкова много обичали.

Баща ми не остана никак убеден и мисля, че се канеше да избухне и да изръмжи нещо от сорта как това щяло да е последният скапан път, когато е спасил топките на някой скапан началник, когато майка ми го изведе от стаята. Не знам какво му е казала, но когато се върнаха, записването ми в Лицея на конника беше уговорено.

Учението ми щеше да започне след Ведрото време, когато войниците се връщат от полева служба, тъй като кампаниите в Родитбеното време и Жаркото време не са обичайна практика. Чакаше ме дълъг път, тъй като Симабю е далече от Никиас. Краткото време дотогава прекарах с баща си, за да ме научи на всички подробности, които помнеше за лицея. Въпреки че самият той не беше служил в такъв лицей, а в тренировъчно училище в провинцията, беше слушал много приказки от офицери, които все смятали, добави той кисело, че най-щастливите дни от живота им били минали там.

Най-сетне денят дойде и яхнах коня, който си бях избрал, Лукан. Не ми беше любимият, но беше доста млад, само на пет, и се надявах, че ще ми служи дълго. Взех и още един кон, Рабит, и две мулета за багажа.

Стигнах до завоя на пътя и се обърнах да махна за сбогом и за последен път да погледна дома си. Беше горещо, но мъглата в очите ми не бе от слънцето. Баща ми, майка ми, сестрите ми… всички слуги в семейството ни, всичките ми приятели от селото, всички бяха там. Запечатах си ги в паметта като художник, който поглежда за последен път моделите си, преди да забърза към триножника си, все едно че нямаше никога повече да ги видя. И всъщност почти така си стана.

Връщал съм се в Симабю само два пъти, за погребалните ритуали на родителите ми. Понякога бях на половин континент разстояние, друг път се оказвах невъзможно зает, по-късно се оказа неразумно заради сигурността на сестрите ми. Това не е пълната истина — неведнъж ми е оставало достатъчно свободно време, което да прекарам у дома, вместо някъде другаде.

Но не го направих и не знам защо.

Може би защото щеше да е все едно да се върнеш към една мечта само за да разбереш каква гола измислица е била всъщност.