Крис Бънч
Кралят-маг (6)

6.
Вълкът на Гази

Когато поех към кейовете, ми се струваше, че всички граждани са излезли по улиците. Непрекъснато поглеждах към слънцето от страх, че ще изтърва часа на отплаването, но не можех да яздя по-бързо от ходом, защото Лукан и Рабит щяха да стъпчат някого.

Наоколо се тътреха потни жреци — мъчеха се да си придадат достолепие и носеха статуи на своите богове и богини, по-големи от самите тях; следваха ги мърморещи молитви богомолци; търговци хвалеха шумно стоката си и не обръщаха внимание на врявата наоколо; жално хленчеха просяци; богаташки бяха излезли да напазаруват в носилки или в карети; тук-там се мяркаха подранили пияници; носачи мъкнеха какво ли не, от самуни хляб до церемониални халати; видях един мъж — всички го заобикаляха отдалече — с кош, пълен със змии.

Насред улицата беше седнал и медитираше гол отшелник. Човешкият поток се изливаше покрай него като покрай речен камък. Рано или късно щеше да реши да се размърда, някой богаташ щеше да хвърли златна монета в паничката му и той много загадъчно щеше да се събуди или щеше да го стъпче някой тежко натоварен фургон или слон. Явно му беше все едно какво точно ще стане.

Около него трептеше едва доловимо сияние. Силата му беше толкова осезаема, че привлече вниманието ми.

Двамата бяхме сами в прохладна долчинка до весело ромолящо поточе. Лек ветрец ни галеше и слънцето ни милваше с добрина. Птици пееха и наблизо пасеше елен. Светият се усмихна и ме обля покой.

Бях се върнал в Никиас. Изтрих потта от челото си, пуснах две медни монети в паничката му и продължих.

Седемнадесети дивизион явно бързаше да се явя, защото ме бяха упълномощили да взема бързия пощенски кораб „Таулър“, който да ме превози до Ренан за по-малко от две седмици.

„Таулър“ все още беше привързан за кея и си позволих да го погледам отдолу и да му се възхитя. Беше на не повече от година, великолепен пример какво могат да създадат майсторите на Дара, дълъг около двеста стъпки и четиридесет на ширина. Имаше три палуби, с каюти издигнати над главната палуба, с пространство за товар и в средата на кораба — със заграждение за животни. Управляваше се от малък мостик при носа. Горната му част, над ватерлинията, беше изработена от тиково дърво, с изваяни хиляди и хиляди фантастични изображения на богове, хора и демони, боядисани след това в също толкова багри.

Но това, което го правеше наистина смайващ, беше начинът, по който се движеше. При кърмата имаше два широки ремъчни механизма като онези, дето се използват за въртене на мелнично колело, но много по-широки и тежки, все едно че не волове, а слонове щяха да осигуряват тягата. Но си стояха празни. Точно тук се задействаше могъщата магия. Група никиаски магьосници се бяха трудили години, за да съставят заклинание, с чиято помощ ремъците, за които ми обясниха, че са от слонска кожа, не само да съхранят огромната сила на животните, която щеше да се отприщи, за да тласка кораба, но освен това силата да се запази в продължение на повече от седмица, преди да се наложи ремъците да се подменят. Удивих се и отново си напомних колко е глупаво, че армията смята магията за второстепенно средство.

Останалата част от машината беше по-прозаична, но за мен — също толкова удивителна. Слонските ремъци въртяха колелета, от които минаваха кожени колани към едно по-голямо колело, стърчащо встрани от кърмата малко над ватерлинията и снабдено с перки. Точно то тласкаше съда напред и се управляваше с помощта на дълги весла, изпънати от палубата до колелото с перките във водата. Корабният капитан при носа щеше да реве командите си на кормчиите, а при дъжд или вятър командите щяха да се предават с дръпване на изпънатото въже.

На кея стоеше корабният ковчежник и уредих да натоварят конете ми, като му пуснах един сребърник, колкото и да ми беше трудно да си го позволя, за да съм сигурен, че Лукан, Рабит и двата ми товарни коня ще бъдат гледани добре. Връчиха ми бронзова плочка с номера на каютата ми, дадох една медна монета на слугата от лицея, който ме бе придружил до пристанището, и се качих на борда.

Каютата беше спретната, но малка и на най-долната палуба. При все това струваше скъпо, много по-скъпо, отколкото щеше да ми се плаща за сезон. Тъй като всичките ми вещи се побираха в един вързоп и дисагите на Лукан и Рабит, ми оставаше предостатъчно място.

Върнах се на палубата и зачаках тръгването. До кейовете бе едно от местата, използвани за къпане. Дълго стълбище водеше до мътнокафявата река — гъмжеше от хора. Някои бяха изключително скромни — видях цяло семейство, облечено от глава до пети в бели халати — и се мъчеха и да се измият, и същевременно да останат скромни. Други бяха само по препаски около слабините, но повечето — както са си дошли на този свят.

Сред тълпата имаше и богати, и бедни, търговци и крадци и си припомних, че никой не може да изтъкне богатството си, докато е гол, както и че, за съжаление, повечето от нас, когато са без дрехи, доказват, че първият мъж или жена, които са си ушили препаска от листа, са проявили все пак елементарно благоразумие.

Имаше и изключения. Видях една млада девойка, съвсем гола, ако не се броеше тънката сребърна верижка около кръста й, и тя ми се усмихна лъчезарно, щом срещна погледа ми. Намигнах й, тя ми махна с ръка, въздъхнах и й посочих, че няма как — и точно тогава надуха роговете, вдигнаха мостчето и поехме с шумното хлопане на перките във водата.

„Таулър“ напълно си оправдаваше хвалбите — летяхме на юг, все едно ни гонеха демони. Първите няколко дни беше по-бавно, тъй като беше необходима предпазлива навигация, докато минем през огромната делта, захранваща морето през стотиците си ръкави. Имаше острови не по-големи от храста, израсъл на тях, и други, които ми се сториха големи колкото Симабю. Островите бяха гъсто населени и се зачудих — и потръпнах — какво могат да направят тези хора, къде могат да избягат при едно наводнение. Предположих отговора и се постарах да превключа мислите си на по-весели теми.

След като се измъкнахме от делтата, поехме по-бързо. Река Латейн е огромна, изпъва се от единия хоризонт до другия по пътя си към морето. Имаше много други кораби — и лодки също — и докато се разминавахме, роговете свиреха за поздрав.

Слизах в каютата само когато лягах да спя — иначе стоях на палубата и гледах с възхита нашата велика и прекрасна Нуманция, на която се бях заклел да служа.

Спътниците ми бяха предимно от заможната класа, така че се държах настрана. Няколко пъти ми предлагаха да ме черпят и приемах с радост, защото се бях разбрал насаме със сервитьорите каквото и да поръчам, да ми носят чаша преварена вода с онази чудесна рядкост, наречена лед, и щипка пчелен клей, което ужасно приличаше на буламач от дестилирани сливови костилки или нещо такова.

Не правех опити да завържа приятелства, тъй като ми беше по-интересно да гледам, отколкото да разговарям, и обикновено вечерях сам и рано. Също така имах много за четене, тъй като преди да тръгна си бях купил книги за историята на Ърей, Пограничните земи и даже един том за самия Седемнадесети дивизион пиконосци. Да чета чак толкова не ми допадаше, но смятах, че е по-малко обременително, отколкото да изглеждам пълен глупак, когато пристигна в Мехул.

Един ден, докато се разхождах по палубата, видях магьосника да забавлява едно семейство — той беше едно от забавленията на кораба, осигурени от самите корабовладелци, наред с пътуващи певци, акробати и мимове. Семейството беше младо, двамата винаги си обличаха най-хубавите дрехи, дрехи, изостанали съвсем леко от модата. Предположих, че или пестят пари, или това пътуване им е подарък от някой богат близък. Бяха четирима: две момченца, може би на по три и четири годинки, баща им и явно бременната им майка.

Магьосникът беше доста надарен — весел шишко, който през цялото време бърбореше, докато ръцете му правеха чудеса. Взе от едно от децата малка играчка, тигърче, и го превърна последователно в котка, която измяука, в куче, което излая, в зебра, която изпръхтя, и накрая в огромен тигър, който отвори уста да изреве. Докато децата се сетят да се уплашат, ревът премина в мъркане на котенце, момчетата се засмяха и магьосникът им върна играчката. Бащата се обърна, видя ме и сведе глава в почит към по-висшата ми класа.

Смутено отвърнах на поздрава и продължих. Докато крачех към кърмата, се замислих над това чувство на отдалеченост, което бях изпитал, докато гледах тези хора, живеещи живот, какъвто никога не бях познавал, толкова странен и чужд, че все едно е от някой от другите светове, които Колелото със сигурност докосва.

Продължавахме на юг. Земята ставаше все по-безлюдна и суха, градовете — по-малко, а стопанствата бяха разпръснати и занемарени. Хората по двата бряга и в лодките изглеждаха все по-бедни: в дрехите им я нямаше пищната пъстрота на севера.

Спряхме за провизии на едно пристанище — дълъг дървен кей и няколко пръснати покрай брега сгради. Слязох да се поразходя. В края на кея беше клекнал някакъв мъж, по-беден и от най-големия бедняк, ако се съдеше по дрипите му. До него седеше момиченце, десетинагодишно. На лицата и на двамата се беше изписала търпеливата мъдрост, присъща на бедността: боговете не могат да ми дадат нищо повече, единствената благодат, която ще намеря, е когато се завърти Колелото. Измъкнах една монета от кесията си, въпреки че мъжът все още не беше протегнал ръка за просия.

— Благородни господине — промълви той. — Бихте ли купили дъщеря ми?

Не знам защо се изненадах — много пъти бях виждал мъже и жени да предлагат децата си по бедняшките задни улички на Никиас. Но се изненадах.

— Не. Аз съм обикновен войник. Нямам как да я издържам.

— Няма да ви е пречка — заговори той все едно, че не беше ме чул. — Добро момиче е. Никога не е боледувала. Повечето й зъби са здрави. И не яде много. Може да шие и съм сигурен, че ще намерите някой, който да я научи да готви.

— Може дори… — мълчанието се проточи — дори да бъде мила с вас. Като порасте, ще е още по-добра.

Сръга момичето с лакът и то се опита да докара усмивка на лицето си, като тези, които беше виждала изписани на курвите. Но ясно видях страха зад усмивката.

Може би трябваше да ударя мъжа или нещо такова, но пуснах сребърника в прахта пред тях и забързах обратно към „Таулър“. Нуманция можеше да е велика страна, но носеше ужасното бреме на отчаянието и бедността.

И тогава си пожелах, желая го и сега, всички да сме богати или поне нищо да не ни липсва. Но предполагам, че такава задоволеност ще отегчи боговете и ще ги накара да събудят Умар, та да почне отначало и да им направи един по-забавен свят.

Към края на втората седмица пътуването ми беше омръзнало и кокалите ми имаха нужда от здраво раздвижване. Помислих дали да не почна да тичам по палубата или да се катеря по такелажа, но реших, че сигурно вече достатъчно съм заприличал на Вачан, за да се правя на затворена в клетка маймуна.

Латейн вече беше станала чиста и синя и земята около нея отново зелена и тучна. Бяхме навлезли в една от най-благословените земи — провинция Ърей. Тук-там реката се раздвояваше, но всеки от двата ръкава си оставаше плавателен. Горе от третата палуба смътно можеше да се видят далечните планини, очертаващи края на малката провинция и началото на Пограничните земи. Тук щях да лея кръвта си и да си създавам име.

Спряхме на пристана, оседлах конете си и се отправих през града по пътя, който щеше да ме отведе до моя бъдещ дом, Седемнадесети пиконосци, в гарнизонния град Мехул.

Бях очаквал да заваря красив град, а намерих вълшебно място. Беше много стар и беше предпочитан за лятна резиденция от някогашните крале на Нуманция.

По това време във всички други райони на Нуманция беше горещина; тук беше прохлада, от планината лъхаше приятно и ветрецът шумолеше в клоните на дърветата в многобройните паркове из града. Самите дървета бяха от непознат за мен вид, с шест стъпки обиколка и пъстроцветни листа, толкова големи, че можеше да се използват като чадъри при леките дъждове, които се изсипваха понякога.

В центъра на града вместо очаквания дворец или някоя мрачна цитадела имаше градина, в която се издигаха фонтани — пееха между колоните от черен мрамор, нашарени с фигури от златен варак, и водата се стичаше със смях по водопадчетата в езерцата.

Многобройни канали кръстосваха града и свързваха градските езера. Извисяваха се огромни, безпаметно стари, с тераси — дантела от арабески и красота, с обрасли с пъстри цветя покриви.

Имаше безброй ресторантчета, от които надушвах миризма на печени гъски, риба с ароматни подправки, поръсена с лют пипер царевица и други вкусотии.

Хората изглеждаха весели и дружелюбни. Срещаха се и просяци естествено, но и просяците все едно че се бяха къпали и хранили добре последната седмица и изказваха молбите си все едно, че са почтени мъже и жени, които упражняват професията си и не искат повече, отколкото им се полага.

По езерата видях плаващи острови-цветя, черни лебеди и пристанали лодки-къщички, всички великолепно украсени с прелестна дърворезба и оцветени с всички цветове на дъгата. Зад всеки от тези домове-ладии, дълги над сто стъпки, беше привързан по един по-малък, покрит с балдахин съд, отрупан с възглавнички, идеален за идилично отпускане в топъл ден като този. Това, помислих си с копнеж, би било идеално място за любовници и за дълъг отдих.

Има една поговорка: че всички хора си имат два дома — своя и Ърей. Та тогава разбрах, че е истина. Как изглежда тази провинция сега е поредното доказателство за тъжната орис, която император Тенедос и, длъжен съм да призная — самият аз — донесохме на своята страна. Плачете, нуманцийци, за някогашния блясък на Ърей, който вече го няма.

Но се кълна, че в онзи ден дори прахът, който изритваха копитата на Лукан, ми миришеше сладко.

Разбрах защо към Ърей, въпреки че е под протектората на Нуманция, има претенции съседната провинция Кальо и дори Майсир, още по на юг от Пограничните земи, въпреки че по това време никой не вземаше претенциите им на сериозно.

Продължих към Мехул. Ако Ренан е единият връх на равностранен триъгълник, а проходът Сулем е другият, то третият връх, на запад, е Мехул. Пази не само прохода Сулем, но и друг опасен район — планините Ърши. Те също са част от Пограничните земи, но според легендата обитателите им са още по-свирепи и от своите братя в останалата част на Кайт, макар да имат същите обичаи и езикът им до голяма степен да е същият. През годините са причинявали на армията и населението на Ърей повече скръб от всички разбойници, извиращи от прохода Сулем. Това щях да го науча добре само след няколко седмици.

Вечерта спрях на бивак край едно поточе. Проснах походното си одеяло под звездите и се заслушах в любовната серенада на елените в далечината, докато се унасях.

На другия ден влязох в Мехул — типично погранично селище с три-четири хиляди души население; повечето жители си изкарваха прехраната пряко или косвено чрез обслужване на Пиконосците.

Базата беше съвсем близо до града. Беше там от поколения, достатъчно дълго, за да могат фиданките, засадени с мъглявата надежда, че дивизионът може да се задържи достатъчно дълго, за да ги изсече за дърва за огрев, да порастат в огромни дървеса, осигуряващи благодатна сянка в Жаркото време. Казармените постройки бяха каменни, с дървения отвътре и покрити с каменни плочи, които да пазят от горещините и да не пускат водата вътре през Дъждовното време.

Теренът се поддържаше образцово — нещо, което може да се очаква, щом разбереш, че няколкостотин души са готови да скочат, щом старши пиконосецът се намръщи, и почнат да косят и да чистят.

В дивизиона имаше седемстотин пиконосци, зачислени към шест ескадрона и щаба. Ескадроните бяха Елен, използван за разузнаване; Лъв; Леопард; Гепард; Тигър; и Мечка — той служеше за поддръжка на бойните ескадрони. Всеки ескадрон включваше четири колони от по двадесет и пет души, номерирани и винаги назовавани с поредния номер.

Влязох, представих се на дивизионния адютант и бях зачислен към Трета колона, ескадрон Гепард.

Следващите няколко дни изтекоха бързо в мъглата от щастие, докато ми връчваха необходимите оръжия, униформи, „заклинанието за разбиране“ на местните говори и екипировката и се запознавах с колегите си офицери, и най-важното — с бойците от моята колона. Все още мога да ги изредя всички поименно, дори онези, които по-късно, когато тръгнах с императора, отказаха да се включат в личната ми гвардия.

Те също така събудиха единственото опасение, което имах: страха, че мога да проваля и тях, и себе си, и да причиня безсмислена смърт. За щастие, баща ми беше описал всяка поредна стъпка, която трябваше да направя в първото си командване, и ме беше предупредил да оставя повечето неща на самотек, с думите:

— Да не почнеш да се моткаш с колоната си като някоя стара мома, дето все си подрежда дневната и все е недоволна — и освен това: — В началото само гледаш бойците си отстрани и се учиш от подофицерите си.

 

 

Постарах се да изпълня съветите му.

Давах си ясна сметка и че съм най-младият и новият в столовата и затова си стоях настрана, мълчах си, освен когато ме заговорят, и отговарях колкото може по-кратко.

Някои от останалите младши легати ме закачаха, опитваха се да намерят слабото ми място. Прилагах друго от поученията на баща ми, според което веселякът, който пръв ще се сприятели с теб на новия пост, ще ти поиска пари назаем, ще ти открадне вещевото доволство и накрая ще те изостави в боя. Приятелството не е пролетно цвете, обясняваше ми той, а расте бавно, като дъб. Предупреди ме, че може да има и изключения, разбира се, също като в любовта.

Изтекоха два месеца и се заклевам, че с всеки ден бях все по-щастлив. Тогава дойде кулминацията: заповядаха ми да отведа колоната си в едно село, пострадало от разбойнически рейд на планинците и както каза домин Херстал, „оправи там каквото има за оправяне и се занимай с който там е виновен както намериш за добре“.

Някой сигурно ще ахне, че един петдесет и няколко годишен мъж е толкова тъп, че да възложи задачата на гарант, съдия и възможен екзекутор на хлапе, което още не е изкарало двайсетия си рожден ден, но Херстал беше старо куче и изобщо не беше глупак. Беше наредил на ескадронния старши на Гепард, брадатия Биканер, служил в дивизиона вече двайсет години и, както разбрах по-късно, подофицер, прекършил гръбнака на не един легат новобранец, да ме придружи. Старшите пиконосци имаха почти същия боен опит, а и цялата колона беше добре осолена с пиконосци с дълга служба. Всъщност имаше само двама новобранци, с чин конник. С двайсет и пет такива мъже трябваше да съм пълен малоумник, за да се издъня.

Тъй като набезите се правеха откъм границата, ми зачислиха и един местен ренегат, Изаи, когото използвахме за съгледвач. Реших, че е пълен негодник, и ескадронен подофицер Биканер ухилен ме увери, че съм прав, но че е изключително верен на дивизиона макар и само заради това, че в родните му планини го били обявили за изменник и че освен това бил извършил убийство тук, в Ърей. Били сме за него единственото и последно спасение, така каза старшията.

— Освен ако не измисли нещо друго, и тогаз ще ни изменти като всички останали.

Влязохме в селото и устроихме трибунал на площада. Ситуацията беше съвсем проста — или поне така изглеждаше в началото.

Нападателят се оказа ършийски главатар и прочут магьосник — беше се нарекъл Вълка на Гази. Беше ударил селото малко преди съмване, беше убил двама пастири и ранил тежко трети и беше откраднал седем вола. Но не това беше главната жалба на селяните — този разбойник беше потрошил вратите на един местен търговец, беше го набил и ограбил и бе отвлякъл единствената му дъщеря.

Попитах с каква цел я е отвлякъл. Бръщолевенето стана още по-досадно — Вълка щял или да я вземе за жена, или да я направи обща курва за хората си, или, и тук единодушието беше пълно, да я принесе в жертва на някаква ужасна церемония, понеже, както обясни търговецът, „тя е девица, благословена от боговете, любимката на всички ни“. Попитах как този ужасен разбойник е знаел точно коя къща да разбие и ми поясниха, че несъмнено е видял това прелестно цвете на Ърей, това безподобно чудо на млада женственост, тази перла на красотата, докато е пазарувал в селото.

Тъкмо се канех да запитам защо селяните са били толкова глупави, че да позволят на някакъв разбойник да пазарува каквото му трябва, особено след като търговията с Пограничните земи е незаконна, освен в точно определените от властта дни, но ескадронен подофицер Биканер поклати леко глава и си замълчах. По-късно той ми обясни, че граничните села и градчета редовно си търгуват с враговете и често се женят помежду си, което, допълни той: „Прави налагането на закона интересно понякога, щото не знаеш дали ще нагазиш здраво в някоя кръвна вражда, или не.“

Трябваше веднага да яхнем конете и да спасим дъщерята на търговеца, която се казваше Тигриня, преди да са я принесли в жертва на някой тъмен демон, да накажем Вълка и да не забравяме, напомни ни шефът на селото, че той трябва да плати не само за воловете, които ние също трябва да върнем, ако може, но и за двамата убити и тежките рани на слугата му.

Така че прекосих границата в първата си военна кампания — двайсет и седем бойци по дирите на някакъв дрипав разбойник и селското момиче, което беше отвлякъл.

Изаи знаеше къде е леговището на Вълка: на не повече от три левги от границата, малко на север от родното му село, за което разбойникът претендирал, че му е подвластно.

Тръгнахме по една тясна пътека през хълмовете и на два пъти видях незасъхнала волска тор, на не повече от два дни — бяхме на прав път. Чувствах се много уверен, напълно сигурен, че ще унищожим злодея и ще си спечеля голяма почит.

Пиконосецът в авангарда на колоната извика предупредително и видях отпред трима души, точно където пътеката навлизаше в тясно дефиле. Крещяха войнствено и стреляха с лъкове, но стрелите падаха далече.

Бяхме ги спипали! Тъкмо се канех да дам сигнал за атака и ескадронен подофицер Биканер каза:

— Сър!

Имаше нещо властно в тона му и затова се сдържах, въпреки че ме хвана яд — битката не е време за приказки.

— Моля легата да ме прощава, но тукашните имат навик да засмукват войниците — пратят няколко души напред да ги предизвикат, а ядрото лежи в засада.

Като го каза, цялата ми надута самоувереност се изпари и се изругах наум. Знаех, че Биканер е прав, и че освен това Вълка е пуснал заклинание да види дали ще намери глупак, на когото да внуши глупава кръвожадност.

— Колона… стой! — отсякох. — Слез от конете! Ескадронен подофицер Биканер, искам четирима спешени напред по фланговете, по скалите горе. Петима стрелци да навлязат в прохода за поддръжка. Отваряйте си очите да не ни очакват от другата страна.

След като съгледвачите ми поеха напред — прибягваха от укритие на укритие като предпазливи гущери — чух оттатък височината тропот на конски копита.

— Готово — каза Биканер. — Вече няма засада.

Но аз си бях научил урока. Можеше да ни играят двоен блъф — и точно това бяха направили. Зад тесния каньон имаше малко дере, идеално за скриване на конете, докато ездачите им изчакват двайсет и пет идиота да влязат в капана — дере с пресни, още димящи конски фъшкии. Но ездачите на Вълка се бяха оттеглили.

— Така е с Планинските воини — каза старши пиконосец Уейс. — Само в гръб ще те ударят, никога в лице.

Предположих, че вижда нещо недостойно в това шепа зле обучени мъже да не искат да застанат срещу двайсет и седем редовни войници. Аз лично смятах, че всеки, който се бие, както не му харесва, е не само глупав, но и обречен на кратък живот.

Продължихме в планините, но не се натъкнахме на друг капан.

Минахме завоя, след който пътеката продължаваше нагоре по полегат склон с високи голи скатове от двете страни, и най-сетне видяхме твърдината на Вълка на Гази.

Представляваше кръгла кула, с височина около петдесет стъпки и малко повече в диаметър, изградена с плоски камъни, струпани един върху друг и грубо скрепени и измазани с глина. По стените имаше амбразури за стрелба и преброих три етажа и площадка с каменно перило, от която да стрелят. Процепите на горния етаж бяха по-широки, почти колкото прозорци.

Чак замък не можеше да се нарече — не беше и нужно да е замък, за да ни спре.

На върха на кулата имаше мъже — и стрелите изведнъж заваляха. Падаха далече от нас, но аз благоразумно наредих на хората си да се изтеглят, да оставят конете с няколко души да ги пазят и да тръгнат напред спешени и готови за бой.

Преди да са го направили, на върха на кулата застана висок брадат мъж. Беше с ботуши, яркочервен халат и с широк пояс, от който стърчаха няколко оръжия, и със синя кърпа, плътно стегната на главата му. Можеше да е само Вълка на Гази.

— Вие сте мъртви! — изрева той с усилен с магия глас. — Бягайте или ще срещнете моя гняв!

Извиках двамата си най-добри стрелци и подкарах напред. Сигурно трябваше да сляза, тъй като един кон под обстрел може да се уплаши, но ми беше необходима колкото може по-внушителна осанка. Спрях на самата граница на обхвата на лъковете.

— Аз съм легат Дамастес а̀ Симабю и говоря от името на селяните на Ърей! — извиках в отговор. — Ти си нарушил законите на нашата земя и трябва да платиш!

Вълка се изсмя гръмко.

— Аз съм единственият закон, на който се подчинявам! Ти си глупак!

— Върни жената! И заплати за злочинствата си — ревнах в отговор. — Трябва също да платиш на семействата, чиито мъже си убил, и за единия, когото си ранил.

— Напусни земята ми, или ще умреш!

Явно комуникацията не вървеше много добре.

— Имаш четири часа да размислиш — отвърнах, боя се, доста неубедително. В отговор отново ми се изсмяха. Обърнахме да се връщаме, но изведнъж един от стрелците ми, Кърти, изруга и тетивата на лъка му звънна. От кулата се чу писък и един туземец залитна от горния прозорец, а лъкът му изпадна от мъртвите пръсти, преди да е успял да пусне стрелата си към мен.

Бях благодарен, че не проявих глупостта да вдигна бялото знаме за преговори, когато подкарах към кулата — щях да му осигуря по-добра мишена. Но вече бях взел втория си урок как се води войната в Пограничните земи.

Върнах се при хората си и проведохме военен съвет. Мненията ни изглеждаха крайно ограничени и нито едно не звучеше вдъхновяващо. Бяхме обсадили Вълка, но колко дълго можеха да отцепят укреплението му двайсет и седем войници? Предположих, че няма да е повече от ден, преди или разбойниците му да се измъкнат през тайни проходи, за които не знаем нищо, или, също толкова вероятно, да бъдем нападнати от други Планински бойци. Съмнявах се Вълка да има много съюзници, но допусках, че повечето планинци щяха да забравят временно кръвната вражда заради шанса да набучат на копието си главата на нуманцийски войник.

Можехме да атакуваме кулата фронтално и да ни избият със стрелите при щурма.

Или можехме да се откажем и да се оттеглим.

Не можех да приема нито едно от трите и наредих на бойците да вдигнат защитна каменна стена около хълмчето близо до кулата, достатъчно висока, за да забави атаката, ако ни нападнеха. Заповедта ми се посрещна с глухо мърморене, тъй като никой кавалерист не обича физическия труд, но ропотът беше набързо усмирен от подофицерите. Докато бойците работеха, се отделих на няколко крачки встрани и седнах да огледам кулата.

Имаше две врати, и двете дървени и със сигурност здраво залостени и блокирани отвътре. Щеше ли да е възможно като падне нощта да ги подпалим? Съмнително: какво можех да използвам за подпалка? Ако имах със себе си магьосник, щеше да хвърли заклинание, което да ги накара да лумнат в пламъци, но дори и да беше така, какво щеше да ми донесе това? Пак щяха да останат десетина разтега открит терен, който трябваше да преодолеем. Продължих да гледам. Изведнъж ми хрумна нещо и повиках Изаи.

Посочих прозорците на третия етаж и го попитах смята ли, че човек може да се промъкне през тях. Той примижа и отвърна, че да — стига да е тънък. Много тънък. Ескадронен подофицер Биканер изобщо не би се справил. Пак огледах кулата.

— Може ли да се изкатери това?

Изаи отвърна, без да ме гледа:

— Аз мога да го изкатеря. За мен, за всеки планинец ще е все едно да вървиш по път. Но вие… войниците? Не мисля.

Аз обаче мислех, защото хранех малко повече уважение към войниците си от него. Но каква беше възможността достатъчно хора да се изкатерят по стената на кулата в пълна тишина? Започнах да задрасквам в ума си този план като поредната глупава идея, при което ми хрумна друга възможност.

— Изаи, може ли Вълка да се уплаши от магия?

— Разбира се. Воинът с меча не се ли тревожи винаги, че някой ден ще срещне още по-добър от себе си? Само че нямаме такъв. Освен ако легатът няма дарби, които още не са разцъфнали.

— Много ясно, че имам — отвърнах твърдо. Поисках му шишенцето със синята прах, за което бях сигурен, че ще си носи. Всички планинци я използват да се цапат с нея около очите — сигурно смятат, че така са по-чаровни. Той се озадачи, но ми го подаде.

Повиках Кърти и му поисках една стрела. След това с още двама души отидох на предишната си позиция и изревах, че искам да видя Вълка. Появи се след малко — навличаше халата си.

— Какво искаш, глупако? Тъкмо се канех да се порадвам на жената.

Не обърнах внимание на думите му и вдигнах високо стрелата, която бях намазал със синята прах на Изаи. Насочих я към Вълка, после към четирите посоки на света.

— Вълко, о, Вълко — извиках с цяло гърло; мъчех се да викам тържествено и злокобно като магьосник. — Това ти е горчивата орис, това е краят твой. Спри греховете свои и помири се със Сайонджи, с Айса, бога на войната, или чуй скърцането на Колелото. Подчини ми се, о, Вълко, и ще живееш. Пусни жената, върни златото и няма да хвърля тази стрела.

Вълка неволно се сниши зад бойниците, но след като не се случи нищо, надникна отново.

— Няма полза да се криеш, о, Вълко. Обречен си — изревах аз. — Не ме карай да хвърлям стрелата, що няма нужда от лък, нито от тетива, а ще те намери сама и ще те убие. О, Вълко, няма укритие от моята стрела, няма стени достатъчно дебели, които да те опазят от нея. О, Вълко, чуй ме и се подчини! Не ме карай да хвърлям стрелата!

Той изчака за заклинание, после почна да се смее, зарева от смях и за момент изпитах надежда, че ще се задуши. Прибра се, без да ми отговори.

Върнах се при бойците. Ескадронен подофицер Биканер изчака да се увери, че никой тях няма да чуе, и ми каза тихо:

— Добра идея, легат. Само че тоя с блъф няма да го пречупиш. Много е корав, за да го прекараш с думи. Ще трябва да пробваме друг план.

Поклатих глава.

— Можем, старши. Но едва след утре, защото играта ми тепърва започва.

Изчаках да се стъмни, повиках Изаи и му казах, че е дошъл моментът да докаже хвалбите си. Исках да изкатери въпросната кула и да изпълни определена задача.

Той пребледня, зашари боязливо с очи и облиза пресъхналите си устни, но нямаше как да не се съгласи.

— Ще се подчиня, легат. Бързо ще стане.

— Имам пълно доверие в теб, Изаи — отвърнах. — Аз тръгвам с теб, а също и пиконосец Кърти, който стреля много точно в тъмното. Ще те прикрива, ако те усетят. Или… — не довърших. Нямаше нужда да уточнявам, че ще го прониже, ако се опита да избяга. — Ако не се върнеш, докато луната се премести един пръст, ще приемем, че си се загубил, и ще тръгнем да те търсим.

Лицето му помръкна. Бях му затворил всякаква вратичка за измъкване. Взех стрелата, на която бях хвърлил „заклинанието“ си, и му повторих какво да направи.

Запълзяхме напред. Кулата беше цялата осветена и отвътре се чуваше смях и песни. Хората на Вълка не бяха приели присъствието ни на сериозно.

Изаи ме погледна, изгледа накриво опънатия лък на Кърти, свали халата си и рече:

— Легате, мисля, че в някой друг живот си бил един от нас.

След което се скри в мрака. Напрегнах очи и след малко ми се стори, че виждам нещо като голям паяк да пълзи бавно нагоре по стената.

След половин час Изаи се върна. Дишаше тежко и кожата му беше изподраскана и разранена.

— Сбърках — изсумтя, след като се загърна в халата си. — Катеренето беше почти невъзможно. Май съм единственият човек из тия чукари, който можеше да се справи.

— Не се съмнявам, че си прав — отвърнах, благодарен на тъмнината, че скри усмивката ми. — Ще се постарая домин Херстал да чуе за храбростта ти и да те възнагради — стига планът ни да подейства.

Върнахме се при другите и зачакахме. След два часа светлините по кулата започнаха да гаснат. После чух как някой изведнъж извика от ужас.

„Много добре — помислих си. — Сега чакаме до съмване.“

Щом слънцето изгря, вратата на кулата се отвори и от нея излезе самият Вълк. Зад него се появи хубавичка млада жена и трима мъже, понесли ковчежета.

Чух мучене и видях, че от селото зад кулата карат няколко глави добитък.

Когато Вълка се приближи, видях, че не е спал добре — около очите му имаше големи тъмни кръгове и беше смъртно пребледнял. В едната си ръка държеше стрелата, която бях накарал Изаи да подхвърли през горния прозорец на кулата и която явно го беше ужасила, когато я е намерил. Зачудих се дали Изаи е имал късмета да я хвърли в спалнята му.

Тръгнах да го посрещна, но спрях доста зад обхвата на меч, въпреки че нито Вълка, нито хората му изглеждаха въоръжени. Стрелците ми бяха изпънали лъковете си.

Вълка коленичи, протегна стрелата и захленчи:

— О, магьоснико, прости греховете ми. Не знаех какъв могъщ чародей съм оскърбил и се заклевам във всички богове, че нивга повече не ще го оскърбя. Вземи жената — заклевам се, че не съм я докосвал. Ето го и златото ми — докато го казваше, хората му отвориха сандъчетата. — Всичко вземи, вземи това, което смяташ, че ще отплати стореното, но ми остави живота.

— Оставям ти живота, о, Вълко — отвърнах тържествено. — И съм доволен, че се вслуша в предупреждението ми, което ти предложих тъй щедро. Ала да знаеш, тази стрела ще я задържа. И само да чуя, че си преминал границата и вредиш на невинните люде, ще я хвърля и тя ще те издири и ще те убие, където и да си.

— Кълна се, кълна се, че ще зачитам закона — помисли за миг и ме изгледа накриво. — Поне в Ърей.

— Какво правиш по други земи не ме интересува — отговорих, уплашен да не прекаля с късмета си. Вълкът никога не става овца.

Заповядах на хората си да пристъпят и да отведат Тигриня при конете. Изглеждаше сърдита и се задърпа. Изглежда, Вълка беше прав: нямаше вид на жертва на насилие или друга диващина.

Погледнах в ковчежетата и разбрах колко нищожна е плячката на един жалък бандит от бедни селяци. Имаше само десетина жълтици, три пъти повече сребърници и горе-долу толкова медни монети. Останалите ковчежета бяха пълни с месингови накити, мъниста и камъчета, които според мен бяха от цветно стъкло.

Прибрах златото и среброто и размахах пръст на Вълка да не греши повече. С поклони и ситнене заднешком, главатарят се оттегли към укреплението си и оттогава нито съм го виждал, нито съм чувал да безчинства в Ърей.

Подкарахме обратно към селото на Тигриня, забавени от добитъка. Чувствах се доволен от себе си: не само че бях изпълнил задачата с лекота, но го направихме, без да пролеем и една капка кръв в колоната ми. Кръвта, разбира се, е естественият изход при всяка война, но колкото по-малко пролееш, толкова по-велик командир си. Иронията бе в това, че винаги се опитвах да следвам това предписание, а все се оказвах под командата на най-кръвожадните водачи в историята.

Същата нощ, след като вдигнахме стана си от другата страна на границата с намерението да се върнем в селото на другата заран, чух боричкане откъм грубата шатра, която бяхме спретнали за младата жена. След малко ескадронен подофицер Биканер дойде при мен. Едва сдържаше смеха си. Попитах го какво е станало и той обясни.

Изглежда, Тигриня била страшно ядосана. Тъкмо я споходило единственото приключение в живота й — да се измъкне от това, което според Биканер нарекла „проклетото от боговете селце, в което трябва да изгния“, и то в ръцете на такъв романтичен бунтовник, и изведнъж се пръкваме ние, само за да провалим мечтите й.

— Но е хитруша, легате, предложила чаровете си на един от хората ми, ако я откара до Ренан. Прокле го, както и мене, доста красноречиво, като й казахме, че не може да стане. Какво ще заложите, сър, че до месец няма да я видим в Гнилите бардаци с другите курветини?

Такива бяха житейските реалности по границата.

Върнахме нацупената Тигриня на баща й, дадохме парите, прибрани от Вълка, на селския старейшина, който като че ли остана много доволен — предполагам, че жените на убитите мъже са се зарадвали, че изобщо са получили нещо — и поехме към гарнизона. Домин Херстал кимна одобрително и много сухо призна, че проявявам признаци, че усвоявам службата. Дивизионният адютант капитан Ланът ме почерпи същата вечер с чаша вино в офицерската столова и аз с най-голямо удоволствие я пресуших до капка.

Животът ми със Седемнадесети пиконосци започваше.

Само месец след това вкарах пет гола на рьол и изглежда, свърши.