Крис Бънч
Кралят-маг (16)

16.
Маран

Изражението й изведнъж се промени. Мога да го сравня само с това на паленце, което е направило нещо лошо и очаква да го напердашат с камшика.

— Съжалявам, контесо, тоест, Маран — заговорих бързо. — Не исках да ви зяпам така.

— Не, не — отвърна тя и лицето й отново се успокои. — Просто малко се уплаших, капитане. Рядко приемам войници в салоните си.

— Мога да го разбера — опитах да се пошегувам. — Повечето от нас не знаят къде да поставят сабите си в една учтива компания.

На устните й се появи лукава усмивка и бързо се стопи.

— Това не го чух.

— Не разбирам — отвърнах; преструвах се на невинен.

Тя реши да не отговаря, отведе ме до купата с пунш и ми наля.

— Имате избор. Можете да се включите в публиката и да послушате как бившият граф Комроф обяснява защо всички трябва да се откажем от титлите си, да се преместим в бордеите и да преживяваме на извара, ако има някаква надежда за света…

— Или? — прекъснах я припряно.

— Или да направите големия тур, след като за първи път посещавате дома ми.

— Моля, водете. След като нямам титла и не си падам много по изварата, оставям се във вашите ръце.

Възхищавах се на картини, скулптури, изящни златни инкрустации и изкусна дърворезба на долния етаж, включително и в балната зала. Когато стигнахме до кухнята, Маран само открехна вратата, каза ми какво има вътре и продължихме. Щеше да ми е интересно да видя как се изхранва такова голямо домакинство, но бях доволен да правя каквото тя пожелае, чувствах се приятно само от компанията й.

Докато се качвахме по витото стълбище към втория етаж, попитах:

— Извинете, но тази къща… на съпруга ви ли е?

— Това е брачният ми дар за него. И за мен.

— Нямате ли друга резиденция в града?

— Не знам какво ви е известно за фамилия Аграмонте — каза тя. — Но ние сме земевладелци, най ни радва, когато отворим прозореца и ни замирише на свинска тор и сено. Боя се, че в този род съм за посмешище, тъй като зелените пасища и мученето на крави са ми толкова интересни, колкото да гледам как камъкът става на пясък.

— Колко жалко. Защото аз съм си селско момче, за което едва ли има нещо по-хубаво.

— Може би — промълви тя. — Може би никога не съм гледала на това както трябва. Или… с когото трябва.

Ръката й леко погали китката ми и се отдръпна.

— А сега, на този етаж — продължи тя, подражавайки на дворцов екскурзовод, — имаме едни ужасно интересни стаи като стаята за шиене, в която отказвам да влизам, детската стая, която в момента е празна, библиотеката, ето тук, нея просто обожавам…

Зад двукрилата врата имаше просторно помещение с рафтове от тъмно дърво от пода до тавана, със скъп килим на пода и масивни дъбови мебели. Имаше разпънати карти на света и дори глобус, последната приумица на картографите.

Една от най-интимните ми фантазии е за това как успявам някак да преживея военната си кариера и, още по-невероятно, събирам достатъчно състояние, за да си вдигна голяма къща някъде из провинцията. Макар и да не съм запален читател, все пак не съм варварин, тъй че естествено имението ще включва библиотека. Там ще се събираме с приятелите, ще си говорим за стари кампании и отдавна загинали бойни другари, докато огънят пращи в камината и зимната буря вилнее навън.

Въпреки че книгите не ме привлякоха особено, картите определено ми направиха впечатление, защото мога да седя над една карта с часове и да си представям що за страна и терен е изобразен на нея — едно от малкото ми любими занимания на закрито, освен слушането на музика, е разглеждането на карти.

Замислих се какво ли щеше да е, ако притежавах тази библиотека, и отново изпитах завист към конт Лаведан.

Следващата стая ме възхити още повече — голямо помещение, със завеси и подиум в дъното. Беше музикалната им стая, както ми обясни Маран.

— Веднъж на месец обикновено каним квартет, понякога и по-малък оркестър. Напоследък обаче не сме го правили, тъй като съпругът ми смята музиката за нещо ужасно скучно.

В дъното на коридора имаше сводеста двукрила врата, леко открехната.

— Това е кабинетът на съпруга ми. Тъй като го няма, едва ли ще е редно да…

— Маран? Ти ли си?

— Мислех, че го няма — каза ми тя и повиши глас. — Да, Ернад. Развеждам един гост из къщата.

Вратата се отвори и се появи конт Лаведан. Беше с пет-шест години по-голям от мен, едър и леко затлъстял. Каква ирония — съпругът изглеждаше от глава до пети грубоват едър земевладелец, въпреки че се занимаваше с търговия, докато тя беше най-фината и изтънчена градска дама.

— Върнах се преди час от пристанището и не исках да ти досаждам, скъпа. Добър вечер, сър — поздрави той сърдечно. — Наистина е рядкост да се види войник на събиранията на Маран. Допускам, че сте измислили някоя грандиозна схема за преустройство на военната система.

— Не — каза Маран. — Това е капитан а̀ Симабю. Онзи, който спаси всички онези хора в Пограничните земи, нали се сещаш?

— Не. Не бих казал, че се сещам. Не обръщам много внимание на неща, които не ме засягат. Все пак поздравления, капитане — подсмихна се. — Симабюец, а? Обзалагам се, че ви е омръзнало да слушате шеги за провинцията си.

— Ни най-малко — отвърнах. — Напоследък нямам много истински врагове, с които да се бия, така че се примирявам с шегаджиите.

Усмивката му изчезна и той ме изгледа предпазливо.

— Извинете, капитане. Не бива да сте толкова докачлив.

— Съжалявам, конт Лаведан. Но такива приказки са повече от досадни.

— Сигурно — отвърна той с безразличие. — Но ако моята провинция беше предмет на подобни шеги, вероятно просто щях да се науча да ги пренебрегвам. Все едно, думите са само въздух.

Помислих си, че познавам един чародей, който не би се съгласил с това, но си замълчах. Представа си нямах защо бяхме настръхнали така двамата — едва ли беше могъл да забележи, че жена му ме привлича, а определено нямах право да изпитвам към него подобни чувства.

— Желаете ли да разгледате кабинета ми, капитане? — смени той темата.

Кимнах.

Кабинета си го биваше. Отрупан с корабни модели, карти, сметки за товари, а масивната маса в центъра беше пълна с мостри, писма и пакети. Голямата награда обаче Лаведан запази за накрая. Представляваше малка стъклена кутия. В нея имаше корабен модел: един от съдовете, който бях видял вързан на един от кейовете на Никиас. Забелязах, че като че ли се носи над вода, и погледнах по-отблизо. Беше истинско чудо: корабът беше като жив — всяко платно, всяко въже се движеше, сякаш от невидим вятър. Погледнах още по-отблизо и видях малки фигурки на мъже по палубите, всеки зает със задачата си. Водата, по която се носеше корабът, също се променяше, вълните се къдреха от носа и се укротяваха в гладка бяла диря при кърмата.

— Струваше внушителна сума — каза конт Лаведан. — Жена ми ми го купи за втората ни годишнина миналия месец. Петима чародеи са били нужни, за да го направят. Модел е на последния спуснат във водата кораб и наистина пътува, от Никиас към чужди земи — усмихна се нежно на Маран. — Малката ми женичка знае как да доставя удоволствие, о, да.

Изражението на паленцето, очакващо наказание, отново се появи и изчезна на лицето на Маран.

— Ще слезеш ли долу, Ернад?

— Не, разбира се. Зает съм, пък и не изпитвам особен интерес да слушам брътвежите на поредния ви шарлатан. Сам ще се уверите, капитане, че макар Маран да е доста умна, поне колкото за жена, не може да разбере колко глупаво изглеждат тези шутове в очите на един трезвомислещ човек.

Маран се изчерви, но си замълча.

— Моля да ме извините, но трябва да напиша няколко писма.

— Да почукам ли, когато се кача да си лягам? — каза Маран.

— Не си прави труда. Вероятно ще се задържа тук цялата нощ — целуна я по челото. — Приятно ми е, че се запознахме, капитане.

Изпрати ни до вратата и я затвори.

Маран ме изгледа внимателно, сякаш очакваше да кажа нещо. Не казах нищо. После поразмислих и все пак казах:

— И така, свършихме с втория етаж — посочих стълбите. — А горе е?…

— Третият етаж. Двете спални. Моята и на Ернад. Нищо интересно.

— Като човек, прекарал твърде много нощи, опитвайки се да повярва, че от камъка става възглавница, определено няма да се съглася с това. Само две спални за цял етаж? Освен да спите, какво друго правите горе? Да нямате игрище за рьол? Плувен басейн?

Маран се изкикоти.

— Не. Има гардеробни, бани, места за приеми — усмивката й изчезна и тя каза почти на себе си: — Но не правим кой знае какво, освен да спим — и продължи бързо: — Над него са слугинските стаи, после солариумът, оранжериите, такива неща. Всички места, от които ние, богатите и глупави хора, имаме нужда, за да си запълваме живота — лицето й светна, тя отстъпи крачка назад и направи реверанс. — Воала, сър. Резиденцията на конт и контеса Аграмонте и Лаведан. Мнението ви?

Отвърнах с комплимент и тръгнахме надолу по стълбището. „Колко странно — помислих си. — Женени от две години, а спят в отделни спални.“ Но може би точно така живееха много богатите. Колкото до подигравката на конт Лаведан с начина, по който жена му си прекарва свободното време, не смятах, че беше много учтиво от негова страна. Когато се върнахме на долния етаж, ми хрумна нещо тъжно: ако аз бях женен за Маран, със сигурност щях да използвам нощите си много по-добре, отколкото в писане на писма. Това също беше нередно, затова се помъчих да си го избия от главата и само включих конт Лаведан в списъка на задниците, които съм срещал.

Като че ли никой в кръглата стая не беше забелязал липсата ни — гостите се бяха разделили на няколко разпалени в спорове малки групи, всяка от които защитаваше или атакуваше един или друг проблем. Маран наля още една чаша пунш.

— Въпреки че се радвам, че се запознахме, капитане — почна тя, — откровено казано, очаквах с нетърпение да се запозная с вашия приятел, чародея Тенедос — махна с ръка към хората наоколо. — Ернад може би се изрази малко… попресилено, но до голяма степен е прав. Понякога хората, които каня, теоретизират много, но не притежават голям опит — лицето й стана сериозно. — Но едва ли точно аз трябва да го казвам. Нищо друго не съм направила в живота си, освен да се родя и отрасна богата.

Странна жена. Колко променливи настроения. Но със сигурност не скучаеше.

Отново се загледах неволно в очите й и въртопът ме повлече. Изплувах с почти физическо усилие.

— Надявам се, че можете да убедите приятеля си да посети някоя от вечерите ми. Разбира се, бих желала вие също да дойдете.

— Мога да направя нещо по-добро — отвърнах. Беше нередно, но много ми се искаше отново да видя тази жена. — Не зная дали е прилично да поканя омъжена жена, но чародеят говори вече от две вечери, в три часа след залез-слънце, в залата Моратиан. Ще съм щастлив да съм с вас и да се погрижа за сигурността ви на връщане.

— Да сте с мен ли, Дамастес, ако не възразявате да ви наричам така? Това е изключително неприлично, освен ако не го разбирате във военен смисъл.

— В какъв друг смисъл бих могъл да го разбирам?

Тя се усмихна.

— След като сте с толкова чисти помисли, приемам поканата ви. Да изпратя ли екипажа си да ви вземе?

Кимнах. После някакъв слуга дойде да й обяснява нещо и аз се изнизах.

Накратко, бях се замаял като селски дръвник, чиято покана за празника на жътвата току-що е приета от някое девойче.

 

 

Следващите два дни минаха като в мъгла. Не обръщах почти никакво внимание на службата и дори тъпотата на моите Тенекиени кентаври, както си ги бях нарекъл наум, не можеше да събуди гнева ми.

Половин час преди времето, в което Маран каза, че ще пристигне впрягът й, чаках пред казармата, в парадна униформа. Нетърпението си беше изиграло ролята, но също така не исках да ни види някой от Шлемовете с развързани езици, въпреки че нямаше нищо кой знае колко нередно.

Каретата й беше луксозна, от боядисано с червен лак дърво, покрито със златен варак, и стени, изобразяващи митологични сцени. Теглеха я четири дорести коня. Кочияшът и лакеят седяха отпред, а отзад имаше капра за други двама.

Маран отвори вратата. Носеше широки торбести панталони, за които знаех, че са последната мода, червено-черна копринена блуза, скромно стегната около шията, и кожен жакет с качулка против студа. Лицето й беше леко зачервено, въпреки че прозорчето беше затворено.

Поклоних се, целунах подадената ми ръка и се качих. Тя затвори вратата и потеглихме плавно. Вътрешността на каретата беше цялата в коприна.

— Радвам се, че ви виждам, контесо — казах официално.

— И аз вас, капитане — усмихна се. — Може ли да ви кажа нещо шокиращо?

— Можете да ми кажете всичко, шокиращо или не.

— Ето ни двамата, тръгнали сигурно за някоя отегчителна лекция, а се чувствам като героиня в някой роман, лукаво измъкнала се от своя съпруг, за да се срещне с елегантния си любовник.

Понечих да го обърна на шега, но се отказах.

— Благодаря, Маран. Това наистина ме ласкае много.

Не можех да видя изражението й в тъмното. Тя се смълча. След малко наруших тишината:

— Любопитен съм за нещо, което ми казахте. Дошли сте в Никиас, за да избягате от скуката?

Маран премисли думите си няколко мига.

— Това казвам на хората. Но има и нещо повече. Семейството ми, както безспорно знаете, е много старо и живее с убеждението, че цяла Нуманция трябва да се върти около нашите интереси.

— С повечето от нас е така, макар и да не го признаваме.

— Но не толкова силно, колкото Аграмонте — отвърна тя. — Баща ми например веднъж ме завари да чета книга, озаглавена „Човешкият дълг“, преди няколко години. Чели ли сте я? Дълго есе, в което се твърди, че всички хора имат дълг един към друг, че човек, който има роби, трябва да се грижи за тях, и че, най-сетне, Колелото ще го върне на по-добра позиция, ако е готов да освободи някого от оковите заради изключителни заслуги. Между другото ние, Аграмонте, не сме освобождавали роб поне от пет поколения, доколкото знам.

— В книгата също се твърди, че човешките владетели са длъжни да управляват мъдро, твърдо и добре, иначе трябва да загубят престола си — продължи тя. — Твърди се, че една добронамерена към поданиците, но здрава монархия е най-доброто възможно управление. Тъй като баща ми е близък приятел с повечето от Властта на Десетимата, това е ерес. Книгата между другото, макар и да не е забранена, се намира много рядко. Семейството ми смята, че всичко е устроено добре, че Айрису е най-добрият от боговете и Умар е постъпил добре, като е абдикирал в негова полза. Искрено вярват в достойнствата на Колелото и макар с неохота да признават, че един лош човек може да се смъкне няколко стъпала надолу в следващия си живот, повечето от нас се връщат на същото ниво, на което сме умрели.

— Тъй че господарят винаги си е господар, а селянинът — селянин?

— Точно така. Отсега до края на света.

— Вие как смятате?

Маран се замисли.

— Знам, че това, в което вярват, е глупаво. Знам, че човекът и този свят трябва да се променят, също като сезоните. Не смятам, че властниците ни са най-мъдрите хора. Но какво може да е по-добро? Честно казано, това е истинската причина, поради която каня в дома си хора с нови и различни идеи.

— Жените нямат възможност да се учат — добави тя. — Смятам, че и това не е правилно.

Можех само да се съглася, както винаги. Защо беше прието, че баща ми например е могъл да отиде в лицей, стига да може да си го позволи, но ако майка ми бе пожелала да научи повече, отколкото може да й предложи домашният възпитател, ще се вдигне вой до небесата? Също така и сестрите ми не бяха получили възможност да научат повече от онова, което предлагаха странстващите учители, наемани от баща ми да поостанат в имението за малко, тъй като едва успяваше да им плати.

Подбрах внимателно думите си.

— В такъв случай предполагам, че бракът с конт Лаведан и възможността да се измъкнете от консерватизма на семейството ви е бил наистина голям късмет.

Настъпи тягостна тишина, накъсвана само от скърцането на дървото и трополенето на колелетата по уличната настилка.

— Да — отвърна тя равнодушно. — Разбира се.

 

 

— Това, което говорите, сър, си е чиста държавна измяна — запени се мъжът.

— Ни най-малко — отвърна чародеят Тенедос. — Изобщо не съм споменавал за отхвърляне на Властта на Десетимата. Те са нашите законни владетели и аз им служих вярно, както би трябвало да знаете. Ако бях по-неуравновесен, можеше да се обидя от думите ви. Но предпочитам да преговорим същината на лекцията ми.

— Нека да се изразя простичко — почна той спокойно. — Колелото се върти. С това всички сме съгласни. То носи промяна, носи нов живот. То диктува на всички нас как трябва да живеем. Ние, нуманцийците, трябва да се научим да се подчиняваме на това. Трябва да се променяме, както се променят годините. Някога сме имали твърд, доблестен крал, или поне така твърдят легендите. Властта на Десетимата е взела трона по време на голяма криза и се е заклела да го държи толкова дълго, колкото е необходимо. Ето за това призовавам аз. Не е ли време Властта на Десетимата да се огледа добре какво представлява, какво са направили и може би сами да чуят звука на въртящото се Колело? Помислете си следното, сър. Не сте ли съгласен, че Властта на Десетимата хаби твърде много време за безполезни заседания?

— Разбира се — отвърна с неохота мъжът.

— Не е ли вярно също така, че им се налага да хабят твърде много време в нескончаеми дебати, преди да вземат някое решение?

— Склонен съм да приема и това.

— Тогава не е ли логично и едва ли противодържавно да си помислим дали тяхното управление не би било по-ефикасно ако, вместо десетима, бяха например петима?

— Но винаги си е било така!

Тук-там из залата се чу смях — публиката беше усетила как Тенедос го подвежда.

— Сега да се върнем на предишния ми въпрос. Защо трябва винаги, неизменно да е така? Нима е държавна измяна да си представим една Власт на Петимата? Разбира се, че не — трябва да е имало моменти, когато болест е намалявала броя им, докато не бъдат избрани нови, но Властта все пак си е изпълнявала задълженията и светът не е свършил, нали? Помислете по-нататък. И по-смело, сър. Какво, ако си представим Власт на Четиримата? Или дори на… Тримата?

— Или дори на Един ли, сър? — настръхна опонентът му.

— Вие предложихте тази идея, приятелю — Тенедос се усмихна доброжелателно. — Хайде тогава да го потърсим този един.

— Кого препоръчвате? — попита някаква жена. — Барту? Скопас? Махал? — при споменаването на последното име се разнесоха вече високи смехове.

— Аз не съм политик, лейди — отвърна Тенедос. — Аз съм магьосник, който иска да стане философ. И тъй, нека да помислим за някой друг, след като говорим за единствен владетел. Да допуснем, че никой от сегашните управници не е подходящ. Да си представим някой нов, със силна кръв. Хайде да поговорим за човек, който идва отвън, човек, който за щастие е обиколил цяла Нуманция, от джунглите на Симабю до горите и полята на Кальо, а не някой, който е прекарал целия си живот в Дара или още по-лошо — в Никиас. Нека да си представим човек, който може с право да се смята за нуманциец, а не просто за никиасец или даранец, или калиец. Да си представим човек, който иска да предложи тази визия на всички граждани на Нуманция, който иска да ги накара да погледнат отвъд тесните си хоризонти и да съзрат величието, лежащо пред тях.

— Уверявам ви, Нуманция наистина е велика — високо продължи Тенедос. — Сега имаме своите проблеми, изключително тежки понякога. Но това е преходно, нещо, което за историята ще се окаже не повече от неприятна отметка. Ако на Нуманция бъде дадена посока, ако бъде задвижена естествената й енергия, тази нация наистина би могла да се окаже най-великата от всички и гордо да засияе в небесата.

— Адски сигурно е, че няма да се отървем от Десетимата — извика някой.

— Моля ви, бъдете внимателен с думите си. Уважавам справедливия ви гняв заради сегашното положение. Но нищо не доказва, че то не може да се промени. Възможно е Властта на Десетимата утре сутринта да хване здраво юздите.

Публиката замърмори презрително.

— Това е ваше мнение — продължи предпазливо Тенедос. — Но нека да се върнем към тази митична Власт на Единия. Представете си човек, който не се бои да вземе трудните решения, човек, който има визия за бъдещето, който може да поведе в челната редица, а не да се огъва и да трепери отзад. Представете си бойното знаме на Нуманция, тръгнало напред… и всички ние вървим напред, в бъдещето, под него!

Погледнах Маран. Очите й блестяха, устните й бяха леко разтворени, цялото й внимание бе приковано в мъжа на подиума. Словата на Тенедос отекваха в нея, стигаха до сърцето й така, както всички проповеди в салона й явно не го бяха постигали.

Самият аз вече бях слушал Тенедос и бях съгласен с много неща, макар че определено не бях убеден, че една Власт на Единия, тоест на крал (той никога не споменаваше публично тази дума, защото стражите на Властта веднага щяха да го арестуват за противодържавна дейност), е единственото решение. Възхищавах се колко предпазливо успява да мине в речите си по самия ръб на измяната, без никога да го прекрачва.

Зачудих се дали не е хвърлил заклинание за убеждаване в залата, но не чувствах никакво неестествено въздействие върху чувствата ми, тъй че той явно държеше аудиторията с красноречие, а не с магия.

— Умар сътвори и се оттегли — каза Тенедос. — След това беше редът на Айрису. Но може би властта му вече е остаряла, може би се е уморил. Нима не е позволено и на боговете да си починат?

— Значи бъдещето е на Сайонджи! — извика един от слушателите и долових в гласа му страх.

— Промяната невинаги е нещо лошо, приятелю — отвърна Тенедос. — А за да се създаде, понякога се налага да се разруши. Навярно сте прав и идва времето на Сайонджи.

— Помислете си за това — повиши той глас. — Ако богинята се усмихне на Нуманция, ако погледне на земите ни като на надежда за човечеството и ни избере за острието на своето копие, какви златни времена ще преживеем след промяната?!

— Аз съм ясновидец и мога да ви кажа, че когато боговете и демоните ми позволят да надникна в бъдното, имам две видения. Едното е мрачно, за едно велико някога кралство, лежащо в руини и управлявано от грубата ръка на външни хора. Другото… другото е мечтата, която ми е много скъпа, мечтата, която споделих с вас тази вечер. Благодаря ви.

Поклони се и слезе от подиума. Тълпата го изпрати с възторжени възгласи. Маран седеше до мен като хипнотизирана.

— Е? — попитах я.

Тя тръсна глава, за да излезе от унеса си.

— Благодаря ти, Дамастес. О, благодаря ти безкрайно, че ме доведе тук.

— Хайде — подканих я с леко неудобство. — Ще те запозная с чародея.

Хванах я за лакътя и я поведох встрани от тълпата, за да изчакам поздравленията и ухажванията да понамалеят. Тенедос ми махна да се приближа.

До него стоеше много красива жена, приблизително на неговата възраст. Беше с кестенява коса, подрязана късо, носеше зелена рокля с шал на главата в същия цвят. Устните й бяха пълни и сочни, също като тялото й. Като че ли не виждаше никой друг освен Тенедос.

— Баронеса Расена — поздрави я официално Маран.

Жената я погледна изненадано.

— Контеса Аграмонте и Лаведан! Не допусках, че ще дойдете да слушате ясновидеца.

— Защо не? — отвърна Маран. — Слушам много хора. А думите на ясновидеца ми се струват съвсем логични.

— Да — въздъхна Расена. — Съвсем логични, наистина.

Тенедос я погледна и беше мой ред да се удивя. Погледът му беше нежен и обичлив. Зачудих се коя ли е тази жена, дето толкова очевидно, макар и за малко, е успяла да укроти тигъра на многото градски будоари. След това той се обърна към мен.

— Капитан а̀ Симабю. Благодаря ви, че сте довели контеса Аграмонте и Лаведан — поклони се вежливо над протегнатата ръка на Маран. — За мен е удоволствие да се запозная с вас. Трябва да ме извините, че пропуснах събирането ви.

— Само ако обещаете, че следващия път ще присъствате.

— Имате думата ми. Може ли да доведа Расена?

— Разбира се — отвърна Маран, но май само от учтивост. — Тя отдавна не е гостувала на дома ни.

Тенедос се обърна към мен.

— Дамастес, има един човек, с когото трябва да те запозная — посочи някакъв дребен мъж, точно зад мен. — Това е Кутулу. Той е страж, дошъл да чуе вероломните ми слова, и се опасявам, че са го покварили.

Изобщо нямаше да мога да разпозная у Кутулу човек на закона. Всъщност, ако се съдеше по блясъка в очите му, по-скоро щях да го помисля за някой от побърканите анархисти, които стражите непрекъснато гонят. Беше нисък и плешив, облечен в тъмни невзрачни дрехи и човек изобщо нямаше да го забележи в тълпата. Огледа ме бавно от главата до петите и останах с чувството, че са ме смалили до една карта, че картата е прибрана в тестето, че никога няма да бъде забравена и че лесно ще бъде извадена.

— Капитан Дамастес а̀ Симабю — каза той с изненадващо мелодичен глас. — От много време исках да се запозная с вас. Вярвам, че двамата ще служим добре.

Примигнах. Тенедос леко поклати глава — не беше моментът за задаване на въпроси.

— Трябва да се върна към задълженията си — заяви Кутулу. — Благодаря ви, ясновидецо. Ще се видим утре сутринта.

Все едно че самият той беше магьосник, ако се съдеше по това колко лесно изчезна от погледа ми. Тенедос забеляза объркването ми и ме дръпна настрана.

— Кутулу дойде като шпионин, както казах, и слуша думите ми. Вече е един от нас.

От нас? Понечих да кажа нещо, но се спрях. Бях ли и аз един от хората на Тенедос? В този момент осъзнах, че съм, макар че не бях положил никаква клетва.

— Кутулу е интересен — каза Тенедос. — Винаги е искал да стане страж, но боговете не са му дали тяло на бияч. Предпочел е да използва ума си, но засега градската стража на Никиас не уважава много интелигентността — и добави тихо: — Смятам и това да променя. В бъдеще той ще е изключително полезен. Добре е да разполагаш с човек, който може да… следи нещата.

 

 

Докато се връщахме към казармата, Маран ми разказа за баронесата. Преди време имала доста скандална репутация на жена, която безразборно си сменя любовниците, но богатството й я пазело да я включат в черния списък, въпреки че най-знатните фамилии я канели с голяма неохота на светски събирания. После се омъжила и поведението й се променило коренно. Била изключително вярна на съпруга си, поне доколкото се знаело. Той загинал при корабокрушение преди осем месеца и всички във висшите кръгове в Никиас започнали да следят изкъсо дали Расена ще се върне към предишния стил на живот.

— Но ако съдя по това как говореше — допълни Маран, — изглежда, че изцяло е завладяна от ясновидеца.

— Това е добре — казах аз. — Няма да му е излишно да има дама до себе си. Дано само да разбира що за човек е той — необикновен човек, не като мене например.

— Нима сте такъв, Дамастес? — промълви Маран. — Струва ми се, че наистина се подценявате.

Каретата спря и дръпнах леко прозорчето. Бяхме пред района на дивизиона.

— Благодаря за вечерта, Маран — казах и посегнах да отворя вратата.

Парфюмът й ме обгърна като онази мъгла в далечната Саяна. Лицата ни бяха на педя разстояние.

Отново потънах в езерото на очите й, после тя бавно ги затвори и устните й се разтвориха.

Целунах я леко, само докоснах устата й, после ръката ми прегърна раменете й и тя се притисна в мен, устните ни се впиха, езикът й се плъзна дълбоко в устата ми.

Не помня кога свърши прегръдката, кога слязох от каретата и се върнах в квартирата си.