Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кралят маг (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Seer King, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2011 г.)

Издание:

Крис Бънч. Кралят-маг

Серия Кралят маг, №1

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“ — Петър Христов, 2005 г.

ИК „Бард“ ООД, 2005 г.

ISBN: 954-585-600-9

История

  1. — Добавяне

3.
Мечти на магьосник

В първия миг си помислих, че е полудял. Но преди да успея да реагирам, на лицето му се изписа широка усмивка и ме огря топлината на пролетно слънце.

— Е, виждам, че съм сгрешил — каза Тенедос. — Усещам, че не ми мислите злото, и покорно се извинявам. Смятайте ме за последния човек, който би оскърбил този, който му е спасил живота. — И се поклони ниско.

Отдадох чест, представих се и му обясних мисията и назначението си. Обясних проблемите, които бяхме имали, от привидната грешка в заповедта до бавната скорост, с която бяхме принудени да минем през прохода. Тенедос кимна.

— Това ще го обсъдим по-късно, а навярно и от мен ще научите интересни неща. От словата ви забелязах, че сте от Симабю, нали? — Стегнах се за очаквания може би снизходителен, но унизителен коментар, но вместо това Тенедос продължи: — Следователно ще сме много близки спътници, а след време и добри приятели, надявам се, защото аз също съм от страна, далечна за козните и заговорите на Никиас, и поради това често съм предмет на подигравки заради произхода си. Аз съм от островите Палмерас.

Знаех за земите, за които говореше, но само от четене на карти в лицея. Това са група островчета западно от крайбрежието на Нуманция, най-големият от тях е дал името на архипелага. За обитателите му говорят почти с толкова злост, колкото и за симабюйците — мразят ги заради дългата им памет спрямо неправдите, заради готовността им да поемат рани и заради буйните им глави. От друга страна, те са прочути с верността си към приятелство и искреност, стига това да не пречи на поправянето на някоя неправда. И също като симабюйците, в Никиас на тях се гледа като на втора ръка хора.

— Колкото до незаслужената обида, която хвърлих в нозете ви, позволете ми да обясня причините, след като се оправим с цялата тази бъркотия — приключи той.

Заехме се с ранените — спестихме на ранените животни по-нататъшните мъки. Нямаше Планински воини, за които да се погрижим — техните ранени или бяха извлечени от бойното поле от другарите им, или ги бяха доубили. Войната по границите беше безскрупулна — нашите ранени щеше да ги постигне същата участ, макар че войниците ми нямаше да ги облекчат толкова бързо с дара на смъртта.

След това фургонът в реката беше изправен и колкото вещи можеше да се спасят, бяха измъкнати на брега да съхнат. Бяха останали достатъчно волове, които да теглят фургоните, въпреки че скоростта ни щеше да се забави.

Труповете на двата слона бяха извлечени от волски впрягове. Отделих няколко мига да се помоля мълчаливо храбрата душа на онова животно, което се бе опитало да се включи в щурма ми, да стигне до Колелото и може би да се върне някой ден като бебенце, от което да израсне храбър воин.

След това труповете на волове, коне и войници бяха струпани около слоновете. Вече бяха започнали да гният под горещото слънце и вонята се усилваше.

Тенедос нареди да смъкнат някакъв сандък от един фургон и извади от него разни неща. Напръска с шишенце масло няколко от телата, после намери една клонка и я топна в засъхващата кръв на мъже, коне, волове и слонове, а накрая топна и нея в маслото.

Каза, че е готов, но първо ме помоли да си събера хората, защото имал да им каже няколко думи. Беше необичайно, но се подчиних, като оставих само няколко поста да наблюдават за възможно нападение и за пехотата ни, приближаваща се бавно по пътя.

— Войници на Ърейските пиконосци — почна той и гласът му отново се усили от магията, и закънтя над долината. — Служихте добре на Лайш Тенедос и този ваш подвиг няма да се забрави. Вие сте воини, истински нуманцийци, и аз съм горд, че ви познавам, и ви смятам за свои другари, нищо, че ви срещнах едва преди няколко часа на бойното поле.

— Аз съм ясновидец — продължи той. — Мога да виждам в бъдещето и ви давам обещанието си, тук и сега, и го подпечатвам с кръвта на падналите ви другари. Велики времена предстоят, ще бъдат извършени велики подвизи и ще се спечелят велики награди. Вие, които проявихте своя кураж и вярност в този ден, надявам се, че ще сте сред онези, които ще се обогатят от онова, което предстои… Скърбя заедно с вас за братята ви, които паднаха днес, макар че връщането им на Колелото е благословено, защото загинаха, извършвайки добро дело, и боговете ще го запомнят. Може би ще се върнат и отново ще бъдат сред нас, и ще преживеят славните времена, които идат.

После сведе глава и всички последвахме примера му. Думите му ме удивиха — все едно че Тенедос беше командващият тази войска или пълководец, а не някакъв си дипломат, когото са ни наредили да придружим, както бяхме правили и с други от двора на Властта на Десетимата. Чувал бях разни мекушави правителствени емисари, чиито очички шарят насам-натам, да дрънкат, че били войници по дух, и бях виждал грубостта и мълчаливото презрение, с което се приемаха думите им. Но не и сега, не и от когото и да било от пиконосците, нито от мен. Лайш Тенедос можеше да е облечен като правителствен служител, но говореше като истински водач и започнах да вярвам, че ще го следвам и ще му се подчинявам с охота.

Тенедос запали с огниво един малък мангал и заприпява тихо:

Чуй, масло.

Усети топлината,

пламъка усети.

Служиш на боговете,

носиш загубата ни.

Служиш на Сайонджи.

Огън, пламни.

Огън, служи.

Допря с пръчицата в ръката си малкия пламък в мангала и в същия момент кладата лумна в буйни пламъци, които кипнаха към небето, много по-високо от всеки огън, подхранен от масло.

Тенедос го загледа и на устните му се изписа мрачна усмивка.

— Е, това да го видят дано в Никиас като поличба за всичко, което предстои — тихо промълви той. Съмнявам се да го чу някой друг освен мен.

Отдалечихме се малко нагоре по реката, по-далече от пламъците, но все пак достатъчно близо, за да можем да виждаме брода и да организираме отбраната му. Погрижих се да разположа постовете на подходящи места, след което си намерих един камък и приседнах, докато готвачът на Тенедос с помощта на няколко от моите хора, изявили желание, приготвяше вечерята от изобилните продукти, които караше със себе си Тенедос. Той ме беше подканил да взема всичко, което сметна за необходимо за вечерята, с думите:

— Онова, което може да е щедър дар за аким Бейбър Фергана, е по-добре да послужи за храна на честния ти съратник — пак можеше да е празна хипербола, но го почувствах като искрена похвала.

Тенедос се приближи име заговори:

— Е, след като ни останаха няколко свободни минути и няма кой да ни подслуша, искам да ви обясня защо казах онова, което казах при срещата ни.

Поиска ми разрешение да седне, а аз му посочих близкия камък с надеждата да получа пълно обяснение. Получих го, но се оказа толкова странно, колкото и цялото му поведение.

— Познавали ли сте някога човек, който изведнъж решава, че всички на този свят и всички богове са се обърнали срещу него и кроят заговор да го унищожат?

Познавах такъв, в лицея. На един от по-обещаващите кадети му беше хрумнала идеята, че персоналът се опитва да го отрови и боговете го предупреждават с тайни послания, които изписват с още по-тайнствени знаци с пламъци по небето. Гадателите и знахарите се опитаха да го изцерят, но без успех, и го върнаха на обезпокоеното му семейство. След няколко месеца ни казаха, че се самоубил в пристъп на ужас, защото вярвал, че даже собствената му кръв е замесена в зловещия заговор. Кимнах.

— Добре. Значи имайте предвид, че е напълно възможно това, което ще ви кажа, да прозвучи като приказки на побъркан човек. Ще ви помоля само да задържите преценката си дали съм луд за себе си и нищо да не правите по въпроса, докато думите и действията ми не се окажат съвсем нерационални — или не се окаже, че съм прав.

Вече гледах ясновидеца Тенедос с леко безпокойство. Но после слънчевата му усмивка отново блесна за миг и се почувствах уверен, някак си просто знаех, че Тенедос е с разсъдъка си, може би повече от самия мен.

— Ще развия доводите си от самото начало. Не смятате ли за странно един прорицател като мен да бъде назначен на поста генерален резидент и посланик?

Смятах, но допусках, че Тенедос си има някакви приятели в правителството и че това е нещо като политическа отплата, въпреки че повечето нуманцийци щяха да го приемат за толкова ценен подарък, колкото някой с четири ампутирани крайника би приел крастата.

— Моят опит едва ли е особено желан за човек на такъв пост, освен ако не е в страна, управлявана от магьосници, каквато Кайт не е — продължи Тенедос. — Причината да бъда избран за този пост, изключително опасен и колкото може по-отдалечен от Никиас, е в това, че съм непопулярен човек с радикални идеи.

Това можех да го допусна, поне от поведението му. Предполагам, че мнението ми по въпроса е било очевидно, защото Тенедос се усмихна.

— Изпратиха ме тук, та честните никиасци да бъдат предпазени от опасните ереси, които проповядвам. Също така вече съм убеден, че е трябвало да загина, предвид онези „специални“ заповеди, които получих — да тръгна незабавно, без да изчакам военния си ескорт, и предвид явно несъществуващото „споразумение за безопасно преминаване“.

— Сега вече мога да предложа и още доказателства — продължи той. — Не бих искал да ви обидя, легат Дамастес а̀ Симабю, но ми се струва твърде необичайно, че виждам цял конен ескадрон, командван от един много младши офицер, да не говорим, че колоната му включва и пехота, с капитан начело, все едно че въпросният легат е нагласен за кеглата, към която ще се затъркалят топките.

Лицето ми остана каменно.

Тенедос кимна одобрително.

— Много добре, легат. Щях да се изненадам и разочаровам, ако бяхте реагирали. Позволете да ви задам няколко въпроса. Ще трябва да ми отговорите само ако отговорът е „да“, на който и да е от тях. Да не би да сте някой особен фаворит в своя дивизион? Да не би частта ви напоследък да е преживяла сериозни загуби в офицерския състав? Да не би да притежавате някакви изключителни умения в справянето с противни и арогантни типове като мен?

При последното на лицето ми може и да се е появила усмивка и да е изчезнала, но си замълчах.

— Точно както очаквах — заяви Тенедос. — Нека да направим няколко предположения. Властта на Десетимата е точна в твърдението си, че Кайт, Пограничните земи, отново се готвят да се надигнат. Да предположим по-нататък — продължи Тенедос, — че Властта на Десетимата може да иска да съкруши този бунт с петата на железния си ботуш, както не е правила от поколение или повече. Ако случаят е този, няма ли смъртта на пратеника им да се окаже идеален повод да изпратят в Кайт тежките батальони, а не само някаква дребна наказателна експедиция?

— След като основанието на Нуманция е такова, кайтците могат да търсят помощ от Майсир колкото си искат, но крал Байран едва ли ще се отзове — продължи той. — А, разбирам, че не сте в течение как кайтците винаги са се опитвали да насъскват Нуманция и Майсир едни срещу други, тъй че никоя страна да не наложи господството си в Пограничните земи без риска да оскърби великия си съсед. Убийството на генералния резидент може също така да се окаже достатъчен повод провинция Дара най-после да разшири границите си, да завземе Ърей и да сложи край на тристранното споразумение между нас, Кальо и Майсир по реда на владеенето му.

— Нищо не разбирам от тези неща — признах. — Аз съм войник, не съм политик.

Тенедос ми отвърна със съжалителна усмивка.

— Дамастес, приятелю. Наближава времето, когато всички нуманцийци ще трябва да се заинтересуват от политика.

Канеше се да продължи, но един от часовите извика, че колоната на капитан Мелет идва, и след няколко минути облаците прахоляк се вдигнаха достатъчно, за да ги видим всички.

Не бях очаквал пехотата да пристигне преди следващия ден, но капитанът ми обясни, че се е засрамил от бързината ми и накарал войниците си да продължах в марш наскок, като разрешил да се возят на смени в колите, за да отдъхват, и рискувал да попаднат на засада, като започвал марша час преди съмване и спирал час преди мръкване.

— Реших — каза ми, — че ходът ни ще е неочакван и планинците няма да имат време да ни устроят клопки, и така се оказа.

Целият следващ ден мина в уреждане на банални лагерни неща и организиране реда на похода. През цялото време разсъждавах над думите на ясновидеца Тенедос. Не съм от бързо мислещите — всички го знаят. Но обмислям нещата дълбоко и с голямо усърдие, докато всичко не ми се изясни. Казаното от Тенедос обаче все още ме озадачаваше дори когато слънцето изгря и потеглихме към Саяна.

След като вече нямаше за какво да се бърза, можехме да се придвижваме според обичайната практика и логика, с флангова защита на по-открита местност и като пращахме предни патрули на всеки хълм, преди колоната да мине покрай него. Местността вече не беше толкова стръмна, не толкова начупена, тъй че качването и слизането от височините отнемаше по-малко време и скоростта беше приемлива.

Първите две села, през които минахме, бяха като първото: изоставени, само с малки деца, жени и старци. Племената наистина крояха нещо и се надявах да е по-дългосрочно и мащабно от намерението да унищожат командата ми.

Третото село беше като първите две. Почти. Лайш Тенедос яздеше отпред до мен, на Рабит. Не мога да кажа дали чух нещо, но по някаква причина се обърнах и видях, че иззад някаква стена се появи едно момче, опънало стар лък, голям почти колкото него — и се целеше точно в гърдите ми! Нямах време да се сниша встрани и вече си знаех, че съм обречен… и изведнъж гнилото дърво се прекърши точно под ръката на хлапето. То извика ядосано и понечи да побегне, но пиконосец Карджан пришпори коня си, спипа го под мишницата, дръпна го нагоре и въпреки че хлапето риташе и се гърчеше като змиорка, го метна на седлото си.

Слязох от коня и отидох до тях. Хванах хлапака за косата и вдигнах главата му, за да му видя лицето.

— И защо искаше да ме убиеш?

— Чъщи! — изруга хлапакът. „Чъщи“ е много гадна дума на един от планинските диалекти и общо взето означава мъж, който е спал с майка си. — Чъщи Нуманциян! — каква по-основателна причина да му трябва?

Тенедос се изсмя.

— Лъвското пале винаги мисли, че е пораснало, нали?

— Да го убия ли, сър? — изръмжа пиконосец Карджан и посегна към камата си.

— Не. Пусни го. Не убивам бебета.

Войникът се поколеба, но се подчини и бутна момчето от седлото. Би трябвало да се пльосне на земята, но то се изви във въздуха и стъпи на крака. Остана присвито, досущ като хванато в капан зверче.

— Върви си — казах му. — Като решиш да пробваш пак, не забравяй да използваш смазан лък, а не да вземеш тоя на дядо си, дето е съхнал на стената цяло поколение.

Заради тоя съвет хлапакът ме заплю в лицето, духна и се скри по една от кривите улички още преди да съм успял да изтрия плюнката.

— Ето как отвръщат на милостта из тези планини — подхвърли с иронична скръб Тенедос. — Може би все пак трябваше да го убиете, легат. Палетата порастват, стават лъвове и са дяволски опасни, щом тръгнат на лов.

— Може и да сте прав — отвърнах, откачих манерката от седлото на Лукан и измих лицето си с шепа вода. По изражението на пиконосец Карджан забелязах, че е напълно съгласен за това. — Но ще рискувам момчето да запомни какво направих и може би, когато порасте, ако порасте, което изглежда малко вероятно по тези земи, ще върне на някого това благодеяние — погледнах Карджан. — Не си прави труда да ми показваш какво мислиш за тази идея, войник. И ти благодаря, че беше толкова бърз. Следващия път трябва да реагирам малко по-ловко.

Спечелих си усмивката на брадатия конник и продължихме по пътя си. Планинците наистина си бяха едни и същи. Никакво съмнение нямаше, че жените и старците горят от желание да стиснат кама, стига някой от нас да се окаже с гръб към тях, дори само за минутка. После щяха да им трябват още две минутки да оплячкосат трупа.

Проходът постепенно се разширяваше, хълмовете от двете страни станаха ниски и полегати, тъй че стига да подхождахме предпазливо към крайпътните оврази, прорязали околността като белези от нож, щяхме да си спестим изненадите от внезапно нападение.

Лайш Тенедос — яздеше мълчаливо до мен — накрая заговори:

— Виж, онова момче предлага много добра загадка за съдия, на когото тепърва му предстои да заеме мястото си на подиума. Дали да бъда милостив и да се уповавам, че това ще сложи край на безкрайните убийства „зъб за зъб, око за око“, предизвикващи стръв за още убийства и нови кръвопролития? Или да избера другия начин да се сложи край на този проблем? Мъртъвците не носят кръвна вражда.

Нямах желание да коментирам, но това ми даде повод. Заподбирах думите си грижливо.

— Вчера казахте, че проповядвате радикални идеи. В Никиас има много хора, които вярват в много неща, някои — повече от радикални, но Властта на Десетимата общо взето не се опитва да ги накара да замълчат и… не ги праща на заколение, поне докато не съберат последователи, или най-малкото не намеря зала, където да събират публика.

— Добре го каза, Дамастес — беше вторият път, в който ми говореше на „ти“, и оттогава щеше да стане практика, освен при официални случаи — нещо изключително рядко при огромната разлика в ранговете ни. Но по някакви причини ми изглеждаше уместно. — Ще ти разкажа малко за себе си.

— Аз съм от Палмерас, както казах. За семейството ми засега няма да ти разправям нищо, освен че ми дадоха достатъчно пари, за да мога да се посветя на изучаването на магията, тъй като още като дете бях доказал наличието на Великия талант у себе си. И тъй като не можеха да ме разберат, оставиха ме да се оправям сам. Върнах им благодеянието, макар че ако се появят благоприятни обстоятелства, след време мога да се възползвам от двама от братята си.

— Когато навърших шестнайсет, за мой късмет спечелих едно състезание, което ми даде възможност да напусна Палмерас и да се преселя в Никиас, където да довърша образованието си. Понякога — въздъхна той — си мечтая за родния ми остров, за острия сух мирис на розмарин под лятното слънце и за тръпчиво-резливия вкус на виното ни и ми се ще изобщо да не бях го напускал. Но дори в такива мигове усещам предопределението си.

Бях започнал да се отърсвам от идеята, че Тенедос е луд, но тази дума, „предопределение“, ме накара отново да се замисля.

— Постъпих като чирак при един майстор чародей — продължи Тенедос — и учих при него пет години. Когато станах на двайсет и две, разбрах, че трябва сам да уредя кариерата си, да стана господар на самия себе си. Пътешествах още четири години, посетих всяка провинция в Нуманция. Учих изкуството при всеки мъдрец, който скланяше да ме приеме. Ала съзнавах, че онова, към което се стремя, е някъде отвъд магьосничеството, затова четох много за нашата история и особено за войните ни.

— Не се смей, но понякога съжалявам, че животът ми не тръгна по малко по-друг път и че не съм се родил във военно семейство, защото изпитвам влечение към бойното поле, към военщината — продължи той. — Тогава се чудех, а и сега се чудя, защо магиката играе толкова малка роля във великите сражения и знам, дълбоко в сърцето си, че това няма да остане така задълго… Но това е за бъдещето, а аз говорех за миналото си. Един ден, докато седях в нозете на един отшелник в далечния затънтен Джафарайт, изведнъж и съвсем пълно осъзнах какви точно действия трябва да се предприемат, и то да се предприемат бързо, за да се спаси любимата ми Нуманция. Върнах се миналата година в Никиас и точно тогава започнаха неприятностите ми… Започнах да практикувам като маг-гадател, но отказвах на обикновените посетители, дошли било за любовно биле или за да им се предскаже бъдещето, и бавно и полека започнах да си събирам клиентите, които ми трябваха. Отначало беше по някой богаташ, който иска да разбере дали боговете ще са благосклонни към определени действия, или търговец, искащ заклинание, което да пази кервана му. Помагах, понякога с магия, по-често с разумен съвет. После почнаха да идват други, още по-високопоставени, хора от властта. Идваха първо за вълшебни билки или заклинания, после оставаха да изслушат съвета ми по други въпроси.

— Двама от Властта на Десетимата вече смятам за купувачи на стоката ми, и също така, което е по-важното, те като че ли се вслушват в идеите ми — той ме погледна. — Точно затова бях махнат от Никиас, Дамастес. Другите във Властта и повечето в йерархията им се боят от думите ми, боят се, че истинността, вложена в тях, ще прокънти из цяла Нуманция.

Огледах се нервно да се уверя, че никой не може да чуе. Тенедос забеляза притеснението ми.

— Не се безпокой, Дамастес. Не съм някой уличен луд, дето хваща за яката де кой му попадне и бръщолеви. Това, което говоря, е само за твоите уши.

— Но когато дойде часът, ще бъде чуто из цялото кралство! — очите му пламтяха както при първата ни среща.

— Убежденията ми са прости — продължи той. — Страната ни твърде дълго стоя в браздите на миналото, като селски вол, теглещ ралото всяка пролет в една и съща нива. Умар Създателя вече не обръща внимание на този свят. Трябва да се отвърнем от Айрису Съхранителя, когото следвахме толкова дълго, и вместо него да последваме третата проява на Върховния дух, Сайонджи. Време е за разрушение и едва тогава ще можем ясно да разберем как да пресъградим!… Нуманция твърде дълго стоя без крал!

Това беше повече от радикализъм. Беше си почти върховна измяна. Длъжен бях да му кажа, като офицер от армията, получил пояса си от Властта на Десетимата, че трябва да престане да говори такива неща, иначе ще бъда принуден да предприема полагащите се действия.

Но вместо това продължих да го слушам, тъй като думите му всъщност не бяха по-силни от онова, което бях слушал от баща си и някои други хора.

Нуманция беше изградена от кралски родове и управлявана в продължение на столетия от няколко династии; понякога владетелите й се бяха сменяли с насилие, понякога — след смесени бракове или когато някоя родословна линия се прекъсне. Въпреки че сегашната история го премълчаваше, някъде около двеста години преди да се родя, кралят загинал в битка, а единственият му син бил твърде млад, за да получи трона. Както е обичайно, било назначено регентство. Необичайното било, че не го възложили на един човек, а на група от десет от най-доверените кралски съветници.

Три години по-късно престолонаследникът също умрял и кралството било изправено пред катастрофа, тъй като не останал нито един наследник по пряка линия. Дали е имало други разклонения на кралската фамилия и дали те са разполагали с приемливи кандидати за трона — историческите писания мълчат, макар че години по-късно накарах няколко учени да разровят архивите, за да задоволят любопитството ми, и те ми казаха, че хрониките били старателно прочистени от всякакви записки за други кралски родственици.

Тъй или иначе, тези съветници, които се нарекли Властта на Десетимата, поели нещата в свои ръце и в началото управлявали поне толкова мъдро и благоразумно, колкото повечето крале. Проблемът възникнал — а трябва да ви напомня, че по това време още не знаех всичко това — от това, че те не узаконили позицията си, а държали на измислицата, че десетимата са само настойници на Нуманция, докато се намери подходящ владетел. С времето съветниците остарели и назначили свои наместници, и така продължило до днешни времена, без Властта да се узакони, с хлабаво, импровизирано управление. Тъй като Властта на Десетимата продължавала да говори за нуждата от нов крал, управлението им не станало популярно в съзнанието на нуманцийците, още повече че непрекъснато им се напомняло, че то е само временно.

Нуманция продължавала да съществува като държава, но едва-едва. Дара, най-голямата от съюзните страни, наричани „провинции“ и освен това седалище на Властта на Десетимата в Никиас, бе флагманският кораб, въпреки че в последно време съседната ни провинция, Кальо, се беше размърдала, подстрекавана от буйната глава на първия министър Чардън Шир.

— Нуманция не може да продължи повече така — каза Тенедос. — Без здрава ръка, която да контролира кралството, провинциите неизбежно ще се разпаднат и рано или късно ще започнат да се смятат за независими кралства. Тогава ще видим какво наистина означава гражданска война, въпреки че определението ще е лъжливо, тъй като дотогава Нуманция няма да е нищо повече от една легална фикция.

— Някои твърдят — мрачно добави той, — че и сега нещата не са много по-различни. Ако ситуацията не се обърне скоро, ще се стигне до война и анархия. Според природния закон: или ред, или водовъртежът на хаоса!

— Доста мрачна картина рисувате — казах скептично. — Слушал съм подобни плачове как всичко било обречено, но все пак Нуманция е успявала да се държи на крака и да крета десетилетия наред без катастрофа.

— Миналото, скъпи приятелю, няма почти нищо общо с настоящето и с бъдещето — заяви Тенедос. — Аз усещам неспокойствието на Никиас, и в Дара, и във всичките ми пътувания из цяла Нуманция. Хората са без водачи, останали са без цел и го знаят! Не е нужно изобщо да упражнявам силата си, за да видя как най-малкият инцидент в столицата изведнъж ще разпали искри и тълпата ще побеснее по улиците. Ще може ли Властта на Десетимата да се справи с такава катастрофа? Ще се справи ли жалкият градски съвет на Никиас? Съмнявам се дълбоко. Дори да призоват към ред, какво да кажа за войските, които видях разположени в гарнизоните около града? Не искам да обиждам армията, в която служиш, истинската армия, но си помислих, че повечето войници, които видях около Никиас, не са нищо повече от напудрени кукли, които си въобразяват, че бронята им е предназначена, за да я кичат с украшенията си.

Това до голяма степен съвпадаше с мнението ми, но си замълчах. Семействата не изнасят скандалите и мненията си извън дома.

— Горката Нуманция — продължи Тенедос. — Врагове вътре, врагове отвън, а нищо не предприемаме. Помисли си само за Кальо. Чардън Шир може да е само първи министър, но управлява страната все едно, че е негова. Какво би станало, ако реши да отхвърли хилавата Власт на Десетимата? Дали Дара ще се вдигне в тяхна подкрепа? А другите провинции? И няма ли тогава Нуманция да затъне в гражданска война?

— А Майсир? — продължи той. — Какво би му попречило, че сме в мир от столетия? Крал Байран е млад, не е повече от три-четири години по-голям от теб или мен. Младостта е време за алчност, за искане на повече. Какво ще стане, ако утре реши да анексира Пограничните земи?

— Точно затова се надявам, че теорията ми, че Властта на Десетимата се кани да наложи повече контрол в Кайт, е вярна, въпреки че не ми допада много начинът, по който се канят да го наложат. Но да допуснем, че греша. Да допуснем, че положението си остане същото, без да се предприеме нищо за усмиряването на Пограничните земи. Да допуснем, че Майсир нахлуе в Кайт. Пограничните земи винаги са били буфер между двете ни кралства. Но ако това приключи? Майсир има претенции и към Ърей. Ако изпратят армии през прохода Сулем с намерението да окупират Ърей, дали ще можем да ги спрем? По-важният въпрос, след като вече от доста време не мислим за себе си като за нуманцийци, а по-скоро като за калийци, даранци, палмеранци, симабюйци, дали ще имаме волята да се противопоставим на Байран? — Тенедос ме погледна. — Ти как смяташ, Дамастес а̀ Симабю?

Премислих отговора си много грижливо. Тенедос беше казал много неща, но не ми беше казал кой според него е подходящият да зацарува в Нуманция. Макар че, след като помислих още малко, май нямаше и нужда да ми го казва.

Най-сетне реших, че съм намерил подходящите думи за отговор.

— Струва ми се, че чух твърде много „ако“ — отвърнах изнервено. — И се боя, че ще си създам неприятности, ако започна да разсъждавам толкова далече напред, и ще заприличам на човек, който е допуснал котката да му отмъкне обяда, докато се безпокои дали кучето му няма да му открадне бифтека, който си е заделил за вечеря.

Тенедос ме изгледа мълчаливо, след което изведнъж избухна в смях.

— Легат, ако някой отново ми каже, че симабюйците не са хитреци, а са тъпаци, които говорят само истината, ще му се изсмея и ще му кажа да ми се маха от очите. Това беше най-добрият не-отговор на въпрос, който съм чувал в живота си извън двора на Властта.

— Много добре се справи, Дамастес — вече беше сериозен. — Няма спор. Тъй че нека да помислим първо за обяда си, който в случая е една размирна малка провинцийка на име Кайт, и как можем да опазим повечето й обитатели да не се избият помежду си, както и да не посегнат на нуманцийците, а и да опазим също така собствените си глави добре закрепени на раменете ни.

На другия ден влязохме в Саяна, столицата на Пограничните земи.