Крис Бънч
Кралят-маг (7)

7.
Саяна

Саяна е стар и зъл град.

Според легендата градът бил построен за една нощ от орда демони под властта на един могъщ вещер, който по този начин успял да протегне зловещите си нокти над цялата област и да я стегне в своята злокобна алчност и жажда за кръв. Може и да е вярно, но както вече се бях научил, демоните можеха да взимат уроци от Планинските воини.

Докато яздехме към Саяна, ясновидецът Тенедос ми разказа накратко за миналото й и надълго и широко обясни какво трябва да ме интересува, за да представя по най-уместния начин интересите на Нуманция.

Саяна се издига на едно ниско скалисто плато, изпъкващо над равнините на Кайт, или Пограничните земи, казано другояче. Градът е с крепостна стена и здраво укрепен срещу чужда атака, или далеч по-обичайните кръвопролитни набези, които Планинските воини наричат „прояви на учтивост“. Властва над всички подстъпи към прохода Сулем от юг, тъй че кайтците винаги са могли да диктуват кой да преминава между Майсир на юг и Ърей и Нуманция на север.

Кайт е като змийско гнездо от свързани помежду си кланове и родове, повечето от които като че ли са в кръвна вражда с почти всички други. Който държи трона в Саяна, го наричат „аким“ и се смята за върховен владетел на Пограничните земи, поне до поредната чаша с отрова, коварна стрела или камата, забита в гърба.

Поредният аким беше Бейбър Фергана, чието потекло според кайтските мерки беше определено династично: фамилията му бе държала трона три поколения. Бейбър Фергана според традицията дал знак, че възнамерява да управлява, като избил братята си и омъжил сестрите си за селяни. Но за разлика от баща си и дядо си, сбъркал малко и един от по-младите му братя, Чамисо Фергана, успял да се спаси от клането и сега разчиташе на верността на местните племена, които не бяха в списъка от приятели на Бейбър Фергана.

— Рано или късно — обясни Тенедос — или Чамисо ще слезе от хълмовете, ще завземе града, ще убие брат си и ще стане новият аким, или пък Бейбър Фергана ще успее да внедри наемен убиец в шатрите на Чамисо и ще настъпи вечен мир, докато едно или друго от чедата им не стане достатъчно силно, за да извади меча от ножницата… или да придума достатъчно воини и магьосници да съборят отново онова, което тукашните смятат, че представлява властта.

Това беше обичайното състояние на нещата в Пограничните земи и то не притесняваше кой знае колко Нуманция. Напоследък обаче в планините се беше появила нова сила и тя сериозно безпокоеше Властта на Десетимата.

Ставаше дума за така наречените товиети, които според Тенедос Властта на Десетимата наричала било „опасен религиозен орден“, било „култ на фанатици“ или пък „шантави разбойници“.

— По което съдя — добави той с тънка усмивка, — че нашите управители изпитват ужас от тях.

За организацията не се знаеше много, освен че е не е особено стройна, с пръснати навсякъде малки ядра, и че повечето й членове произхождат от селячеството, от най-долната и безимотна класа. Основната догма се изразяваше в това, че тези, които следват знамето й, ще наследят всичко от богатите, и то не в някакъв бъдещ рай, а в момента, и че могат да ускорят наследяването, като убият всеки, чийто имот пожелаят.

— Освен — добави Тенедос — онези, които също изповядват вярата им, разбира се.

Също така държали на абсолютна преданост към водачите си и на пълна тайна за организацията си.

Слушах, но без особена загриженост. По-старшите от мен, изглежда, непрекъснато се безпокояха, че някаква нечестива организация може да събори държавата или най-малкото да поквари гражданството. Като войник слушах с дължимата учтивост подобни приказки, но докато не се озовях лице в лице с подобна сган като мои противници, а не с някакви химерични привидения на бълнуващи политици, не си губех времето да надничам под кревата си дали там не се е скрил някой подъл злодей.

Предполагам, че безгрижието ми е било забелязано от Тенедос, за когото вече се бях уверил, че е проницателен четец на човешките лица.

— Не са само приказки за сплашване. Товиетите вече са извършвали убийства отвъд границата, в Ърей, Дара и даже в Кальо, така поне гласят донесенията на агентите на Десетимата. Повечето им жертви са били търговци, чиито кервани или домове са били обирани до шушка и са оставали само труповете.

— Товиетите убиват, като удушават жертвата си с жълто копринено въже и оставят въжето стегнато около шията на убития — поясни той. — Донесенията на агентите гласят също така, че разчитат на силна магия, тъй като никой от тях не е хващан при убийството. Освен това като тръгнат по следите им, дирята изчезва най-неочаквано. Лично аз отначало се позачудих колко ли ще се старае един селски стражар да ги проследи, след като намери, да речем, петима-шестима търговци умрели и златото и стоката им изчезнали, но ме увериха, че донесенията на агентите на Властта са изключително точни в това отношение.

— Как са ги проследили до Пограничните земи?

— Аз също зададох този въпрос и ми се отговори само, че „информацията е благонадеждна“ — Тенедос сви рамене. — Освен това ми казаха, че Чамисо Фергана, изглежда, или е водачът, или е един от водачите на тази организация, чиито членове се увеличават с всеки ден. Скоро ще ги смъкне от планините, ще обсади Саяна и ще поведе голяма война в Нуманция. Властта на Десетимата е сигурна, че товиетите са виновни за всички вълнения по границите напоследък. Е, вече разбираш в какъв великолепен фермент от зло и черна магия ще нагазим съвсем скоро.

Саяна, на по-малко от миля пред нас, беше ослепително бяла под слънцето, бяла като халата на младоженка. Но между нас и крепостните стени се издигаше същинският символ на Саяна. От двете страни на пътя бяха набити железни стълбове, високи по трийсет стъпки, и на тях висяха железни клетки. Във всяка клетка гниеха останки от човешки тела. Някои бяха само кокали, грижливо оглозгани от орли и врани. Други бяха издъхнали по-скоро, труповете бяха почернели от слънцето, с оцъклени очи и протегнати ръце за сетна милост, която не можеха да получат, преди Сайонджи да им позволи да се върнат на Колелото.

Чух грак, не от птица, а от окован в клетка мъж или жена — не можех да разбера под мръсотията и дрипите. Едно око се взираше към мен и една ръка пърхаше умолително през решетките за сетния дар.

Знаех, че не мога да го дам, колкото и да ми се искаше да взема лък от някой от бойците си и да забия милостивата стрела в сърцето на окования окаяник. За такова благодеяние щях тутакси да бъда наказан, най-вероятно като заместя този, на когото съм дал милостта.

Извърнах очи и продължихме.

Точно пред крепостните порти в редица стояха петдесет конници — водачът им беше излязъл отпред.

— Виждам, че ни очакват — каза Тенедос и ме изгледа да види дали ще заредя панически заповеди на войниците си да изтупат прахта от мундирите и сбруите. Не казах нищо — бях повече от сигурен, че ескадронният ми подофицер и старшите ми пиконосци са се погрижили за опрятния вид, преди да тръгнем заранта. Освен това се съмнявах, че Планинските воини ценят бляскавия месинг на шлемовете повече от острата като бръснач стомана.

Тази почетна гвардия не приличаше на парадния войнишки строй, който щеше да посрещне някой изтъкнат гост в Никиас: конете пръхтяха и потропваха с копита, готови да препуснат в галоп, а формацията беше пъстра колкото щеш. Ездачите им бяха фантастично накичени, с многоцветни тюрбани, като смачкани платна на лодка, с издути като балони ръкави на ярките ризи под кожените ризници и гащи. От всеки тюрбан висеше дълго цветно перо, което се спускаше чак до задниците на конете.

Но ножниците на мечовете им бяха от най-проста кожа и доста захабени, а по дръжките на оръжията им нямаше никаква украса. Носеха дълги копия и те също бяха с проста направа, а щом се приближихме, видях, че остриетата им блестят, не от лъскане, а от често точене.

Тези господа можеше да са дворцова гвардия, но изобщо не приличаха на парадни фукльовци като Златните шлемове на Никиас, дето стърчат мирно пред всяка врата в нашата Власт на Десетимата. Тези тук бяха воини, а не перчовци.

В първия миг си помислих, че мъжът отпред е командирът им, но скоро разбрах, че не е така.

Беше облечен в сияещо зелен халат, който менеше оттенъците си, щом го докоснеха слънчевите лъчи. В едната си ръка държеше дълъг жезъл, по който пробягваха цветове, все едно че е кух стрък тръстика и отвътре танцуваха пламъци. Беше висок, съвсем малко по-нисък от мен, и много слаб, а черната му като въглен коса беше намазана с восък и прибрана отзад на опашка, стигаща до кръста му. Брадата му също беше намазана и разделена на два остри клина, стигащи до средата на гърдите му. Можеше да е само магьосник.

— Поздравявам ви — изтътна гласът му, усилен от магия, — ясновидецо Лайш Тенедос и войници на Нуманция. Аз съм Иршад, главен джаск на преблагородния вожд аким Бейбър Фергана и неговия препокорен главен съветник по светските дела, също така — разпери ръце за поздрав и изневиделица се появи лека мъгла, ухаеща на розова вода и мускус.

Очаквах бойците ми да замърморят изумено, но останах изненадан и изключително доволен, че последва безразлично мълчание.

— Благодаря ви за радушния прием, джаск Иршад — отвърна Тенедос. — След като сте видели, че идваме, и сте предусетили, че занаятът ни е общ, може би е редно да върна вежливия поздрав и дара ви. Ала боя се, че моят дар не може да се хвърли през въздуха, поради опасност от наранявания. Мога ли да ви помоля най-учтиво храбрите ви воини да снишат копията си тъй, че да сочат към сърцето ми?

— Може и ще го сторя — каза магьосникът и махна с ръка. Петдесет копия моментално се снишиха и видях как някои от мъжете се озъбиха в зла усмивка. — Голяма вяра имате в самообладанието им, след като някои от тях са обявили смъртна вражда към цяла Нуманция.

— Вяра не ми е нужна — безгрижно отвърна Тенедос. — Дошъл съм като гост, а не е ли белег на чест, човек, който е дошъл при вас като поканен гост, да не изпитва страх? Или не е вярно това, което съм слушал за Планинските воини?

И без да дочака отговор, смуши коня си и започна да докосва с ръце всяко от снишените копия. Забелязах, че стиска нещо в ръката си, но я държеше с дланта надолу, тъй че не можах да видя какво е. Устните му леко помръдваха в безмълвно заклинание, докато докосваше остриетата.

Ръцете му бяха докоснали едва три или четири от дългите копия, когато последваха изненадани викове. Остриетата на копията, които допреди миг блестяха със стоманата на смъртта, сега грееха със златото на богатството.

Дисциплината на почетната гвардия — доколкото бе имало такава — рухна и всички го обкръжиха в безредна тълпа, за да се домогнат до златния допир.

Лицето на Иршад помръкна, но той все пак се овладя.

— Големи са даровете ви и несъмнено сте ясновидец-чудотворец, на когото малцина могат да бъдат равни в тази земя. Хората ми ви благодарят. Мога само да се надявам, че ще проявите подобаваща щедрост и към един велик като Планинската звезда човек, какъвто е моят господар.

Тенедос отговори едва след като бе дарен и последният копиеносец и след като се върна до мен. Докато пъхаше ръката си под халата, в нея блесна злато. Извади я празна.

— Наистина съм донесъл големи дарове на аким Фергана. Но те не са от злато и сребро, защото знам, че един мъдър човек ще оцени дрънкулката според стойността й, ни повече, ни по-малко. Един толкова благороден мъж може само да се почувства унизен от златото, дори да превърнех градските порти в този метал, след като знае, че собствената му цена далеч надвишава материалните неща.

Иршад се усмихна.

— Нуманция, прорицателю Тенедос, може би е направила добър избор, като изпраща човек, чийто език е по-ценен от златно кюлче. Няма съмнение, че аким Фергана ще е подобаващо впечатлен, макар да е известен с това, че е заповядвал да бъдат изтръгнати езиците на не толкова витиевати мъже, когато се разочарова.

— Убеден съм, че пребиваването ни тук ще е изключително ценно и за двете страни — отвърна Тенедос със също толкова неискрена усмивка.

Така влязохме в град Саяна.

 

 

Калдъръмените улички бяха тесни, пълни с коли и с мъже — пешеходци или на коне. Малко жени видях, тъй като тукашните мъже смятат, че жените им са способни на смайващо неморални деяния, ако не ги държиш изкъсо, и затова пазят съпругите и дъщерите си затворени вкъщи. Малкото, които видях, се усмихваха дръзко, а една-две позволиха на халатите си леко да се открехнат, за да покажат сладко глезенче, че даже и прасец, и веднага разбрах какъв точно е занаятът им.

Улицата често минаваше през площади и всеки от тях беше пълен с търговци на платове, плодове, зеленчуци, накити от месинг, съмнително на вид месо, над което бръмчаха мухи, и така нататък. Но мнозина от тях — стори ми се, че едва ли не всеки втори — продаваха било талисмани, било заклинания или вълшебни еликсири.

Тенедос се наведе към мен и каза:

— От тези продавачи разбирам, че май съм сгрешил, като казах, че е странно Властта на Десетимата да назначи чародей за свой генерален резидент. Изглежда, че съм най-подходящият за задачата. Или аз… или някоя селска вещица.

Усмихна се и му отвърнах със същото. Започвах да харесвам този дребен човек и самоиронията, която проявяваше понякога, тъй рядка за хора с високото му положение.

Каменните къщи от двете страни на улицата не показваха нищо на външния свят, освен по една тежко залостена врата, а при по-големите — по-големи порти, също тъй здраво укрепени. Тенедос подхвърли, че според него бирниците на акима сигурно са доста ефикасни: хората не показват богатството си само когато страната им гъмжи от бирници или крадци.

— Повечето — продължи той — биха казали, че двете професии са едно и също.

Джаск Иршад ни отведе до центъра на града, където улиците бяха по-широки и къщите по-големи и представителни. Пред една от тях, с голям, заграден с висок зид двор, той спря и обяви, че това е резиденцията на Нуманция.

— Слугите ви очакват и къщата е обзаведена и снабдена с това, което пожела предишният й обитател, също нуманциец. Ако се окаже, че нещо ви липсва, персоналът ще ви съдейства с най-голяма охота. Имате време да си отдъхнете днес и утре, след което моят господар, Ръката на мира, протягаща се навсякъде, ще има удоволствието да се наслади на компанията ви.

Кланящи се слуги разтвориха широко портите — увенчани с железни върхове на копия, които ми се сториха наскоро наточени — и хорово ни приветстваха с „добре дошли“.

Така започна престоят ни в Саяна.

 

 

Не ни остана обаче много време за отдих.

Сградата беше огромна и имаше много задачи, които да се свършат незабавно.

Първо принесохме жертва на Айрису и Паноан, бога на Никиас, за благополучното ни пристигане. Бойците ми зачетоха Айса, а аз поднесох плодове на бога-маймуна на Симабю, Вачан, и на божеството покровител на семейното ни огнище, Танис. Тенедос също си направи лично приношение — сигурен бях, че е на Сайонджи Унищожителката, божество, с което малцина държат да си имат работа, още по-малко да привличат вниманието й, освен може би в мъжкия й аспект на бога на войната Айса.

След церемониите Тенедос нареди на прислугата да подреди лазарет, където да се настанят ранените в битката при брода бойци, и след това да приготвят покоите му.

Кайтските слуги, въпреки че със сигурност щяха да донасят за всичко било на аким Фергана или на джаск Иршад, бяха доста опитни и усърдни — нещо изненадващо за страна, в която хората толкова високо ценят независимостта си. Домакинството се ръководеше от един хитрец с шарещи очички, казваше се Илуард, от чиято близост се чувствах много удобно, тъй като мошеникът щеше да върти толкова дребни хитрини, че едва ли щеше да иска да обърне колата, донасяйки на някого за нас, освен ако възнаграждението не се окажеше по-голямо от онова, което вече завличаше. Лайш Тенедос също го надуши що за тип е и го включи на заплата при нас.

Тенедос извади от багажа си разни магически устройства и прегледа сградата за някои „обекти на чародейски интерес“, както се изрази. Попитах учудено какво има предвид.

— А, да речем, че може да има някои неща, които един благоразумен чародей би могъл да остави в къща, която ще се обитава от лица, към които господарят му може да прояви интерес. Някъде може да заложи заклинание, което да отнася всяка дума, изречена наоколо, до друго място, например в двореца на господаря му. Другаде руната, която ще остави, може да е различна. Например в спалнята на високопочитаемия враг може да сложи магия за податливост, така че някоя особено съблазнителна жена или мъж да си спечелят влияние. Друго, по-конкретно заклинание може да се постави на някоя врата, тъй че всеки, който погледне към нея, да вижда само гола стена. Но ако се наложи самият той или войниците му да влязат, няма да молят глупаво за разрешение или да са принудени да щурмуват, за да решат проблема.

— Коварен е вашият свят — отвърнах, може би глупаво.

Тенедос ме изгледа изненадано.

— Че кой не е?

Нямах отговор на това и се залових с моите си неща. По-късно го попитах дали наистина е намерил заклинания като онези, които ми бе описал.

— Говоренето издава — рече той. — Ще избегна подробностите, но ще ти кажа, че сградата вече е безопасна. Джаск Иршад обаче има голям талант, трябва да му се признае.

Имах си много свои задачи.

Сградата можеше да послужи за гарнизон за целия Ърейски дивизион пиконосци, с всичките си всевъзможни помещения, от голямата бална зала, залата за аудиенции, конюшните и войсковите спални. Запълваше четирите страни на квадрат, с градина и настлан с плочи двор в центъра.

Определих квартирните помещения за моите войници и леката пехота на капитан Мелет. Към нуманцийската войска прибавих стотина души местен набор, за да пазят резиденцията отвън, под командата на един майсирски наемник, Гюла Волло. Така и не ми каза как е успял да се промъкне през Пограничните земи и да постъпи на служба при аким Фергана. Не го харесвах много и още по-малко му вярвах.

Ескадронен подофицер Биканер само хвърли един поглед на мърлявите недодялани кайтски войници и предложи веднага да ги разкарам, защото в най-добрия случай със сигурност щели да се окажат шпиони и да ни предадат при първата възможност, а най-вероятно щели да ни избият някоя нощ в леглата.

Помислих си, че наистина е вероятно, но бях решил първо да опитам нещо. Все пак наредих на Биканер да постави на пост няколко души и да се погрижи вратите към казармените помещения на кайтците да са залостени откъм нашата страна. Останалата част от плана ми трябваше да изчака. Трябваше да се подготвя за срещата с аким Бейбър Фергана.

Стаите ми бяха разкошни, по-големи от тези на домина в Лицея на конника. Включваха дневна, тоалетна, кабинет и библиотека, трапезария и просторна спалня, обзаведена с толкова плюш, че можех да се забавлявам с няколко харема наведнъж, без да стане тясно. Един млад легат като мен можеше да се замае от толкова разкош.

За да не забравя кой съм всъщност и колко временни са всички тези разкошотии, си избрах за лична прислуга човек от пиконосците, по-точно Карджан, който приличаше толкова малко на мазен лакей, колкото можех да си представя. Попитах го дали идеята му допада, а той изсумтя, помисли дали да не се изплюе на пода и реши, че било „служба“ — най-доброто, което можех да очаквам.

Двамата се заловихме да чистим униформи и снаряжение, също като всичките ми пиконосци и пехотинци. Бяхме решили да оставим за по-късно тренировките си за поддържане на бойната форма. Сега беше време за лъскави доспехи и параден блясък.

 

 

Замъкът на аким Бейбър Фергана се извисяваше над заобикалящия го град — правоъгълен, на шест етажа, първият от които без прозорци и предназначен за складове. Тъмниците на акима се намираха долу, изсечени в скалата. На всеки ъгъл имаше по една квадратна, увенчана с бойници кула. Влизаше се по рампа до караулката пред портата, след това по издигнат каменен път и в самия замък. Здраво укрепено, разбира се, но каква мъка за касапина, който трябва да влачи телетата по рампата, за да може аким Фергана да пирува.

За аудиенцията с акима поеха на конете си четирима нуманцийци: посланик Тенедос, моя милост, ескадронен подофицер Биканер и още един войник, конник Свалбард. Беше избран не само заради опрятната си външност, но също и заради стабилността си и уменията си в ръкопашен бой. Капитан Мелет и старши пиконосец Уейс бяха оставени да командват бойците.

Тенедос се беше облякъл в церемониален халат, бял, с цветовете на Нуманция, извезани на фриз по лявата страна, и широк пояс със същите цветове. Носеше къс резбован жезъл от слонова кост.

Биканер и Свалбард бяха в пълно снаряжение — с шлемове, стоманени нагръдници и наколенници и саби. Свалбард държеше кожения калъф с подаръците, които Тенедос бе донесъл от Никиас за акима.

Аз бях с ботуши, плетена ризница под ленената туника, с герба на Нуманция на гърдите, и със сабя и кама, разбира се. Вместо шлема, който щях да предпочета, носех барета, също в синьото на Нуманция.

В замъка бяхме посрещнати от двама души официална охрана, които ни отведоха до залата за аудиенции на аким Фергана.

Помещението се оказа много странно. Започваше на третия етаж на цитаделата и продължаваше нагоре чак до покрива на замъка. Решетки от ковано желязо крепяха многоцветното стъкло на тавана и с движението на слънцето човешкото множество долу непрекъснато се къпеше в калейдоскоп от променящи се цветове.

Огромната зала беше изпълнена с изкусно ковано желязо — пейки за сядане, скулптури, паравани и декорации. Но докато нуманцийците щяха да оставят желязото голо, тукашните майстори бяха боядисали изделията си така, че да наподобяват живия живот. Един храст до мен ми заприлича на съвсем истински, порой от ярки цветове, докато не посегнах да го пипна и не се одрасках.

Подът беше с вградени в камъка мозайки. В дъното на залата имаше подиум, достатъчно висок, за да бъде качването неудобно, явно съзнателно от страна на аким Фергана. В центъра на подиума беше тронът му, със седалка колкото да седнат трима души на нея. Гърбът му се издигаше на десет стъпки във въздуха и се разперваше като опашката на паун. Но дори паун щеше да се засрами пред цветовете на този трон, украсен с всякакви въобразими и невъобразими скъпоценни камъни.

Стените на залата не бяха гладки, а с много ниши, където можеш да се скриеш с някого за интимен разговор. По-късно разбрах, че във всяко от тези удобни местенца се поставят агенти на Иршад, които най-педантично да отбелязват всяка изречена предателска дума.

Залата беше наполовина пълна с хора. Бяха облечени с какво ли не, от дрипите на планинците до скъпо бродирани халати. Някои мъже, неизменните придворни, както ми се обясни, носеха конични кожени шапки, наподобяващи бойни шлемове. Тук-там се мяркаха жени, всички изящно облечени. Някои бяха жени и дъщери на благородничеството, но повечето се оказаха необвързани дами с висок сан, които, останали без баща или съпруг, търсеха свой възможен закрилник според каквито там условия им се предложеха.

Като че ли беше представена всяка класа на кайтското общество и разбрах, че колкото и деспотичен да е аким Фергана, едно от средствата да задържи трона си е в това да предлага дворцов пример на всеки молител или любопитен дори, както се полага за всички акими. Военна култура като тази несъмнено насърчаваше войнствените и правеше покорните още по-покорни, но също така караше хората да не си вирят много носовете.

Забелязах един застанал недалече от трона мъж, с двама слуги, който не изглеждаше много на място. Облеклото му щеше да е по-подходящо за изящните дворци в Никиас: червена копринена туника, черни бричове, прибрани във високи ботуши за езда, с черна пелерина, хваната с верижка през гърдите, и малка яркочервена шапчица. Брадата му беше руса и късо подстригана. Само оръжието му отиваше на грубото общество, което го заобикаляше: не носеше меч, а дълъг цял лакът боен нож, пъхнат почти водоравно до токата на колана му.

Над основния етаж минаваше галерия, но беше невъзможно да се види дали е заета, тъй като железните решетки пречеха на гледката. Този етаж беше за жените на аким Фергана — „да слушат думите на господаря си и да се учат от великата му мъдрост“.

Над нея имаше още една галерия, тя обаче — със съвсем друго предназначение. Трите й страни бяха пълни със стрелци, които държаха лъковете си изпънати и шареха бдително с очи из множеството. Докато не открих тази малка тайна, се чудех защо в една страна с толкова много коварства на акима му е все едно дали слугите му са въоръжени. Престанах да се чудя. За да е в по-голяма безопасност самият аким, четвъртата страна точно зад трона беше пълна с джаски, готови да ударят с магията си по всеки, комуто хрумне да застраши господаря им.

След като разбрах за всички тези мерки за сигурност, се зачудих защо човек толкова ще жадува за трон, след като ще трябва да се обгражда с толкова охрана. Поблъсках си малко главата над този въпрос, но го зарязах. Де да бях продължил мисълта си до неизбежното заключение. Все още милиони хора щяха да са живи, а аз навярно нямаше да чакам смъртта си на един пуст остров.

Но това предстоеше в бъдещето.

Двете най-големи чудеса ги оставям за накрая.

Първото: между тези мъже и жени се разхождаха диви зверове, същества на Пограничните земи. Видях тигър, малка мечка, две антилопи с дълги извити рога, два малки чакала и други същества. Отгоре прелитаха или стояха накацали птици — сови, синигерчета, ястреби, врабци. Малко под покрива в цялото си великолепие беше кацнал рогат орел. Всички се държаха все едно че са достойни членове на този царствен двор като всяко двукрако животно наоколо.

Вече бях искрено впечатлен от вълшебството на Пограничните земи. Тези същества не само изглеждаха мирни и не се нападаха, нито посягаха на смъртните си врагове, сред които се разхождаха, но явно ги държаха под строг контрол, тъй като никой от нас не стъпваше в мръсотии, нито воняха на диво.

От всички чудесии, които съм виждал в кралски дворове, това все още е най-впечатляващото за мен.

Второто и последно чудо беше мъжът, седящ на огромния и пищен трон, аким Бейбър Фергана.

Беше едър мъж. На младини трябваше да е бил страховит воин, доколкото можеше да се съди не само от ръста и мускулите, но и по черната дълга коса, стегната на малки плитки с по един скъпоценен камък на края на всяка, която, също като брадата му, беше намазана с восък.

Беше над петдесетгодишен и се беше позанемарил — коремът му заплашваше да се изсипе от скута, а отрупаните му с пръстени пръсти бяха дебели и топчести като бузите му.

Но все още изглеждаше опасен. Ако се срещнех с него на тепиха за борба, най-добрата ми тактика щеше да е да избегна съкрушителната му прегръдка и да пробвам с ритник с пета. Допусках, че в бой с оръжие ще предпочете брадва или може би двуръчен меч. Тактиката му сигурно щеше да е дърварска — груба сеч вместо деликатна фехтовка.

Гласът му прокънтя мечешки, съвсем подходящо за външността му:

— Желая да разменим слова с благородника от Нуманция.

Тенедос се поклони и закрачи към трона. В същия миг джаск Иршад пристъпи иззад трона и застана до господаря си.

— Доведете спътниците си, прорицателю — продължи Фергана. — Желая да се срещна с всички нови лица в моето владение.

Тримата тръгнахме след Тенедос. Когато спря, спряхме и ние. Той се поклони три пъти и ние последвахме примера му.

— Можете да се приближите до трона и да се представите.

— Аз съм Лайш Тенедос, новоназначеният генерален резидент към великото кралство Кайт и пълномощен посланик при Негово кралско величество аким Бейбър Фергана.

— Имате ли нужните документи, с които да се представите?

— Естествено… — Тенедос извади стегнатия с лентичка и запечатан пергаментов свитък и го връчи на аким Фергана, който развърза лентичката, разви го и се направи, че го чете, след което привика своя „предостоен съветник“ и „най-могъщ чародей“ джаск Иршад и церемонията се проточи. Междувременно Тенедос поднесе подаръците си на акима.

Беше ми ги показал, преди да напуснем резиденцията, и бях изключително впечатлен. Калъфът съдържаше ножове, представящи всяка провинция на Нуманция. Имаше рибарски нож с тънко острие от Палмерас, дълъг, с широко острие пастирски нож от провинция Дарфур, нож за сечене на храсти от Симабю, за който мога да свидетелствам, че е също така много полезен в улични свади, и прочие. Бяха изработени от лъскава стомана, дръжките и предпазителите им бяха от екзотично дърво и скъп метал, инкрустирани със скъпоценни камъни.

Беше съвсем очевидно, че аким Фергана много ги хареса, защото чух от мечока по-скоро одобрително, отколкото гневно ръмжене. Церемонията продължи.

Придадох си много учтива физиономия и престанах да слушам. Бях донякъде изненадан, че такъв суров воин като аким Фергана е склонен да губи толкова време в празни ласкателства, но допуснах, че според него това придава повече легитимност на разбойническата му власт.

Най-сетне Иршад и Фергана, изглежда, решиха, че Тенедос не е някакъв натрапник и че е добре дошъл в двора, стига да се съобразява със законите и благопристойните обичаи на Кайт, и че аким Фергана е изключително заинтересован да чуе последните новини от Нуманция и нейните управители и „високопочитаеми и неоценими негови приятели“ от Властта на Десетимата.

При тези думи долових много тихо изсумтяване и погледнах с крайчеца на окото си към този, който бе реагирал. Оказа се мъжът с червената шапчица и камата.

Фергана явно също имаше добър слух, защото в края на церемонията му махна с ръка.

— Ландграф Мейлбранч. Пристъпете напред, моля.

Мъжът се подчини.

— За нас е изключително висока чест — заяви Фергана — да имаме при себе си двама представители на древни и почетни дворове. Наистина е затрогващо, че Кайт, наричана от външния свят с унизителното „Погранични земи“, и ние, кайтците, които понякога ни наричат само „Планинските хора“, все едно че сме някакви долни селяци, сме привлекли такова внимание. Резидент Тенедос, позволете ми да ви представя резидента на държавата Кальо ландграф Илиас Мейлбранч.

Успях криво-ляво да прикрия изумлението си — аким Фергана със сигурност знаеше, че Кальо е провинция на Нуманция, също като Никиас. Но преди някой да успее да реагира, Мейлбранч се поклони.

— Навярно, о, аким — заговори той, — тъй като двете ни провинции се различават в толкова неща, е лесно да се помисли, че сме различни държави. Но ние сме едно и също, от което някои се гордеят, а други — съжаляват.

Тенедос бавно се извърна към ландграфа — сан, почти равен на нашия граф.

— Поздравявам ви от името на законните ви владетели — рече той, като леко наблегна на последните три думи, — Властта на Десетимата, и съм убеден, че ще станем великолепни приятели. Но, ландграфе, нещо в думите ви ме смути. Споменахте, че някои съжаляват за това, че са граждани на Нуманция. Та кой би могъл да е толкова глупав?

— Изразих се необмислено — отвърна Мейлбранч. — Нямах предвид, че някой съжалява, че е нуманциец, но има хора — аз, разбира се, не съм от тях, — които смятат, че Нуманция се управлява, как да се изразим, доста хаотично напоследък.

Аким Фергана се изсмя гръмко.

— Ах, колко весели времена предстоят, щом двама представители на едно и също кралство започват люта свада още преди да са се представили един на друг, както подобава. Предчувствам, че ще стане много забавно и за мен, и за двора ми.

Тенедос се усмихна леко, после лицето му отново стана сериозно.

— Радвам се, че на ваше величество му е весело, и се надявам да го зарадвам с много по-съществени неща в мисията си. Не мисля обаче, че едно дребно различие в семантиката може да се нарече „люта свада“. В края на краищата ние, нуманцийците, сме братя.

Фергана се изсмя още по-гръмко.

— Вярно ли е това, ландграф Мейлбранч? Истина ли е, че вашите народи ще се сплотят, ако настъпят по-тежки времена?

Гримасата на Мейлбранч навярно бе предназначена да прикрие насмешката му, но той си замълча. Фергана също не настоя повече и отново се обърна към Тенедос.

— Интересни времена, м-да — и погледна над рамото на магьосника, към мен. — Вие, младежо. Изпитвах голямо любопитство да се запозная с вас.

Боя се, че се задавих.

— Вие сте онзи умен войник, който убеди Вълка на Гази, че е магьосник, и го принудихте да върне плячката си, нали?

Не че това ми помогна да преодолея объркването си, но успях някак да се овладея. Нима този човек… или по-скоро магьосничеството на неговия джаск… знаеше всичко за границите?

— Аз съм, ваше величество.

— Имате бърз ум — каза Фергана. — Любопитен съм да видя как ще блесне в бъдеще и се надявам, че ще получите много възможности да го изразите.

— Изразявайте го внимателно — вметна Иршад. — Някои от нас не се развеселяват така лесно като нашия аким.

Отвърнах с поклон:

— Благодаря за комплимента… и за предупреждението.

Двамата ме изгледаха много твърдо, сякаш искаха да запечатат чертите ми — и душата ми — в умовете си. Понечих неволно да отстъпя назад, но се овладях. След миг двамата отново се обърнаха към Лайш Тенедос.

— Трогнат съм — заяви аким Фергана, — че мога да ви приема в този двор, като почетен представител на велика държава. Остава само да изпълните едно последно задължение.

— Всичко, което пожелаете.

Иршад махна с ръка и целият подиум с трона върху него се плъзна назад и се опря в стената. Готов бях да се закълна, че камъкът е здраво циментиран към пода. Веднага си припомних, че само защото обичаите на планинците са варварски не означава, че трябва да бъдат подценявани, нито в уменията на майсторите им, нито в мисленето им.

На мястото на подиума изникна огромна желязна плоча, удивително изрисувана като колело и с фигурки като че ли на всички възможни същества и хора на този свят.

Иршад отново махна с ръка, плочата се хлъзна назад и под нея се откри плитка кръгла яма.

— Моля пристъпете напред — разпореди се аким Фергана. — И четиримата.

Ямата представляваше миниатюра на залата, в която се намирахме. Не само че всички детайли бяха съвсем точно изобразени, но беше пълна с малки куклички, всяка висока около педя. Огледах ги, после се озърнах наоколо и разпознах придворните и гостите, послужили за техни модели. В тази плитка вдлъбнатина беше представен всеки член на двора, с лице, съвсем точно изваяно от слонова кост, и със също толкова реалистично облекло.

Кукличките бяха много повече от присъстващите на аудиенцията. Другата особеност бе в това, че на малкото подиумче нямаше кукли, които да изобразяват аким Бейбър Фергана или джаск Иршад.

Иршад слезе долу и вдигна една от куклите. Представляваше удивително точно копие на представителя на Кальо ландграф Мейлбранч.

— Това не е детски каприз, резидент Тенедос — заяви Фергана.

— Вече го долових, о, аким — отвърна Тенедос. — Не забравяйте, че основният ми занаят не е дипломацията.

— Ах, да. Бях забравил. Във всяка от тези фигурки има поне по един косъм от мъжа или жената, които изобразява. Държа всеки, който пожелае да присъства в моя двор, да предостави нещо от себе си.

— Длъжен съм да възразя — каза Тенедос. — Това би могло да осигури магическа власт над лицето във вашите ръце — или в ръцете на заклинателите ви.

— Би могло — отвърна Фергана. — Но аз съм мъж на честта и никога не бих се възползвал от това, нито бих позволил на който и да е от моите джаски да извърши подобно злодеяние.

— Защо го искате тогава?

— Честта изисква чест — заяви Фергана. — Както и обратното. Боя се, че в двора ми са идвали хора, възнамеряващи да причинят зло. Но след като се изправят пред този избор, след като поднесат на джаск Иршад исканите неща, те или бягат, или се държат най-почтено, докато пребивават в Саяна. Когато службата ви тук приключи, куклата ще ви бъде подарена за спомен. Държа също така да получа част от плътта на всички ваши представители, особено на нашия умен легат Дамастес а̀ Симабю, който ще присъства на дворцовите ми съвети.

— Не мога да ви осигуря такива неща — отвърна Тенедос. — И отново съм длъжен да протестирам заради липсата на доверие, която проявявате към подобаващо акредитиран представител на двора на Нуманция.

— Протестът ви е чут и отхвърлен.

— В такъв случай не ми остава никакъв избор, освен да оттегля акредитивите си.

— Щом сте длъжен да направите точно това, направете го — отвърна с насмешка Фергана.

— Властта на Десетимата ще остане крайно разочарована.

— Не се съмнявам — заяви Фергана. — Но пътят ви през прохода Сулем ще е много дълъг, също така през Ърей и по река Латейн, чак до столицата ви. Докато вестта стигне до Властта на Десетимата, ако стигне изобщо, и те решат какви мерки да предприемат, за да защитят доста въображаемите интереси на едно лице… е, ще мине доста време и междувременно може да се случат много неща.

Ландграф Мейлбранч се усмихна и много ясно си представих какво си мисли: в случай че посланикът на Нуманция, който според него говореше единствено от името на Дара и Никиас, бъдеше дискредитиран, беше напълно възможно да се сключи мир с новия първи министър на Кальо Чардън Шир. Което несъмнено беше причината за присъствието на ландграфа в Саяна.

Озърнах се към хората си: лицето на Биканер се беше изопнало в упорит отказ, както и на конник Свалбард.

Тенедос ме погледна, присвил ядосано устни.

Видях как край нас бавно премина едно от животните в двора — антилопа със странни шарки — и изведнъж ми хрумна нещо.

За магьосниците се говори, че уж можели да си предават мисли, без да им е нужна реч. Чувал бях за това, ала никога не бях виждал с очите си подобно чудо. Не вярвам особено и в приказките за прокоби, които получавали уж някои хора за свои близки, изпаднали в тежка беда на много мили разстояние от тях.

Но в този миг се взрях съсредоточено в очите на Тенедос и пожелах с целия си дух мисълта ми да се понесе и да проникне в мозъка му, да преодолее няколкото крачки разстояние, което ни делеше като невидима вълна. Позволих си да кимна… съвсем лекичко. Тенедос примигна, лицето му се отпусна и той вдигна въпросително вежда.

Кимнах отново.

Тенедос се обърна към аким Фергана.

— Признавам… идеята е много, много… стъписваща.

— Но трябва да се подчините.

— Може ли да получа един ден, за да го обмисля?

Иршад понечи да каже нещо, но погледът на Фергана го усмири.

— Не бих искал да ви нанеса обида, но този едикт не може да бъде заобиколен с измама или по някакъв друг начин. Всички трябва да предложите поне по един косъм. Повечето са готови да дадат по капка кръв или слюнка, за да изразят лоялността си по-убедително. Но от чужденци като вас не ще настоявам за подобни неща.

— Добре — продължи той. — Утре по същото време трябва отново да се представите тук, пред мен. Не. Нека да ги направим два дни. Така ще дадем възможност на майсторите ми да изработят куклите ви, така че да имате удоволствието да ги видите. През това време ще трябва или да отрежете от косите си, за да бъдат вложени във фигурите, или завинаги да напуснете двора ми, града Саяна и кралството Кайт и да бъдете обявени за врагове на тази страна. Достатъчно ясно ли се изразих?

Тенедос ме погледна. Стори ми се обезпокоен. Аз не бях. Идеята ми или щеше да се осъществи моментално, или изобщо да не се получи.

— Съгласен съм — каза той.

— Е, добре — въздъхна аким Фергана. — След четирийсет и осем часа ще се срещнем отново. Свободни сте.