Крис Бънч
Кралят-маг (12)

12.
Смърт сред ледовете

Очаквахме по улиците на Саяна тълпи, които да ни изпратят с подигравки. Но когато тръгнахме — и това беше най-злокобното — само тук-там пробягваха фигури.

Напуснахме резиденцията по изгрев-слънце. Беше ни отнело три дни, докато се приготвим за път — да уточним походния ред, да се уверим, че всички цивилни са подходящо облечени и обути, да зачислим към фургоните колкото може стари и немощни хора, да приготвим провизиите и прочие.

Няколко пъти излязохме рисковано от резиденцията, за да купим допълнително храна и коне, въпреки че по пазарите на Саяна не ни посрещаха особено радушно. Купувахме със злато в едната ръка и с дръжката на оръжието — в другата. Надявах се, че провизиите за пътя до Ърей ще стигнат, като се брои неприкосновеният запас и сухата храна в имението.

Последната ми задача беше да събера останалите с нас петдесетима планинци. Казах им, че службата им е приключила и да се подредят за последното заплащане. Уверих ги, че след като си получат златото, чародеят Тенедос ще направи заклинание, за да могат да се измъкнат през портата и да се скрият из града, без да ги забележат. Благодарих им за верността, заявих, че съм горд, че съм ги познавал, и изразих съжаление, че нещата са се развили така.

Десетина от тях се дръпнаха настрана, начело с легат Йонджи. Отидох при него и той каза тихо:

— Искаме да продължим да служим при вас, легат а̀ Симабю.

Отвърнах му, че съм безкрайно поласкан, но че, честно казано, е глупак.

— Оттук до спасението пътят е дълъг и на всеки завой ще срещаме врагове — казах.

— То целият живот си е това и нищо друго — сви рамене Йонджи. — Дал съм клетва да служа на вас, фрьонг, и не желая да бъда освободен от нея.

— Йонджи, помисли бе, човек. Дори да успеем да се доберем до Ърей, ти ще си изгнаник. Никога няма да можеш да се върнеш в Кайт, докато Фергана е жив.

— Ти наистина ли вярваш — рече планинецът, — че онова гущерско говно, дето се нарича аким, ще позволи на който и да е от нас да се измъкне от наказанието му затова, че ви е служил? Знам, че ще си накара джаските да хвърлят търсещи заклинания за всеки, който се е клел във вярност на резидента. И след като ни намерят, ни чака бавна смърт. Бих предпочел да рискувам с чародея, както и приятелите ми — отвори уста да каже още нещо, но замълча.

— Продължавай — подканих го.

— Още две причини. Когато дойдохте, вие сте отнесохте с нас като с равни, както и всички ваши пиконосци, макар да знам много добре какво изпитват към кайтците. Това е пътят на честта. Искам да го опозная по-добре.

— Освен това — той се ухили широко — никога не съм виждал Ърей и бих искал да науча какви умения имат жените му, когато дойдат доброволно в леглото ти.

Нищо не можех да направя, освен да приема. Заради тяхната безопасност по време на похода, им казах да се преоблекат като нуманцийци, но наредих да държат в готовност местното си облекло — можеше да ни потрябват шпиони по пътя.

Бяхме решили да покрием близо стоте мили за около десет дни, стига да позволеше времето. Дъждовете вече спираха и макар студът вечер да беше жесток, зимните бури още не бяха започнали.

Походният ред беше следният: Първа и Втора колони на Седемнадесети пиконосци в челото; после два взвода на Курамската лека пехота; след това цивилните; трети взвод от КЛП; Четвърта колона; фургоните ни, които помолих да надзирава капитан Мелет; останалото от пехотата и Трета колона, които лично аз смятах за най-добрите ми бойци, в ариергарда, под командата на ескадронен подофицер Биканер. Извиних му се с половин уста, че винаги му възлагам най-тежката задача. Той отвърна с полуусмивка:

— Всичко е наред, сър. Толкова взех да свиквам да гълтам прахта, че вкусът почна да ми харесва.

Градската порта зееше отворена и стражите се бяха отдръпнали. От другата страна, седнал на кон, ни очакваше аким Бейбър Фергана, обкръжен от свои придворни и конници.

Този път чухме подигравки, но ги измърмориха приглушено. Дори тези лакеи се бояха от магията на Тенедос, която беше убила джаск Иршад и ни беше спасила от демона.

Тенедос вдигна десницата си и спряхме. Взря се дълго и твърдо във Фергана, присвил сурово очи, все едно че врязваше образа му в стомана. Фергана видимо се изнерви от погледа му, обърна коня си и препусна покрай нас обратно към Саяна. Хората му го последваха.

Един от тях се обърна и извика:

— М’рт тя фрьонг!

Тенедос се обърна към мен.

— Да тръгваме, легат.

Изревах няколко команди и дългият керван се затътри.

Пиконосец Карджан зад мен изпръхтя:

— Това добре. Никакъв повод за задоволство на тоя кучи син. Ама по̀ ми се щеше чародеят да го беше фраснал с една мълния тоя дрислив гъз.

Очарователна мисъл. Аз също бях съжалил, че Тенедос не хвърли някое заклинание, но рационалният ми ум разбираше, че акимът е добре обкръжен със защита от своите дворцови джаски.

Това ми даде повод за размисъл, докато се влачехме на север към прохода Сулем. Ако в началото на пътя трябваше да внимавам много с приказките си, то сега трябваше да съм два пъти по-предпазлив. Не трябваше да карам цивилните да бързат, за да не изпаднат в паника или да загубят вяра в себе си и да налягат по земята да мрат.

Хрумна ми и нещо друго: казах на пиконосец Карджан, че може да е решил да ми бъде личен слуга, но най-добрият начин да служи е като стои колкото може по-близо до чародея Тенедос. Можех да се оправя и сам, но генералният резидент трябваше да оцелее на всяка цена. Карджан измърмори мрачно под нос, но се подчини и оттогава стоеше толкова плътно до Тенедос, колкото му се позволеше.

Околността засега беше доста открита, така че можех да държа Втора колона по фланговете. Малцината кайтци, които срещахме, се държаха далече от пътя.

Бях очаквал изтощаващи нападения от мига, в който напуснем портите, но нищо не се случи. Не бях толкова глупав да допусна, че Фергана ще се държи по-прилично, отколкото досега, и се чудех кога ли ще ни удари.

Първата нощ спряхме на лагер, след като бяхме покрили почти дванадесет мили, което на пръв поглед изглежда много малко, но за преход в първия ден, с неопитни хора, е съвсем приемливо.

Чародей Тенедос каза, че ще постави магически прегради, тъй че за охрана не бяха нужни повече от една трета от хората ми. Не беше усетил засега заклинания срещу нас.

Вторият ден мина дори още по-добре и започнах да се безпокоя — колкото повече чакаш, толкова по-гадна обикновено е изненадата.

Капитан Мелет ме смъмри за унилото настроение.

— Какво пък, би могло да се окажем първите нуманцийци с добър късмет в прохода Сулем, нали?

Двамата се засмяхме тъжно.

Същия ден оставихме зад себе си четиринайсет мили, а времето си оставаше като преди — студено, с леден вятър, духащ от планинските върхове.

По пладне на третия ден планинците направиха първия си ход. Теренът вече не беше открит и ледената река течеше покрай пътя, така че прибрах фланговете в главната колона.

Изневиделица пред нас се появиха стотина конници и преградиха пътя. Чух уплашени викове от цивилните, но не им обърнах внимание.

Планинците подкараха в тръс срещу нас и спряха едва след като им извиках да спрат, или ще бъдат избити със стрели.

Един подкара коня си ходом напред. Беше висок, много мършав и със сплетена на малки плитки брада. Беше навлечен в тежко палто от различни животински кожи и дългата му сабя висеше чак под стремената.

Спря се на двайсетина стъпки от мен.

— Значи вие сте нуманцийците, а?

— Усетът ти е почти толкова остър, колкото зрението — каза Тенедос.

Мъжът се ухили и се видяха почернелите му зъби.

— Аз съм Мемлинк и думата ми е закон в прохода Сулем.

— Познавам някои други Планински воини, които биха могли да го оспорят — каза Тенедос.

— Ха. Най-обикновени бандити. Всички коленичат пред мен.

— Не се съмнявам — съгласи се Тенедос. — Та защо си решил да ни зачетеш с присъствието си, о, Мемлинк Велики?

— Пожелах да видя фрьонгите, дето оная свиня Фергана заповяда да се махат от Саяна. При вас има жени, които мога да пожелая, или някои от воините ми може да поискат. Един от стареите ми има Дарбата и ми показа, с видение, едно-две момичета, които си струва да легнат в ложето ми.

— Жени, да — продължи той. — И да речем, половината от златото и накитите ви. Кротък човек съм, но щом трябва да минете през владението ми, мисля, че е съвсем разумно да си платите нещо като данък, нали така?

Тенедос дълго помълча, след което се наведе от коня и каза кротко:

— Ебал съм те.

Мемлинк пребледня.

— За да бъдем по-точни — продължи чародеят, — ебал съм теб, ебал съм курвата, която се е нарекла твоя майка, и съм ебал баща ти, когото така и не познаваш, щото не си е платил още за първия път.

— Никой не може да ми говори така! Никой не може да ми говори така и да остане жив!

— Тъй ли? — гласът на Тенедос си остана все така невъзмутим.

Ръката на Мемлинк посегна рязко към камата, но оръжието ми вече беше излязло наполовина от ножницата.

— Добре — изръмжа той и устните му се изпънаха назад в подобие на усмивка. — Нека тогава думите ти ти донесат наказанието. Предложих ви мир… вижте сега какво държи другата ми ръка.

Стисна юздите и уж понечи да обърне коня, но изведнъж го пришпори напред, право към колоната, в пълен галоп.

Предполагам, че това бе начинът му да покаже голямата си храброст на своите. Те изреваха окуражително и понечиха уж да нападнат. Лъковете на стрелците ми се вдигнаха, стрелите изсвистяха и редиците на планинците се превърнаха в гмеж от мятащи се и падащи ранени коне.

Мемлинк се вряза в колоната на пълна скорост. Никой нямаше време да извади сабя и да замахне към него, а за удар с пика беше твърде близо.

Но не беше се съобразил с Лукан. Обърнах коня след него и изревах в ухото му да препусне в бяг.

Едно късо копие за малко не улучи планинеца, но той се сниши под него, след това промуши коня си през последните няколко пехотинеца в колоната, право към втория фургон. На него се возеха няколко жени, стари хора и деца. До коларя седеше една от личните слугини на Тенедос, старшата му сладкарка, казваше се Якоба. Беше ми направила впечатление отдавна — дребничка, изключително прелестна млада жена, година-две по-голяма от мен, с дълга тъмна коса, която обикновено носеше прибрана на кок — но досега не бях я заговарял.

Сигурно беше една от красавиците, които стареят на Мемлинк му беше показал с магията си, защото кайтецът изрева победоносно, наведе се от седлото, метна Якоба на него, пришпори коня и отби от пътя.

Обърнах през колоната след него. Един от хората на Мелет се суетеше с тежкото си копие и го измъкнах от ръцете му.

Мемлинк препускаше към една тясна клисура. Отдалечеше ли се от пътя, никой нямаше да посмее да го гони. Беше се присвил в седлото, почти допрял лице до гривата на коня.

Изправих се на стремената, замахнах… и хвърлих копието. Но не по Мемлинк, а по много по-удобна цел. Копието порази коня в задницата. Животното изцвили, строполи се и изхвърли жената и похитителя й на земята. Дръпнах здраво юздите на Лукан, заковах на място и скочих, докато Мемлинк се изправяше на крака. Беше изтървал сабята си при падането и затича към мен, като вадеше дългата си кама изпод дебелия кожух. С другата си ръка посегна да награби камък, без да се спира. Докато замахваше да го хвърли отдолу в лицето ми, сабята ми изсвистя и ръката му, още държаща камъка, тупна на земята, отсечена от китката. Той зяпна за миг невярващо бликналата кръв, а сабята ми го разпра в контраудар — вряза се дълбоко в гърдите, през ребрата и до сърцето.

Чух зад себе си бойни викове, но не им обърнах внимание. Притичах, вдигнах на ръце замаяната Якоба и се обърнах да потърся Лукан. Конят беше до мен, усетил, че ни остава само миг. Метнах Якоба пред седлото, скочих на коня и препуснах с все сила към безопасния керван.

Няколко души от конниците на Мемлинк се бяха опитали да се притекат на помощ на главатаря си, но бойците ми ги бяха избили. Пред колоната се въргаляха няколко мъжки трупа и коне, а останалите разбойници бяха побягнали надалече.

Махнах на Тенедос да продължим марша. Жената се беше посъвзела и я върнах на фургона. Носът й беше разкървавен, палтото — оцапано с кал от падането и подозирах, че на заранта окото й ще е посиняло. Тя се опита да намери сили да ми проговори, но не успя. Докоснах с пръсти шлема си и поех обратно към челото на колоната.

Докато подминавах Втора колона, чух тихо подсвирване — обичайната мъжка подигравка при някой особено глупав и показен акт. Прикрих усмивката си и си придадох навъсена физиономия. През следващите няколко дни Втора колона щеше да е изборът ми за най-гадните наряди.

Подкарах до Тенедос.

— Тъкмо се чудех — подхвана той без предисловия — дали това беше планът на Мемлинк от самото начало, или просто импровизира?

— Вероятно второто, сър. Допускам, че му е трябвала известна показност, за да убеди хората си, че все още е годен да ги води.

— Като стана дума за показност — продължи той след няколко секунди, — какво ви учат в лицея, легат а̀ Симабю, за войник, който изоставя командата си, за да извърши нещо изключително глупаво, макар и благородно?

— Обикновено, сър — отвърнах, чак сега осъзнал, че съм бил проклет от боговете тъпак, но в момента не съжалявах, — го похвалват пред строя, след което го отвеждат зад спалните помещения, за да го напердаши някой от по-яките подофицери и да му каже никога, ама никога повече да не прави такова нещо.

— Моите поздравления, в такъв случай. Като стигнем в Ърл, може да поискам да ми заемете ескадронен подофицер Биканер за един следобед. Дотогава обаче, направете ми тази услуга да не извършвате повече подобни геройски спасявания, които могат да ви убият. Наистина не бих желал да командвам ескадрон пиконосци отгоре на всичките ми други отговорности.

— Слушам, сър. Та като стана дума за отговорности, сър, бих ли могъл да споделя колко шокиран съм от езика, който използват понякога професионалните дипломати?

— Ех, млади легате — каза с насмешливо покровителствен тон Тенедос. — Помислете само: врагът ни е победен, нали? Силите му се оттеглиха, нали? Пътят ни вече не е възпрепятстван, а и не загубихме много време с беседата, така ли е? — и добави с насмешлива скръб: — Може би трябваше да приложа подобна тактика с нашия приятел акима.

Беше последният път, когато се смях наистина дълго.

 

 

На другия ден нападателите се върнаха — а може би бяха от друг разбойнически клан. Бяха залегнали от другата страна на речния бряг и след като конницата отмина, се надигнаха от укритието си и засипаха със стрели предните два пехотни взвода. Пехотинците нападнаха веднага — най-добрият начин да оцелееш при засада е като атакуваш. Стрелците — трийсетина души — побягнаха.

От другата страна на пътя от укритията си изскочиха мъже и с бойни викове се втурнаха към фургоните. Пробиха през тънката преграда пазачи, за няколко секунди награбиха кой каквото му попадне от фургоните и побягнаха. В същото време трета група удари по колоната цивилни. Отвлякоха десет нуманцийци — пет жени, сред които две от курвите, вървящи с войниците на КЛП, едно двегодишно момиченце, едно бебе и трима мъже.

След малко остана само пронизителният вой на вятъра и виковете на ранените и умиращите. В тази схватка загинаха седем бойци — шестима от КЛП и един от моите планинци, а още шестима бяха ранени.

Престроихме се и продължихме напред.

Час По-късно чухме писъци от скалите напред по пътя. Планинските воини бяха започнали забавлението си.

На следващия завой намерихме бебето. Мозъчето му беше пръснато в една крайпътна скала, а телцето му бе оставено насред пътя, за да го намерим.

Продължихме и след малко писъците заглъхнаха зад нас.

Час по-късно стигнахме селото, в което момчето се беше опитало да ме убие с дядовия си лък. Този път в селището нямаше жив човек. Студът се усилваше и Тенедос предложи да пратим претърсващ патрул из къщите, да видим дали няма да се намерят одеяла и други неща за постеля, които можехме да приберем.

Задържах главната колона извън селото и изпратих търсачите спешени.

Първите две къщи били празни, вече обрани до голо. Пиконосецът, водещ претърсващата група, пристъпил в третата съборетина, иззвънтяла тетивата на арбалет и той излязъл залитайки и объркан, и задърпал стрелата, толкова малка, че едва ли можела да убие и врабче, забита в гърдите му.

Арбалетът бил нагласен много хитро — да простреля всеки, който прекрачи прага.

Пиконосецът изругал, измъкнал стрелата и я хвърлил, като казал, че е нищо работа. Тръгнал към следващата къща, след това изревал от болка и притиснал с ръце дупчицата, оставена от стрелата. Паднал на колене, после по гръб, загърчил се и прехапал език. Докато някой стигне до него, издъхнал.

Огледах го. Малката рана вече миришеше на гной от отровната стрела.

Намерихме много малко неща, които можеше да са ни полезни, но щом напуснахме, селото зад нас се превърна в море от пламъци. Спомних си как подарих живота на онова момче и се намръщих. Вече бях научил как се води войната по тези земи — до ножа и до дръжката на ножа. Кайтците щяха да разберат, че Нуманция може да се бие с не по-малка жестокост.

Опожарихме и следващите две села, второто — след като преспахме в него.

Късно следобеда на шестия ден стигнахме до брода, при който бях срещнал Тенедос. Едва бяхме вдигнали лагера, когато дълго заплашващата буря се разрази, ледените й ветрове се изсипаха върху нас и снегът заби в лицата ни.

Тенедос ни предупреди да бъдем двойно нащрек, защото усетил, че около нас е завихрена магия. Но предупреждението не ми беше нужно. Такова време беше идеално за планинските воини, така че удвоих постовете.

Капитан Мелет нагласи до фургоните походни печки и изпъна над тях платнени покриви. След като се погрижих за бойците си, двамата с Тенедос тръгнахме покрай колоната за нашата вечеря. Беше само ориз с малко месо в него и билков чай, но слава на богинята за дара на огъня, горещ беше.

Една от прислужващите жени се оказа младата Якоба. Точно както си мислех, беше разкрасена с посиняло око. Погледна ме, отвори уста да ми каже нещо, след което извърна очи. Аз бях също толкова глупаво смутен и си замълчах.

Момиченцето, Алори Парес, дойде и седна до мен, докато се хранех.

— Здравей, войниче. Помниш ли ме?

Помнех я и й казах да ме нарича Дамастес.

— Помагах на онзи, другия войник с храната — посочи капитан Мелет. — Каза, че имал дъщеря на моите години.

Знаех, че капитан Мелет не е женен, и се усмихнах вътрешно на грубоватия ерген за опита му да е мил с детето.

— Обичам да готвя. Може би… ако порасна, ще поискам да си имам хан.

Ако порасне. Част от мен искаше да изреве. Друга — да превърне в пълна пустош тази проклета от боговете страна.

— Ще порастеш — казах накрая. — Двамата с теб сме партньори. Ще се погрижа да не ти се случи нищо лошо.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Към полунощ, след като обиколих да сменя постовете, реших, че мога да рискувам с малко спане, и дадох указания на командира на охраната да ме събуди, когато дойде време за тръгване.

Вятърът ревеше още по-силно и снегът навяваше по земята. Намерих място да легна, помислих си със съжаление за цивилните, настанили се във фургоните или под тях, загърнах се с чула на Лукан и наметалото си и дори не помня дали главата ми се опря на седлото, сложено за възглавница.

Въздухът щедро ухаеше на портокалови цветове и тамаринд. Лежах на гръб върху копринените възглавнички, само по препаска, усещах лекото полюшване на ладията и чувах тихия плясък на езерните вълни. По езерото сякаш нямаше друг съд и водата му се сливаше с небесната синева. Тих полъх на летен ветрец ме погали и заглъхна.

Усетих смътна жажда, вдигнах златния бокал от подноса до мен и отпих от прохладния пунш, ухаещ великолепно на праскови и ягоди.

Якоба лежеше на възглавничките до мен. Беше само по широка риза без ръкави и торбести панталони от тъкан, по-тънка от коприна.

Наведе се към мен, бавно развърза препаската ми и я отмести. Членът ми се изправи да срещне пръстите й. Тя се изви и езикът й пробяга около главичката му, после погали до основата и го пое в устата си.

Сърцето заблъска в гърдите ми.

Тя стана изящно, развърза жълтото копринено въженце, придържащо панталоните й, и те се смъкнаха.

Якоба коленичи над бедрата ми и щом извих гръб, пръстите й ме вкараха в нея. Тя простена и ръцете й се плъзнаха по гърдите ми, без да пускат въженцето. Надигна се, смъкна се отново надолу, отново се надигна и докато го правеше, плъзна въженцето около шията ми, върза го, застяга го силно, главата й се изви назад и тя извика от страст.

Вселената се бе побрала в члена ми, във влажната й мекота и в чудесния допир на коприната, стегнала шията ми, сладостта се надигна в мен и отворих уста да извикам…

… и пищеше дете, а лицето над мен беше брадато и разкривено в зъл беззвучен смях. Кръвта биеше в слепоочията ми и го гледах през тунел, докато вдигах с усилие краката си… и изритах товиета назад в снега.

Той скочи на крака и посегна към ножа на кръста си. Замахнах към лицето му и той изрева, залитна назад и ме оплиска с кръв и хрущял, докато падах върху него; стегнатият ми като желязо лакът прекърши гръкляна му. Превъртях се, докато той издъхваше, и сабята се озова в ръката ми.

Лагерът бе оживял от викове и писъци; виждах смътните силуети на бягащи във виелицата мъже; лумнаха факли.

Товиетското въже все още висеше от врата ми и чак сега усетих парещата червена диря, която беше оставило.

Притичах до центъра на кръга от фургони и изревах за пълна тревога. От тъмното изникнаха Тенедос и Карджан, още замаяни от съня.

Но товиетите вече ги нямаше.

Шестима от войниците ми бяха убити на постовете си. Как товиетите бяха успели да се промъкнат до двойните постове и да ги изколят, без те да успеят да вдигнат тревога, не знам. След това се бяха промъкнали в лагера и бяха започнали убийствата си.

Бяха убити десет цивилни, осем от които, сред тях и едномесечно бебе — удушени, другите двама — заклани.

Без да обръщам внимание на плачовете от страх и скръб, придърпах Тенедос настрана.

— Какво стана с преградите ти? Нищо ли не усети?

— Нищо — отвърна магьосникът и на лицето му като че ли се изписа малко страх. — Магията ми трябваше да подейства уж, но… не усетих. Не знам защо.

За миг ме обзе гняв, но здравият разум надделя. Защо занаятът на Тенедос трябваше да свърши повече работа от този на един войник? Всички сме хора и уменията ни са несъвършени. Зачудих се кое ли дете бе проявило по-голям усет от всички нас, но така и не разбрах кой беше изпищял.

Събрахме телата. Земята беше замръзнала и корава, затова наредих на войниците да съберат камъни и да вдигнем гробници.

Запалихме огньовете и си направихме още чай. Отново видях Якоба — мажеше с масло твърдите питки хляб. Тя остави ножа на земята и пристъпи към мен.

— Така и нямах възможност да ти благодаря.

— Не е необходимо.

Помълча малко.

— Точно сега… когато дойдоха те, сънувах теб — промълви почти шепнешком.

Боя се, че се изчервих, но не можеше да го е видяла в тъмното.

— Ъъъ… аз… ами, и аз те сънувах — успях да отвърна.

— Бяхме на някаква лодка — каза тя сънено. — Само двамата. На едно езеро. Може би онези кораби-домове, за които съм чела, в Ърлей — замълча. Аз също бях онемял от удивление. Тишината се проточи. След това тя вдигна очи към мен.

— Може би… може би, ако оживеем…

Обърна се изведнъж и се върна при работата си.

 

 

На другата сутрин бурята се усили. Ледените стени на проход Сулем ни притиснаха и вятърът от север задуха свирепо.

През този ден планинците ни удариха четири пъти. Притичваха от скривалищата си по двама-трима, отвличаха човека или вещите, които искаха, и изчезваха. Не можехме да поставим войник на всеки пет стъпки, така че не убихме никого.

Походната колона се проточи, колкото и да ругаеха и заплашваха ескадронен подофицер Биканер и Трета колона в тила. Самият аз обикалях дългия керван, мъчех се да окуража хората и когато някой се окажеше много изтощен, му давах да се качи на Лукан за малко и тръгвах пеш до него. Рабит и останалите резервни коне вече возеха болни, сакати и старци — но все още имаше твърде много останали без сили хора, които се тътреха пеш. При всяко разбойническо нападение донасяхме жертви и ранените трябваше да се качат по фургоните, които и без това вече бяха претъпкани.

Същия ден научих още един урок. Бях се отнасял с пренебрежение към жените, вървящи с войниците на КЛП — смятах ги за най-обикновени курви. Но тъкмо те се грижеха с най-голямо състрадание за ранените и болните и внасяха малко милост и доброта в последния им час.

Спряхме час преди пладне и трябваше да изчакаме още час, докато и последният се дотътри в лагера.

Можех да раздробя пехотата и да пратя хората сред колоната на цивилните да помагат, но по този начин щях да изгубя половината от годните си за бой мъже и нямаше да разполагам с цялостна част в ядрото.

Най-доброто, което можех да направя, бе да заповядам на Втора и Четвърта колона да слязат и да качат на конете си най-безпомощните. Ако ни нападнеха, трябваше да помогнат на хората да слязат от седлата, след което да яхнат конете и да се групират. Беше глупаво — изгубеното време щеше да е повече от достатъчно, та планинците да се измъкнат — но не можех да гледам как хората, останали под моя опека, просто загиват.

До този час Лайш Тенедос почти не ми беше проговарял. Сега го намерих в челото на колоната. Като че ли не забелязваше нито вятъра, нито снега, нито неизменния си спътник Карджан. Мен ме забеляза и се обърна. Носът и бузите му бяха започнали да побеляват от мраза.

— Сняг — промълви той замислено и в първия момент си помислих, че е от страх заради жестокия студ. — Дамастес, трябва ни повече сняг.

Реших, че се е побъркал.

— Ела. Мисля, че се добрах до заклинание, което може да ни помогне, макар и за кратко и едва-едва.

Забърза към фургона, който караше магическите му принадлежности, и извади разни неща. Помогнах му да ги отнесе до мястото, където го бях настигнал. Той изгази десетина крачки напред в неразровения сняг.

— Най-добре е да го направя там, където не е стъпвал човешки крак.

С помощта на четири свещника, увенчани с остри шипове, направи квадрат със страна около две стъпки. В тях постави по една свещ: зелена, бяла, черна и червена.

В центъра постави малък мангал върху триножник, на височина до кръста.

След това пръсна с вкочанената си ръка стрити на прах сухи билки върху мангала и го заслони с шепа, за да не ги издуха вятърът.

След това започна да се моли, първо на нашата богиня на земята, а после на бога, чието владение е водата:

Джайцини, чуй.

Ние сме твои деца.

Ние сме земята.

Чуй ме, Варум.

Търся твоя дар.

Дай ми го в заем.

 

Бъди благосклонен.

Изпълни желанието ми.

Докосна с пръст всяка от свещите и те пламнаха — пламъците се издигнаха три пъти по-високи от дължината им.

Задържа пръста си, без да го изгори, във всеки от четирите пламъка — устните му се движеха в беззвучен напев, след това докосна билките в мангала и гласът му се повиши:

Има мир.

Има покой.

Всичко е стаено.

Всичко замръзва.

 

Времето ще спре.

Времето трябва да спре.

Ти ще ме чуеш.

Ще се подчиниш.

Билките затлеяха и запушиха, и в този миг видях нещо наистина удивително. Снежинките, вихрещи се в пространството, оградено от четирите свещи, замръзнаха, все едно че бяха попаднали в невидим кехлибар, куб със страна от две стъпки.

— Добре — каза Тенедос. — Някой… добър или лош… одобрява желанието ми. А сега — по-трудната част.

Ръцете му се задвижиха в поредица от странни жестове и в мангала се роди нещо. Беше тъмно, опръскано с точици светлина и сякаш имаше форма, но в същото време беше безформено. Очите ме заболяха, докато се мъчех да различа какво е, и извърнах поглед.

Тенедос отново запя:

Нуждая се.

Ти ми дължиш.

Дар ти направих.

Сега трябва да служиш.

Тъмната сянка или облак, или някаква фигура потръпна, тласната сякаш от вятъра. Чу се тихо бръмчене.

— Так ли? — каза Тенедос. — Той не е от твоето селение, нито желая да му нанасям удар сега. Ще ми се подчиниш.

Сянката избръмча отново.

— Ще се подчиниш, казах! — пръстите на Тенедос се раздвижиха в бързи жестове, бръмченето се чу отново и странно защо си помислих, че долавям болезнен стон. Сянката се огъна като в смирен поклон.

— Много добре — Тенедос отново докосна мангала.

Онези оттатък

са пълни с омраза,

искат да ни сторят зло.

Ще ги прогониш.

Сянката се извиси, по-висока от човешки ръст. Напевът на Тенедос продължи:

Варум ми даде вода.

Тя е сечивото ти.

Тя е оръжието ти.

Тя е непроницаема.

 

Сняг заслепяващ.

Сняг, който скрива.

Замъглява ума.

Замъглява очите.

 

Те няма да виждат.

Те няма да знаят.

Ще преминем.

Ще преминем.

Магическият куб беше празен.

— Сега си вземи оръжията и тръгвай — каза Тенедос и продължи напева си:

Заповядвам веднъж.

Заповядвам повторно.

Заповядвам за трети път.

Трябва да се подчиниш.

Ще се подчиниш.

Този път сянката се обърна и изчезна. Тенедос махна с ръка и четирите свещи задимяха и угаснаха.

— Сега ще видим каквото има да видим — каза той. — Ако заклинанието подейства, трябва да обкръжи разбойниците с непроницаема мъгла. Те ще знаят, че все още не сме стигнали до тях, дори да сме на крачка пред тях, или ще знаят, че сме минали оттам преди часове. Ще знаят, че сме оставили пътя, и ще ни търсят по странични пътеки, или ще претърсват селата, знаейки, че сме се подслонили в тях от бурята. Ако подейства, разбира се.

— Какво беше онази сянка? — попитах. Бях очарован, напълно забравил за студа и бурята.

— Нещо от… от друго място — отвърна Тенедос с престорена небрежност. — Нещо, на което веднъж направих услуга — разбрах, че няма да ми каже повече, но имах още един, последен въпрос.

— Так по-могъщ ли е от това същество?

— Кой знае? — отвърна Тенедос. — Моят дух е много мързелив и не бих казал, че е особено надарен с това, което ние смъртните наричаме храброст. Но предполагам, че е по-слаб от товиетския демон.

— А дали Так ще ни нападне като в пещерата?

— Не знам — отвърна Тенедос. — Подготвям няколко заклинания в случай, че го направи… но нямам представа дали ще са ефикасни. Не мисля, че ще свършат работа. Трябва ми нещо повече.

— Например?

— Не, Дамастес. Това не мога, не бива да ти го казвам. Нито сега, нито никога.

Това беше първият момент, в който се докоснах до най-голямата тайна на чародея Тенедос, тайната, която щеше да му спечели империя. Когато я разкрия, ще стане явна за всички, но така и не беше разкрита на приятелите на Тенедос, на трибуните, на армията му или на враговете му, преди да стане твърде късно.

— Е, време е да продължим пътя си.

След като се престроихме за тръгване, видях, че четирима души продължават да седят свити в снега. Отидох до първия. Беше един от кавалеристите ми. Мустаците и веждите му бяха покрити със скреж, а очите му се бяха оцъклили.

— Пиконосец, стани.

Зяпна ме, без да вижда, и се заклати назад-напред. Дръпнах го да стане, но все едно че беше останал без кости. Смъкна се отново като чувал в снега.

Ескадронен подофицер Биканер притича и също го задърпа да стане.

— Проклет скапан кучи син! — изруга подофицерът. — Предал се е, курът сплескан!

И беше прав.

— Ще го оставим ли?

Помислих. Пиконосците никога не изоставят издъхващите и ранените си, освен за последен упокой, а този човек, оказал се с по-слаб дух, беше пострадал точно толкова, колкото ако го беше посякъл меч на планинец.

— Не. Намери му място на някой фургон. Кажи на капитан Мелет да качи още един цивилен на седлото.

Отидох при следващата свита в снега фигура. Беше старец, вече издъхнал, замръзнал на място. Същото се оказа с другите двама. Едната се оказа също толкова стара жена, другият — петнайсетгодишно момче.

— Да не ви изненадва, сър — каза ми Биканер. — Научил съм нещо и то е, че младото не се вкопчва в живота толкова силно. Проклет да съм, ако знам защо, но те ще опънат петалата много преди някой зъл кучи син като мен да изпита слабост. Може да е щото скоро са слезли от Колелото и нямат нищо против да се върнат.

Потеглихме, без да погребем мъртвите — нямахме време да ровим за камъни под снега. Измърморих кратка молитва и тръгнахме.

Пътят се издигаше, не чак толкова, че да забележи пътникът в нормално време, но за някои от нас беше като стръмен склон. Войниците ритаха цивилните, ругаеха ги, помагаха им да продължат, но в много случаи — без полза. Понякога тези хора изпитваха отчаяно желание да останат сами, пожелаваха отчаяно сетния покой, затова просто тръгваха встрани от пътя и се изгубваха във виелицата.

Един сержант от КЛП, който вече залиташе и се мъчеше да подкара пред себе си две момчета, ми каза, че видял как някой се отдалечил от пътя преди няколко минути, жена, на която вече се бил опитал да помогне.

Върнах се и намерих пътеката, водеща встрани. Слязох и видях следите — навяващият сняг бързо ги запълваше. Поведох Лукан по тях.

Реших да преброя бавно до сто и после да се върна — иначе рискувах самият аз да се изгубя.

Стигнал бях до седемдесет и пет, когато чух ръмженето. Лукан изцвили от страх и се задърпа назад. Четири вълка ръмжаха около просналото се тяло на жената. Снегът наоколо беше опръскан с кръв. Видяха ме и оголиха зъби.

Смъкнах се от седлото, извадих сабята и закрачих напред. Сигурно беше неразумно, но не можех повече, не биваше повече да се чувствам безпомощен.

Вълците изчакаха, докато се приближа на пет крачки, изскимтяха злобно, обърнаха се и побягнаха.

Коленичих до жената. Гърлото й беше разкъсано, но очите й бяха затворени и на устните й имаше кротка усмивка. Метнах я на седлото на Лукан, решен да не я оставя на зверовете, и тръгнах назад към колоната. Намерихме място за трупа и го положихме на задницата на фургона.

Возилата вече бяха препълнени и качихме по двама души на всички коне. Животните поне бяха силни и добре нахранени, макар да знаех, че умората ще ги покоси след още няколко дни.

Така мина този ден и половината от следващия. Пътят продължаваше да се вие нагоре и нагоре, без да ни предложи възможност за отдих. Снежните облаци понякога се разчистваха, но виждахме само сиви мокри скали, сняг и лед. Заклинанието на Тенедос, изглежда, действаше — нямахме повече срещи с планинските племена.

Вече не приличахме на войници. Бяхме небръснати, с тъмни кръгове около очите. Бяхме овързали главите си с дрипи и нахлузили шлемовете над тях; онези от нас, които разполагаха с рунтавите кожуси от овча кожа, с които се бяхме маскирали като кайтци, ги носеха върху бронята и благодаряха на Айрису за топлината им. Моя го бях дал на един от цивилните още на втория ден от похода и тайно се надявах, че може да падне замръзнал в снега, за да се дотътря до тялото и да си го прибера.

Забелязах една жестока ирония. Ако си слаб, ако не можеш да вървиш, ще те сместят на някой от фургоните. Но язденето не предлагаше топлина и вятърът режеше през дрипите и одеялата. При всяко спиране от фургоните се смъкваха трупове, но винаги се намираха други, които да заемат местата им.

Един фургон беше заделен за мъртъвците — през обедната почивка щяха да бъдат изгорени. Жертвите ни вече наброяваха четиридесет войници и около седемдесет цивилни.

Нямахме нито време, нито сили да ги заравяме, но и не можехме просто така да ги оставим на пътя, иначе щяхме да се превърнем в зверове. Тенедос направи заклинанието си. Телата бяха струпани на клада, казаха се подходящите думи и те се запалиха без дим, без миризма, без никакви пламъци освен светлосиния, като този, който се получава, когато запалиш бренди.

Бяхме пътували вече… беше ми нужно много мислене, докато преценя — осем, не, девет дни и разбирах, че надеждата ми за десет мили дневно е смешна. Но нищо друго не можехме да направим, освен да кретаме все напред и напред.

Около час след обяда на десетия ден Тенедос предаде по колоната, че ме вика. Вървяхме с капитан Мелет и се мъчехме да измислим дали няма да се намери ненужен багаж по фургоните, който да се изхвърли, за да се качат още хора.

Алори яздеше Лукан и слушаше напрегнато разговора ни. Без да й нареждам, се смъкна от седлото, а аз се качих и подкарах в бавен тръс Лукан към челото.

— Изглежда, заклинанието ми действа по-добре, макар и малко по-различно, отколкото очаквах — каза без предисловия Тенедос. — Малкото ми приятелче се появи преди няколко мига и каза, че отпред ни очакват врагове. Не е успял да ги заслепи с магическия сняг, но се почувства задължен да ме предупреди. Оттук нататък действате вие, легат.

Устните ми се изкривиха в сурова усмивка.

Обърнах се към пиконосец Карджан.

— Пика, връщаш се назад и питаш ескадронен подофицер Биканер навит ли е за излаз. Кажи също на капитан Мелет, че искам дузина доброволци.

Карджан кимна и обърна коня, но се спря и ме погледна умолително.

— Сър. Мога ли да…

Канех се да откажа, но Тенедос ме изпревари.

— Вземи го, ако иска. Ще се пазя сам.

Трябваха ми двайсет и пет доброволци, да сме поравно конница и пехота. Можех да получа и двеста и петдесет, ако исках. Сред тях се оказаха Йонджи и неговите планинци. Избрах него и двама от приятелите му.

Знаех приблизително къде се намирахме на картата, която поглеждах колкото може по-рядко, за да не ми се пръсне сърцето, като видя колко бавно се придвижваме към спасението.

Можех да си представя точно къде ще ни очакват планинците. Мястото наистина беше много добро за засада, с малка долина между две тесни клисури. Щяха да изчакат, докато навлезем в долината, да нападнат от скривалищата си и, да ни отрежат изходите и отпред, и в тила, след което най-спокойно да ни насекат на късчета.

Но и виждах също така, колкото и бегла да беше картата в подробностите, къде можеха да се оголят Планинските воини, особено след като помнех как не се бяха погрижили да пазят тила си при засадата на брода.

Събрах двайсет и петимата доброволци и се разпоредих. Щяхме да носим саби, ножове, лъкове и стрели, плюс въжета. Нищо повече. Разделихме се на групи по петима и се заизкачвахме по едната страна на прохода. Катеренето беше тежко, придвижвахме се с мъка от скала на скала, като често се подхлъзвахме. На няколко пъти щях да падна и ме спаси Карджан. Самият аз му върнах услугата четири пъти, докато най-сетне не стигнахме хребета, на около четиристотин стъпки над пътя.

Картата вече беше безполезна, но имах представа за терена. Притворих очи, за да не виждам снега, и се загледах в малката долина все едно, че беше ясен летен ден. Хребетът продължаваше почти право на север, покрай невидимия път долу.

Тръгнахме покрай него, малко встрани, за да останем незабелязани. Беше адски трудно; скалите се спускаха стръмно надолу, някъде — почти отвесно.

Четири часа ни бяха нужни, докато стигнем там, където исках — или по-скоро където смятах, че е подходящото място. Трябваше да се намираме точно над северния край на малката долина. Дадох със сигнали последните заповеди.

Вече трябваше да намерим път надолу, а единственият възможен се оказа почти отвесна пропаст. Като командир беше редно да тръгна пръв, но гордостта трябваше да отстъпи място на здравата логика. Избрах за водач Йонджи. Той спусна дебелото въже, върза се за по-тънко към него, погледна от ръба, потръпна и провери още веднъж възлите.

— Я ми кажете още нещо за ърейските жени, сър.

Докато отворя уста, вече го нямаше. За въжето се привърза друг планинец и се спусна надолу, след него един от пиконосците ми, опитен мъж от източните планини, казваше се Варваро. Беше се спуснал само няколко стъпки, когато въжето се охлаби и потрепна два пъти — уговореният сигнал, че Йонджи е стигнал безопасен терен.

Спуснахме се след него през ръба и се озовахме на малко плато. Трудно можех да го нарека „безопасен терен“, тъй като беше наклонено около четирийсет и пет градуса. Но малкият поток, все още незамръзнал, беше изровил тесен пролом, който ми приличаше на кралски път, водещ към прохода долу.

Навлякохме вълнени чорапи върху ботушите си, за да не вдигаме шум при спускането. Не стана по-малко хлъзгаво, но успяхме да стигнем до равен терен, без да падаме или да вдигнем шумотевица. Намирахме се точно там, където се надявах — в северния край на долината. Поехме напред с готови оръжия.

Замириса на изгоряло дърво и чухме пращене на огън, преди да сме видели нещо. Малко след това видяхме смътно през снега планинците в една от двете „тапи“ на засадата, запушили северния изход на долината. Бяха шестнайсет души.

Продължихме в нишка. Изчаках малко, след което излаях като чакал, доколкото можех, и нападнахме.

Не им остана време дори да извикат, а след това беше късно. Докато извадят оръжията си, стоманата ни вече сечеше. След няколко мига падна и последният. Без да дочакат заповед, няколко души пробягаха от тяло на тяло да се уверят, че всички са мъртви. Не можехме да допуснем да ни предадат от тила, а милостта ни бе загинала някъде по жестокия път от Саяна.

Прекосихме долината по пътя на юг. Прибягвахме от укритие на укритие, като оглеждахме грижливо всяка цепнатина, всеки пролом и клисура.

В една от тях намерихме втората група, както бяхме очаквали. Планинците с конете си бяха намерили в тесния пролом убежище от бушуващия вятър. Беше с дълбочина едва петнайсет стъпки, но осигуряваше великолепно прикритие. Опитни в изчакването, те бяха достатъчно разумни, за да не заемат открита позиция, а съгледвачите им, поставени на юг, не ги бяха предупредили за приближаването на колоната. Заклинанието на Тенедос очевидно действаше, след като джаскът с тях, стига да имаше такъв, не ни беше надушил.

Пропълзяхме на скалата над тях, вдигнахме се като един и стреляхме. Имаше няколко писъка, дори молби за милост, но останаха нечути. След като падна и последният, нагазихме с извадени саби в опръскания с кръв сняг. Бяхме внимавали да опазим конете им, защото щяха да потрябват.

Когато тръгнахме, конете бяха единствените живи същества, останали в клисурата.

В южния край на долината бяха оставили трима съгледвачи. Изненадахме ги и убихме двама — последният избяга в сумрака и не успяхме да го догоним.

Йонджи изруга.

— Щеше да се получи велика история, ако ги бяхме избили до крак. Такава легенда щеше да живее дълго из планините.

— Ще живее по-дълго, след като има кой да я разкаже — подхвърли Карджан и Йонджи се ухили съгласен.

Бяхме плувнали в кръв и изтощени, но тръгнахме към кервана. Вестта се пръсна бързо и чух радостни викове. Не бяхме винаги безпомощни жертви.

Продължихме през теснината, спряхме при първия скален пролом да приберем конете и да смъкнем дрехите от телата, продължихме бързо да подминем и втората теснина, и напуснахме долината.

Най-сетне, малко преди да падне пълният мрак, проходът отново се отвори и намерихме място, където да подредим фургоните в защитен кръг.

Бях се свил до колелото на един от фургоните с вързания до мен Лукан и очуквах с камък нащърбеното острие на камата, с която бях убил един от разбойниците. Миришех лошо, по-лошо отпреди, но ми беше почти топло, загърнат във вонящия овчи кожух, който бях прибрал от един от труповете.

Беше дори спряло да вали толкова силно. Вдигнах очи и видях застаналото пред мен момиченце, Алори. Подаде ми чаша. Взех я, отпих от горещия чай и топлината се разля по тялото ми. Тя седна до мен.

— Мислех си, Дамастес.

— О?

— Нали каза, че сме партньори.

— Да де.

— Добре, ако сме партньори и ако поискам да си отворя хан, това не значи ли, че ще трябва да ми помагаш?

— Така е. Само че аз съм войник и ще се налага дълго да ме няма.

— Нищо. Мама… — гласът й заглъхна за миг, после тя се съвзе. — Мама все казваше, че един мъж не трябва да се пуска много в кухнята, иначе ще си въобрази, че е по-добър, отколкото е.

— Майка ти сигурно е била права.

— Сигурно и Якоба ще помогне. Знам, че те харесва. Ти харесваш ли я?

— Ами… Да. Харесвам я.

— Повече ли я харесваш от мен?

Заподбирах внимателно думите си.

— Харесвам ви и двете… но по различен начин.

— О. А като порасна, ще харесваш ли и двете по еднакъв начин?

На това изобщо не отговорих. Побързах да сменя темата.

— Алори, знаеш ли дали имаш някакви близки, с които да живееш, докато пораснеш достатъчно, за да можеш да си отвориш хан?

— Не — беше се натъжила. — Не знам къде ще отида.

— Аз знам — уверих я. — Знам едно място, където никога не е студено.

— Никога?

— Никога. Там е топло и всичко е зелено, и има всякакви животни, с които можеш да си играеш — заразказвах й надълго и нашироко за имението на родителите ми. Щом си нямаше роднини, сестрите ми можеха да се погрижат за нея — не една жена с радост щеше да приеме момиче като Алори. Момиченцето ме слушаше напрегнато и ококорено. Когато свърших всички хубави неща, които можех да кажа за Симабю, помълчахме около минута.

— И ще мога да си имам котенце, нали? — попита тя. — Имах си едно… там. Но то избяга.

— Можеш да си имаш десет котенца, ако поискаш.

— Ще е хубаво — стана, после бързо се наведе и ме целуна по бузата. — Фу. Миришеш ужасно! — засмя се и се отдалечи в тъмното.

 

 

Продължихме бавно напред още три дни без нападения. Но продължаваха да гинат мъже и жени, от студа, след като зимната буря се върна с удвоена сила. Кретахме упорито — не ни оставаше нищо друго.

После, на по-малко от един ден път до края на прохода Сулем, Тенедос ме потърси и ми каза:

— Заклинанието е прекъснато. Не мога да го усетя повече.

— Так ли?

— Не знам. Побоях се да направя руни, защото ако е той, може да ни усети и да разбере точно къде сме.

Реших, че като спрем след два часа, ще трябва да се прегрупираме в подходяща формация. След като магическият ни щит беше разбит, дори да загубехме половин ден, забавянето щеше да си струва: в момента приличахме на жалко стадо едва влачещи краката си ранени.

Но тази възможност ни бе отказана.

Удариха ни след един час. Бяхме стигнали до средата на една долина, когато дойде атаката. Само благодарение на милостта на Айса не се оказахме съвсем изненадани — една от групите не можа да устои на напрежението, излезе от прикритието си и затича с крясъци към нас.

Бяха ни уверявали, че планинците никога не нападат в строй, защото са твърде независими и никой дребен главатар не е склонен да отстъпи властта си по какъвто и да било повод, дори срещу най-добрата част от плячката. Но както и с всичко останало в Пограничните земи, това правило беше в сила само понякога, защото сега Планинските воини връхлетяха срещу нас в стегнати редици.

Имахме съвсем малко време, колкото да преведем цивилните до другия край на пътя и после надолу.

Не знам откъде намерих сили, но разкъсах вонящата дреха, хвърлих от главата си парцалите, от които бях заприличал на грохнала вещица, и извиках на пиконосците си да обърнат.

Други офицери и сержанти също намериха скрити резерви и жалките останки от Курамската лека пехота и ескадрон Гепард, Седемнадесети дивизион пиконосци, се подредиха в последния си боен строй.

— Изчакайте ги — изрева отзад Биканер. — Оставете ги да приближат достатъчно, че жив ще го одера оня, който похаби и една стрела.

Първата вълна крещящи туземци се надигна пред нас, лъковете звъннаха и стрелите се забиха в мишените си. Планинците се поколебаха, поеха още един залп и строят им се обърка.

Нова вълна стрели се понесе към разбърканите им редици, но инерцията им беше голяма.

Хвърлихме лъковете и те връхлетяха върху нас, и светът се превърна във вихър от кръв и стомана. Покосих краката на един планинец и той рухна в снега, парирах един удар към главата ми и пронизах мъжа, който го нанесе, извъртях се и избутах встрани с лявата си ръка едно копие, усетих как друго издрънча в бронята ми, покосих нападателя, без да разбера дали ме е ранил, след което усетих изгаряща болка, щом едно острие се вряза в горната част на бедрото ми.

После нямаше кого да убивам — туземците отстъпваха.

Погледнах раната си. Не беше тежка, но кървеше силно. Огледах се за нещо, с което да я превържа, и Карджан се озова до мен, с мръсен парцал в ръка, и го стегна около крачола.

Последва нова атака, но нея отбихме със стрели.

Планинците се отдръпнаха, стъписани от тежките си загуби, и ни оставиха време да си кажем няколко думи.

Пътят беше осеян с мъртъвци.

Тенедос бе застанал до мен.

— Какво мога да направя?

— Дай ми заклинание, което… не. Магиката после. Иди при колоната и отведи цивилните.

Канеше се да попита защо, но си спомни за войнишките правила, затвори си устата и забърза.

Капитан Мелет дойде при мен. Огледахме долината. Дори през сипещия се сняг не беше трудно да се види, че там, пред нас, има много, много планинци.

— Е, аз си избих десятката, но изглежда, си имаме много лентяи. Май ни се падат по двайсет-трийсет на всеки, а?

Усмихнах се неволно. Мелет се огледа да се увери, че никой няма да чуе.

— Предполагам, че нямаш нищо, което може да се нарече „план“, легат.

— Най-доброто, което ми хрумва, капитане, е да пуснем цивилните пред нас, да се опитаме да ги накараме да не спират и да ги задържаме откъм тила.

— Чак до Ренан?

— По-добра идея?

— Имам — Мелет въздъхна. — Но не е много по-добра. Проблемът е, че има една малка дреболия, наречена „смърт“, която непрекъснато пречи.

Обясни ми плана си. Не беше много по-добър от моя, но наистина предлагаше шанс.

— Както казах — завърши той, — или смъртта на някои, или на всички. Най-вероятно ще се окаже на всички. По някаква причина до този момент не използваха магия, но съм сигурен, че при следващата си атака ще използват проклетите си от боговете джаски.

Цивилните вече бяха тръгнали — подминаваха ни със залитане и плачеха. Видях Якоба, с Алори до нея, и се усмихнах насила.

Обясних на Тенедос какво предлага капитанът на пехотата.

— Не ми харесва — рече той.

— Не е нужно да ви харесва, генерален резидент — отвърна официално капитан Мелет. — Сега обсъждаме неща, които са в нашата област, доколкото имаме някакъв опит. При пълното ми уважение към вас, ако криете някой демон в ръкава си, точно сега е идеалният момент да го извадите и ще си затворя устата с усмивка.

Тенедос го погледна тъжно.

— Мога да предложа само три заклинания. Но нито едно от тях няма да предотврати това жертвоприношение. Едното може да смали силата на магията, която може би се канят да използват. Допускам, че последния път не я използваха заради арогантността на вождовете си, които искаха да победят само с помощта на стоманата и хитростта си. Това вероятно мога да го направя. Другите две… Я да ги приготвя още сега.

Забърза към фургоните. След няколко минути беше готов с инструментите си. Първото заклинание беше за времето — трябваше да увеличи силата на виелицата. Звучи странно, но можеше да се окаже жизненоважно за спасяването ни.

Второто заклинание беше срещу джаските. Не знам нито дали подейства, нито как е трябвало да подейства.

Колкото до третото…

Капитан Мелет строи хората си на пътя. Бяхме поставили стрелци по фланговете, за да не се възползват планинците и да връхлетят. Смятах, че чакат да се здрачи и усилващият се мрак да прикрие последния им щурм. Но дотогава все още имаше три часа светло.

Сърцето ми се късаше, докато гледах как останките от ротата му се мъчат да застанат мирно. В Ренан бяха сто двайсет и пет души. Сега бяха останали не повече от петдесет, като мнозина бяха ранени.

— Мъже на Курамската лека пехота — започна капитан Мелет. — Когато положихме клетвата си, се заклехме да служим до смърт. Нашият час дойде. Дойде часът да поднесем последния си дар на нашите сънародници, мъжете и жените на Нуманция, за които сме се заклели да умрем.

— „За да живеят другите“ е фраза, която съм чувал често — продължи той. — Не мога да измисля по-добра, която да освети пътя ни обратно на Колелото. Избрах да остана тук, в тази долина. Онези от вас, които желаят да изпълнят клетвата си… при мен.

Сержантите и офицерите първи направиха няколкото крачки към него. После ги последваха редниците — отначало по един — по двама, после — на поток. Накрая сами стояха само трима пехотинци, с посрамени лица.

— Добре — заяви капитан Мелет и в гласа му нямаше нито гняв, нито укор. — Клетвите се оказват много тежки за вас. Освобождавам ви от тях. Оставете оръжията си, идете при цивилните и се подчинявайте на всички заповеди, които ви дадат.

Единият направи точно това, но другите двама се спогледаха и бързо се присъединиха към приятелите си.

— Курамска лека пехота, строй се! — извика капитан Мелет.

И видях нещо удивително. Имаше сериозно ранени бойци от КЛП, настанени в подминалите ни фургони. Сега видях, че някои от тях се връщат. Залитаха към нас, слепият поведен от еднорък войник; ранен в крака се подпираше с меча. Опитахме се да ги спрем, но не пожелаха да ни чуят. Така тези най-храбри от храбрите се присъединиха към другарите си.

Тенедос беше готов с последното си заклинание и помаза всеки един от бойците на КЛП.

Тръгнахме точно когато усилената от магията буря кипна. Тръгнахме колкото може по-бързо, в най-странния ред, който може да си представи човек. Отпред яздеха десет пиконосци, след тях бяха цивилните и фургоните. Останалите пиконосци се бяха струпали след тях в плътна маса, а в самия ариергард бе Курамската лека пехота.

Бяхме изминали няколкостотин крачки, когато планинците забелязаха изтеглянето ни и отново се втурнаха. Но атаката беше безразборна и лесно отблъсната.

Опитаха се отново и тогава излязохме от долината.

— Курамска лека пехота, заеми позиция за бой! — извика капитан Мелет и пехотинците се пръснаха из теснините.

— Легат а̀ Симабю! — изрева той. — Разкажете в Нуманция за нас! Кажете им, че на Границите все още има мъже, които знаят как да умрат!

Отдаде чест. Заповядах на моите пиконосци да спрат и да върнат жеста. И не изпитах срам от сълзите, които потекоха на вадички по мръсното ми лице.

След това продължихме през прохода.

Третото заклинание на Тенедос трябваше да направи така, че пехотинците да не изпитват силна болка дори от многобройни рани и да продължават да се бият.

Чух как битката започна зад нас и се замолих — на Айса, на Паноан, на самата Сайонджи да ги дарят с леко завръщане на Колелото и издигане до най-големи висоти в следващия им живот.

Последната битка на Курамската лека пехота все още кипеше, когато престанахме да ги чуваме.

 

 

Свирепата буря връхлиташе върху нас, а ние продължавахме все напред. Спряхме да се нахраним и да отдъхнем за няколко часа. Във фургоните вече имаше предостатъчно място. Чародеят Тенедос прегледа грижливо раната ми.

— Хубав, чист удар — промълви заклинание над нея. — Това извлича силата си от телесните ти резерви. Ако си стар и немощен, ще смуче енергията ти като вампир, но на теб ще ти остане предостатъчно.

Вече нямаше врагове с мечове. Враговете вече бяха студът и вятърът, ала и те ни покосяваха със същата злост като планинците.

Намерих Якоба и Алори и ги качих на Лукан. Закрачих до тях, в челото на колоната.

Зад мен бяха чародеят Тенедос и пиконосец Карджан. Нито веднъж не ги видях да залитат или да изпаднат в немощ. Продължавахме все напред и напред, пътят се виеше безкрайно между стръмнините от двете ни страни.

Спряхме някъде, хапнахме и мисля, че поспахме малко, после продължихме отново.

Движех се вкочанен, накуцвах и се мъчех да запазя последните си резерви, сигурен, че няма да ни се размине без бой, преди да стигнем края на прохода Сулем. Чувствах в сърцето си, че сме изгубени, обречени. Никой от нас нямаше да стигне равнините и спасителния Ърей.

Веднъж погледнах нагоре към Якоба и едва я познах, с плътно загърнатия около лицето й шал и с леда, полепнал по раменете на дебелото палто.

Алори седеше пред нея, като малко вързопче вълнени дрипи. Зърнах кичур руса коса, показал се под шапката й, и го прибрах вътре с премръзналите си пръсти. Момиченцето промълви нещо, за благодарност, предполагам, но вятърът отвя думите.

Продължихме.

Не знам от колко време беше спрял снегът, преди да забележа, но изведнъж пронизващият ме като нож вятър секна. Беше чудо.

Последва второ чудо. Скалните стени от двете ни страни се затвориха — отвесни стръмнини само на няколкостотин стъпки една от друга. После стените изчезнаха и земята под краката ни стана равна.

Бяхме от другата страна на прохода Сулем. Бяхме отвъд Кайт, отвъд Пограничните земи. Бяхме стигнали Ърей. Изпитах прилив на живот и надежда.

Погледнах назад. Зад мен прииждаше колоната от олюляващи се мъже и жени, зад тях фургоните и най-накрая, в тила — дрипавите останки на доскорошния ескадрон Гепард, Седемнайсети ърейски пиконосци.

Опитах се да се усмихна и усетих как се напука кожата по лицето ми. Изравних се с Лукан и извиках:

— Спасени сме!

Якоба смъкна шала от лицето си и ме погледна, най-напред — вцепенено, после думите ми бавно проникнаха в ума й. Сгуши Алори до себе си.

— Спасени сме! — гласът й беше хриплив и накъсан като моя.

Но момиченцето не й отвърна. Главичката му беше клюмнала на гърдите, очите му бяха затворени. Смъкнах шапката й, поднесох опакото на ръката си към ноздрите й.

Една снежинка падна върху ръката ми и остана там, без да се стопи.

В последния час Алори Парес беше умряла. Без да разбере.

Тържеството ми се беше превърнало в пепел.