Александър Белов
Живот след смъртта (8)

7.

Знойното слънце на Флорида се потопи в океана зад линията на хоризонта и горещият ден се смени със задушна нощ. Госпожа Мария Перейра, гражданката на Коста Рика и собственичка на шикозна къща с два басейна, не спеше. Нещо повече, тя не можеше да си намери място, сякаш бе жива илюстрация на поговорката, според която богатите също плачат. Вече за кой ли ден поред всичко й се изплъзваше от ръцете… Ако се съдеше по състоянието й, тя не беше създадена да живее в емиграция и тази страна на изобилието и свобода на потреблението никога нямаше да бъде нейна. Какво ли ставаше със Саша, с баба й? Тези мисли не я напускаха нито за миг.

Най-сетне госпожа Перейра не издържа и грабна телефонната слушалка. Тя набра един московския номер и едва тогава си помисли, че в момента в Москва може би е нощ или ранно утро. Всъщност, какво значение имаше?

Ала на другия край на света вдигнаха слушалката веднага.

— Шмит слуша — чу тя добре познатия глас.

Но не успя тутакси да отговори. Кой знае защо нещо я стисна за гърлото. След секунда се овладя.

— Дима… Дмитрий Андреевич… Позна ли ме?

Шмит помълча известно време, очевидно събираше мислите си. Най-сетне в слушалката се разнесе изненаданият му глас:

— Оля? Жива ли си? А… — той отново замълча, подбирайки думите.

— Ваня е с мен, при нас всичко е наред — притече му се на помощ Оля, макар да разбираше, че в момента Шмит най-вероятно се интересуваше от нещо съвсем друго. — Исках да разбера какво става със Саша?

Този въпрос явно озадачи Шмит не по-малко от самото обаждане.

— Нищо не разбирам — объркано измърмори той, както прецени отговора му Олга. — А ти не си ли… Той не е ли с теб?

— Не… Как е баба? — попита тя, по-скоро от приличие.

— Зле е. Лежи в болницата. Естествено, в самостоятелна стая и с подобаващо обслужване. Но, нали разбираш…

Точно в този момент Олга взе много важно за себе си решение: тя нямаше какво да прави в тази чужда за нея страна.

— Хващам обратния самолет. Още днес. — Тя съобщи часа на кацането, който си спомняше още от предишните си пътувания, и затвори, без да изслуша възраженията на Шмит…

Гуд бай, Америка! Под крилата на самолета се мярнаха и изчезнаха далечните брегове на Новия свят. Там останаха заобиколените от палми и кипариси къщи на Пасифик Хайтс. Олга с насмешка си спомни как при първото си пристигане тук препускаше по Пълисейд Авеню и се изненадваше най-вече от патоците на Дисни в човешки ръст, които канеха американските любители на пилета в някакво заведение за бързо хранене. Или май че в Макдоналдс? Нямаше никакво значение! Все едно, всичко това бе останало в другия живот.

Ваня кротичко дремеше в креслото на самолета, огромната въздушна машина беше за него като роден дом, понеже за краткия си живот вече бе летял много пъти и много дълго!

Олга потъна в размисли. Последните събития, които я бяха принудили да замине, или по-точно да избяга в Америка, я връхлетяха като оглушителен взрив. Тя изобщо не можеше да свикне с мисълта за гибелта на Космос и Пчелата. Смъртта на Фил, тъкмо след като бе започнал да се оправя, й изглеждаше страшно нелепа. Ами Тамара? Каква вина имаше тя? Та нали всичко, което се бе случило с нея, би могло да се превърне и в нейна съдба!

Умът й не побираше чудовищното превъплъщение, което претърпя Макс. Изглежда стопанинът никога не можеше да повярва, че старото му вярно куче е побесняло, докато със собствените си очи не видеше покритата му с пяна паст пред гърлото си! Макс беше върколак! Невероятно, но факт!

А колко още немислими неща бяха станали! Първо онази инсценировка с покушението на моста, след това внезапното заминаване за Щатите. А от объркания телефонен разговор със Саша на летището тя разбра само едно — че ще й обясни всичко после. Тя не знаеше, че това „после“ нямаше да го има и че за нея този разговор с мъжа й ще е последен.

Олга чакаше телефонното му обаждане, настанена в своята къща с два басейна и добре дресирана прислуга. Но тъй и не го дочака. И тогава изведнъж разбра, че няма никаква нужда от всичко това. Нито от къщата, нито от спокойния живот в курорта с прекрасна репутация. А от какво тогава се нуждаеше? Тя имаше син. И се налагаше да се бори за него. А щом Саша вече го нямаше, трябваше да се постарае Ваня да не повтори неговите грешки в своя живот.

Да се живее със Саша беше много трудно. Тежка бе участта на „жената на мутрата“. Но тя го обичаше. Обичаше го, макар че много неща в него я държаха нащрек, а понякога направо я плашеха. Особено сцената от последното му посещение на вилата. Той се опита да я обладае грубо, със зверска ярост. Щеше ли да остане с него след всичко това? Едва ли. Разривът бе неизбежен и това бе само въпрос на време. Но сега то нямаше никакво значение. Дълбоко в душата си тя разбираше, че непоправимото се е случило, но се боеше да го признае дори пред себе си.

Олга знаеше и още нещо — че вече няма да живее по предишния начин. Нямаше безропотно да понася със скръстени ръце ударите и ритниците на съдбата. Трябваше да се вземе в ръце и сама да се възправи срещу обстоятелствата. И да намери Саша. Обзета от тази мисъл, Олга заспа…

Събуди я стюардесата, която предлагаше на пътниците да закопчаят коланите си. Самолетът се подготвяше за кацане.

— Какво става, пристигнахме ли? — попита я Олга.

— Не, това е междинното кацане в Шанън, за да заредим с гориво.

Тя отново се бе объркала, също както и на път за Америка. А кога се случи това и случвало ли се бе изобщо? Олга отново тъжно се усмихна.