Александър Белов
Живот след смъртта (27)

26.

Операцията по завземането на завода за алкохолни напитки, който доскоро принадлежеше на Каверин, мина по мед и масло. В завода никой не очакваше Шмит. Хората му бързо завзеха всички входове и изходи на предприятието, на склада, в цеховете за производство и готова продукция, а самият Дмитрий заедно с охранителите си отиде в административния корпус и се отправи към кабинета на директора. С лекота разбиха вратата, но не успяха да се справят с оригиналния шведски сейф.

— Бързо намерете управителя или директора! Няма значение кой, важното е ключовете да са у него! — нареди Шмит. — И го открийте, където и да се намира — вкъщи, в леглото си, на вилата или, ако ще, на Канарските острови!

Откриха директора много по-наблизо. Той си почиваше в компанията на секретарката си в сауната на оздравителния център, който беше изграден на територията на завода. Дори не му позволиха да се облече, домъкнаха го, загърнат в голяма хавлиена кърпа. Липсата на дрехи окончателно деморализира директора и той даде ключовете без съпротива. След това милостиво бе пуснат да довърши процедурите си.

Шмит бързо взе цялата документация и печатите. В същия миг заводът премина в негови ръце. Новината за това събитие светкавично обиколи цяла Москва и въздейства като детонатор.

До този момент всички престъпни групировки, които точеха зъби за собствеността на Каверин, бяха принудени да пазят неутралитет. Слабите бандити знаеха, че ако започнат първи, ще ги направят на пух и прах за такава наглост. А силните искаха да завземат наведнъж не само имуществото на Каверин, но и на Белов, при това по план се канеха да започнат от последния. Победителят в борбата за наследството на Белов щеше да получи като безплатна награда и фирмите на Каверин. Замисълът на Олга, който Шмит осъществи блестящо, взриви ситуацията.

На сутринта всички обекти, които преди влизаха в кръга на интересите или бяха подчинени на Каверин, се оказаха окупирани от мутрите на различни престъпни групировки. За наследството на Белов се налагаше да се бият, а тук беше достатъчно просто да дойдат и да получат даром каквото си искат, стига да не дремят.

Но сега бяха принудени да се бият. Собствеността, която остана от Каверин, беше значително по-малка, отколкото претендентите за нея. Между въоръжените групи ту тук, ту там избухваха кратки, но ожесточени схватки.

Милицията се видя в чудо. Баретите и специалните частите не сещаха покой. Патрулни коли и цели автобуси се мотаеха из улиците на града и по десет пъти на ден излизаха под тревога. Ръководството на милицията разсъждаваше по въпроса дали да не вкара в столицата вътрешни войски.

Шмит, който бе забъркал цялата каша, не предприе никакви агресивни действия повече. Той съсредоточи всичките си налични сили върху собствените си обекти и ги мобилизира за отблъскване на нови нашествия. Но вече никой не го нападаше, защото на никого не му беше до това. И в крайна сметка Шмит и Олга спечелиха времето, от което имаха нужда.

Основното противоборство на фронта на престъпния свят се разгърна между групировката на Глигана и „сините“ — затворниците. Всичко свърши с голяма престрелка на Цариценските езера, където мутрите вкараха в действие автоматично оръжие и гранати. И двете страни дадоха доста жертви. След седмица на хората на Глигана им се наложи още веднъж да влязат в бой с азербайджанците заради пазара.

В резултата на това Глигана отслабна до крайна степен, останалите групировки също понесоха значителни загуби. Сега Шмит, който не само запази, но и увеличи бойната си мощ, можеше да диктува условията си. Първо обвини в прав текст Глигана за безчинствата и му определи среща.

Тя трябваше да се състои извън града, на Покровската кариера. Вечерта преди това Шмит събра военния съвет и нахвърли на голям лист хартия схемата на предстоящата операция.

— Ние с Арам ще тръгнем в централната колона. Ще вземем пет коли от старите джипове. С тях искахме да участваме в екстремните гонки. Коля ще тръгне с момчетата си по-рано и ще се качи на височината, която е от северната страна на голямата кариера. Глигана сигурно ще дойде по-рано от нас и ще заеме удобните позиции на същото място. И тогава хълмът ще се окаже точно в тила му. А пък Толя ще препречи с три коли пътя, по който ще дойдат те, и ще ги удари в най-критичния момент, когато побегнат. Така ще ги очистим всичките. Време е да приключим с Глигана и неговата банда.

Планът се хареса на всички. В уреченото време колоната от джипове с хората на Шмит се понесе по шосето. В първата кола пътуваше Арам. Той се подлагаше на най-големия риск. Ако колоната попаднеше в засада, целият огън щеше да се съсредоточи първо върху него.

Шмит се возеше в следващия джип. Той поддържаше връзка с Толя и Коля по мобилния си телефон. За да не се издадат, Николай щеше да чака Шмит да му звънне.

 

 

Срещата се състоя, когато вече се стъмни. Осемте коли на Глигана стояха на един доста равен участък, подредени като ветрило. Смяташе се за невъзпитано да се идва по-рано или да се закъснява за срещата, но на Глигана не му пукаше.

На Шмит му прилоша, когато неговите коли излязоха на ярко осветения от фаровете плац. Той очакваше, че стрелбата ще започне всеки момент, но Глигана изчакваше. Шмит разбра, защо той протака. Въпреки всичките си загуби, групировката на Глигана все още беше достатъчно силна, за да сломи един по-слаб противник. Явно смяташе, че Шмит е такъв. Освен това на Глигана му се щеше за пореден път да се самодокаже и да си вдъхне смелост. А къде другаде би могъл да го стори, ако не на тази среща?

Колите на Шмит се строиха в редица със запалени фарове. Хората излязоха от автомобилите и се скриха зад тях. Неутралното пространство между противоборстващите страни беше ярко осветено като циркова арена. Глигана пръв излезе на светлината. Шмит тръгна насреща му. Те спряха на крачка един от друг. Мутрите от двете страни замряха напрегнато, бояха се да не пропуснат сигнала за битката. Никой от присъстващите не се съмняваше, че битката ще има.

На свечеряване направо се застуди. Глигана излезе от колата в дългото си черно палто, закопчано догоре по американската гангстерска мода. Беше вдигнал и яката си, а ръцете му бяха мушнати в джобовете. Шмит не се съмняваше, че там Глигана е скрил по един пистолет и като бос от престъпния свят няма да пропусне да се възползва от тях. Но също така бе сигурен, че няма да го направи.

Глигана започна нагло, тъй като явно се чувстваше господар на положението. Хората му бяха повече, освен това бе успял да заеме по-изгодна позиция.

— Е, какво, браточка, ще обсъдим ли положението, както трябва, по правилата? — попита той с тон, който предполагаше положителен отговор.

Шмит измери опонента си от главата до петите с презрителен поглед.

— Мери си приказките, Глигане. Какъв браточка съм ти аз и кога си живял ти по правилата? Интересно по какви правила ме нападна? Изби доста от хората ми и ми нанесе сериозни загуби.

В дългото си палто Глигана се чувстваше като с вързани ръце и крака, беше му неудобно да стои с ръце в джобовете. Дръжките на пистолетите бяха мокри и хлъзгави от потта. Вече не смяташе, че е възможно да ги извади, а пък не можеше и да стреля през джобовете, тъй като палтото му беше малко тясно. Освен това се боеше, че Шмит ще му скрои някакъв номер. Все пак се страхуваше от него.

— Това не е твое имущество. То е на Белов — избоботи той намусено.

Шмит се престори на изненадан и разпери ръце. За разлика от противника си, той се чувстваше свободно и уверено.

— А ти какво си решил, да го пазиш, докато той се върне, така ли? Или искаш да станеш опекун на наследниците му? Знаеш ли какво, вдигай си чукалата, иначе току-виж взели, че те пречукали.

Глигана се наежи. Най-сетне разбра, че не е в състояние да вдигне пистолетите в джобовете си на необходимата височина. А вече бе късно да разкопчае палтото.

— Това не са хубави приказки! — възкликна разпалено той.

Шмит обаче сметна официалната част на срещата за приключена. Той замахна и заби железния си десен юмрук в челюстта на Глигана, който се търкулна по гръб и заквича като прасе, а повечето от хората му възприеха това като сигнал за атака. От другата страна затрещяха откоси на автомати.

Но Шмит беше подготвен. Според неговите сметки, ярката светлина от двете страни трябваше да попречи на противниците да се целят точно. Освен това, преди да тръгне за срещата, той предвидливо си бе сложил тежката бронежилетка.

Но макар че се опита с претъркаляне напред и встрани да избегне огъня, първо един, а почти в същия миг и втори куршум го притиснаха до земята. Въпреки това Шмит успя да сграбчи за ръкава Глигана, който се опитваше да изпълзи по корем към позициите на своите. Той напълно бе забравил за пистолетите си.

Шмит удари с отворена ръка боса от престъпния свят по дебелия врат, и то така, че онзи заби лице в калта. Но Глигана мълчешком се изправи на колене и с неподозирана скорост и движения на маймуна се отправи към своите позиции.

В момента обаче на Шмит не му беше до него. Той се претърколи под колелата на един от джиповете си. Мутрите му отговаряха на огъня на противника дружно и усърдно и успяха да загасят фаровете на автомобилите на Глигана. Почти едновременно с това угаснаха и фаровете на колите на Шмит. В тъмнината летяха огнени пчели, носеха се мръсните псувни на стрелците и виковете на ранените.

В този момент Дмитрий чу, че мобилният му телефон звъни. Той го долепи до ухото си. Заради шума от битката се чуваше лошо, но позна гласа на Коля:

— Какво става, започна ли се? Да откриваме ли огън? — изкрещя развълнувано той.

Шмит внимателно огледа околността зад колелата. Като че ли все още не всички сили на Глигана се бяха включили в престрелката. Едва ли босът от престъпния свят се бе досетил да си остави резерв, но предпазливостта никога не беше излишна.

— Почакай малко, нека навлязат по-навътре. Ей сега ще се свържа с Толя и ще разбера къде е неговата група.

Мобилният телефон на Толя не отговаряше. Шмит повтори обаждането, после го направи още веднъж. Най-сетне му отговори непознат глас.

— Слушам!

— Толя, ти ли си? — попита Шмит.

— Ало, кой се обажда? — разнесе се настойчив глас в слушалката.

Шмит се ядоса.

— Дай ми Толя, говедо такова! — изрева той.

— С вас не разговаря говедо, а полковник Тучков, началникът на отдела за борба с организираната престъпност. А сега кажете кой сте вие, иначе ще си помисля, че и аз разговарям с говедо…

В отговор Шмит само изпсува и прекъсна връзката. Веднага след това отново се обади на Коля.

— Ало, Коля, имаме проблеми. Мисля, че ченгетата са гепили Толя. Изтрепи ги!

В същия момент от хълма, който се издигаше зад позициите, заети от Глигана, се разнесоха продължителни откоси от автомати. Бандитите първо се смутиха, сетне изпаднаха в паника.

— Тревога! Обградени сме! Ще ни избият! — чу се от различни страни.

Огънят от позициите на Глигана секна. Първо една, а след това и останалите коли на бандата на Глигана дадоха заден ход и се насочиха към пътя.

Ако в този момент Толя и групата му ги бяха ударили в тил, щяха да им направят сандвич както на немците край Сталинград. Малко хора щяха да се спасят и с Глигана най-вероятно щеше да е свършено. Но това не се случи. Засипани с олово откъм хълма, хората на Глигана наскачаха в колите си и стремително напуснаха бойното поле.

Всъщност не всички направиха това. Две от колите се оказаха толкова повредени, че не бяха в състояние да помръднат от мястото си. Едната от тях беше син нисан. Шмит съсредоточено го изгледа, но нищо не каза.

Беше бесен. Не успя да унищожи Глигана. Макар че две обстоятелства го караха да изпитва задоволство. Първо, беше удържал решителна победа над Глигана, и второ, беше се отървал без загуби от своя страна. Никой от хората му не бе загинал, имаше само двама леко ранени…

 

 

Наложи се да постигнат временно примирие с Глигана. Той призна, че не е бил прав и за компенсация даде половината от контролираните от него обекти. Щом видяха слабостта на Глигана, старите му врагове веднага го нападнаха и окончателно го разориха. Оттук нататък Глигана премина в категорията на дребните бандити и на теория нямаше защо да се съобразяват с него. Но последвалите събития показаха, че на практика това изобщо не е така.

Разговорът между Шмит и Толя беше труден. Милицията спряла групата му на междуселския път. Ченгетата действали професионално. Препречили бяха шосето с бодлива тел и блокирали всички коли едновременно. Преди Толя да прецени опасността на ситуацията, в лицето му вече се целил автомат на специалните полицейски части. Оперативните работници действаха така само ако разполагат с точна информация. За да отърве Толя и хората му, Шмит отново бе принуден да се обърне за помощ към Веденски. Привечер на следващия ден всички бяха на свобода. Оръжието и колите им бяха конфискувани в полза на „фонда за подпомагане на служителите на правозащитните органи“.

На Шмит не му харесваше, че напоследък Толя се държи прекалено самостоятелно. Без съгласието на Шмит беше взел в Бригадата нови хора. А сега призна, че сред тях има и доносник. Единствено това обясняваше случилото се.

— Пропускът си е мой — Толя наведе виновно рижата си глава. — Дори да ме убиеш, ще ми е малко. Събирах хора, бързах и не проверих всички, както трябва. Исках да стане, колкото се може по-добре, а се получи както винаги.

— Кой ви предаде? — попита Шмит.

— Младок някакъв, от фелдфебелите. Чвор. Нерез. Голям мръсник!

— Доведи го тук — нареди Шмит.

Но Толя само почеса рижото си теме.

— Няма как, шефе. Очистих го този идиот. Мога да ти покажа гроба му. Око за око.

Шмит хем се ядоса, хем се изненада. Това изобщо не бе характерно за Толя, който седем пъти мереше, преди да отреже. И дълго мислеше, преди да извърши нещо. Защо ли се беше разбързал така? Сигурно се бе поддал на емоциите си.

— Не биваше да избързваш. Трябваше да го доведеш при мен и аз да го разпитам.

Толя направи обидена физиономия.

— Аз го разпитах, сетне го гръмнах в тила. Смятах, че, след като сам съм забъркал тази каша, сам трябва да си я сърбам. Пък и той не беше чак такава клечка, че да си губиш времето с него. Дребна риба. Мина и замина.

Но Шмит не смяташе така и се оказа прав. Буквално на другия ден след като бе сключил мир с Глигана, до мерцедеса му избухна взрив. Паркираната до него кола излетя във въздуха. Шофьорът загина, а Шмит беше леко ранен в главата. Спаси го само това, че в бързината шофьорът не паркира по нормалния начин — напред, а на заден ход, за да излезе по-бързо след това. Така изгуби живота си, но спаси Дмитрий.

Пострадалият пристигна при Олга, бинтован като мумия. Щом го видя, тя изпадна в ужас. Сграбчи го за ръката, помъкна го към хола и го настани във фотьойла. След това започна нервно да обикаля стаята.

— О, боже мой! Добре, че Ваня заспа и не те видя такъв. Защо тук никой не може да си върши работата спокойно?!

Шмит се учуди: е, как така защо? Когато имаше какво да се дели, винаги ставаха покушения.

— Но те могат по същия начин да взривят мен и Ваня! — възмути се Олга.

— Е, едва ли ще го направят… Ти си законна наследница на Саша — обясни й. — Първо трябва да убият мен, после ще опитат да се разберат с теб с добро. И едва тогава ако не успеят, ще те очистят. Не и преди това.

Олга се хвана за главата.

— Ама какво правя аз?! Дрънкам глупости! А ти си ранен. С какво да ти помогна? Да те превържа ли? Бинтовете не са ли много стегнати, не те ли боли?

Шмит се разсмя, стана и се приближи до нея.

— Докторите вече се погрижиха за мен, дори искаха да ме оставят в болницата. Но това не е достатъчен повод за лежане. Все пак не пречи да помислим какво би могла да направиш за мен. Можеш да ми посвириш на цигулка, а?

— Някой друг път. Сега не съм готова да го направя. — Олга въздъхна. Колко отдавна не бе докосвала цигулката! Направо се срамуваше от себе си.

Стояха близо, много близо, недопустимо близо един до друг. Шмит се наведе към нея, прегърна я и я придърпа към себе си. Тя не се съпротивляваше. Вдигна я с лекота и въпреки раненото си рамо я отнесе на дивана. Седна до нея. И те останаха да лежат така в тъмнината, без да се движат и да си говорят каквото и да е. Най-сетне Шмит се реши. Ръката му посегна към халата на Олга. С леко дръпване той развърза колана й. Но веднага усети как върху ръката му легна нейната суха и гореща длан.

— Извинявай. Но в момента наистина не съм готова.

Шмит отдръпна ръката си.

— Разбирам. И аз не съм в най-добрата си форма. Какво пък, нощта е дадена на човека, за да спи.

— Ще ти оправя леглото в кабинета.

Олга стана и излезе от стаята…

 

 

На сутринта в кабинета, където спеше Шмит, надникна Ваня. Видя човек, завит с одеяло, разхвърлени мъжки дрехи наоколо и най-важното — кобур за рамо с пистолет в него, който висеше на един стол.

Той изскочи с радостен вик в коридора и връхлетя в спалнята на Олга.

— Ура! Татко се върна!

Олга беше спала лошо и цяла нощ бе сънувала кошмари. Тя отвори очи и усети, че главата й направо се пръска от болка.

— Не, това е Дмитрий Андреевич. Не вдигай шум и не подскачай. Той е ранен и има нужда от спокойствие и почивка — каза тя и с мъка се изправи, за да седне.

Ваня веднага притихна, обърна се и излезе от стаята като мъничко старче, влачейки крака. Напоследък Олга бе започнала да забелязва промени в характера и настроението на сина си. Той продължаваше да чака с нетърпение завръщането на баща си. На видно място в детската стая висеше предизборния плакат с портрета на Александър Белов. Но тя виждаше, че Ваня все повече и повече се привързва към Дмитрий (някак неусетно бе започнала да го нарича наум Митя).

Олга се стараеше да не се замисля дали това е правилно или не. Също така се стараеше да не мисли за съдбата на Саша. Ако беше жив и не искаше да се появи или, казано по-просто, ако беше изоставил нея и сина си, това си беше негова работа. Сам бе избрал пътя си. Тя не разбираше къде и защо е изчезнал толкова внезапно, но вътрешното й чувство й подсказваше, че един ден ще се появи също така внезапно…