Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бригадата (9)
Оригинално заглавие
Жизнь после смерти, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2010 г.)

Издание:

Александър Белов. Живот след смъртта

Руска, първо издание

 

Редактор: Димитър Риков

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2004 г.

ISBN: Не е посочен.

История

  1. — Добавяне

47.

Вече трети час Александър чакаше Шмит да се появи на паркинга, който се намираше на триста метра от неговия блок. През бинокъла си видя как от входа му изскочи Ваня, повлякъл шейна, и стремглаво хукна към ъгъла. Гувернантката излезе след него и безпомощно се спря на вратата — не знаеше накъде да тръгне, защото дворът беше пуст…

Белов потърси Ваня с бинокъла. Синът му дотича при две момченца и заедно с тях тръгна към високия хълм, който се издигаше близо до шосето. Там започнаха да се пързалят с шейната по стръмния склон по двама, че дори и по трима наведнъж.

Белов едва не се разплака, докато гледаше радостното лице на сина си, който се заливаше от щастлив смях. Дори забрави защо е дошъл тук. Но след като се овладя, насочи бинокъла си към входа на блока. Тъкмо навреме, защото точно в този момент Дмитрий влизаше в сребристото си беемве.

Белов се стегна като преди сбиване. Искаше да пресрещне Шмит, когато излиза от паркинга пред блока, но закъсня. Все пак беемвето беше много бърза кола. Докато даваше газ и потегляше, Белов разбра, че няма да успее. Шмит се отдалечи твърде много. А да се състезава с тристате конски сили на флагмана на германската автомобилна промишленост щеше да е и наивно, и смешно.

Но в този момент сребристата кола, която вече бе набрала скорост, изведнъж рязко забави хода си. Белов се сдоби с шанс и се понесе напред. В същия миг се досети за причината на това забавяне, потръпна и наби спирачки.

Със свистене и смях по хълма се спуснаха три момченца върху шейна, която вдигаше бяла пелена с плъзгачите си. Летяха точно към колелата на колите, които се движеха по шосето. В същия момент иззад завоя се показа огромен самосвал. Шофьорът му нямаше как да забележи шейната с трите юначета на нея, но след секунди пътищата им неминуемо щяха да се пресекат.

„Ваня!“ — изтръпна Белов.

Дали Шмит виждаше това? Нямаше как да не го вижда! Дмитрий даде газ и се понесе напред, за да пресече пътя на самосвала. Шофьорът на големия автомобил го забеляза, завъртя рязко волана наляво и огромното ремарке смачка сребристата играчка, сякаш бе направена от алуминиево фолио.

Белов качи колата на тротоара, изскочи навън и с бърза крачка се отправи към мястото на катастрофата. Видя, как оцелелите по чудо момченца зарязаха шейната и хукнаха да бягат… И как гувернантката, която най-сетне бе успяла да ги открие, хваща изплашения Ваня за яката и го отвежда встрани от хълма…

На практика Шмит нямаше никакви шансове да оцелее. Но му провървя, защото системата за безопасност се задейства. Дори успя да се измъкне без помощ от сплесканото като пита беемве. В същия момент дясната врата на кабината на самосвала се отвори и от нея със стонове и псувни излезе окървавеният шофьор.

Щом видя, че и двамата са живи, Саша се върна в ладата и по мобилния си телефон се обади на „Бърза помощ“ и в милицията.

Близостта на правителственото шосе си каза думата. Милицията и „Бърза помощ“ се появиха моментално, сякаш бяха чакали зад ъгъла. След тях пристигна влекач и кола на „Пътна помощ“. Откараха шофьора на товарния автомобил в болницата със счупен крак. Шмит отказа да бъде хоспитализиран.

Докато влекачът разделяше колите, които се бяха слепили, а инспекторът пишеше протоколите и оформяше документите, Белов търпеливо чакаше, седнал в ладата си. Най-сетне всички се разотидоха. Край смачканите коли остана само Дмитрий. Той мушна ръце в джобовете на якето, вдигна яката си и с несигурна крачка тръгна по улицата. Беше очевидно, че още не е дошъл на себе си.

Белов се движеше със същата скорост на петдесетина метра подире му и тънеше в догадки. Накъде ли бе тръгнал? Може би просто му се искаше да се скрие някъде от всички? За Саша това щеше да е много добре.

Шмит се приближи до пейката в затрупаната с чист сняг градинка и седна в засипалия я сняг, без да се навежда, като че ли беше витринен манекен. И дори не забеляза, че близо до него спря кола, а от нея излезе човек…

Дмитрий извади цигара, сложи я в устата си и опита да я запали. Но не успя, защото ръцете му трепереха и не го слушаха. Запалката падна в снега, но той нямаше сили и желание да я вдигне…

Саша дотича до пейката, извади пистолета от джоба на якето си и го насочи към лицето на Шмит. Бившият охранител вдигна глава и погледна като омагьосан в черното дуло.

Саша бавно натисна спусъка. Чу се тихо изщракване. От затвора на пистолета изскочи едно огнено езиче и прелетя покрай самия край на цигарата на Шмит.

Той премести учудения си поглед към лицето на Белов и в течение на няколко секунди двамата се гледаха един друг в очите. Накрая Шмит вдиша дълбоко дима и се закашля. А когато успя да възстанови дишането си, Саша вече беше в колата си…

 

 

Дмитрий изпрати с поглед отдалечаващата се лада, усмихна се кисело, метна с пръсти цигарата в кошчето за боклук и тръгна в обратната посока. През този ден на два пъти го бе споходил шансът да умре, но Шмит не се възползва от него нито веднъж…