Александър Белов
Живот след смъртта (23)

22.

Белов се събуди рано, навън едва бе започнало да се съмва. Отначало не разбра какво го е разбудило. Оказа се, че са риданията на Лена, които тя едва сдържаше. Той се взря в мрака и я видя да седи в леглото със свити крака, обгърнала коленете си с ръце и притиснала лице в тях. Саша стана от леглото и се приближи до нея. След онази тяхна кратка близост, сякаш черна котка им пресече пътя един към друг. При това инициатор на отчуждението беше Лена. Тя упорито се правеше, че през онази нощ между тях не се е случило нищо. На Александър му оставаше само да гадае каква е причината за тази рязка и непровокирана от нищо промяна в нея.

Леко докосна рамото й. Лена подскочи, сякаш я бяха ударили, и обърна към него разплаканото си лице. Този път не се опита да скрие обезобразената си от белега буза, както правеше обикновено.

— Какво има? Какво още искаш от мен?! — разкрещя се тя и вдигна пълните си с омраза очи към него. — Да, аз съм боклук! Продажна, развратна твар! Да, аз съсипах живота ти! А заедно с него, съсипах и своя живот! Но нямам нужда от твоето съжаление, запомни това. Нямам нужда от теб! Ако си оздравял, можеш веднага да се измиташ оттук и да вървиш където ти видят очите. Не те задържам! — Тя закри лицето си с длани и отново се разрида.

Белов се слиса, тъй като по-скоро той беше човекът, който би могъл да има претенции към Лена. Но Саша искаше само човешко отношение към себе си. Откъде се бе взела тази омраза у нея? Може би не беше прав и не биваше да се връща към близките си отношения с нея? Само че това бе станало от само себе си, спонтанно и непредвидено. Някой много сполучливо беше казал: „Не ровете старите гробове, в тях се крие опасност от нова беда!“ Но каква беше вината му? Заля го вълна от обида.

— Ти не си боклук и не си твар, ти си просто глупачка! — ядоса се той и излезе от бараката, след което старателно затвори вратата подире си.

За да се поуспокои малко, се отправи по познатия му път към върха на хълма, обрасъл с орехови храсти. Качи се на камарата плочки и се замисли. Състоянието на Лена го тревожеше не на шега. Трябваше спешно да вземе някакви мерки, но какви? Не беше психолог, а тук като че ли имаше нужда от помощта на професионалист. Самата Лена не желаеше да помогне нито на него, нито на себе си и не правеше опити за контакти. Пълна безизходица.

За да се разсее от безплодните размисли, Белов реши да ангажира ума си с нещо друго. Той въздъхна и огледа селището, което се простираше долу между сметището и строежа. Трябваше да отдаде дължимото на покойния Пчела. Той бе замислил и започнал това начинание с размах. Виждаше се дори сега, въпреки че строежът бе изоставен, а оборудването — разграбено.

Най-сетне Белов си спомни тази история. Проектът за строителството на нефтопреработвателния завод обещаваше добри приходи и не беше осъществен заради алчността на местните чиновници, които поискаха огромни рушвети. На хората на Асланбек дори им се наложи да отвлекат жената на един от най-упоритите бюрократи. Той веднага се съгласи с предложените условия, а останалите последваха примера му.

Започнаха строителството с ударни темпове, без да дочакат официалното разрешение, тъй като вече никой не се съмняваше, че ще го получат. Закараха на строежа материали и техника и монтираха огромен брой фургони за нелегално пребиваващите тук строители. Но в този момент федералните власти в цялата страна започнаха негласна, но жестока битка за изтласкването на чеченския капитал. В същото време се наложи чеченските бунтовници спешно да се върнат в родината си.

След смъртта на Пчелата, Фил и Космос Саша престана да се интересува от империята си и от собствените си безбройни проекти. Местните чиновници се възползваха от удобния момент, хванаха строителите на нефтения гигант за гушата, наложи се да закрият обекта и строежът беше спрян. Естествено, най-големи загуби понесоха германците…

Фьодор разказа на Саша какво се е случило след това. Пазачите, които били оставени да консервират обекта, избягали след една седмица, защото близостта на бунището, заселено с клошари, правело работата им опасна за живота. И както става в такива случаи, всичко останало в ръцете на мародерите.

Те докопали богата плячка. Само бекярските фургони били толкова много, че стигали и оставали за всички клошари в Москва и Московска област. Същински рай за бездомниците. Клошарски комунизъм с окончателно решаване на жилищния въпрос.

Бившите строители — украинци и молдовци, се настанили в част от бараките, тъй като просто нямали къде да се дянат. Направили нещо като групировка, която оглавил техния бригадир — молдовецът Михай Лупу, по прякор Румънеца. Известно време бившите работници се сдобивали с пари за прехрана като разграбвали и разпродавали неизразходваните материали. Някои пък и тръгнали да строят вили.

Били страхотни времена. В отговор на всяка молба на клиента да му поправят банята, да му ремонтират камината или да му оправят водопровода пролетариатът отиграно избоботвал: „Дай хиляда гущера!“ И ги получавал! Да не говорим за строеж на вила или на въпросната баня! След като приключел със строежа, всеки гастарбайтер искал да бъде засипан с листопад от долари. С тези пари можел да се върне в родната си Жмеринка или Флореща като Рокфелер. Но след хиперинфлацията всички нелегални труженици отново се събрали на бунището. Лесните времена свършили.

Групировката на Михай Лупу била добре организирана и много единна, тъй като всичките й членове били чуждоземци за местните. А, както е известно, външната заплаха обединява. Нелегално пребиваващите успели да изместят бившите обитатели на сметището и сами започнали да се занимават с боклукчийски бизнес. Сметището давало средства не само за препитание. Отначало аборигените и пришълците започнали по навик да делят къщурките и плячката, но много скоро разбрали, че всъщност нямат какво да делят. Имало за всички. Така разнородното население на сметището и строежа заживяло спокоен и мирен живот.

Замисленият Белов не чу веднага неравните стъпки на Витя. Накуцвайки, той се изкачваше по хълма от страната на селището. Беше сам.

— Къде си посял Федя? — попита Белов младежа.

Той седна до него на плочките, измъкна от джоба на китела си „Беломор“ и предложи папироса на Белов. Бавно запушиха. Затова Витя не му отговори веднага.

— Отиде със Степанич да разнесе колбаси по обектите. Вчера изхвърлиха цял фургон със салам и сега той ще го върне там, откъдето са го взели. При Степанич има строг ред и никакво пресортиране. А ти защо си такъв мрачен? — присви очи Витя. — Настроение ли нямаш?

Белов кимна. Но не се впусна да му обяснява за Лена и техните отношения, а прехвърли разговора на друга тема.

— Нямам настроение. Чувал ли си за хиперинфлацията?

Витя се озъби в усмивка до ушите.

— Ха! Изобщо не ми пука от твоята хиперинфлация. Тя не ме засяга по никакъв начин. Нямам спестявания в рубли, а в долари — още по-малко.

Белов само поклати глава. Беше напълно безсмислено да разговаря на тази тема с новите си приятели. Те живееха като пеперуди еднодневки, без да се замислят какво ще стане утре и дали изобщо слънцето отново ще изгрее. Също като детското стихотворение:

Божията птичка няма

нито грижи, нито мъки,

тя гнездо си свива само,

там за да замлъкне.

И най-вероятно тъкмо заради този свой безгрижен нрав те се бяха озовали на бунището на живота. Може би човек трябваше да живее точно така? Да не си създава излишни проблеми, а още по-малко — да позволява да му натрапват чужди? Работата беше там, че сега като че ли случаят беше точно такъв! Затова Белов се захвана да набива в главата на Витя елементарни неща:

— Виждаш ли тези основи и инфраструктурата? Можеш ли поне да си представиш какви мангизи са вложени в този строеж? А можеш ли да пресметнеш печалбата? Та това е нефтопреработвателен завод, не пивоварна. Мислиш ли, че ще забравят за нас? Дръжки ще забравят! Тъй че, ако не днес, то утре очаквай гости.

Витя озадачено почеса върха на носа си. На него и през ум не му бе минавало, че на техния „достоен и обезпечен живот“ може да настъпи край. Но по силата на някаква своя вродена особеност Белов внушаваше на събеседника си доверие към себе си и към думите си. Така стана и този път. Витя веднага му повярва.

— И какво, никакви варианти ли нямаме? — тихо попита той.

Белов поклати глава и рече с гласа на Елцин:

— Както казват в Кремъл: „Друга алтернатива няма.“

Витя се замисли. Военният му опит и склонността към силови решения му подсказваше най-простия и ефективен метод за решаването на този проблем. За да не дойде Мохамед при планината, тя трябва да бъде премахната… Това е то!

— Дали пък да не взривим всичко? — предложи разпалено той и изстреля по посока на строежа неугасената си папироса. Тя прелетя по дъгообразна траектория като малка балистична ракета и падна на около пет метра от тях.

В отговор на предложението Белов се усмихна. Стори му се твърде елементарно и радикално. Но много съблазнително.

— Да го взривим ли? — уточни той. — Че защо не, има ли с какво?

Витя скокна и посочи към хоризонта с широк жест: вече се съмваше, над тях като армада месери се носеше облак врани.

— Ама и ти си един! Сергей, още ли не разбираш къде си попаднал? Това е сметище! Тук е пълно с всякакви благини, а пък експлозивите от най-различен вид са повече от всичко останало. И изобщо не знаем какво да ги правим. Палим печките с керосин, понеже гори много хубаво. Ама не ни стиска да го продаваме. Двама от нашите се опитаха да пласират десетина литра. Единият го уби купувачът, а другия го спипаха ченгетата.

„Може пък Витя да е прав — помисли си Белов. — Защо да не спретнат тук една Хирошима и Нагасаки и толкова!“

Той си представи на мястото на строежа изкоп като лунен кратер.

— Виж какво, това е страхотно, но сам разбираш, че е нереално. Тук ще са нужни вагони с експлозиви или атомна бомба. А как стои въпросът с пистолетите? Намират ли се наоколо?

— Колкото до атомната бомба, не съм сигурен, че няма… Ако потърсим, може и водородна да намерим — обясни Витя, след като улови изненадания поглед на Белов. — Това беше шегичка! Положението с пистолетите е по-различно. Някой някого утрепе, а сетне хвърли пистолета в контейнера за смет. Оттам той отива в боклукчийския камион и накрая пристига при нас. Но се случва рядко. А бе, аз имам един наган с четири куршума. Но той е само за краен случай. Иначе, за разни житейски неща си има хладно оръжие. Ножове, тояги. Лично аз предпочитам брадвата, като Разколников… Ела, ще ти покажа нещо.

Те вървяха близо половин час по посока на сметището. Най-сетне Витя спря до един отвор в земята, който приличаше на дупка. Оказа се, че е изоставена землянка.

— Преди клошарите се скатаваха тук, докато строителите не изоставиха фургоните си — обясни Витя. — Влез вътре.

Землянката се оказа тъмна, но доста широка. Вътре вонеше непоносимо на нещо лютиво и неприятно. Подът беше пръстен, а за да не се рони пръстта от стените, те бяха покрити с парчета шперплат. В най-отдалечения край имаше печка, струпана от парчета счупени тухли. Белия се спъна в нещо. Вгледа се и видя, че е мина.

— А стига бе!

— Не се бой — успокои го Витя, — вече е обезвредена. Това е моята лаборатория — добави с гордост той. — Тук правя експлозиви.

Белов се огледа, за да види дали наоколо няма готови продукти. Витя се досети какво търси.

— Ей там, в ямата ги крия — обяви той и направи неопределен жест с ръка. — Да не мислиш, че съм смахнат, да ги държа тук? И ние все нещо вдяваме. Хайде, да вървим, да излезем навън, тук не бива да се стои дълго.

След като се озова на чист въздух, Белов на няколко пъти вдишва и издишва дълбоко.

— И много ли експлозиви си направил? — попита той.

— Ами, има десет-петнайсет килограма — отвърна Витя. — Не зная колко са точно, не съм ги теглил. Може да потрябват, нали?

— Може, и то много скоро — обнадежди го Белов.