Александър Белов
Живот след смъртта (29)

28.

Виктор Петрович Зорин повече не покани Глигана в японския ресторант. Всъщност, след събитията на Покровската кариера престана да го кани където и да е. Разговорът се състоя в мерцедеса на Зорин. Говореше предимно Глигана, а в гласа му звучеше обида.

— Виктор Петрович, ти направо взе и си избърса задника с мен. Докато бях силен, се съобразяваше с мен. А сега какво стана?

Зорин не преставаше да се учудва на наивността на бившия престъпен бос. Глигана се оплакваше като малко дете! Цял живот се бе сдобивал с врагове в престъпната джунгла, а ето че се надяваше на безкористната любов на околните.

— Ама защо се държиш като момченце? Все едно и също повтаряш. Би трябвало сам да разбираш за какво става дума. Да, преди месец ти беше на едно стъпало, но сега си на друго. И то много по-ниско. Живеем в пазарни времена, приспособявай се. Най-искрено ти съчувствам, но не мога да се занимавам с благотворителност. Утре по същия начин могат да си избършат задника и с мен.

Глигана продължаваше да си каканиже своето. Жалваше се, че няма пари, с които да стъпи на краката си, за да смачка своите противници. Но сам виждаше, че думите му не вълнуват неговия събеседник. Какъв смисъл имаше Зорин да изправя на крака сринатия Глиган, след като му беше по-лесно да купи една вече готова и силна престъпна групировка? Която да използва като презерватив и един ден също да зареже…

Глигана въздъхна разочаровано. Тъкмо се накани да излезе от колата, когато Зорин най-ненадейно го възпря.

— Чакай малко, ще опитам да направя нещо за теб… Ще ти помогна, ако ми намериш Белов жив или мъртъв. По-добре мъртъв. Нали ми обеща да го сториш. Да не си забравил? Ако намериш Белов, ще се намерят и пари за теб. Действай!

Мерцедесът отпраши, а Глигана дълго гледа след него и мърмори проклятия наум.

Най-сетне той се обърна и закрачи по тротоара.

— Значи Белия ти е притрябвал, а? — процеди през зъби Глигана. — Добре тогава, ще ти го намеря тоя Белия. Но така, че дълго ще ме помниш, кретен такъв!

Глигана не разчиташе на помощниците си, защото бяха яки, но тъпи момчета, затова се зае сам с издирването. Все пак разполагаше с още малко пари, както и с част от авторитета си. Това му помогна и след три дни му съобщиха, че някакъв журналист издирва Белов. Глигана почти не се съмняваше, че този човек също работи по поръчка на Зорин.

Журналистът Юра Невзглядов се появи в бара на хотел „Колосок“ около пет часа следобед. Заведението беше треторазредно и по нищо не приличаше на гостоприемните вертепчета, в които бе свикнал да търка столовете. Напитките — от водка менте и фалшив коняк до текила подмосковско производство, вдъхваха ужас дори на заклетите пияници.

Юри се приближи до бара и си поръча най-безопасното за здравето питие — бира. И уж между другото попита уморения от живота си барман, който приличаше на стария Вертински:

— Слушай, случайно да си виждал каскадьора Слава?

Барманът се направи, че не го чува. Юра сложи на плота банкнота от средна величина и се представи официално с името и фамилията си като журналист от телевизионните новини. Обясни, че търси Слава, за да направи интервю с него.

— Въртеше се някъде наоколо, но сега изчезна — каза барманът, вече поомекнал, след като прибра парите. — Сигурно пак чука Лилка в служебната стая.

Юра му благодари с кимване и се отправи с бутилка в ръка към служебния вход. Попадна в дълъг коридор с висок таван, тъй като хотелът беше строен още по сталинско време. Вляво и вдясно имаше множество врати. И всичките бяха затворени. Нямаше кого да попита коя е служебната стая.

Но точно в този момент покрай него премина една силно гримирана проститутка, издокарана в евтин тоалет. Тя се появи толкова неочаквано, сякаш се материализира от стената. Преди това дори не се чу хлопването на врата. Гримът й беше поразмазан. Вероятно това беше въпросната Лилка? Тактико-техническите данни на дамата съвпаднаха с образа, който опитния журналист бе създал във въображението си — дългокрака блондинка, с малко похабен вид и огромни гърди на кърмачка. И, разбира се, с къса пола, стегнала едрите й бедра. Дамата оправи тънката презрамка върху пълното си рамо и тихо измърмори:

— Малоумник, скъса ми чорапогащника… — и невъзмутимо мина край журналиста, сякаш искаше да му каже: да не си помислиш нещо, аз не съм такава, просто си чакам трамвая тук…

Юра се досети, че тя има предвид точно онзи, когото той търси, и спря до най-близката врата. Беше открехната. Журналистът влезе вътре и я затвори след себе си, а езичето на бравата тихо изщрака. Седналият в средата на разхвърлената стаичка младеж с разкопчани дънки реагира с известно закъснение на звука и вдигна към него мътния си пиянски поглед.

— Какво искаш? Почакай малко, тръгвам вече…

— Здрасти, Слава — каза с престорена радост Невзглядов и му протегна наченатата си бутилка бира. — Откога не съм те виждал!

Пияният отпи от бутилката и погледна към журналиста малко по-благосклонно.

— Да не би да сме пили на брудершафт? — попита той с цялата учтивост, на която беше способен.

Невзглядов не се смути. Той щеше да е лош журналист, ако не умееше да установява контакт с всеки събеседник.

— Казва се „пили брудершафт“, а не „пили на брудершафт“ — поправи той младежа. — Забрави ли как на рождения ден на моделиера Дудашкин с теб оповръщахме предното му стълбище, а той се подхлъзна и се слезе до долу по гръб. Такова нещо не се забравя!

Пияният дълго гледа в пространството пред себе си, напрягаше се да си спомни нещо. Прегледът на информацията в паметта му се удаваше изключително трудно. Най-сетне две клетки в прогизналия му с алкохол мозък направиха контакт и светла усмивка озари лицето му.

— Значи ти си бил онзи тиквеник? Страхотно! Искаш ли да пийнеш нещо? Сядай, ще ударим по едно. Сега ще свирна на Лилка да донесе някакво нормално пиене, а не от гаражното производство… Само че малко съм я позакъсал.

Журналистът измъкна тънък портфейл и за по-убедително го размаха под носа на клиента си.

— Не се притеснявай, аз имам пари.

Всъщност самият Невзглядов бе този, който се притесняваше. Никак не обичаше да харчи собствените си пари и предпочиташе авантата. Но понякога се налагаше.

Той отброи няколко банкноти на каскадьора, който веднага изчезна зад вратата. И се забави доста дълго. Невзглядов вече започна да се тревожи дали не го е забърсал някой друг негов приятел с пари, когато пияният се появи на вратата с тържествуващ вид. В ръцете си носеше бутилка водка и пакет лешници.

— Това е за мезе. Че какво пък, нали сме хора? — измърмори той, докато наливаше водката в чашите за вино, останали от почерпката му с проститутката.

Изпиха първата чаша. Водката беше с отвратително качество. Тя заседна като буца в гърлото, но Невзглядов с огромно усилие на волята успя да я прокара до стомаха си. За съжаление и този орган дълго не искаше да я приеме, но в крайна сметка тя успя да се понамести вътре.

— Търсих наоколо Саша Киншаков — подхвана журналистът, след като си пое дъх.

— За едни — Саша, за други — Александър Иванич — прекъсна го мрачно каскадьорът. — А за какъв дявол ти е?

— Просто така — проточи Невзглядов. — Исках да го интервюирам. А пък се оказа, че е в Щатите. И целият ви екип е с него. А ти защо си тук, не те ли взеха? — той незабележимо включи диктофона в джоба си и оправи микрофончето под ревера на сакото си.

В отговор Слава изля поток от ругатни. Впрочем, те бяха адресирани не толкова към колегите му от занаята, колкото към самия него.

Буквално седмица преди отпътуването за Холивуд един от членовете на каскадьорската група загинал по време на снимки от осветителен уред, който паднал отгоре му. Слава трябвало да го подсигурява и бил до него. Отървал се само с лека уплаха, ала не успял да стори нищо! Никой не го обвинил за смъртта на приятеля му. Освен един човек — самият той. Затова Саша напуснал групата и сега кротко се пропивал.

Невзглядов изслуша каскадьора, съчувствено поклати глава и се опита да го насочи към темата, която го интересуваше.

— Да, понякога съдбата поднася такива изненади. Ами те как се справят без теб там? Ти си такъв майстор. Спомням си как отпрати линкълна на Белов в реката. Тогава аз заснех всичко. Беше висш пилотаж! Жалко само, че никой никога няма да научи името на автора на този трик…

— Да. — Каскадьорът вдигна показалеца си към тавана и пусна една пиянска усмивка. — Полета на линкълна е класика. Това беше лебедовата ми песен.

Слава съзнаваше, че е започнал да се пропива, затова всичко, което можеше поне малко да поддържа самоуважението му, за него бе като балсам върху рана. И, забравил за всичко, той разказа историята на тази мистификация до най-малката й подробност. И говори дълго. Невзглядов дори започна да се безпокои, че касетата в диктофона му ще свърши. Разказът на каскадьора бе прекъснат от същата онази Лилка. Тя подаде през вратата симпатичната си муцунка с вече оправен грим и попита:

— Още ли си бъбрите? Скоро ли ще свършите?

Изведнъж Слава замлъкна насред думата си. Той изненадано погледна Невзглядов с напълно трезв поглед, сякаш току-що го бе забелязал.

— Кой си ти? И какво душиш наоколо? Я изчезвай…

Юра се промуши край блондинката, отдалечи се от вратата и провери качеството на записа: беше достатъчно ясен. Нямаше значение, че никой и никога не би могъл да използва това пиянско бърборене като доказателство, но поне на него всичко му стана ясно.

Нито Белов, нито семейството му са били във взривения линкълн, който падна от моста в реката. И не е имало никакво покушение, а само майсторски изпълнен трик. Значи Александър Белов е жив! А щом един човек е жив, беше единствено въпрос на техника да го откриеш. Оставаше му само да предаде записа на Андрей Литвиненко и да получи честно изработените си пари.

Когато излизаше от бара, Юра се сблъска с Глигана. Но и двамата не се познаваха по физиономия, така че спокойно се разминаха. Глигана се отправи към бара, защото беше научил, че някакъв печен журналист ще търси там каскадьора, а щастливият Юра бързаше към къщи да прослуша записа. Той дори не подозираше каква опасност го грози.