Александър Белов
Живот след смъртта (13)

12.

Навремето сградата на международното летище „Шереметиево — 2“, както отвътре, така и отвън, за Шмит бе шедьовър на модерната архитектура и оазис на съвременната култура сред мизерните покрайнини на Москва. Но всичко се опознава чрез сравнението. След като пообиколи Европа, Дмитрий промени мнението си. Сега затъмнената зала на летището и особено таванът му, украсен с нещо като отворени консервени кутии с голям диаметър, го дразнеше с примитивизма си.

Той много се вълнуваше и не намираше разумно обяснение на какво се дължи тази превъзбуденост. Нетърпеливо се разхождаше край стъклената стена на залата за пристигащи и очакваше излизането на пътниците от самолета от Ню Йорк.

Първоначално Шмит възнамеряваше да изпрати рижия Толя да посрещне Олга, но след като поразмисли малко, реши да отиде сам на летището. Естествено, в компанията на неразделната троица. Неочакваното обаждане на Олга беше истинска изненада за него. И той трябваше да признае, че тази изненада беше по-скоро приятна.

Но сега, в условията на цайтнот, се налагаше да вземе важно решение за това как да се отнася към Олга? Като към правоприемник на Белов или като чужд за организацията човек? Трябваше старателно, до най-малката подробност да обмисли поведението си. А това до голяма степен зависеше и от начина, по който тя щеше да се появи. Дали щеше да претендира за ролята на наследница на Белов и да го измести от бизнеса на Бригадата, или щеше да се задоволи с положението на кралицата вдовица?

Трябваше също така внимателно да дозира информацията, която да й съобщи. Докато се разхождаше из залата за пристигащи, Шмит отново и отново се връщаше към мисълта за създалата се ситуация. Разбира се, нямаше как да й каже най-важното. Не можеше да назове името на убиеца на мъжа й — на Александър Белов, по прякор Белия — макар то да не бе тайна за него. Той познаваше убиеца както самия себе си.

Защото Шмит беше човекът, който уби Белов. По-точно — организира неговото убийство. И това не бе негово спонтанно решение, тъй като причините да го вземе бяха много сериозни. Преди всичко, ситуацията след разправата с Каверин напълно излезе от контрол. Най-близкото обкръжение на Белов беше разцентровано, самият той бе изчезнал. А пък всички юлари и юзди на управлението на престъпната империя бяха свързани с него, тъй като Пчелата и Космос вече не бяха сред живите.

Хората останаха без ръководство в най-отговорния момент от съществуването на организацията. И те инстинктивно започнаха да търсят човек, който е способен да се нагърби с командването. Случи се така, че освен Шмит в ръководството не остана друг център на власт. Той видя и разбра, че браточките искат да му се подчиняват и го третират като приемник на Белов!

Шмит получи достъп до тайната информация и полека-лека започна да се ориентира в сложната и преплетена собственост на Бригадата.

Но най-важното бе, че начинът, който Белия използва, за да унищожи Каверин, издаваше колко е зле Саша с нервите, а може би дори и с главата си. Това, което извърши, много приличаше на Холокост или на масово жертвоприношение. Казват, че враговете започват да си приличат. Трябваше да признае, че Саша си разчисти сметките с Каверин точно по неговия маниер.

Ами ако беше решил да приложи в живота старата поговорка „Бий своите, за да се страхуват чуждите“? Та нали тя действаше еднакво ефективно и в двете посоки?

При всички случаи, когато след смъртта на приятелите си Белов отстрани Шмит от длъжността на свой бодигард, Дмитрий съвсем сериозно реши да се погрижи за собствената си безопасност. Беше ясно, че изгубилият самообладание Белов ще нанесе следващия си удар по най-близкото си обкръжение.

След смъртта на приятелите си Саша остана сам. Но той сам избра самотата, защото не поиска да се обърне за помощ нито към браточките, нито към Шмит, за да реши проблема с Каверин. Просто престана да вярва на когото и да е заради предателството на Макс.

Всичко, което бе свързано с Бригадата, включително и предишното му обкръжение, предизвикваше у Саша раздразнение, което той не възнамеряваше да крие. Още повече, Белов не можеше да не обвинява Шмит като началник на службата за безопасност за смъртта на Космос, Фил и Пчелата! И от всичко това излизаше, че именно той е най-подходящият за жертвен агнец и всеобщ изкупител.

Шмит разбираше, че Белов я кара през просото и единствено куршумът може да го спре. Онова, което отстрани изглеждаше на околните разбираемо или най-малкото като мотивирано поведение на отмъстителя, погледнато отблизо беше същински кошмар. Приличаше на сцена от холивудски трилър, но не по телевизията, а на живо — тук и сега, с истинска кръв. Едно беше да го гледаш на екрана, седнал в любимия си фотьойл по халат и пантофи, а съвсем друго — да участваш в него в ролята на кандидат за труп.

В мига, когато Шмит окончателно осъзна, че в очите на Белов той вече е покойник, пред него се изправи алтернативата: или да продължава да плува по течението, което за него означаваше само едно — да дочака собствената си смърт. Или, ако иска да се измъкне, да се реши на крайни мерки и да премахне Белов. Трети път нямаше.

И така, от едната страна на везната стояха неговият живот и уважението на околните, а от другата — наивната вярност в изгубилия самообладание Белов и смърт.

Шмит направи своя избор, макар и не без колебания. Цялата му същност на офицер и почтен по свой начин човек се противеше на тази крачка. Но след като взе решението си, започна да разсъждава и да действа с безчувствената пресметливост на автомат. Винаги ставаше така. И вече не изпитваше никакви угризения на съвестта. Внуши си, че трябва да възприема тази крачка като самозащита и грижа за благото на организацията. Белов наистина беше станал излишен…

Затова, веднага след като му се наложи да излезе в оставка, той постави на своите хора задачата да следят движението на Белов, без в никакъв случай да разкриват присъствието си и да се намесват в действията му, каквото и да се случи… Включително и ако получеха някакви нареждания от него…

 

 

Познатият глас го върна към реалността:

— Дима!

— Олга! — зарадва се той, че я вижда, и сам се изненада от тази своя радост.

Оля с бърза крачка се приближи към него от страната на зеления коридор. Вкопченият с две ръчички в дланта й Ваня едва я догонваше. Но не плачеше, а с всички сили се стараеше да не изостава. Шмит направи няколко крачки към нея. Те се прегърнаха като стари приятели и близки хора. Изведнъж Шмит остро долови каква самота и страх изпитва в момента Олга и колко несигурно се чувства в новия, толкова рязко променен свят. И той имаше пряко отношение към тази промяна!

Шмит не беше сантиментален човек, но много добре знаеше какво значи да носиш отговорност. Той се отдръпна от Олга и погледна задъханото момченце. То стоеше и наблюдаваше възрастните отдолу нагоре.

— Чичо Дима, къде е татко? — попита детето.

Олга улови погледа на бившия военен от специалните служби. Той поклати глава. Сетне клекна и взе Ваня на ръце.

— Знаеш ли какво, Ваня, татко замина. Сега го няма тук.

— А кога ще се върне? — не преставаше Ваня.

Оля сложи ръка върху русата главица на сина си и каза:

— Никой не знае. И не бива да знае.

— Това тайна ли е? — досети се Ваня. — Татко разузнавач ли е?

— Почти отгатна — мрачно се усмихна Шмит. — Нямате ли багаж? — попита той Олга и след като получи отрицателен отговор, предложи: — Тогава да отидем в колата, няма защо да стоим тук…

 

 

Рижият Толя вървеше отпред. Русият Коля и тъмнокосият Арам крачеха отстрани и малко след тях. Едва преминаха през вратите на летището, и до тротоара се приближи лъскав черен мерцедес.

— Пу аз съм отпред! — настоя Ваня.

Шмит погледна въпросително към Олга. Тя помълча малко и кимна.

— А може ли? — попита жената.

Но Шмит само сви рамене и много сериозно каза:

— Сега ти си шефът. Поне докато се върне Саша. Впрочем, нали нямаш нищо против, че говоря на „ти“?

Олга се намръщи. Това майтап ли беше? Намерил време за шегички! Но веднага си спомни, че независимо от всичките си достойнства Шмит е напълно лишен от чувство за хумор.

Той отвори вратата на колата и покани Олга в купето. Ваня се шмугна като мишле на предната седалка, повъртя се насам-натам, докато се настани удобно, и след малко заспа. Ето какво значеше да се задейства навикът! Шофьорът старателно закопча предпазния му колан.

— Можем ли да тръгваме, Дмитрий Андреич? — попита той.

— Ако шефката не възразява, може. Оттук нататък по всички въпроси ще се обръщате към нея. И едва след това — към мен.

За някакви си пет минути той успя два пъти да нарече Олга шеф. Тя не знаеше как да тълкува това. Да не би пък Шмит да я иронизира? Когато мерцедесът потегли, тя мълчешком се извърна към прозореца и започна да наблюдава как джипът, който ги съпровождаше, излезе от паркинга и тръгна след тях.

Докато минаваха по високата естакада, изведнъж Олга усети болезнен бодеж в сърцето. Тя нямаше как да знае, че точно тук фаталните изстрели бяха застигнали мъжа й. И че точно оттук неговото безжизнено тяло се бе отправило на последното си, според замисъла на поръчителя на убийството, пътешествие в багажника на същия този мерцедес, в който в момента пътуваше и тя.

Когато край прозореца се мярнаха огромните противотанкови заграждения, останали като паметник на защитниците на столицата, Олга не издържа и прекъсна мълчанието.

— Кажи ми честно, мислиш ли, че е жив? — попита тя Шмит.

Той долови в гласа й нещо повече от обикновено любопитство. Тя попита така, сякаш всичко в по-нататъшното й съществуване зависи от този отговор. А какво можеше да й каже? Всичко друго, но не и истината. Затова Шмит не й отговори веднага.

— Ако Саша е мъртъв, значи вие с Ваня сте почти в безопасност — отговори най-сетне.

— Ами ако не е?

Той отново се замисли.

— Тогава рискът се увеличава. Вие автоматично се превръщате в обект на пазарлък. Могат да ви вземат за заложници, за да поставят някакви условия. В крайна сметка могат и просто да ви убият…

— Защо? — учуди си Олга.

Шмит свъси вежди. Не му беше приятно да си спомня своята постъпка.

— А защо убиха приятелите на Саша, че на това отгоре — и Тамара? За да му причинят болка! Да го притиснат, да го унижат, да му нанесат колкото се може по-подъл удар. Затова, ако той е жив, вие се намирате в опасност. Саша влага много страст в действията си. Той почти всеки ден си създава врагове.

Олга се замисли: може би решението й да напусне безгрижния си, материално осигурен живот в Америка бе грешка, макар че техният адрес в презокеанската страна отдавна не бе тайна. Враговете на мъжа й биха могли да се докопат до нея и в Америка…

Но шестото чувство й подсказваше, че в съдбата й е настъпил повратен момент. Че не бива да стои със скръстени ръце и да чака да цъфнат налъмите. Че нейното място е в Москва и че трябва да намери Саша! Но Шмит свързваше нейната безопасност с това дали мъжът й е жив или мъртъв! Олга обаче не беше сигурна, че ще я оставят на мира, дори Саша да е мъртъв.

— Но нали, ако Саша вече го няма, ще поискат да прилапат, както вие се изразявате, фирмата му?

Шмит поклати глава. Веднага щом зърна Олга на летището, той осъзна, че никога няма да играе срещу нея. И не само заради комплекса си за вина — както и да го въртеше, все пак именно той беше изпратил мъжа й в по-добрия свят — а защото точно по силата на това обстоятелство той се почувства отговорен за нея и Ваня.

— Естествено. Само че нашата собственост е много голяма и сложна. Разбира се, ще се намерят мераклии да забогатеят за наша сметка. Но сериозните играчи ще предпочетат да изчакат, докато сложиш ред в нещата, и чак след това ще те премахнат и ще лапнат всичко наведнъж. Така че разполагаме с известно време. Само дребните риби ще се опитат да ни нападнат веднага. Но те не са опасни, с тях лесно ще се справим.

Шмит говореше с равен и спокоен тон, сякаш не й изреждаше възможностите за предстоящата смъртна схватка, а й обясняваше решението на някаква проста аритметична задача. Той излъчваше сила и увереност. И седналата до него Олга изпита някакво умиротворение, стори й се, че всички предстоящи трудности са просто някакви несъществени проблеми и че всичко ще бъде наред. Другояче не можеше и да бъде! В крайна сметка на този свят имаше поне един човек, на когото можеше да се опре и на когото да разчита.

Не беше изпитвала подобно нещо от мига, когато свърза своята съдба с трудната съдба на Саша Белов. Съдейки по всичко, него вече го нямаше! Значи трябваше да започне живота си отначало!

— А къде отиваме? — попита Олга.

Шмит не й отговори веднага, сякаш сам не беше решил този въпрос.

— Сега вие не бива да се появявате нито в московския си апартамент, нито в извънградската си къща — каза накрая. — Мисля да ви откарам с Иван у нас.

А щом видя, че Олга учудено повдигна вежди, обясни:

— Това ми е нещо като резервно жилище, почти никой не знае за него. Ще поживеете там известно време, докато се огледаме и се убедим, че сте извън опасност.

— Но първо ще отидем в болницата, при баба — настоя Олга.

— Разбира се, естествено — съгласи се Шмит, наведе се към шофьора и му нареди да кара натам.

Тежкият мерцедес се движеше почти безшумно в обляната в оранжева светлина на уличните лампи и рекламите Москва. Ваня тихичко сумтеше на предната седалка.

— А къде е тати? — промърмори той насън, но така и не се събуди.