Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бригадата (9)
Оригинално заглавие
Жизнь после смерти, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2010 г.)

Издание:

Александър Белов. Живот след смъртта

Руска, първо издание

 

Редактор: Димитър Риков

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2004 г.

ISBN: Не е посочен.

История

  1. — Добавяне

32.

Бунището и дългогодишните му бездомни обитатели не бяха виждали такова нещо през цялото си пребиваване тук. Колона от скъпи коли, предимно лъщящи черни мерцедеси, които рискуваха да затънат в дълбоките коловози или да пукнат гуми, бавно се движеше към недовършения строеж.

Колоната спря, преди да стигне до свалените от колелата фургони, от автомобилите започнаха да излизат солидни и добре облечени хора. Яки момчета с черни униформи и надписи с жълти букви на гърба веднага ги наобиколиха и откъснаха от света на нечистотиите.

Новодошлите не отидоха до строежа. Те с бавна стъпка се отправиха към върха на оголения хълм. Към същия онзи хълм, на който Александър Белов напоследък обичаше да размишлява за живота.

Вярно, сега него го нямаше там, защото бе отишъл да разнася на черно хранителни продукти заедно със Степанич по търговските обекти. И по тази причина нито Шмит, нито Олга го видяха. В мига, когато стигнаха до върха на хълма, там тутакси се появиха леки сгъваеми столове и маси. Върху тях веднага бяха сервирани напитки и мезета. Чеченците стояха скупчени в отделна група.

Без да каже нито дума, Шмит, който бе застанал до германците, посочи с широк жест хоризонта. И двамата германци се загледаха в далечината не просто с любопитство, а с жаден интерес. Пейзажът наистина беше апокалиптичен. Добре, че поне вятърът духаше в противоположната посока. Над гигантските, застинали като в картина на Айвазовски, насипи от боклуци с крясък се носеха чайки и врани. В Европа това димящо море от отпадъци би се възприело като екологична катастрофа, но ако се съдеше по изражението на придружителите им, тук никой не се вълнуваше от съществуването му. Шмит беше спокоен и обстоятелствен, а неговата увереност, както и германската му фамилия, им правеха добро впечатление. В момента той сякаш четеше лекция.

— Ето нашия фронт за работа. Както виждате, основите са на мястото си, комуникациите са изградени, има електричество. Има и жилища за строителите, което ще им позволи да работят непрекъснато на смени. Строителството може да бъде възобновено всеки момент. Сметището ще бъде ликвидирано.

Райнеке и Шнапскопф се спогледаха и си размениха някакви реплики на немски.

— Ние сме удовлетворени — заяви най-сетне Райнеке на руски, но със силен акцент. — Освен ако не ни показвате някакъв друг строеж. Как го наричат вие… Потьомкинско село?

Шмит и Олга се разсмяха, немците явно бяха начетени хора. Тариел също се присъедини към смеха, макар да не разбра смисъла на казаното.

— Не, не е Потьомкинско село — увери ги Шмит. — Това е бъдещият ни нефтен гигант, който ще ни носи баснословни приходи.

Щом чу тези думи на Шмит, Тариел погледна убийствено към застаналите встрани чеченци. Те се направиха, че не забелязват нищо.

— Погледнете, хер Шмит, там, в онези жилища живеят някакви хора. — Райнеке сочеше към фургоните, около които се мотаеха обитателите на селището, разтревожени от появата на буржоата в техния анклав на комунизма.

Но Шмит веднага го успокои:

— Не се притеснявайте. След седмица тук няма да има жива душа. И тогава ще докараме работниците.

Германците очевидно бяха удовлетворени от този отговор. Те един през друг закимаха в знак на съгласие. След това Шмит прикани всички да се приближат към масите, за да пият за успеха на начинанието.

 

 

Федя, който бе застанал буквално на десет крачки от внушителната компания, направо изнемогваше. Толкова водка, толкова плюскане! И то какви! Но онова, което чу, уби целия му апетит. Опасенията на Белов, се сбъдваха…

 

 

Мероприятието приключи и гостите се отправиха към колите. Шмит поизостана и махна с ръка на Коля. Той се приближи до него на бегом. Дмитрий се наведе към ухото му и попита тихо, така че да не го чуят останалите.

— Тук ли е мястото?

Коля разбра, че става дума за Александър Белов, и кимна.

— Изгорихме го в онзи край на бунището.

Шмит се навъси и ускори крачка, за да догони Олга, която се бе отдалечила…

 

 

Спъвайки се и падайки, Федя бързешком, доколкото му позволяваха слабите крака и бели дробове, изтича до другия склон на хълма, където нито бизнесмените, нито телохранителите им щяха да го видят.

— Пак ли се мотаеш около мен? — чу внезапно груб глас. По горската пътечка към него вървеше Михай Лупу, заобиколен от своите молдовски бачкатори.

— Там… онези там! Някакъв Шмит, с него има и цяла навалица от хора с мерцедеси. Искат да възобновят строежа, а нас да изтребят до крак!

— Какво?! — Лупу го блъсна и хукна по пътечката към селището, а Федя падна и силно се удари в земята.

Охранителите тичаха след Румънеца. Старият познат на Федя — каякът, който веднъж вече го беше преследвал — не се сдържа и му тегли един шут, докато притичваше край него.

Федя стана и продължи. Искаше да стигне до черния път, по който предпочиташе да минава Степанич, за да пресрещне колата му. Едва успя. Запъхтян от умора, се стовари край пътя тъкмо когато в далечината се показа светлосиньото жигули на Степанич.

Колата още не бе спряла до Федя, когато Белов изскочи от нея. Наведе се към приятеля си.

— Какво ти е? Да не си ранен?

Федя продължаваше да отваря широко уста като изхвърлена на брега риба.

— Там дойдоха едни с черни коли… Много бяха… Ще продължат да строят. А пък нас всичките ще ни…

Степанич и Витя също бяха излезли от колата и мълчаливо слушаха объркания разказ на Федя.

— Кой дойде? — попита Белов.

— Много хора бяха. Качиха се на хълма и гледаха надолу. Шеф им е някакъв Шмит. Двама от тях май че бяха германци, имаше и трима кавказци. Както и една млада и хубава жена. Онзи Шмит я наричаше Олга.

— Какво?

Белов така засука яката на якето му, че Федя захърка и започна да го удря с юмруци по ръката. Саша веднага охлаби хватката си.

— Извинявай — рече той. — Сега къде са?

Федя грижовно погали пострадалата си шия.

— Сигурно вече са си отишли. И знаеш ли какво? — Погледна към Степанич и Витя, сякаш ги призоваваше да свидетелстват, че казва истината. — Помниш ли, дето ти казах, че трима души те докараха с един мерцедес и те заровиха в горящия боклук? Единият от тях, русокосият, беше на хълма. И разговаряше с въпросния Шмит. Той го попита нещо, а онзи му показа точно онова място, където гореше боклука.

Белов се свлече обезсилен на тревата. И през ум не минаваше как да постъпи. Преди отговорността за работа, семейство и хора, които беше зарязал, го глождеше, но някак отвлечено и абстрактно. Сега обаче събитията придобиваха конкретен обрат.

От друга страна думите на Федя го успокоиха. С работата, с фонд „Реставрация“, а значи и с другите фирми се занимаваше Шмит. Олга пък се бе върнала от Америка. Сигурно бе довела и Ваня. Той не искаше това да се случва, но след като вече бе дошла и също се бе захванала с бизнеса, значи може би нещата се оправяха?

И в този момент като проблясък го осени просветлението. Ето кой бе поръчал убийството му! Спомни си как го погледна Шмит, когато го отстрани от длъжността началник на охраната. Тогава в очите му освен изумление имаше и още нещо… Не уплаха или страх, а нещо друго…

Интуицията и целият житейски опит подсказаха на Белов, че неговото покушение е дело на Шмит… И откритието не бе изненада за Саша. Той много добре знаеше, че не са го предали чужди хора, предателство извършваха само близките. Освен това много добре разбираше Шмит. Дмитрий се намираше в доста сложна ситуация, която спокойно би могла да се възприеме като безизходица. И Белов имаше пръст в това, понеже твърде рязко го отстрани от играта…

Какво следваше от цялата тази история, отново да започне война ли? А къде отиваха собствените му думи, че човек не бива да си отмъщава, а да започне нов живот, които толкова възмутиха Витя?

Тези думи не бяха празно дрънкане. Напоследък Александър все по-често чувстваше вътрешно спокойствие и умиротворение, каквито не бе изпитвал никога през целия си предишен живот. Сегашното му съществуване приличаше на пребиваване в манастир или метох. Само дето в този манастир нямаше бог…

— Виж, ето ги!

Федя посочи към колите, които се появиха в полезрението им. Колоната се точеше към шосето. Последният мерцедес изведнъж спря. Другите автомобили се отправиха към Москва, а от онзи, който изостана, излязоха мъж и жена. Белов усети как сърцето му първо спря, а после започна бясно да бие…

 

 

Той позна и двамата. Бяха Олга и Шмит. Стояха, разговаряха непринудено и не поглеждаха в посоката, където беше той. Не че щяха да го познаят, беше космясал и по нищо не се отличаваше от обитателите на селището. На Саша обаче най-неочаквано ужасно му се прииска това да се случи. Изведнъж Шмит прегърна Олга така, както Саша го правеше навремето. Жестът му беше непринуден и, както прецени Белов, привичен. А фактът, че и Олга се отнесе към ситуацията като към нещо съвсем обикновено, подейства на Саша като плесница.

Отново седнаха в колата, но не потеглиха към Москва, а свиха наляво от кръстовището. Белов знаеше къде отиват. В тази посока на петнайсет километра се намираше друго селище. Същото, където преди много години Саша Белов се криеше от милицията в къщата на познатите на Космос. И където се запозна със съседката им — цигуларката Оля Сурикова. Неговата бъдеща жена, която в момента водеше към дома си любовник! Белов изкрещя и подскочи към Степанич.

— Дай ключовете!

Собственикът на жигулито прецени състоянието му, не дръзна да му възрази и му подаде връзката ключове. Белов скокна на шофьорското място и запали двигателя. В изненадата си Степанич и Витя се бяха заковали като стълбове до пътя. Но Федя успя да дотича до задната врата, да я отвори и вече в движение да се метне в колата.

Белов направи завой, даде газ и след секунда изчезна от погледа на приятелите си, сподирен от шлейфа прах, който се вдигна след него.