Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бригадата (9)
Оригинално заглавие
Жизнь после смерти, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2010 г.)

Издание:

Александър Белов. Живот след смъртта

Руска, първо издание

 

Редактор: Димитър Риков

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2004 г.

ISBN: Не е посочен.

История

  1. — Добавяне

40.

По обратния път Белов обмисли по-нататъшните си действия. Изведнъж му се прииска да провали цялата сделка на Шмит с германците. Защо, за какво? Какво значение имаше всичко това? Просто за да скъса окончателно с миналото си.

Беше чел в някаква книга как полковник от генералния щаб на царската армия по време на Гражданската война преминал на страната на трудовия народ, както се е казвало тогава. В разгара на боя полковникът трябвало да смени убития картечар. Залегнал зад картечницата „Максим“ и още с първия откос сразил крачещия пред настъпващата верига белогвардеец със златни пагони. И му се сторило, че в този момент разстрелял самия себе си — онзи, предишния…

Тъй да бъде. Тези бездомни просяци имаха нужда от защита и той щеше да им я осигури! Най-малкото защото знаеше как да го направи.

След като пристигнаха в селото, Белов предложи на Витя да занесе оръжието в землянката, в която приготвяше експлозиви. Всички клошари знаеха с какво се занимава Витя в свободното си време, затова заобикаляха лабораторията му отдалеч, сякаш в нея имаше болни от чума или от проказа.

Щом влязоха в землянката, Белов и Витя старателно разглобиха оръжието, почистиха го от смазката и отново го сглобиха.

— Трябва да отидем при Лупу и да се споразумеем за съвместни действия — реши Белов.

— Ха! Ами върви — изсумтя Витя. — Ако Лупу научи, че взривът на пътя е наше дело, ще ни отреже главите и ще ги занесе на Шмит. Заедно с молбата си за постъпване на работа. Не, по-добре е да изчакаме онова русоляво говедо само да стигне до молдовеца. И тогава Михай сам ще допълзи при нас да ни целува по задниците и да търси помощ.

Белов нямаше как да отрече, че Витя е прав. Преброиха оръжието и боеприпасите. Заедно със старите запаси на Витя се получаваше солиден арсенал.

— Кого ще въоръжим? — попита Белов.

Витя се замисли.

— Федя отпада. Той има алергия към войната. Степанич е старичък да тича из храстите с пушка в ръка. Аз бих взел Уотсън, но той може да се издъни.

Белов си спомни последния им разговор, когато докторът го предупреди за намерението на Михай да го очисти. Тогава Уотсън взе окончателно решение да откаже наркотиците. Белов сподели това с Витя. В отговор той само се разсмя.

— Ами! Докторът взема такова окончателно решение по десет пъти на година! Намерил си на кого да вярваш. Но в краен случай ще го имаме предвид. Той има опит във военните сблъсъци, разказвал ми е. Освен това, ако се надруса и изпадне в добро настроение, даже ще се бием заедно. Той умее да стреля.

С това военният им съвет свърши и Белов тръгна към фургона си да спи, като за всеки случай взе със себе си два пистолета и една карабина.

През нощта го събудиха изстрели и викове. Скочи като под тревога, облече се набързо по войнишки, затъкна двата пистолета в колана си и изскочи навън с карабината в ръка. Беше тъмно, а между фургоните сновяха изплашените жители на селището.

От тухлената къща на строителната администрация, която служеше за щаб квартира на Лупу, се разнасяше стрелба. Белов много се тревожеше за Лена. Знаеше, че тя се намира някъде там. Но заедно с това си помисли, че сега не може да й помогне с нищо, и хукна към землянката на Витя. Той също не спеше, слагаше взривни устройства на самоделните гранати на светлината на газена лампа.

Белов мушна втория пистолет ТТ в ръцете на Витя, тъй като от неговия стар „Наган“ с четири патрона нямаше никаква полза.

В това време в землянката връхлетя Степанич. Дишаше тежко след дългия пробег, тъй като не бе свикнал да тича.

— Ето, че и основните сили пристигнаха — озъби му се Витя. — Ей, Степанич, не си ли виждал доктора? Искахме да му дадем един „Парабел“. От „Съюза на меча и орела“.

— Надрусан е — не схвана Степанич хумора на Витя — и днес не става за помощник. Дайте го на мен, все и аз ще свърша някаква работа.

Белов и Витя се спогледаха изненадано.

— Ама какво, ти можеш ли да стреляш?

Оказа се, че на младини Степанич се състезавал като петобоец и заради това, макар да бил тъпанар, го приели и във вечерното училище, и в института, а сетне го издигали по партийно-стопанска линия.

— Тогава вземи това, самозарежда се — подаде му Белов карабината. — Ще се справиш ли?

— Обиждаш ме — измърмори старецът. — Само не тичайте бързо, защото няма да ви настигна.

Те тръгнаха от землянката към гората. Заобиколиха бунището. А когато се приближиха към селото от противоположната му страна, изстрелите започнаха малко по малко да стихват. Но бойците на Лупу все още продължаваха упорито да се съпротивляват.

В покрайнините на гората се виждаха четири джипа. Покрай тях се суетяха три дебеловрати мутри, въоръжени с автомати. Останалите бойци се бяха скупчили около сградата на администрацията, където Лупу и хората му се бяха барикадирали. Изстрелите и автоматичните откоси се разнасяха точно оттам.

Белов се обърна към Степанич.

— Сега ние с Витя ще отидем в тила на онези, които държат нашия молдовец в обсада, а ти изчакай да започнем да стреляме и гръмни няколко пъти по колите.

— Защо направо не ги вдигнем във въздуха? — предложи Витя, очевидно вдъхновен.

Степанич горещо подкрепи идеята, но Белов го спря.

— В никакъв случай! Само им натроши стъклата и им продупчи вратите. Но така, че всички коли да са в състояние да се движат. Аз, Степанич, дори бих им дал под наем твоята „лястовичка“, само и само час по-скоро да изчезнат. Още ни е рано да правим касапница тук.

Белов и Витя отново навлязоха в гората и се появиха точно в оперативния тил на русолявия Коля. Той ръководеше обсадата на сградата на строителната администрация, скрит зад дебел дъбов ствол.

По команда на Белов Витя изкрещя: „Нека ме прегази танк, пак ще си остана пан!“ и метна две гранати една след друга в тила на атакуващите. И двете се взривиха близо до Коля, неколцина други бяха ранени, но самият той остана невредим.

След това скритите в гъсталака партизани откриха огън по нашествениците с пистолети.

Веднага след това от края на гората, където бяха спрели колите на агресорите, също се чуха единични изстрели, последвани от откоси на автомати.

Част от куршумите, които изстрелваха охранителите на джиповете, застигнаха собствените им колеги. Ловджийската страст на атакуващите се смени с паника. Разнесоха се викове:

— Край! Обкръжени сме!

— Стрелят по колите! Не можем да си тръгнем! Ще ни натъркалят всичките!

— Изчезваме, браточки!

Последното прозвуча като заповед за действие. Бягството беше масово и имаше характер на състезание. От отчаяние Коля удари чело в дървото, но после се изплю и също последва войнството си.

Степанич изпълни задачата си отлично. Всички коли бяха повредени — или стъклата им бяха пробити, или имаха дупки по вратите и калниците. Но двигателите им работеха. Те се понесоха със страшна скорост, веднага след като тичащите бойци успяха да скочат в тях като рейнджъри в холивудски екшън.

Когато шумът от автомобилите стихна в далечината и прахта, която вдигнаха колелата им, се слегна, сред дърветата се показа Степанич. Белов хукна към него.

— Браво, старче! Да не си ранен?

— На тях още не им е пораснало онова нещо, в което могат да ме ранят — промърмори недоволно Степанич, но на лицето му сияеше тържествуваща усмивка.

Както му бе заповядано, той изстрелял по колите на мутрите няколко точни куршума, целел се в стъклата и вратите, след което залегнал в дълбоката канавка. Ответният огън на останалите край джиповете охранители прелетял над главата му, без да го засегне.

Белов и Витя също не бяха пострадали. От тях се искаше да всяват паника, затова трябваше да стрелят, без да се показват от укритието си. Рискуваха да попаднат под някой заблуден куршум, ала за щастие им бе провървяло.

Белов преброи патроните.

— На мен ми останаха цели четири.

— А на мен само един, тъкмо колкото да се застрелям — обяви унило Витя.

— Да вървим при молдовците — реши Белов.

И те се отправиха към надупчената от куршуми постройка на строителната администрация.

 

 

Белов излезе на откритото място пред сградата с вдигнати ръце и извика:

— Ей, румънци, не стреляйте! Свои сме!

Иззад затворената врата на постройката се чу хрипкав глас:

— Сам ли си?

— Витя е с мен!

— А къде са онези говеда?

— Отидоха си!

— Влизайте.

Пронизаната на кръст от автоматните откоси врата се отвори и Белов влезе в помещението заедно с Витя. Вътре беше тъмно. Всички прозорци бяха затиснати със столове и дървени капаци. Светлината влизаше само от безбройните дупки от куршуми по стените и дори по тавана. Белов изчака очите му да свикнат с полумрака и направи крачка напред.

Лупу седеше насред стаята без панталони върху протрит антикварен стол с висока облегалка. Лена бинтоваше ранения му крак. На пода лежаха няколко убити. В помещението цареше унило настроение. По броя на дупките от куршуми ставаше ясно, че незаконно пребиваващите по тези места граждани са изяли калая. Белов огледа разтревожено Лена, за да види дали е ранена? Като че ли не беше.

Лупу вдигна тежкия си поглед към влезлия.

— Вие ли ни помогнахте? Навреме се включихте. Ако не бяхте вие, щяхме да гушнем китката. Защо си дошъл?

Белов застана срещу предводителя на молдовските команчи и тихо каза:

— Те ще се върнат.

Лупу презрително се усмихна.

— И какво от това? И без да ми казваш, знам, че ще се върнат. Аз не мога да се бия с тях. Фрашкан съм с луди глави, но оръжието ми е малко. А за да го купя, ми трябват мангизи.

— Пари ще има — увери го Александър. — Аз ще въоръжа момчетата ти.

Лупу се вторачи с подозрение в Белов.

— И какво искаш в замяна?

Александър кимна към Лена.

— Нея. Тя ще се върне при мен.

Лупу се навъси. В помещението се възцари напрегнато мълчание. Най-сетне той въздъхна тежко като морж в зоологическа градина и най-неочаквано се разсмя.

— Размяна на играчки, така ли? Добре, вземи си я!

Лена се обиди от тази сделка, погледна предизвикателно Белов и отиде в съседната стая. Тази сцена го остави с лошо предчувствие, но той не съжаляваше за нищо.

Хората на Михай се оживиха. Надеждата, че ще получат оръжие ги ободри и им вдъхна нови сили. Никой не обърна внимание, че Бакена злобно мърмори нещо в ъгъла. Той се надяваше, че когато Лена омръзне на вожда му, отново ще се върне при него. Всъщност, той бе отишъл при Михай най-вече заради нея. Лупу забеляза Бакена и го повика с небрежен жест.

— Ти каза, че познаваш хора, които могат да намерят оръжие. Ще свържеш Сивия с тях. И колкото по-бързо го направиш, толкова по-добре.

По лицето на Бакена плъзна щастлива усмивка. Тя не се хареса на Белов, но той си замълча. Разбраха се, че Бакена ще отиде в Москва по-рано, за да се разбере с доставчика на оръжие, а Белов ще пристигне по-късно с парите.