Александър Белов
Живот след смъртта (3)

2.

По съветско време Степанич, който сега се зовеше пенсионерът Арсений Степанович Власов, ръководеше малко предприятие за производство на пластмасови играчки. За разлика от останалите обитатели на сметището Власов бе запазил московското си жителство. Бяха го изритали в пенсия в разгара на преустройството, за да освободи мястото си за своя прогресивен заместник. Между другото, заместникът ликвидира на бърза ръка предприятието и прибра в джоба си солидна сума.

В това време Степанич, който не се оплакваше от липса на енергия, се впусна в икономически авантюри. В следствие на поредното несполучливо капиталовложение той изгуби апартамента си, но успя да си запази една стая в друг апартамент, където няколко семейства живееха на комунален принцип, и безценното жигули, сглобено с италиански части в заводите ВАЗ. В селището на клошарите той беше нещо като неофициален началник. Понякога Федя на шега го наричаше Старейшината Власов, но прякорът не му се лепна. Благодарение на колата той можеше да откарва за разпродажба в града салами и други хранителни продукти с изтекъл срок на годност, които производителите и продавачите бяха принудени да изхвърлят на бунището. Степанич имаше постоянни купувачи на едро.

Той не разрешаваше на приятелите си да се „тровят с бракувани боклуци“ и им докарваше храни, които набавяше от пазарите и в магазините. Много често доставените от него храни с нищо не се отличаваха от онези, които малко преди това самият той бе събрал на сметището, но като човек с адресна регистрация и пари, той дори можеше да се обърне към милицията. Местният участъков всеки месец получаваше от него известна добавка към мизерната си заплата.

Степанич беше строг, но справедлив и поддържаше някакъв ред в селището на клошарите. Всички се съобразяваха с него. Той никога не сядаше зад волана пиян. И това беше още една причина да го уважават всички с изключение на Витя, който не признаваше никакви авторитети и наричаше Степанич номенклатура и бюрократ. Бившият директор преглъщаше това, тъй като Витя му напомняше за загиналия му в Афганистан син…

Жигулито измина един километър и спря до грубо скованите бараки и бекярски фургони край изоставения строеж. Основите му и няколкото метра зидария над тях, останали от добрите стари времена, бяха добре запазени. Клошарите и укриващите се тук хора шеговито бяха кръстили селището си Картаген.

Докато Степанич прибираше колата в гаража, Федя и Витя замъкнаха ранения в най-големия от фургоните в селището. В него живееше и практикуваше местният лечител Доктор Уотсън. Но в момента той не си беше у дома. Приятелите положиха товара си на дъсченото легло и смутено се спогледаха…

— Ти постой при него, аз ще потърся доктора! — подвикна Федя на Витя и хукна навън.

Витя огледа стаята. В нея бе оборудван импровизиран медицински пункт. Не се бе отбивал често тук. По-голямата част от помещението беше заета от една солидна маса, която явно помнеше и по-добри времена. Сигурно навремето край нея се бе събирало някое голямо семейство, но сега тя стоеше като осквернен паметник на минало благополучие, олята с портвайн, набраздена от ножове и покрита с неприлични надписи. До един метален шкаф в ъгъла се белееше газова печка, към която бе включена голяма червена бутилка.

Витя старателно изучи всички тайни кътчета, където Доктора би могъл да крие спирт. Иначе какъв доктор ще е, ако няма спирт — тези две понятия бяха просто неразделими като сиамски близнаци…

Гостът намери в стъкленото медицинско шкафче пакетче с обезопасени ножчета за бръснене. С тях Доктор Уотсън разрязваше циреи и извършваше други подобни прости хирургически операции. Тук се мъдреха и дълги тесни клещи, с които в случай на необходимост и поради липса на по-подходящ инструмент докторът вадеше болни зъби. Горните рафтове на шкафа бяха затрупани с таблетки с изтекъл срок на годност, а долните — с използвани спринцовки.

Най-сетне Витя стигна до едно не много утешително заключение. Спиртът и другите вещества, които се употребяваха за удоволствие, можеха да се намират само в тежкия шкаф с дебели огнеупорни стени. Бяха го домъкнали от сметището специално за доктора. Витя натисна няколко пъти дръжката на импровизирания сейф, но тя не поддаде. Тогава се опита да разлюлее масивния шкаф с рамо. Постигна същия нулев резултат. „Без лом и лост няма да стане“ — помисли си Витя, но не успя да премине към втората фаза на начинанието си, защото навън се разнесе шум от забързани стъпки и гласовете на Федя и Доктора.

Той отскочи от сейфа и се метна към отсрещната стена, която вместо с тапети беше облепена с плакати и изрезки от списания, наслагани едно върху друго. И в центъра на този колаж Витя с изненада съзря лицето на техния ранен. На същия този човек, който в момента лежеше в безсъзнание върху дъсченото легло…

Федя почти насила натика доктора в покоите му. Той явно не гореше от желание да озове там.

— И какво от това? Добре де, застреляли са го. А аз какво да го правя? — вяло противоречеше той на Федя. — И за какъв дявол изобщо сте го домъкнали тук?

Това пренебрежение към човешкия живот ужасно възмути Витя.

— Значи да пукне, така ли? — кресна той. — Хайде, докторе, стегни се… Ти Хипократ ли си или какво? Трябва да спасим човека!

Докторът, който беше мустакат дангалак с вид на Розенбаум и с гол като Голгота череп, хвърли бърз поглед към ранения. След това закри сейфа с тялото си, извади ключове от джоба си и го отвори. Оттам на бял свят се появи едно алуминиево канче за изваряване на скалпели, спринцовки и засукани щипци. Доктора напълни канчето с минерална вода от една пластмасова бутилка и веднага го сложи на газовия котлон.

— Добре де — ядоса се той. — Ще видя какво може да се направи. А сега и двамата — марш навън.

Той най-безцеремонно изблъска двоицата спасители от „операционната“.

Те седнаха на площадката пред входната врата и запалиха цигари. След известно време към тях се присъедини и Степанич.

— Е, как е нашият болен? — попита той. — Още ли не е предал богу дух?

Витя начерта някакъв витиеват йероглиф във въздуха:

— А бе, тоя Уотсън, дрисльото му с дрисльо, ги къдри някакви.

Витя направи знак на приятелите си да се наведат към него.

— Знаете ли кого сме докарали тук?

— Да не би да е самият Берестовски? — пошегува се Степанич.

Витя присви пренебрежително очи.

— Елате тук! — махна с ръка на приятелите си той.

Те последваха жеста му и се покатериха върху бетонния блок на основата до прозореца на медицинския пункт.

— Вижте кой виси на стената!

Степанич и Федя залепиха носове на стъклото. Право в очите ги гледаше депутатът от държавната Дума Александър Белов.

— Той е, да пукна, ако не е той! — Федя посочи с пръст към стената.

Степанич се почеса зад врата.

— Ох, мамка ви! Надушвам, че ще берем ядове с тая работа. Никой не застрелва току-така депутати, нито пък ги хвърля в чували на бунището.

— Да не искаш да кажеш, че сега трябва да го върнем обратно? — изуми се Витя.

— Вижте какви ги върши Уотсън! — възкликна Федя.

Докторът извари една спринцовка, напълни я с лекарство и я бодна във вената си. Когато троицата спасители нахлу в кабинета, Доктора ги посрещна с жизнерадостен и игрив поглед.

— Така-а-а — рече той, потривайки ръце, — сега всичко е наред. Вече можем да поработим. А къде е нашият болен? Я бързичко го сложете на масата.

И той свали от газовия котлон алуминиевото канче с инструментите…