Александър Белов
Живот след смъртта (44)

43.

Вечерта на същия ден Олга и Шмит седяха в кухнята на апартамента си и разговаряха, когато неговият мобилен телефон засвири мелодията от „Кръстника“. Оказа се, че охранителят и Ваня се качват с асансьора. След секунда възбуденият Ваня не пристъпи през прага, а направо прелетя през него и се хвърли към майка си, която излезе да го посрещне.

— Татко дойде ли си вече? — развика се радостно той. Очите му горяха, лицето му бе поруменяло.

Олга потръпна от изненада. Всичко, свързано с Белов и особено с отношението на сина й към него, предизвикваше в нея болка. Тя се овладя, въздъхна, за да се успокои, и каза:

— Не, баща ти не си е дошъл. И сигурно няма да си дойде скоро. Той е много далеч.

— Какво? — учуди се Ваня. — Не е вярно! Току-що го видях!

— Къде?

И Шмит, и Олга останаха поразени от тази новина. Те се спогледаха и отново се вторачиха във Ваня. Охранителят мълчаливо пристъпяше от крак на крак, защото в този момент се чувстваше излишен, макар да работеше с Дмитрий от доста години.

— На нашата улица — изкрещя момчето, възмутено от недоверието на възрастните, — седеше в една кола. Аз исках да изтичам при него, но светофарът беше червен. А когато стана зелен, той вече беше заминал. Защо не е дошъл тук?!

Шмит погледна охранителя, но той недоумяващо сви рамене, явно не бе видял нищо… Може Белов да е бил там, а може и да не е бил.

— Митя, разбираш ли нещо? — попита Олга.

— Колкото теб — призна Шмит. — Успокой детето, аз ще се опитам да изясня нещата.

Той разроши русата коса на Ваня и отиде в другата стая. Там седна до прозореца, който започваше от пода и стигаше до тавана, извади мобилния си телефон и набра номера на Коля. Той дълго не му отговори.

Докато слушаше сигналите „свободно“, Шмит замислено разглеждаше разстилащия се пред погледа му огромен град. Да търси Белов в него беше като да дири игла в купа сено. Но не се съмняваше, че тази задача е напълно осъществима. Беше въпрос на техника. „А иглата в купа сено е най-добре да се търси с магнит“ — помисли си мрачно той. Най-сетне Коля сънено се обади:

— Слушам, Дмитрий Андреевич!

За негова изненада Шмит му заговори почти официално.

— Николай, зная, че смяната ти току-що е свършила, но си ми нужен, и то колкото се може по-скоро. Аз съм си вкъщи.

— Ей сега ще дойда — обеща Коля със съвсем друг тон. По гласа на шефа си разбра, че се е случило нещо извънредно.

Шмит прибра телефона и отново погледна през прозореца: колко равнодушен, жесток и корав беше град Москва, същински железен мравуняк. И изобщо не се интересуваше от милионите малки човечета, потънали в своите малки проблеми и грижи. Впрочем, някои не бяха чак толкова малки. Значи Глигана не го е излъгал? Белов се бе върнал. А Александър беше опасен човек и за приятелите, и за враговете си…

 

 

Коля пристигна след двайсетина минути, раздърпан и изпотен, сякаш бе пробягал сто метра с препятствия. Шмит го заведе в кабинета си, седна зад бюрото, но остави Коля да стои прав насред стаята. Гостът се почувства доста неприятно, ала Дмитрий целеше точно това. Доморасли килъри такива, за нищо не стават!

— Разкажи ми какво точно стана с Белов — заповяда той с тон като на Лаврентий Берия. — От самото начало, с всички детайли и колкото се може по-подробно.

Коля беше ужасно разстроен: нима тогава се бяха провалили? И започна да си припомня събитията от онзи ден, когато той и още двама души проследиха Белов на летището. Александър пристигна там с такси. Те го изчакаха да излезе от сградата.

За тяхна изненада той не тръгна да наема кола, а спря на автомобилната естакада, която водеше към зданието, откъдето се виждаха излитащите самолети. Обстановката беше много подходяща. По обикновено претъпканите подстъпи към летището нямаше жива душа. Ревът на самолетните двигатели щеше да заглуши всеки изстрел. А те използваха заглушители. По дяволите, заглушителите намаляваха смъртоносната сила на куршумите! Нима в това се криеше проблемът?

— Аз стрелях и той падна — оправда се Коля. — Приближих се и стрелях в него още веднъж. От далечината се зададе кола. Натоварихме го в багажника, откарахме го на сметището и го хвърлихме в горящите боклуци. След час трупът напълно изгоря. Нали знаеш, често сме правили така… — замълча виновно той.

Шмит се усмихна подигравателно и изразително се почука по челото със сгънат пръст, сякаш с този жест искаше да каже: ей, тъпанари, кога ще се научите да мислите?

— Изгоря ли? А вие убедихте ли се в това? — попита като възпитател в детски дом. — Проверихте ли дали е така, разровихте ли пепелта, натрошихте ли овъглените кости. Направихте ли поне едно от всичко това?

Коля се засрами. Беше почти изплашен. На тях и през ум не им мина да правят такива неща. Пък и защо? Закараха трупа, хвърлиха го в боклука и си отидоха. Но как да си го признае? Шмит не беше по приказките. Осъзнаването на неминуемата разплата придаде на гласа на Коля убедителност.

— Дмитрий Андреевич, ама той изгоря! Не може да не е изгорял, повярвайте ми!

В течение на няколко минути Шмит разглеждаше провинилия се охранител.

— Искаш да повярвам… Кажи ми честно, ти видя ли как гори трупа му?

Коля се страхуваше да си признае. Но още повече се страхуваш да излъже шефа си.

— Не… — с огромно усилие каза той и замря в очакване на суровата и безпощадна присъда. Която не изключваше и разстрел.

Но присъда не последва. Шмит затвори очи, отпусна се на облегалката на креслото и за известно време застина в тази поза. Сетне попита:

— С кола ли си?

Коля отговори, че е дошъл със своя автомобил.

— Слез долу и запали мотора. Аз ей сега ще дойда — заповяда Шмит.

„Май ми се размина — изпита облекчение Николай, обърна се и с бърза крачка напусна мястото на разстрела. — Или екзекуцията ми само се отлага?“

 

 

След като изпрати аматьора убиец, Шмит отиде в стаята на Олга. Тя още не спеше, седеше на леглото по халат и го чакаше. Когато Шмит влезе, стана да го посрещне и разтревожено попита:

— Това истина ли е? Значи Саша е някъде наоколо, така ли?

— Може би — не се впусна да отрича Дмитрий. — Каня се да изясня това. Утре не излизай никъде и не пускай Ваня навън — по-скоро помоли, отколкото заповяда той на сбогуване…

На излизане Шмит се обърна, а Олга се върна в леглото, легна по гръб и се вторачи в тавана с невиждащ поглед…

 

 

Първо отидоха в офиса на Бригадата. На Шмит му се наложи да преравя старите документи. Естествено, Дмитрий не помнеше къде точно бе купил конспиративните апартамент и гараж за Белов. Още повече че не бе направил това сам, а чрез посредници. Но там се криеше единственият му шанс да се добере до Саша. Ако той беше там, проблемът лесно щеше да се реши.

Шмит прерови цяла планина от документи, но все пак намери адреса. Преди да затвори сейфа с книжата, извади оттам два пистолета със заглушител — за себе си и за Коля, и резервните ключове от апартамента. След като получи оръжието Николай се зарадва. Поне засега шефът му не се канеше да го убие.

 

 

Без да отлагат днешната работа за утре, се отправиха към посочения адрес. Николай паркира пред блока, в който се намираше тайният апартамент, Шмит извади пистолета, дръпна затвора му и нареди на Коля да направи същото.

— Ако е в апартамента, стреляй на месо! — заповяда Шмит. — Ще го смятам за поправителния ти изпит.

Качиха се на най-горния етаж и слязоха пеша до апартамента, който ги интересуваше. Като се стараеше да не дрънчи, Шмит извади ключовете, мушна единия в ключалката и го превъртя. След това отвори вратата с шут. Веднага забеляза в сумрака на коридора сянка, която отскочи встрани, и стреля по нея. Разнесе се тихо тупване, сянката се материализира и шумно се стовари на пода, но в дъното на апартамента се мярна още някой. Николай покоси с два изстрела втория обитател на жилището. Шмит внимателно затвори входната врата зад себе си. Само любопитен съсед им липсваше сега.

Шмит рискува. Ако в апартамента имаше четирима, двамата с Коля щяха да се набутат в капан. Но неизвестните се оказаха само онези двама, които в момента се гърчеха от болка на пода.

Шмит включи осветлението. С пистолет в ръка Коля се шмугна в кухнята, а после — в стаята. Огледа целия апартамент, но не намери други хора в него.

— Чисто е! — доложи Коля.

В това време Шмит държеше на мушка неизвестните. Единият тихо стенеше, под него се разстилаше локва кръв. Другият не даваше признаци на живот. Шмит се наведе към ранения. Това беше някакъв неприятен тип с дълга рядка коса, провиснала по продълговатия му череп.

— Кои сте вие, откъде сте? Кой ви е изпратил тук?

— Глигана — изхърка той и притихна като че ли завинаги.

Коля опипа артерията на шията му.

— Тоя свърши.

Шмит беше готов да си изгризе лактите от яд. Ама че гадно се получи! Белов го нямаше, а мъртвите не говореха.

— Другият май също изстива. Но провери за всеки случай — заповяда той.

Коля ритна с всичка сила „изстиващия“ в ребрата с върха на обувката си. Нещо в тях изпращя и мъртвецът оживя. А след това седна и се разврещя:

— Недей, не ме убивай, шефе! Аз съм Глигана!

Шмит разочаровано изсумтя: ама че работа, ловиш щука, а се хваща цаца! Де да беше станало обратното!

— Значи си жив, Глиганчо! — констатира недоволно Дмитрий.

— Аха, жив съм — обяви радостно Глигана. — Ние тук чакахме Белов. Ти… Нали самият вие ни наредихте да го намерим и да го доведем — каза той, но благоразумно премълча, че искаше да предаде Белов и на Шмит, и на Зорин едновременно.

Дмитрий беше чел някъде, че от робовладелците излизат най-добрите роби. Историята на Глигана потвърждаваше, че долнопробният бос от престъпния свят с пълен успех може да се превърне в прекрасен прислужник.

— Как научи за този апартамент? — попита Шмит.

Глигана ентусиазирано започна да му излага информацията, с която разполагаше.

— Бакена ми помогна да го открия. — Глигана посочи с пръст мъртвия си партньор. — Той следеше Белия, защото му отмъкнал мадамата.

— Хайде, казвай… Къде се намира Белов в момента?

— Нямам представа! Бакена каза, че не знае. Затова дебнехме тук.

Коля още веднъж и още по-старателно огледа апартамента. А щом се върна, отиде при Шмит и му зашепна нещо в ухото.

Дмитрий го последва в кухнята и дълго време разглежда хладилника. Нямаше съмнение, че Белов е взел от тайника парите, документите и оръжието. Ключовете от гаража също липсваха.

— Той повече няма да дойде тук — сигурен бе Шмит. — Шансовете са малко, но после провери гаража на този адрес. — Подаде на Коля листче.

— Какво ще правим с този червей? — Коля с видимо удоволствие заби още един шут в тялото на хленчещия Глиган. — Дали да не го очистим? Където е един труп, там са и два…

Шмит погледна озадачено Глигана. Онзи затаи дъх, осъзнал, че акциите му са паднали под номиналната стойност.

— Да — съгласи се с удоволствие Шмит. — Ще го очистим.

Ексбосът пребледня, сви се и дори като че ли се смали на ръст. Защото с колкото по-голяма лекота се разпореждаше с чуждите животи, толкова повече ценеше своя.

— Да, ще го очистим — повтори Шмит, — но не сега. Може би той наистина ще ни намери Саша Белов. Ще му дадем една седмица срок. Белов няма къде да се скрие, щом всички го търсят.

Глигана се оживи. След като разбра, че никой не се кани да го убива, той почувства неописуем прилив на наглост.

— Една седмица е малко! — кашляше на пода бившият бос. — На мен и хора вече не ми останаха. Белия уби двама, вие — този…

— Ти действай, а пък ние ще видим. Моето не се губи. — Тази фраза прозвуча толкова двусмислено в устата на Шмит, че нещастният Глиган потръпна. — Провери къде са се пресекли пътищата на Бакена и Белия… И го погреби по човешки още сега, защото ще забравиш да го направиш, познавам те…

Подкани с кимване Коля да го последва и излезе от апартамента, без да се сбогува…

Шмит се прибра вкъщи късно през нощта. Но Олга не спеше и го чакаше на прозореца. Съвсем доскоро Шмит си мислеше, че с Олга могат да имат нормално семейство. Ваня беше свикнал с него, привързваше се все повече и повече, макар от време на време да питаше къде е баща му. Олга му ставаше все по-близка и достъпна. Характерите им напълно си подхождаха. И двамата бяха сериозни, нямаха някакви специални капризи, разбираха и уважаваха чуждото мнение. В леглото също се радваха на пълно взаимно разбирателство. Докато правеха секс, Олга изпитваше чести и силни оргазми.

Но напоследък Шмит започна да забелязва в поведението на Олга някои почти недоловими, но важни за него промени. В гласа й все по-често започнаха да се прокрадват властни нотки.

Веднъж при някакво леко спречкване в яда си Дмитрий нарече Олга „желязната лейди“. Колкото и да бе странно, това определение толкова й хареса, че напрежението помежду им изчезна. И сега тя все по-често започна да се вживява в това прозвище. А на забележката му, че става прекалено твърда, Олга отговори:

— Нали самият ти казваш, че в бизнеса не може по друг начин!

„Но нима нашите отношения са само бизнес?“ — понечи да попита Дмитрий, ала така и не се престраши. Тази Олга му харесваше много по-малко.

Но най-лошото беше, че Ваня също усети промяната в майка си. След приключението по време на риболова той още повече се сближи с Шмит. Слушаше го безпрекословно и все ходеше подире му. Но с майка си се държеше странно, често я обиждаше и капризничеше.

На няколко пъти по време на разходка той избяга от гувернантката и се мота из улиците с местните малолетни хулигани, докато охранителите не го откриха.

Шмит беше объркан. Усещаше, че е назрял моментът за сериозен разговор. Но сега, когато влезе в апартамента и видя Олга до прозореца, не знаеше с какво да започне. Самата тя му помогна: приближи се до него, хвана ръцете му и попита с поверителен тон:

— Митя, кажи ми честно, имаш ли някакво отношение към изчезването на Саша?

— Не! Разбира се, че не! — каза с добре изиграно възмущение Шмит и освободи ръцете си. — Как можа да си помислиш такова нещо? Та ти ме познаваш!

Олга не сваляше от него изпитателния си поглед. Същински детектор на лъжата, а не жена!

— Мисля, че зная. Затова те попитах.

На Шмит му прилоша от тези думи. Стори му се, че Олга чете в душата му като от разтворена книга. Дяволите да я вземат тази проклета женска интуиция!

— Оля — развълнува се той, — кълна ти се във всичко скъпо, което имам. Аз нямам нищо общо с изчезването на Саша. За мен това е точно толкова загадъчно, колкото и за теб.

За последното той не лъжеше. Почти. След като не бе умрял, Белов можеше да се появи хиляди пъти досега, но по някакви съображения не го правеше. Шмит имаше отношение към покушението срещу Саша, но към изчезването му нямаше!

Може би точно тези искрени обертонове в гласа му отклониха Олга от вярната следа. Освен това на самата нея й се искаше да му вярва. Но щом Саша не беше умрял, веднага възникваха куп проблеми, които трябваше да бъдат решени.

— А сега — тихо попита тя — как мислиш, жив ли е?

— Най-вероятно. — Дмитрий бе ужасно уморен, отиде до дивана и се отпусна безсилен на него. — В смисъл, че съвсем доскоро е бил жив. Не мисля, че Ваня се е припознал. Той е видял баща си, и то точно там, където посочва.

— Искаш да кажеш, че Саша ни следи? Но защо го прави?

— Засега не зная — каза уморено Шмит и широко се прозя. — И изобщо, извинявай, ужасно се скапах. Трябва поне малко да си почина…

Не успя да довърши и заспа, както беше седнал. Олга отиде при него, свали му обувките и му помогна да легне. Шмит дори не се събуди. Оля подпъхна възглавница под главата му и се отправи към спалнята си. Легна си, но така и не заспа. Въртеше се ту на една страна, ту на друга, мислеше и мислеше, непрекъснато си спомняше събитията от последните месеци.

И колкото повече мислеше, толкова по-ясно осъзнаваше, че е стъпила на несигурен и опасен като блатна тиня път. По него всяка крачка можеше да е фатална. Но тя нямаше и път назад. Беше като въжеиграч — или напред, или надолу. Точката на обратимостта бе останала зад нея. Прекрачила я бе, когато се върна от Америка.

А може би просто беше глупачка? Ама наистина, какво не й достигаше в спокойната процъфтяваща Америка? Щеше да си процъфтява заедно с нея! Щеше да си живее мирно и кротко в къщата с двата басейна, да отглежда Ваня. В крайна сметка Саша искаше точно това от нея. Ама не, напъха се в мъжките сериозни, мръсни и кървави работи.

Но тук отново я налегна обидата за нея самата и за хората, които обичаше. За какво бяха живели те, за какво бяха умрели? Не, тя не беше кукла или пешка в нечии ръце. А кой и кога бе погледнал на нея като на човек, като на личност със собствени интереси и желания? Нито Саша, нито Шмит я възприемаха по този начин. Дори Ваня демонстрираше недоволство. Не, стига! От днес нататък музиката щеше да поръчва тя, а другите щяха да танцуват, каквото им каже… Щом стигна до това окончателно решение, Олга се успокои и най-сетне потъна в дълбок сън.