Сандра Браун
Труден избор (8)

Осма глава

Брекънридж беше също толкова живописен през лятото, колкото и през зимата. По планините се виждаха парчета неразтопен сняг, които приличаха на бели цветя. Величествените върхове все още бяха с бели шапки. Градчето през този сезон нямаше почти нищо общо с чара на ски курорта. Единствената главна улица беше цялата в бутици и магазини, пълни с примамливи стоки през цялата година.

Кари идваше в Брекънридж да кара ски още от ученическите си години, но никога не бе го посещавала през лятото. Харесваше й така: без гладни скиори, които да се редят на опашки за места в ресторантите; без кишата; без задръстванията около единствените светофари в градчето.

Беше спокойно. Точно от това имаше нужда.

Сега седеше на верандата в задната част на къщата и гледаше как слънцето залязва зад върховете. Снегът по тях блестеше ярко, след това придоби розов оттенък, когато слънцето се скри зад планината.

Беше тук повече от два месеца. Годишнината от смъртта на Томас бе минала, незабелязана от никого, освен от нея. Но на този ден не бе прекалено тъжна. Изминалата година беше притъпила болката. Това, което я натъжаваше най-вече, бе, че спомените й не бяха толкова ясни, както някога. Вече не можеше да чуе гласа му във въображението си. Нито пък виждаше ясно лицето му в сънищата си.

Беше време да се сбогува с него.

Колко ли души знаеха за забежките на Томас, както се бе изразил Пинки? Как бе могла да бъде сляпа за недостатъците му? Трябваше да изпитва горчивина към покойния си съпруг, но не можеше.

Той я беше обичал. Независимо от това какво бе направил, той се оказа точно това, от което тя се нуждаеше в онзи момент от живота си, когато се запозна с него. И предполагаше, че е действала добре на самочувствието му на мъж на средна възраст. Бяха добри един към друг през годините, прекарани заедно. Как можеше сега да изпитва лоши чувства към него?

Съзнанието й беше пречистено и спокойно. Тялото й се бе възстановило от изпитанията на изминалата година. Чувстваше се отпочинала. След седмица щеше да се върне на работа.

Ами ако вече не я искаха там? Ако нямаше работа? Ако не й дадяха възможност за трети път в живота си да започне отначало?

Тя стана и се протегна.

— Ще му мисля, когато ми дойде до главата — каза си на глас. Каквото и да я очакваше в бъдещето, чувстваше се готова да го посрещне.

Хладилникът и килерът й напомняха мрачно, че не е ходила да пазарува от дни. Но сега изпита страшен глад и реши да се облече и да излезе да вечеря някъде. Може би щеше да се почувства тромаво при завръщането си в обществото. Трябваше да се движи сред хора.

Кари се облече в дънкова пола, боти с ниски токове, памучен пуловер и кожено яке. Нощем температурите в планината се понижаваха значително.

Разстоянието до центъра на градчето не беше голямо, но когато се настани в сепарето на един от най-добрите ресторанти, стомахът й вече къркореше. Поръча си срамно обилна вечеря. Именно когато вече отпиваше вино, той влезе.

Като че ли бе дошъл да я търси и знаеше точно къде да я намери. В момента, в който влезе в ресторанта, очите му се насочиха към нея в неясната светлина на свещите. Салонната управителка го поздрави и той й отговори, но погледът му остана прикован в Кари. Управителката погледна през рамо, усмихна му се и кимна. Хънтър я заобиколи и се отправи към сепарето.

Кари постави чашата си на масата, за да не се вижда, че ръката й трепери. Искаше й се да извърне очи, но гледаше като омагьосана неговите. Лицето му беше безизразно, но той оставяше впечатлението, че знае точно какво прави, къде отива и какво ще направи, когато стигне там.

Спря се едва когато стигна до сепарето.

— Ако не ми позволиш да седна при теб, ще се получи много неудобно. Казах на управителката, че ме очакваш.

Именно в този момент Кари осъзна, че го е очаквала. Не точно тази вечер, но по някакъв начин бе знаела, че той ще дойде.

— Не бих искала да те поставям в неудобно положение, затова по-добре седни.

Светлината на свещта, поставена на масата, танцуваше в косите, блещукаше в очите и караше устните й да блестят. Хънтър си помисли, че никога не я е виждал толкова красива. Кари не би могла да усети, че сърцето му бие също така лудо, както и нейното.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против?

Тя не отговори, но се поотмести и махна чантичката и якето си, за да му направи място. Когато се настани, той опря ръце на масата, обърна главата си и двамата се втренчиха един в друг. Не се движеха, едва дишаха. Само се гледаха.

— Господине, желаете ли да поръчате нещо?

Хънтър не откъсна очи от Кари дори докато отговаряше на келнера:

— Ще поръчам същото като дамата. И бихме искали бутилка вино. Някое, което върви с… — Той я попита: — Какво ще вечеряме?

— Пъстърва.

— Някое, което върви с пъстърва.

— Да, господине. Благодаря ви.

Келнерът се оттегли и двамата отново се загледаха мълчаливо.

— Изглеждаш различен — забеляза искрено тя.

— Ти също.

— Никога не съм те виждала облечен в нещо друго, освен в костюм.

Ризата и панталоните му бяха всекидневни. Яката на якето му беше вдигната нагоре, а ръкавите — навити няколко пъти. Точно когато Кари забеляза това, той го свали и го сложи до нейното яке в другия край на сепарето. Дрехите му бяха излезли като от списание за мъжка мода, но му стояха по-добре, отколкото на манекените.

— Носът ти е изгорял от слънцето — забеляза той.

Тя се засмя леко и докосна стеснително върха на носа си.

— Да не си се пекла?

— Не. Лесно изстивам, а в планината обикновено е твърде хладно, за да правя слънчеви бани. Но се разхождах много.

Отново потънаха в мълчание. Той си мислеше колко симпатично изглежда изгорялото от слънцето място на носа й. Тя се питаше дали тъмните косъмчета, които се виждаха от разкопчаната му риза, покриват целите му гърди.

— Виното, господине — каза колебливо келнерът, след като дълго бе стоял незабелязан до масата им.

Хънтър дегустира виното. На Кари беше дадена втора чаша, която бе напълнена със златистото питие. Можеше да се закълне, че то вече тече по вените й. Опита го и се усмихна доволно, но всъщност не бе усетила вкуса му. Не й се ядеше нищо, нито й се пиеше. Гладът, който я беше принудил да си поръча огромна вечеря, вече бе изчезнал.

Продължиха да отпиват от виното, като гледаха втренчено в свещта на масата, сякаш тя можеше да даде отговори на всичките въпроси на Вселената.

— Откъде разбра… Няма значение. Знам кой ти е казал, че съм тук. — След това си помисли, че думите й може да са прозвучали твърде самонадеяно, и попита: — Срещата ни не беше случайна, нали?

Хънтър поклати глава:

— Не беше.

Очите й отново се върнаха на свещта.

— Попитал си Пинки къде съм. — В гласа й почти нямаше въпрос, просто изричаше тихо едно твърдение.

— Да.

— Обадих му се едва миналата седмица. Накарах го да се закълне, че ще пази тайна.

— Превърнах се в истински мор за него и накрая се предаде.

Беше станало негов ежедневен навик след работа да минава през телевизионната станция и да пита Пинки дали не му се е обаждала. И също така по навик Пинки и Бони не си отиваха, докато не се видеха с него. Най-сетне миналата сряда Пинки имаше новина за него.

Брекънридж! — възкликна тогава Хънтър. Беше очаквал Таити или Тибет, но в никакъв случай толкова близко място като Брекънридж. От три месеца ходеше като жив труп, а тя се бе намирала само на седемдесет мили.

— Моля те, не се сърди — рече той.

Тя го погледна право в очите и сякаш потъна в зелено-сивите дълбини.

— Не се сърдя. — Устните й едва се движеха, докато шепнеше: — Вече не.

През живота му го бяха обвинявали в много неща, но не и че е тъп. Не беше нужно тя да му го казва изрично, за да я разбере. Беше му простила.

Буцата в гърдите му изчезна и за пръв път от дълго време насам започна да диша спокойно. Този възел се бе появил още в деня, в който бе разбрал какви последици ще предизвикат действията му в живота й — живот, който и без това почти се бе разпаднал. Прииска му се да се засмее.

Вместо това вдигна чашата си. Когато и тя направи същото, се чукнаха, за да ознаменуват мълчаливото си примирие. Докато пиеха, се гледаха в очите.

Нужна му бе цялата воля, за да не се наведе и целуне мокрите й от виното устни. Копнееше да зарови пръсти в разкошната й коса. Искаше да очертае с устни сатенената гладкост на шията й и да продължи по-надолу, към острото деколте на пуловера й.

Кари току-що бе забелязала колко хубави са ръцете му. Бяха поддържани, тънки, но силни, с малки тъмни косъмчета между кокалчетата на пръстите. Китката му не бе прекалено дебела. На нея имаше златен часовник. Неочаквано й се прииска да вземе ръката му в своята и да я огледа до най-малката подробност.

Ядяха, без да бързат. Ресторантът не беше пълен. Персоналът беше внимателен, но те искаха да вечерят спокойно и лениво.

Марулите в салатата бяха съвсем свежи; печените картофи — горещи и хрупкави, с висококалорична гарнитура. От пъстървата се носеше ухание на подправки и беше изпечена до съвършенство.

Но Кари едва не се задави с едно сочно парче, когато Хънтър я попита:

— От колко време Пинки и Бони живеят заедно?

Хапката най-сетне тръгна по правилния път. Кари я преглътна с вино и попи изскочилите сълзи със салфетката.

— Онези Пинки и Бони, които познавам, живеят заедно?

Той сви рамене:

— Предполагам, че е така. Напускат заедно паркинга на станцията. Онзи ден я чух да му напомня, че им се е свършило млякото и трябва да спрат някъде да купят на път за вкъщи. Това звучи съвсем по домашному, нали?

— Мляко? — възкликна Кари. След това шляпна с длани по тапицерията и се разсмя: — Ах, този потаен подлизурко! Нищо не ми спомена, когато говорих с него. Не е искал да чува моето „нали ти казах“.

Хънтър отмести чинията си настрана и се отпусна заедно с Кари на облегалката.

— Струва ми се, че връзката им е проект, по който си работила известно време.

— Почти две години. Знаех, че са създадени един за друг. Тя е луда по него и изпитва отчаяна нужда да се грижи за някого. А ако някой има нужда от грижи, това е Пинки. Просто се инатеше.

Хънтър погледна внимателно усмихнатото й лице.

— Ти много го харесваш, нали?

Очите й се спряха на неговите. Беше близо. Твърдото му бедро беше само на сантиметри от нейното. Не усещаше да се допират, но знаеше, че е там.

— Много. Той е приятел, какъвто всеки би трябвало да има. — Кари отпи от виното. — Понякога е болезнено да имаш такъв приятел.

— От къде на къде?

— Защото ти казва истината, когато всички останали ти казват това, което искаш да чуеш. — Тя въздъхна и затвори очи. — Нали разбираш, разчитах на Пинки да ме измъкне от кашата, в която сама се бях забъркала. Но той ме накара да изтърпя наказанието си като добър войник.

— Кари — каза Хънтър и тя отвори очи, — съжалявам, че причиних отстраняването ти. Моля те, повярвай ми, нямах нищо общо с това.

— Знам — каза тихо тя и сложи успокоително ръка върху неговата. Беше също толкова изненадана, колкото и той, че го е докоснала по своя воля. Кари погледна ръката си, но не можа да намери основателна причина да я отдръпне. — Нищо от случилото се не беше по твоя вина, Хънтър. Извинявам се за това, което казах тогава в ресторанта.

— Ти ми се извини в бележката.

— Моята надута и официална бележка — каза Кари и сви леко рамене. — Бях засрамена от сцената, която бях направила, и не знаех какво да напиша. — В очите й заблестяха сълзи й гласът й затрепери. — Трябваше да ме удариш.

— Кари, недей да се разстройваш отново. Вече няма значение. — И той сложи ръката си върху нейната.

— Ще желаете ли десерт?

Кари беше благодарна на келнера, че се намеси. Главата й бучеше, но това нямаше нищо общо с изпитото вино. Нещата се развиваха твърде бързо. Трябваше да забавят малко ход. Едва сега започваше да приема смъртта на Томас, неговите изневери, кариерата и цялото си бъдеще.

Имаше ли нужда от още един душевен катаклизъм тъкмо сега? Зарадва се на възможността да продължи вечерята, защото не знаеше какво ще последва, когато свърши.

— Моля, бих искала да видя менюто с десертите — каза бързо Кари. — Сигурно е от планинския въздух, но откакто съм тук, ям като вълк.

Опита се думите й да прозвучат безгрижно и весело, но не мислеше, че Хънтър се е хванал. Той я наблюдаваше внимателно, полуусмихнат, сякаш знаеше, че желанието й за десерт представлява тактика на отлагане.

Разгледаха заедно менюто.

— Нюйоркски кейк със сирене — забеляза Хънтър.

— Звучи хубаво — каза Кари. — Може би е с ягоди?

Келнерът кимна.

— Каква е разликата между нюйоркския и обикновения кейк със сирене? — попита Хънтър.

— Седемдесет и пет цента — отвърна духовито келнерът.

Двамата се засмяха.

— Купувам само от най-доброто. Един нюйоркски кейк със сирене и ягоди за дамата, а за мен ябълков пай. Две кафета.

— Със сирене или ванилов сладолед? — попита келнерът, като записваше поръчката им в тефтерчето си.

Хънтър се обърна към нея:

— Пиеш ли си кафето със сирене или ванилов сладолед?

— Не — отговори сериозно тя.

— Имах предвид ябълковия пай — каза търпеливо келнерът.

— О, пая! С ванилов сладолед.

Келнерът се отдалечи, като клатеше глава, и двамата избухнаха в смях. Кари дори стигна дотам, че допря чело до рамото му, докато се кикотеше. Предполагаше, че е пийнала, но й беше толкова хубаво, че не й пукаше. Когато вдигна очи към него, погледите им се сляха.

— Единственият път, когато съм те виждал да се смееш, беше онзи ден в съда, когато каза нещо на оператора си. Хареса ми — рече тихо той.

— А аз никога не те бях виждала да се смееш.

— Това е вечер на много първи неща, нали?

Дрезгавият шепот проникна сякаш в тялото й, разпръсна се по всички ерогенни точки и предизвика истински хаос. Беше безполезно да се бори с толкова много огньове, затова ги остави да тлеят бавно и приятно.

— Срамота е да се пропилее последната хапка, но ако я изям, ще се пръсна — каза тя няколко минути по-късно.

— Можем да помолим да ни я завият за вкъщи. Ще я изядеш на закуска.

— Не, но ти благодаря. Спомняш ли си онези килограми, които камерата прибавя?

— Спомням си всичко, което ми каза онзи ден.

Кари също си спомняше. Беше влязла в кабинета му — любопитна, но уверена, без никаква идея какво влияние ще окаже той върху живота й. И то все още не беше приключило. Предчувстваше, че влиянието, което е имал върху нея досега, е бледо подобие на онова, което предстоеше.

Дали не беше наивна? Дали наистина бяха на прага на нещо вълнуващо? Или просто виното я караше да мисли безразсъдно.

— Къде са очилата ти? — неочаквано попита тя.

— В джоба на якето ми. Трябват ми само, за да виждам. — Хънтър се засмя и й обясни: — Всъщност на разстояние от четири крачки мога да виждам и без тях.

— И не мислеше, че ще седим на по-голямо разстояние от това?

Той снижи глас:

— Смятах, ако ми позволиш да седна при теб, да седя колкото може по-близо.

Тя извърна срамежливо очи. Хънтър се наруга. Карай по-бавно. Първо и стани приятел.

— Ще тръгваме ли?

Кари измърмори някакъв положителен отговор и излязоха от сепарето. Преди да успее да й помогне, тя наметна якето на раменете си и посегна към сметката. Хънтър я дръпна от ръката й.

— Възнамерявам да платя своя дял.

— Почерпката е от мен — сряза я той и прекрати всякакви обсъждания. — Какво каза? — попита я след това, когато тя промърмори нещо неразбрано.

— Казах, че си деспот.

Хънтър отметна глава назад и се засмя. Когато излязоха навън, я попита:

— Как искаш, да вървиш пеш или да те закарам?

Значи знаеше, че е дошла пеш до ресторанта. Защо ли се изненадваше! Ако беше решил да я проследи, едва ли щеше да остави намирането й на случайността.

— Не е нужно да идваш с мен.

Той пъхна ръце в джобовете на якето си, погледна към планините и преброи наум бавно до десет.

— Сега едва ли ще започнем пак да си играем игрички. Не и след всичко, което преживяхме.

Замалко да обърка отново нещата — първо със сметката, сега с това. Не се дръж чак толкова отбранително, по дяволите!

— Не е много близо — рече шеговито тя, като се надяваше по този начин да отстъпи деликатно.

Хънтър се усмихна.

— Мисля, че ще мога да се справя.

След това я хвана за ръката и пресякоха улицата. Без дори да я попита, я поведе през хълма по посока на къщата.

Стараеше се да върви в крак с нея. Известно време мълчаха. Нощта беше тиха и спокойна. Накрая Кари зададе въпроса, който през цялата вечер занимаваше ума й:

— Хънтър, защо дойде тук?

— В отпуска съм. — Този път опитът му да се пошегува не излезе сполучлив.

— И съвсем случайно избра Брекънридж?

— Не, не беше случайно.

Той спря. Застанаха един срещу друг по средата на улицата. Наоколо нямаше никого, но това едва ли имаше значение. В този момент се чувстваха като единствените хора на света.

— Пинки ми каза, че си тук и веднага уведомих в службата, че си вземам едноседмичен отпуск. Дойдох с единствената цел да те видя. Днес следобед, когато пристигнах, намерих къщата, в която си отседнала. Минах покрай нея няколко пъти с колата и те видях да излизаш. Мислех да ти се обадя чак утре сутринта, но не можах да се сдържа. Затова те последвах в ресторанта.

Той направи крачка към нея и заговори още по-тихо:

— Знам, че измина една година от смъртта на съпруга ти. Чел съм някъде, че това е последната пречка. Сега би трябвало да си готова да започнеш отново. — Хвана я за раменете. — Исках да те видя, да поговоря с теб, да прекараме малко време заедно.

— Защо, Хънтър?

Той впи поглед в очите й.

— Знаеш защо.

Кари го погледна, без да трепне, и отговори колкото можеше по-честно:

— Между нас винаги е имало „нещо“. Не знам какво. Отначало си мислех, че е омраза, поне от моя страна. Сега не съм сигурна. Всеки път, когато те виждах, се чувствах неловко, разстроена. Никога не се бях чувствала добре в твое присъствие до…

— До?…

— До тази вечер — наведе тя глава и прошепна думите в яката си.

Хънтър повдигна брадичката й с показалец и я накара отново да го погледне.

— Значи нямаш нищо против да се навъртам наоколо няколко дни?

— Не знам — отвърна сериозно Кари. — Не очаквай прекалено много. Всъщност не очаквай нищо. Чувствата ми към теб винаги са били двойствени и все още са такива.

Той се усмихна тъжно.

— Не бих могъл да искам от теб по-голяма откровеност. — След това притисна ръцете й между дланите си. — Кажи ми само едно нещо. Когато тази вечер ме видя да вървя към теб, каква бе първата ти реакция?

Тя го погледа известно време и усети как в гърлото й се образува буца.

— Зарадвах се, че те виждам.

Очакваше от него някаква реакция, но остана разочарована. Лицето му не издаде нищо. Беше очаквала да се усмихне или може би да наведе глава и да я целуне по бузата, или пък да я прегърне и целуне страстно, но той само каза:

— Трепериш.

— Студено ми е.

— Ето. — Хънтър вдигна якето от раменете й и й помогна да пъхне ръцете си в ръкавите.

— Благодаря — отговори учтиво Кари и понечи да се обърне.

— Почакай.

Той я притегли към себе си, приклекна, за да е на едно ниво с нея, и протегна ръце към закопчалката на якето й. В тъмното му бе трудно, но успя да съедини двете части. След това се изправи бавно и едновременно с това издърпа ципа нагоре. Получи се изключително еротично движение.

По някакъв начин бе успял да се приближи, без всъщност да се движи. Просто се наклони към нея така, че да не може да вдигне ципа, без да я докосне. Ръката му премина по талията й и се насочи към корема. Когато се плъзна върху гърдите й, остави след себе си топлина, която се разля по кожата й като мастилено петно. Кари се запита какво ли би направила, ако той пусне ципа, плъзне ръце под якето и покрие гърдите й.

Знаеше какво би направила. Щеше да се отпусне в ръцете му, защото гърдите вече я боляха от нуждата да бъдат погалени.

Почувства топлия му дъх по лицето си, докато той вдигаше ципа чак до брадичката й. След това й прошепна:

— Ето. Така би трябвало да е по-добре.

Кари не знаеше дали е по-добре или не. Усещаше всеки нерв по тялото си как вибрира. Никога не се бе чувствала толкова объркана. Копнееше да почувства тялото му. Искаше да го види гол и да прокара ръце по него.

— По-добре да побързаме.

Само тихите му думи я спряха да не се притисне до него и да не го замоли да я прегърне. Колко безразсъдно щеше да бъде това. Защото ако нейните мисли бяха изпълнени с еротика, можеше да си представи какви бяха неговите. Тя бе признала с половин уста, че й е приятна компанията му, а той най-безцеремонно бе заявил, че е дошъл тук, за да я види и прекара известно време сам с нея. От здраво стиснатите мускули на лицето му се виждаше, че се мъчи да сдържи възбудата си.

Беше ли готова за интимност с друг мъж, освен Томас? Тази вечер, утре вечер, скоро, в далечното бъдеще, някога? Господи, не знаеше! В един момент гореше, а в следващия се тресеше от страх от нова връзка. А сексът за нея винаги щеше да означава връзка.

Ами ако се опиташе да я целуне за лека нощ?

Но тази вечер нямаше защо да се тревожи. Когато стигнаха до входната врата, Хънтър очерта брадичката й с палец и каза:

— Това беше една от най-приятните вечери в живота ми. Благодаря ти и приятни сънища.

След това пое по пътя, по който бяха дошли, към спящото градче.

 

 

Първото нещо, което Кари направи на другата сутрин, бе същото, което бе правила всяка сутрин от престоя си тук. Тя се изтърколи от леглото, отиде към източния прозорец и дръпна шнурчето на завесите.

Беше спала до по-късно от обикновено. Слънцето я удари право в лицето. Тя се протегна, прозя се и разтърси косата си. Едва тогава отвори напълно очи и видя Хънтър, който се беше облегнал на противопожарния кран на тротоара. Наблюдаваше я с очевидно удоволствие.

Кари изписка тихичко, сграбчи халата и го притисна до гърдите си. Този свенлив жест бе напълно излишен, тъй като Хънтър вече я беше видял по нощното й облекло — рекламна тениска на баскетболния отбор на Денвър. Това бе най-удобната дреха за спане, мека и избеляла от многобройните пранета. Стигаше едва до началото на бедрата й — факт, за който си спомни със срам, когато Хънтър й махна весело и се затича към вратата.

— О, господи! — простена тя, втурна се през спалнята и хвърли машинално поглед към отражението си в огледалото. Успя да навлече халата точно когато на вратата се почука.

— Добро утро — каза той, когато тя отвори вратата.

— Добро утро — отвърна Кари и стъпи с единия си крак върху другия, когато я лъхна хладният планински въздух. — От колко време си тук?

— Достатъчно дълго, за да изстине кафето и да дам на съседите повод за приказки.

— По това време на годината няма съседи.

Той се усмихна.

— Добре. Значи няма да имаш никакви причини да не ме поканиш вътре.

Тя го погледна ядосано и отстъпи настрана.

— Така ли мамиш и съдебните заседатели? — попита добродушно Кари.

— Практиката учи. — Носеше хартиена торба, която започна да изпразва на масата за хранене. — Имам хладко кафе и сравнително пресни понички.

— Звучи прекрасно — отвърна със съмнение Кари. Все пак взе една лепкава поничка и я захапа. — Хей, ама те са хубави! Обичам тази глазура — продължи, като си облизваше пръстите.

— И аз така си помислих.

Хънтър смачка празната торба и я запрати с идеална парабола в кошчето за боклук. Когато се обърна, бе очарован от чевръстия език на Кари, с който облизваше пръстите си.

Още не се бе овладял напълно, откакто я беше видял да се протяга на слънцето. Онази смешна тениска бе по-секси от всякакви дантелени нощници. Дали имаше представа каква прекрасна гледка представлява, когато извие гръб назад и се протегне с котешка леност? Бе видял не само копринените й дантелени гащички; памучната тениска се беше опънала върху гърдите й и го бе дарила със страхотна гледка.

Той се покашля.

— Да претопля ли кафето или ще направиш ново?

— Кафето ми свърши. Можеш да претоплиш това в микровълновата фурна.

Унищожиха поничките за рекордно време. Докато отпиваше от кафето, Хънтър огледа стаята. Имаше висок катедрален таван, топла дървена ламперия и покрит с паркет под, изпъстрен с килимчета. Мебелировката беше подбрана с вкус и бе скъпа, но ненатрапчива. Едната стена бе заета от каменна камина. От главната стая се виждаха кътът за хранене, малката кухня и коридорът, който — както можеше да се предположи — водеше към спалнята или спалните. Къщата бе малка, но гледката, която се разкриваше от огромните прозорци, създаваше впечатление за простор.

— Хубава къща. Твоя ли е?

— Не. На един приятел на баща ми. Това е вилата им. Предложил ни е да я ползваме, когато искаме. Никога не съм злоупотребявала с поканата им, но знаех, че няма да им причиня никакви неудобства, ако дойда през лятото. — Тя седна на облегалката на канапето и се загледа през широкия панорамен прозорец. — През зимата можеш да седиш тук до огъня и да гледаш как навън вали сняг.

— Караш ли ски?

— Да, но съм по-добър зрител, отколкото участник.

Хънтър се разходи любопитно из стаята, като от време на време се спираше да погледне това или онова и да прелисти списанията, оставени на масичката за кафе. Кари се възхищаваше на самообладанието му. Буквално беше налетял на жена, още неизмила очите си след сън и неизпила сутрешното си кафе, и все пак се държеше като у дома си. Дори не даде никакво обяснение за ненавременното си пристигане. Но и тя не го бе попитала, нали?

Макар и да седеше тук само по нощно облекло, с боси крака, рошава коса и все още подпухнали от съня очи, не се чувстваше ни най-малко притеснена, както би трябвало при такава ситуация. Защо ли?

Може би защото той се държеше толкова непринудено? Или защото умът й бе прекалено зает с него и нямаше възможност да мисли за каквото и да е друго?

Докато обикаляше из стаята, тялото му изглеждаше стегнато, твърдо и безкрайно мъжествено. Мъхестата жилетка, която беше облякъл, за да се предпази от хладния въздух на късното лято, беше преметната небрежно на облегалката на един стол. Каубойската риза бе вталена и прилепваше към тялото му. Ботушите бяха изтъркани и, изглежда, се чувстваше напълно удобно в джинсите, които далеч не бяха нови. Прилепнали към тялото, те издаваха недвусмислено пола му. Очите на Кари често се стрелкаха натам.

Носеше очилата си сигурно защото беше дошъл дотук с колата си. Кари си спомни, че беше видяла непознат автомобил, паркиран до тротоара пред къщата. Също така си спомняше огнените отблясъци, които слънцето бе хвърляло в разбърканата му от вятъра коса. — Какво е това? — попита той и се наведе над масичката за карти, където бяха разпръснати части от картонен пъзел.

— Аз го донесох — отговори Кари, стана от облегалката на канапето и отиде до него. — Знаех, че ще трябва да убивам много часове тук. Затова и си донесох купчина книги, които исках да прочета. Това е другият ми проект. — Тя вдигна една част, огледа я и я постави на мястото й.

— Много добре — усмихна й се Хънтър. — Това ли правиш през цялото време?

— Никога досега не бях редила пъзели, но вече имам доста часове практика.

Пъзелът представляваше за нея специален символ. Не беше започнала, както повечето хора, отвън, а от средата.

Центърът представляваше нейната сърцевина: нещата, в които вярваше, навиците и ценностите, мислите и схващанията, скъпите й неща — частите от нейната личност, пазени от детството, които правеха Кари Стюърт Кари Стюърт.

Беше започнала още в деня на пристигането си и постепенно прибавяше части от пъзела. Преживя отново ужасния детски спомен със загубата на майка си; живота с баща си; дните в колежа; началото на кариерата си; развитието на приятелството си с Пинки; запознанството си с Томас. Припомни си толкова дни от съвместния им живот, колкото можа. Преживя отново ужаса от смъртта му. Беше отбелязала в хрониката всеки път, когато бе срещала Хънтър Макий. Картината на пъзела бе започнала да се оформя от многото частички.

Вече беше почти завършен.

— Когато го завърша, ще се почувствам така, сякаш се познавам по-добре.

Не бе имала намерение да произнася тази си мисъл на глас. Вдигна бързо поглед към Хънтър. Сигурно щеше да я помисли за глупачка. Но той очевидно разбра това самолечение и кимна. Кари се надяваше да не я помоли да обяснява и той не го направи.

— Имаш шоколад по устните си — рече тихо Хънтър.

Кари го гледаше като омагьосана. Топлата светлина на очите му сякаш проникваше в цялото й същество.

— Наистина ли?

— Аха, ей тук.

Той махна с пръст парченцето шоколадова глазура от ъгълчето на устата й и го остави да се разтопи върху езика му. Кари го гледаше в устата, заинтригувана и възбудена от силната му чувственост. Очите й останаха приковани на устните му, когато той сложи ръце върху раменете й и я притегли към себе си.

— Кари?

Очите й бавно проследиха лицето му и срещнаха неговите.

— Ммм?

— Първия път, когато те целунах, ти беше в безсъзнание. Втория път бях толкова ядосан, че не знаех дали да те целуна, или да те удуша. Бях заслепен от ярост и почти не осъзнавах какво става. — Той хвана лицето й между дланите си. — Не смяташ ли, че си дължим една целувка, когато и двамата знаем какво точно правим?