Сандра Браун
Труден избор (6)

Шеста глава

Фоайето на хотел „Кафявия палат“ — истинска забележителност на Денвър, бе едно от любимите места на Кари. То се увиваше около човека като удобен топъл шал. Таванът от цветно стъкло няколко етажа по-горе разпръсваше мека светлина, която допринасяше за чувството, че фоайето някога е било викториански салон. Ламперията блестеше с патината на старинност. Месинговите обкови лъщяха. Палмите в саксиите избуяваха. Диваните и фотьойлите приканваха посетителите да се изтегнат в тях. Всичко беше спокойно и загадъчно и караше човек да шепне, за да запази тихата атмосфера.

Малко по-надолу по коридора се намираше „Корабната таверна“, която — с богатите си морски мотиви — не бе обикновен бар. Беше също така удобна, стилна и интимна, както фоайето.

По това време на деня там нямаше много хора. Обедният поток беше преминал. Кари се почувства неловко, задето влизаше в слабо осветения бар на хотела в ранния следобед. Само няколко мъже, вероятно бизнесмени от други градове, седяха лениво около дългия полиран бар. Не й бе трудно да открие Хънтър на една от разпръснатите маси. Тя се отправи към него, като се опита да не обръща внимание на многозначителните погледи, които останалите клиенти си размениха.

Хънтър се изправи и остана така, докато тя седна на стола срещу него.

— Благодаря ти, че дойде. Гладна ли си?

— Не, само нещо за пиене, моля.

— Какво ще желаете?

Келнер в строг черен костюм беше изникнал сякаш от небитието.

— Минерална вода с лимон, моля — отвърна усмихнато Кари.

— Добър ден, госпожице Стюърт — рече сковано той.

— Познавате ли ме?

— От телевизията. За мен е удоволствие да ви обслужвам. Мога ли да кажа, че в действителност сте много по-привлекателна, отколкото по телевизията?

— Можете и ви благодаря.

Келнерът се обърна към Хънтър, като очевидно очакваше да види някоя друга известна личност.

— Аз съм никой — усмихна се широко Хънтър. — Но бих искал едно кафе.

— Да, господине.

Хънтър все още се усмихваше, когато се обърна към Кари. Не носеше очилата си. Тя не можа да не забележи, че когато се усмихва, бръчиците около очите му стават по-дълбоки. Е, беше хубав. И какво?

— Защо избрахте това място за срещата ни?

— Защото ми харесва — отвърна простичко той.

— И на мен ми харесва, но определено не предразполага към… към… Няма значение.

— Хайде, към какво? Към какво не предразполага?

— Не предразполага към нищо, което с вас бихме могли да си кажем. Знаете ли какво си мислят онези мъже покрай бара?

Той погледна през рамо, след това се обърна към нея и се наведе през масата, за да я чуе. Тя шепнеше едва-едва.

— Четенето на мисли не е силната ми страна. Какво си мислят?

На Кари никак не й хареса немирният му, шеговит маниер.

— Мислят, че или съм проститутка, която уговаря деловата част, или незаконната ви любовница.

Очите на Хънтър се приковаха в нейните за момент, след това той се обърна отново към мъжете.

— Така ли? Би трябвало да се засрамят!

— Отивам си.

— Почакай — рече той, протегна ръка през масата и хвана нейната.

Беше очарователен, приятен и с чувство за хумор. Кари не искаше да е очарователен, приятен и с чувство за хумор с нея. Не искаше той да се преструва на нещо друго, освен на пресметливия кариерист, какъвто знаеше, че е.

— Имам работа, господин Макий.

— Какво си мислиш? Че съм избрал нарочно това място, за да те накарам да се чувстваш неудобно?

— Мина ми през ума — рече сковано тя.

— По дяволите! — рече Хънтър, като пусна ръката й, но така, сякаш я отблъскваше. — Човек не може да спечели срещу теб, нали? Помолих те да се срещнем тук, защото мястото наистина е дискретно. Не мисля, че би искала да ни видят заедно в някое от кафенетата в близост до съда. Те винаги са пълни с хора, които и двамата познаваме.

Кари беше свободна да се изправи и да си отиде, но остана на стола си, загледана в събеседника си. Когато очите му се впиха в нейните, ядът му бе очевиден.

Келнерът избра точно този напрегнат момент, за да им донесе поръчката. Оттегли се, без да каже нито дума. Кари отпи минерална вода, като й се искаше да се бе вслушала в инстинктите си и никога да не бе повдигала въпроса за мястото на срещата. Сега той бе обидената страна, а тя изглеждаше като раздразнително хлапе. Изглежда, нямаше подходящо място, което да устройва и двамата едновременно. Искаше й се всичко да свърши възможно най-бързо.

— Защо поискахте да ме видите?

Хънтър се бе опитал да отлага възможно най-дълго главния въпрос. Кога щеше да има друг шанс да бъде сам с нея, да седи и да я гледа? Отново я беше поставил в отбранителна позиция и сега трябваше да смени тактиката, преди тя да е скочила и хукнала навън, без да го изслуша.

— Добре ли си?

Тя отвърна с тих, изненадан смях:

— Разбира се, че съм добре. Какво искате да кажете?

— Не мога да забравя как изглеждаше онази нощ, когато дойдох у вас. Напълно ли се възстанови от…

— От аборта? — Горчивината зад въпроса беше очевидна. — Да. Физически съм възстановена. В емоционално отношение ще отнеме много повече време.

Защо ли пък бе нужно да се държи деликатно, за да го щади? Той бе допринесъл за окаяното й емоционално и физическо положение, макар и да не бе в състояние да се закълне, че само поради тази причина е загубила бебето си.

Хънтър изруга наум. Щеше ли някога да престане да се чувства виновен? Знаеше, че не е направил нищо, за да причини загубата на бебето й. Поне не пряко. Но всеки път, когато си помислеше за това, стомахът му се свиваше. Този въпрос трябваше да бъде оставен на мира, но Хънтър се връщаше отново и отново към него — като към болен зъб, който опипваш, за да провериш дали болката е намаляла.

— Съпругът ти знаеше ли за бебето?

— Не. Аз самата открих, че съм бременна, няколко седмици след като Томас… загина.

Сигурно беше забременяла през някоя от последните им нощи заедно. По вените му като отрова се разля ревност. Беше ирационално и направо глупаво, но изобщо не можеше да понася мисълта, че тя се е любила с друг мъж, пък бил той и съпругът й.

На Кари й хрумна, че този разговор е станал твърде личен, за да се води с чужд човек. Всъщност беше ли й чужд той? Защо винаги й се струваше, че чете мислите й?

Сигурно беше заради напрегнатия, пронизващ поглед, с който я гледаше понякога. Както сега например. Караше я да се чувства неловко. Кари бутна недопитата си чаша настрани.

— Господин Макий, оценявам загрижеността ви за моето здраве, но не мога да повярвам, че поискахте тази среща, само за да го обсъдим.

Сарказмът й го подразни. Как можеше да бъде тъй дяволски враждебна, когато единственото нещо, за което той можеше да си мисли, бе колко много я желае? Какво ли щеше да бъде, ако бяха любовници, срещнали се за едно питие, преди да се качат горе в някоя стая, където щяха да се любят до края на вечерта?

О, тогава щеше да бъде съвсем различно! Тя нямаше да му се ежи; щеше да се усмихва с меката усмивка на жена, която знае, че любовникът й просто умира да я има. Щяха да седят близо един до друг, да се прегръщат и си разменят леки, бързи целувки. Може би, само може би ръката й щеше да почива в основата на бедрото му. Може би, само може би той щеше да докосне гърдите й с опакото на пръстите си. Тя щеше да се престори на възмутена от дързостта му, но очите й щяха да блестят от надигащото се желание.

Какво се опитваше да направи? Да се подлуди? Но, господи, как искаше да се намира дълбоко в нея! Запита се какво ли би направила, ако я притеглеше в прегръдките си и целунеше сочната й уста, докато устните й се разтвореха и задвижеха жадно срещу неговите.

Вероятно ще ме застреля — помисли си той и си наложи да започне с деловата част.

— Права си — рече сковано Хънтър. — Не те поканих на кафе, за да обсъждаме здравето ти. Дойдох да те помоля да заровиш томахавката.

Кари премигна.

— Какво?

— Знаеш за какво говоря.

— Страхувам се, че не знам — отвърна студено тя.

— Има си хас да не знаеш! — Той скръсти ръце на масата и се наведе напред. — Зная защо не ме харесваш. Съжалявам за това, но мога да го преглътна. Само че този път отиваш твърде далеч. Превръщаш се в пречка за колелата на правосъдието.

— Колелата на правосъдието! — възкликна Кари. — Откъде взехте тази фраза? Старата песен на Пери Мейсън?

Беше се опитал да изглежда строг, а в крайна сметка думите му бяха прозвучали глупаво и изтъркано. Затова щеше да призове разума й.

— Твърдиш, че всичките ти репортажи са безпристрастни.

— Такива са.

— Нима наричаш сълзливото интервю с майката на обвиняемия безпристрастно?

— Не съм правила никакви коментари.

— Не беше нужно. Зрителите са ги направили сами. Само дето пропусна да споменеш, че същата тази жена е стояла безучастно година след година и е гледала как съпругът й бие детето, докато е станало такова, каквото е. Не я попита защо не е потърсила помощ от психотерапевт за него, когато е извършил опит за изнасилване. Тогава е бил на дванадесет.

Кари знаеше, че е прав, но не можеше да го признае дори и пред себе си.

— Не го знаех.

— И не си се потрудила да го откриеш.

— Няма нужда да ми казвате как да си върша работата!

— Точно това исках да кажа. Не се изживявам като твой критик, затова те моля и ти да не се правиш на такава.

Гласовете им се бяха повишили гневно. Двамата го осъзнаха едновременно и погледнаха тревожно към мъжете на бара. Единият от тях смигна на Хънтър и вдигна чашата си с уиски.

Хънтър погледна отново към Кари. Последното нещо, което искаше да прави, бе да спори с нея. По-скоро искаше да преплете пръсти в русите й коси и да гризне ухото й.

— Колегите ти ще бъдат много разстроени, ако съдебната зала бъде затворена за камери — каза тихо той.

— Искате да кажете, че именно това ще стане, ако не ви обрисувам като бял рицар?

Хънтър въздъхна. Стига толкова с разумните доводи и приятелското убеждаване.

— Искам да кажа, че ще сторя именно това, ако продължаваш да превръщаш обвиняемия в жертва, независимо колко деликатно го правиш.

— Разбира се, вие осъзнавате, че телевизията е визуална медия. Без записи просто няма репортаж.

От усмивката му струеше чар.

— Разбира се.

Тя извърна ядно поглед. Макий признаваше, че ще стори всичко възможно, за да я направи безполезна.

— Веднъж вече се опитахте да прогоните камерите. Съдията ви отказа.

— Мисля, че този път ще ме послуша. Ако пресата вземе нечия страна в която и да било от двете посоки, защитата може да нададе вой, че процесът е манипулиран. Не мисля, че съдията би искал да освободи един убиец заради технически подробности.

Кари взе чантичката си.

— Аз също едва ли искам един убиец да се разхожда свободно по улиците, господин Макий.

След това стана. Той направи същото.

— Тогава обещаваш ли да не причиняваш повече разсейване в съдебната зала?

— Разсейвам ли ви?

Тя отметна глава назад, за да го погледне. Бе възнамерявала думите й да прозвучат лековато, а не флиртуващо. Но очите му се насочиха към нейните по начин, който придаде на репликата й друго значение. Кари бе готова да даде всичко, само и само да може да си върне думите назад.

— Да. Разсейваш ме.

Повече от очите му я притесняваше властният му глас. Сега беше нисък, дрезгав и интимен. Макар да не се докосваха, стори й се, че гласът му прониква през дрехите й и я гали навсякъде.

— Трябва да се връщам на работа — каза бързо тя, като се питаше защо внезапно й стана толкова трудно да диша. — Не ви обещавам нищо, но ви благодаря за поканата.

Хънтър я гледаше как си отива и се чудеше дали е успял да й предаде съобщението си. Тя беше дяволски напрегната.

И дяволски прелестна.

 

 

Седнала пред монтажната конзола, Кари сериозно се замисли. Изгледа два пъти нередактирания запис, който Майк бе заснел. Беше безпристрастен. Фокусът на нейния репортаж зависеше от това как щеше да запише гласа си. И то не толкова какво щеше да каже, а как.

Независимо дали го бе планирал или не, Хънтър Макий бе натиснал точния бутон, за да я накара да спре и да помисли какво прави. Личните й чувства към него не биваше да имат значение. Те не трябваше да диктуват тона на репортажите й.

И докъде щеше да доведе това в крайна сметка? Какво щеше да спечели? Може би презрението на другите журналисти. Засега колегите й имаха добро мнение за нея. Дали заради отмъщението й към Хънтър Макий си струваше да рискува репутацията си на добър репортер?

Но още по-важно бе какво правеше с нея като личност това отмъщение. Знаеше, че баща й нямаше да одобри отношението й към Макий, ако беше жив. Пинки беше разочарован и не го криеше. Нима бе преценила погрешно този човек?

Като погледнеше обективно върху този проблем, без да има предвид личните си чувства, предполагаше, че Макий просто върши онова, което изисква работата му. Но все още го смяташе за негодник. Все още не й харесваше начинът, по който бе използвал показанията срещу Томас и я бе тормозил в съдебната зала. И особено не й харесваше как й говори, как я гледа или как я кара да се чувства, когато я гледа.

Но — а това беше изключително важно но — тя беше репортер, а не редактор, който може да изразява мнението си. Ставаше дума колкото за неговата професионална репутация, толкова и за нейната. Какво друго можеше да стори, освен да прави безпристрастни репортажи?

 

 

Почувства се добре, след като завърши репортажа час по-късно и го предаде на продуцента, готов за излъчване. Докато напускаше сградата, за да си отиде вкъщи, в стъпките й се усещаше лекота. Чувството в гърдите й можеше да се нарече само с едно име: облекчение. Несъмнено Макий щеше да бъде доволен, че повече няма да го преследва, но и тя се радваше, че се е избавила от желанието си да го унищожи.

Хънтър гледаше вечерните новини в апартамента си. Притаи дъх, когато започна репортажът на Кари Стюърт от Съдебната палата. Когато свърши, той въздъхна облекчено. Беше се придържала към фактите, а отношението й към него бе значително по-умерено.

Слава богу!, помисли си той. Вече бяха прескочили това препятствие. Нямаше защо да се притеснява повече от нея.

На следващата сутрин, когато влезе в съдебната зала, веднага започна да я търси с очи, докато я откри. За разлика от други дни, не даваше указания на оператора си и не причиняваше бъркотия между зрителите, седнали около нея.

Днес седеше тихо, с бележник на скута. Говореше си с оператора. Той сигурно бе казал нещо забавно, защото Кари отметна коси назад и се засмя.

Слабините на Хънтър веднага откликнаха на гърления й смях. Когато мина по пътеката до нейната редица, погледна към столовете и зърна крака й в гладък копринен чорап. Роклята й беше зелена. Строгата й кройка само я правеше по-сексапилна. Сега се беше облегнала на стола и говореше през рамо с друг репортер. Гърдите й бяха ясно очертани в профил.

Хънтър зае мястото си на прокурорската ложа и погледна часовника на задната стена. На китката си имаше съвършено точен часовник, но официалният му даваше извинение да се обърне. Очите им се срещнаха сякаш по предварителна уговорка.

Погледът й беше въпросителен, като че ли негласно го питаше дали е гледал предаването й предишната вечер. Той отдръпна с усилие очи от лицето й, кимна рязко и отново се обърна към предната част на залата.

След това се наруга. Беше изправен пред процес, който представляваше истинско предизвикателство, а умът му беше съсредоточен върху това, което пулсираше, втвърдено до болка, между бедрата му.

Това момчешко увлечение не можеше да продължава повече. Освен че беше физически неудобно и дяволски излагащо, бе и опасно. Докато Кари Стюърт се държеше враждебно и ругателно, той спокойно сдържаше емоциите си. Но тази мила Кари, тази Кари, която почти му се усмихваше, представляваше заплаха, с която не бе в състояние да се бори. Докато го гледаше така, той нямаше да може да се съсредоточи върху задачата си — задача, на която се крепеше цялата му кариера. Веднага щом съдията влезе в залата, Хънтър се изправи.

— Ваша чест — каза учтиво той. — Моля залата да бъде изпразнена от всичко, което би могло да предизвиква разсейване, особено видеокамерите.

Кари ахна невярващо.

— Ах, копелето — промърмори тя под нос.

Беше се подлъгала по убедителната му неискреност. Сега получаваше поредното доказателство за студеното му сърце и манипулативност.

 

 

След като изгледа репортажа на един от мониторите в стаята на репортерите, Пинки щипна носа си.

— Този път наистина го направи, миличка.

След дебатите, последвали молбата на Макий, съдията бе постановил в негова полза. За най-голямо неудоволствие на телевизионните журналисти, камерите бяха отстранени от залата. Съдията се беше съгласил художниците да останат, за да не си отидат репортерите съвсем без визуални материали.

Сега репортажът на Кари силно намекваше, че отстраняването на камерите е опит от страна на Макий да държи обществото в неведение за политическите му машинации.

— Не е клеветническо.

— Не е, но на косъм. — Пинки навлече спортното си сако. — Започвам да се изморявам, Кари.

— От какво?

— От тази твоя детинска игра.

— Не е игра.

— Наричай я както искаш. Тя е непрофесионална и смърди на онази фалшива журналистика, която никога не съм понасял.

Когато идваше от Пинки, нейния верен приятел и съюзник, това болеше.

— Съжалявам, че го виждаш по този начин.

— Аз също — отвърна той и се отправи към вратата. — Чувствам се толкова зле, че може да помоля Бони да се напием заедно. — След това излезе.

За пръв път през живота си Кари се чувстваше толкова самотна. Докато пътуваше към къщи с колата си, се питаше защо е толкова потисната, вместо въодушевена. Беше надвила Макий, но тъй като нямаше кой да отпразнува това с нея, липсваше радостта.

Тя отвори входната врата, влезе вътре, запали с плавно движение лампите и хвърли чантичката си на един стол. Тогава замръзна на място.

Хънтър Макий седеше на един фотьойл в другата страна на стаята. Очите му блестяха от задоволство, задето е хванал толкова лесно плячката си.

Сакото му лежеше на облегалката на нейното канапе. Жилетката му бе разкопчана, както и първите две копчета на ризата му. Възелът на вратовръзката му беше разхлабен, а ръкавите му — навити до лактите. Отпуснатата му поза говореше, че е чакал доста време. В ръката му имаше полупразна чаша. Косата му беше по-разбъркана от обикновено.

Той се изправи, изпи остатъка от питието си, сложи внимателно чашата на масичката, заобиколи я чевръсто и се приближи до Кари.

— Как влязохте тук? — попита тя, останала без дъх, внезапно изплашена от решително стиснатата му челюст и напрегнатостта на тялото му. Излъчваше мъжки гняв, който, веднъж събуден, трудно можеше да бъде уталожен.

— Специализирал съм криминология.

— Но алармената система…

— Изключих я.

— Толкова ли е лесно?

— Всъщност е доста усъвършенствана система.

— Но вие успяхте да я изключите.

— Да. Между другото сега пак работи.

Вече стоеше близо до нея. Твърде близо. Кари усещаше топлината на тялото му, дъха с аромат на уиски, който облъхваше лицето и шията й, миризмата на цитрусовия одеколон. Сърцето й заби бързо.

— Какво искате, господин Макий?

— Това е малко официално, нали? Не мислиш ли, че след като ме мразиш толкова интимно, можеш да се насилиш да използваш малкото ми име? Кажи го. — Той процеди последните думи през зъби и Кари подскочи леко.

Никога не беше виждала толкова ядосан мъж. На слепоочието му пулсираше вена. Бе казал, че е специализирал криминология. Може би знаеше как да извърши съвършено престъпление, убийство без следи.

Но всъщност не се страхуваше точно от физическо насилие, което можеше да й нанесе. Той я заплашваше с някаква опасност, напълно нова за нея.

— Кажи името ми, Кари — прошепна той и направи още една крачка към нея.

— Не.

Хънтър сграбчи грубо лицето й между дланите си, наведе главата й назад и прокара палец по долната й устна.

— Кажи го!

Заповедта беше изречена тихо, но в гласа му се усещаха стоманени нотки. Подсилваха я още яростният блясък в очите му и зашеметяващият натиск на палеца върху устната й.

— Хънтър — прошепна в страха си тя.

— Още веднъж!

— Хънтър — повтори Кари.

Очите му наблюдаваха устните й, докато изричаше името му. Държа я така смущаващо дълго време, след това отпусна ръце и отстъпи.

Зави й се свят. Беше отвратена от себе си, задето се е подчинила на по-голямата сила на волята му, но в същото време не искаше той да разбере, че й е оказал каквото и да било въздействие.

— Казах името ти. Само това ли искаше?

— Не. Исках да те нашляпам по задника. — Той сложи ръце на хълбоците си. — Страхотен репортаж излъчи тази вечер. Гордееш ли се със себе си?

— Да. Особено след номера, който ми изигра.

— Номер ли? Какъв номер?

Невинният му въпрос я вбеси още повече.

— Подведе ме да ти повярвам, че ако направя тона на репортажите си по-умерен, ще оставиш камерите в съдебната зала.

— Молбата ми да бъдат отстранени от залата нямаше нищо общо с вчерашния ни разговор.

— О, така ли? Не помоли ли за това заради мен?

— Да, но не поради причината, която си мислиш.

— Че каква друга причина би могло да има?

Защото се втвърдявам само като те погледна! — поиска му се да изкрещи. Вместо това обаче хвърли цялата вина за създалото се положение върху нея:

— Хайде да го уточним веднъж завинаги. От месеци ми отмъщаваш, задето открих, че съпругът ти е бъркал в чекмеджето с парите. Не беше моя грешката, че го е правил.

— Той бе невинен.

— Беше дяволски виновен за много неща.

Тя стисна здраво очи и си пое дълбоко дъх.

— Знам защо го дискредитира заедно с другите.

— Той сам се дискредитира.

— Защото не одобряваше назначаването ти.

Тази неочаквана информация го слиса. Той отвори уста да каже нещо, но оттам не излезе нито звук. Накрая попита:

— Кой ти каза това?

— Сайлъс Барнс — отвърна победоносно тя.

Беше говорила с бившия окръжен прокурор за него?

— Кога?

— Обадих му се малко след първата ни среща. Не можех да повярвам на твърденията ти срещу Томас и се съмнявах в мотивите ти. Ти сам каза, че си дошъл тук от Сейнт Луис, защото там не си можел да се изкачваш твърде бързо в йерархията. Помислих си, че вероятно искаш да направиш голям удар, като използваш Томас за трамплин. Затова се обадих на господин Барнс и го попитах за мнението му за теб.

— И?

— О, ти си златното му момче. Каза, че дори да имал армия от млади сътрудници, пак щял да избере теб за свой заместник, когато се пенсионирал. Но… — Тя вдигна ръка, когато Хънтър се опита да я прекъсне — … също така каза, че Томас не те е одобрявал. Всичко е било неофициално, разбира се. Но Томас е дал да се разбере из кметството, че те смята за опасно амбициозен.

Хънтър поклати глава и прокара ръка през косата си.

— Е, ако си мислиш, че си отмъщавам на Уин, задето не ме е харесвал, грешиш. Никога не съм знаел, че не ме е одобрявал.

Кари изсумтя:

— Не очакваш от мен да повярвам в това, нали?

— Не, не очаквам — отвърна рязко той. — Ти си смятала Томас Уин за светец и си затваряш очите за истината. Когато говори с Барнс, попита ли го за твърденията ми срещу Уин?

Тя отметна високомерно глава назад и дори само това бе достатъчно, за да му даде отговор.

— Естествено той те подкрепи.

— Господи! — кресна ядосано той и се плесна с ръце по бедрата. — Истината е пред теб и ти пак отказваш да я признаеш. Съпругът ти е престъпник, не аз!

Кари потрепери от бяс.

— О, презирам те! Ти си лукав…

— Аз съм интелигентен.

— И манипулираш.

— Възползвам се от всяка ситуация.

— И амбициозен.

— Амбицията не е престъпление.

— Ти си един кръвожаден прокурор.

— А ти си отмъстителна кучка.

— Просто си върша работата!

— И аз!

Хънтър осъзна, че я е хванал едва когато усети тялото й. Сведе поглед надолу и видя през червената пелена от гняв, че ръцете му я стискат здраво над лактите.

Неочаквано я почувства цялата. Гърдите й се повдигаха и спускаха рязко до неговите. Коремът й нежно приютяваше твърдостта му. Бедрата й бяха допрени напрегнато до неговите.

Макар и ядосана, тя никога не бе изглеждала по-хубава. Очите й бяха разширени и наситенозелени на слабата светлина в стаята. Дъхът излизаше измежду влажните й, леко разтворени устни.

Без да мисли за следващия момент, той наведе глава и я целуна. Ръцете му се увиха около нея и я притиснаха силно, докато нежната й фигура се впи в неговата.

Хънтър изви глава на една страна, докато устните й се отвориха. Езикът му проучи редицата съвършени зъби и изтръгна възмутено ахване от нея. Все пак продължи да я целува силно и трескаво, докато тя се принуди да отвори уста, за да си поеме дъх. Тогава езикът му се плъзна вътре.

Това бе непоносимо, насилствено, прекрасно. Той продължи с резките тласъци на езика си, докато усети как тялото й отслабва и става податливо.

Отначало Кари беше твърде слисана, за да се помръдне. След това започна да се съпротивлява, но бързо разбра, че не можеше да се мери със силата му. Как смееше да я обижда по този начин? Мразеше го, но започна да мрази повече себе си.

Защото целувката започна да й харесва.

Как можеше да го обвини в бруталност, когато бе омекнала пред атаките му? Устата му все още беше слята с нейната, но езикът му вече не бе твърд и груб, а кадифен и чувствен. Тласъците му вече не бяха накъсани и отмъстителни, а опитни и убедителни. Кари почувства, че устойчивостта на тялото й срещу тази сладка агресия отслабва.

Без да им заповядва, ръцете й се увиха около кръста му. Когато Хънтър притисна възбудената си мъжественост до корема й, тя осъзна, че е влажна и изпитва болка от жаждата за него. Гърдите й бяха втвърдени. Изпитваше възможно най-лудия копнеж да усети устните му върху стегнатите им връхчета.

Той я целуна дълбоко още веднъж, като потърка езика си в нейния и я притисна към себе си. След това постепенно се отдръпна. Устата му остана последна, като полагаше нежни целувки върху подутите й устни. Накрая направи крачка назад.

Застана напълно неподвижен, втренчен в нея. Искаше й се земята да се разтвори и да я погълне. Не съм откликнала, не съм! — изкрещя тя на себе си. И все пак се страхуваше да го погледне. Но накрая вдигна очи към лицето му.

— Коя е най-голямата ми грешка, Кари? Че дискредитирах Томас? Че допринесох за аборта ти? Че те желая? Или че те карам и ти да ме желаеш?

Той вдигна сакото си. Когато стигна до вратата, се обърна.

— Съвсем скоро ще откриеш истинската причина, поради която ми се сърдиш.

След това си отиде.

 

 

Хънтър влезе в тъмния си апартамент и отиде право към телефона. Беше упорствал дълго време. Но тази вечер беше целунал, наистина целунал Кари Стюърт. Това бе променило решението му. Той набра извънградския номер и тя вдигна след третото иззвъняване.

— Пам, аз съм, Хънтър. Ти беше права. Инатих се като магаре. Ще ти дам развод.