Сандра Браун
Труден избор (2)

Втора глава

Излезе на тротоара и остави слънцето да я окъпе със светлина и топлина. По ресниците й имаше сълзи, но това бяха пречистващи, радостни сълзи. Забързаните пешеходци минаваха около нея, но тя не им обръщаше внимание, а се смееше лудо.

Беше бременна.

През последните два месеца след смъртта на Томас само се преструваше, че живее. Правеше всичко, което трябва, но без сърце. Започваше летаргично всеки ден.

Когато я нападна физическото неразположение, тя го отдаде на изтощението, измъчващо душата й. Но то упорстваше и не остана незабелязано. Наложи й се, по настояване на Пинки, да отиде на лекар. И само преди минути той я беше информирал, че болестта й е от онези, дето трябва да се празнуват.

— Според мен си на около десет седмици. — Лицето й беше грейнало, но докторът се мръщеше. — Изтощена си физически и емоционално. И си прекалено слаба. Яж. Пий млечни шейкове. Преди следващия преглед трябва да напълнееш малко. Имаш анемия, затова ти предписвам желязо. И почивай много.

Кари изслуша нарежданията на доктора като поклонник пред оракул. Той я погледна мило.

— Надявам се, тази вест да не те натъжава при създалите се обстоятелства.

— Да ме натъжава ли, докторе? Ни най-малко. Не бих могла да бъда по-щастлива!

Той се усмихна облекчено и продължи със списъка си от наставления и забрани.

Сега стоеше пред сградата, където се намираше кабинетът му, и еуфорията все още преминаваше през тялото й като кристална река. Носеше детето на Томас! Една жива част от него растеше в тялото й!

Кари отиде до паркинга, където беше оставила малката си кола, и потегли към станцията. Пинки, който в момента преглеждаше внимателно утринния вестник, вдигна поглед към нея и попита намръщено:

— Е?

Кари се поколеба. Можеше ли да му каже? Или тайната бе твърде скъпоценна, за да я споделя точно сега? Не беше ли по-добре известно време да й се наслаждава сама? А и Пинки можеше и да не го приеме чак толкова добре. Каква ли беше политиката на управлението по отношение на бременността? Особено когато бе от личностите в ефир?

— Докторът ми предписа тоник — каза тя и в очите й затанцуваха весели искрици.

— Джин и тоник. Много добре ще ти подейства. Винаги съм си мислел така. Сигурно заради лимона.

— Не джин и тоник, глупчо такъв — засмя се тя. — Витамини, желязо и такива неща. Ще се оправя. Всъщност ще се почувствам чудесно. Свободен ли си? Хайде да обядваме.

— Изпратих човек да ми донесе хамбургер.

Тя го сграбчи за ръката и го вдигна от стола.

— От оня мазен простак от другата страна на улицата? Ще се натровиш. Аз съм на диета, която включва правилно хранене, и трябва да ми помогнеш. Хайде да отидем някъде, където сервират салати, зеленчуци и други такива неща.

Пинки направи гримаса на отвращение, но нямаше намерение да отказва поканата й. За пръв път, откакто беше станала вдовица, Кари приличаше на себе си и не му се искаше да се променя.

 

 

— Току-що получих интересно обаждане.

Бяха изминали три седмици, откакто бе научила за бременността си. Беше подрязала косата си. Кожата й блестеше благодарение на грижите, които отново полагаше за нея веднъж седмично. Бузите й бяха понапълнели и вече нямаха пепеляв цвят. Животът й отново бе прекрасен, защото имаше цел.

Пинки не знаеше причината за възстановяването й, но беше благодарен. Ролята на зомби, която Кари играеше след смъртта на Томас, бе започнала дяволски да го плаши. Беше се оттеглила в непроницаемия си свят на нещастието и той се боеше, че никога няма да излезе от него. Но, слава богу, това най-сетне бе станало!

— Кой се обади? Или ще си играем на въпроси и отговори? — попита рязко той и свали крака от бюрото си. Вече не се държеше толкова внимателно към нея. Бяха се върнали към старите си отношения и постоянно провеждаха словесни престрелки.

Но дружелюбното му раздразнение ни най-малко не я трогна.

— Хънтър Макий, изпълняващ длъжността окръжен прокурор.

Преди да се отдаде на телевизионната журналистика, Пинки беше работил в отдела по общинските въпроси към един столичен вестник. Бе прекарал в тази среда повече от петнадесет години. Малко неща можеха да го шокират. Хвалеше се, че през кариерата си е виждал и чувал какво ли не — от провалени губернатори до пет близначета, родени в таксиметрова кола. Нищо не можеше да го изненада. А сега беше на път да го направи. От приказките из града бе чувал, че Макий не е мамино синче, а човек, с когото трябва да се съобразяваш.

— Айде бе! И какво иска? Да си поговорите за последния ти репортаж?

Гладкото й чело се сбърчи озадачено.

— Сигурно. Не каза нищо. Попита дали мога утре да отида в кабинета му.

— Става все по-любопитно и по-любопитно. Може би мисли, че все още отразяваш общината. Може би има някоя история за теб.

Кари поклати глава:

— Не мисля. Не ми прозвуча така. Когато заемах онова място, той не е бил в Денвър. Сигурна съм, че ме познава от телевизията, и то само като репортер.

— Не се ли знаете? Би трябвало, защото вероятно се е движил в същите кръгове като теб и Томас.

Кари не си спомняше да се е запознавала някога с него.

— Не, доколкото си спомням. Какво знаеш за него?

— Само каквото съм прочел и чул. Той е преуспял и нахакан. Страшно умен. Амбициозен, хитър, способен. Старият Сайлъс Барнс говореше само хубави думи за момчето, а него не можеш лесно да измамиш. Винаги е бил прокурор и никога — адвокат. Иска да стане окръжен прокурор на Денвър и вероятно ще спечели изборите.

— А личният му живот? — Репортерските й инстинкти се размърдаха. — Има ли госпожа Макий?

— Доколкото знам — не. Мисля, че е работохолик, дето не си пада по забавленията. Може би именно затова не си попадала на него по коктейли. — Пинки загаси цигарата си. — Кога ще се срещнеш с него?

— Утре сутринта в десет.

— Кажи ми после какво е станало.

Тя се усмихна, завъртя се и се отправи към бюрото си.

— Е, не спирай да дишаш от очакване. Не би могло да бъде нищо важно.

 

 

По риза или със сако? Ризата можеше да я успокои и отпусне. Първото й впечатление от него щеше да бъде като приятел, на когото може да се довери. Но такава небрежност можеше и да я обиди.

По дяволите! Какво значение имаше? И без това щеше да бъде обидена. Така че щеше да носи сакото на костюма си от три части и да бъде съвсем официален.

След като облече сакото, той седна зад бюрото си и започна да си играе с картонената папка, която лежеше на полираната повърхност. След това огледа няколкото документа в нея и измърмори неприличен епитет по адрес на Томас Уин. Какво си бе мислило това копеле? Та той бе имал всичко: възхищението на обществото, пари, положение… нея. Защо беше рискувал всичко? Или именно в това се състоеше тръпката? Във вълнението от риска? Със сигурност тези пари бяха като джобни за човек с такава банкова сметка. Защо му бе трябвало да…

Интеркомът избръмча и прекъсна мислите му.

— Госпожица Стюърт е тук.

— Нека влезе.

Дланите му бяха влажни. Избърса ги в панталоните си, докато ставаше. Той, Хънтър Макий, когото описваха като човек с нерви от стомана, истински бич за престъпниците, се чувстваше като осемдесет и пет килограма желе.

Какво му ставаше? Беше слушал зли убийци да крещят заплахи за това какво ще му направят, ако някога се измъкнат от затвора, в който той бе помогнал да ги пратят. Хънтър бе оставал неподвижен. Само след няколко секунди щеше да се изправи срещу една крехка жена, която изглеждаше не по-страшна от пеперуда, а вътрешностите му вряха. От какво се страхуваше?

Тя влезе през високите врати. Слънцето, което струеше през прозорците, падна на косите й, на кожата й, на нежносинята рокля, която прилепваше върху съвършената й фигура.

Слабините му се стегнаха болезнено.

Една от тайните беше разкрита. Очите й бяха зелени. Бледозелено, заобиколено от тъмни мигли. Не носеше косата си, както в деня на погребението, а както по телевизията. Представляваше венец от немирни къдрици, оставени свободно да падат по раменете й. В тази бъркотия сигурно имаше хиляди оттенъци на русо — от платинено до най-богатото златно.

В главата му се заблъскаха свързани с вкусови възприятия думи, обикновено използвани, за да опишат цвета на нечия кожа. Праскови, сметана, мед. Но никоя от тях не бе напълно подходяща. Може би коктейл от тях се доближаваше най-много до действителността. Като се прибавеше кайсиевият оттенък на бузите и устните й, нямаше нищо чудно, че му се искаше да си отхапе от нея и да подържи парченцето колкото може по-дълго върху езика си.

Един поглед и вече му бе ясно защо се страхува. Изпитваше този страх от момента, в който я бе видял на погребението на съпруга й. Непоклатимата му обективност сякаш току-що бе скочила самоубийствено от прозореца.

— Господин Макий?

Високият атлетичен мъж като че ли излезе от някакъв транс и тръгна към нея.

— Благодаря ви, че дойдохте. Как да ви наричам — госпожица Стюърт или госпожа Уин?

Тя протегна ръка:

— Какво ще кажете за Кари?

Ръката й се загуби в топлината на неговата. Той се ръкуваше приятно, стегнато и силно, но без да причинява болка. Това продължи малко по-дълго, докато очите му се впиваха настойчиво в нейните. Накрая той отдръпна ръката си, хвана я за лакътя и я поведе към стола срещу бюрото си.

— Горещо ли ви е?

— Не.

— Студено?

— Не — каза усмихнато тя. — Чувствам се чудесно.

Беше свикнала на прекомерна грижовност. От смъртта на Томас насам хората стъпваха на пръсти около нея. Това вече започваше да й действа на нервите. Операторите, които излизаха с нея да заснемат истории, се отнасяха към нея като към стара неомъжена леля. Преди около седмица един от тях изпсува яростно, а след това се обърна стреснато към нея с думите:

— Извинявай, Кари.

— О, господи! — извика тогава тя. — Би ли престанал да бъдеш толкова мил с мен? Не съм осакатена физически или умствено от смъртта на Томас!

Очевидно слуховете бяха разнесли думите й, защото всички около нея започнаха да се поотпускат и да се връщат към старото си другарство.

Но сега прекалената учтивост на господин Макий я забавляваше. Той отиде до щорите зад бюрото си и ги нагласи така, че светлината да не пада право в очите й.

— Желаете ли кафе?

— Не, благодаря ви.

— Вода с лед?

— Не. Чувствам се удобно, господин Макий. Само съм любопитна. Защо поискахте да ме видите?

Той пренебрегна въпроса й и отбеляза:

— Вие сте по-… — След това направи неловък жест с ръка. — … слаба, отколкото изглеждате по телевизията.

Често бе чувала тази забележка.

— Камерите прибавят няколко килограма. А вие сте много млад. — Веждите му се вдигнаха учудено нагоре. — Искам да кажа, за длъжността, която заемате — прибави бързо тя. — Очаквах да сте по-възрастен.

— Като Сайлъс?

— Да.

— Разочарована ли сте?

— Изненадана. — Тя наклони глава на една страна. — Откъде сте?

— Последният ми пост беше в Сейнт Луис.

— Защо напуснахте?

— Важно ли е?

Тя има доблестта да се усмихне самоукорително.

— Преди правех репортажи за общината. Като че ли е нормално за мен да обсипвам с въпроси окръжния прокурор.

На устните му се появи лека усмивка.

— Тогава по-добре да ви отговоря честно. В Сейнт Луис бях твърде ниско в йерархията. Там нямаше пространство за издигане.

Тя кимна разбиращо.

— Чудя се защо никога преди не сме се срещали.

— Трябвало ли е?

— Идвах често в съда. Покойният ми съпруг беше градски съветник.

— Да. Знам.

— Познавахте ли го лично?

— Срещали сме се няколко пъти.

Той отиде зад бюрото си, седна на дълбокия кожен стол и си сложи очила. Те не намаляваха привлекателността му. Ако продължеше с обществената работа, Кари смяташе, че ще стигне далеч. Физическата му привлекателност със сигурност нямаше да е недостатък.

Беше висок около един и осемдесет и пет. Под безупречно скроения костюм личеше стегнато грациозно тяло с гъвкави мускули. Косата му беше подстригана добре, но по момчешки разбъркана, което много жени биха нарекли влудяващо. Беше тъмнокестенява с червеникави оттенъци.

Челото му беше широко и високо и издаваше интелигентност. Веждите му бяха гъсти, а очите под тях бяха нито сиви, нито зелени, а нещо между двете. Аристократичен нос разделяше двете високи скули. Устните бяха фино оформени, долната бе чувствена. Устата му беше широка. Вероятно, когато се усмихваше, бе толкова сексапилен, че направо можеше да ти спре сърцето.

Той я погледа няколко секунди през бюрото и каза тихо:

— Съжалявам за съпруга ви.

— Благодаря. — Нима я беше извикал само за това? Не можеше ли да й го каже по телефона?

Беше изрекъл думи, повтаряни й многократно през изминалите месеци, но в начина, по който ги каза, имаше нещо уникално, някак напрегнато. Стори й се, че той съжалява за нещо повече от смъртта на Томас. Пронизващият му поглед я караше да се чувства малко неудобно сякаш преценяваше реакцията й към всяка негова дума.

— Виждал съм ви по телевизията — отбеляза той с очевидно безгрижие.

Но Кари реши, че това е внимателно пресметнат ход. Съмняваше се, че господин Макий някога прави нещо ей така.

— Това е като да кажете „видях вашето бебе“. Какво е мнението ви?

Той се засмя. Беше права. Бе хубав и сексапилен. Сигурно съществуваха дузина млади дами, които охотно биха променили семейното му положение.

— Преди изключвах телевизора на новините. — Той извърна поглед, после отвори ненужно чекмеджето и го затвори. — Напоследък редовно гледам забавните ви откъси. Много са добри.

— Благодаря — кимна официално тя и се усмихна широко.

— Използвате умно думите и изглеждате… красива. — Последната дума прозвуча тихо след кратка, почти недоловима пауза.

Сърцето на Кари подскочи, както никога досега. Странно, но вълнуващо чувство се промъкна през здравото й самообладание и запърха в стомаха и гърдите й. Тя притаи дъх и едва потисна желанието да постави ръка върху корема си. Дали бебето й вече не се движеше? Не. Още бе твърде рано. Тогава какво? Едва ли реагираше като ученичка на комплиментите на господин Макий.

— Можехте да ми спестите това посещение и да ми напишете почитателско писмо — усмихна се несигурно тя.

— Аз съм ваш почитател и исках да ви го кажа. — Веждите му се смръщиха. — Но се страхувам, че тази среща има и друга цел.

— И аз така си помислих. Ако има някаква история за новините, мога да се обадя на нашия редактор. Той ще изпрати…

— Не, не е история. Поне не още. До следобед ще бъде.

Тя отново кръстоса крака и се размърда нетърпеливо на стола. Кога най-сетне щеше да заговори по същество?

— Защо не ми кажете за какво става дума, господин Макий?

— Става дума за покойния ви съпруг — отвърна безизразно той.

Това премахна растящото й нетърпение. Тя премигна изненадано, докато гледаше как Хънтър Макий отваря папката на бюрото си. Движенията му бяха спокойни, отмерени. Вече не приличаше на любезен домакин, на възторжен почитател, а на служител, готвещ се да изпълни неприятно задължение.

— За Томас ли? Какво?

Той си пое дълбоко дъх.

— От няколко месеца нашата служба провежда разследване върху изчезването на огромни суми пари. Те са влезли в касата на общината. Срещу тях няма нищо налице, макар че счетоводните книги показват мястото на всеки цент. Но само на хартия. Парите, разпределени за няколко проекта, така и не се намериха.

— Не виждам какво…

— Моля ви — каза спокойно той и вдигна длани. — Сумите са били неправомерно присвоени. Вече имаме доказателствата, за да се изправим пред съдебните заседатели, които решават дали ще се гледа дело. Днес следобед двама общинари ще бъдат арестувани по обвинение за измама и незаконно присвояване на общински пари. Исках да поговоря с вас, преди това да стане обществено достояние.

Тя навлажни устни с върха на езика си.

— Защо?

Погледът му се впи в нейния.

— Защото се твърди, че Томас Уин е замесен.

Кари дълго седя като вкаменена. Хънтър също. От коридорите долиташе шум от печатане на машина и телефонен звън, който проникваше през звукоизолираните стени, но общо взето в стаята беше тихо.

Кари се изправи рязко от стола и тръгна към вратата. Хънтър заобиколи бързо бюрото, настигна я в последния момент и я хвана над лакътя с дългите си силни пръсти.

— Съжалявам, Кари…

— Госпожа Уин — изсъска тя. — И ви моля да пуснете ръката ми!

— Бих искал да ви обясня.

— Няма нищо за обясняване. — Очите й пламтяха от гняв. — Томас е служил на този град повече години, отколкото е вашият трудов стаж. Той беше съвестен, старателен бизнесмен и длъжностно лице. Никога не би… — Тук въздухът й свърши и тя спря, за да си поеме дъх. — Вашите твърдения са погрешни и това ще се докаже. Пуснете ме!

Тя изскубна ръката си, но дланта му се опря на вратата. Ръката му беше изпъната. Кари не можеше да отвори и впери бесен поглед в него.

— Седнете — нареди тихо той. — Имам няколко въпроса към вас. Може да присъства и адвокатът ви, ако желаете.

Кари вдигна предизвикателно брадичка.

— Със сигурност не. Нямам какво да крия, нито пък Томас е имал.

— Тогава може би нямате нищо против да ми отговорите на няколко въпроса — каза спокойно той.

Беше застанала с гръб към един ъгъл и единственият начин да излезе с достойнство от тази ситуация бе да се прави, че не й пука. Наложи си да изглежда малко по-спокойна, но враждебността й не изчезна.

— Какво искате да знаете?

— Ще седнете ли? Моля ви.

Отново показваше любезност и добри обноски. Той сложи длан под лакътя й, но Кари се отдръпна, върна се сама до стола и седна сковано на ръба.

Хънтър зае отново стола зад бюрото си и погледна нещо в папките.

— Пътувал ли е някога господин Уин до Сан Франциско?

— Не си спомням — отвърна раздразнено тя.

Той сключи вежди. Погледна я иззад стъклата на очилата си и Кари за пръв път усети страх. Явно говореше сериозно.

— Пътувал ли е? — повтори той.

Кари преглътна.

— Да. От време на време.

— Колко често?

— Трудно е да се каже.

И отново беше подложена на острия му, подозрителен поглед.

— Защо?

— Колко често може да се нарече „често“? — извика тя. После, съдейки от безстрастното му изражение, че не е доволен, въздъхна страдалчески: — Пътуваше до Сан Франциско донякъде често.

— Можете ли да дадете точни дати?

— Разбира се, че не! Томас имаше много бизнес дела. Не съм държала сметка за тях.

— Бяха ли много пътуванията му?

Тя направи безпомощен жест.

— Предполагам, че може и така да се каже. Напускаше града два-три пъти месечно. Смятате ли, че това е много?

Той не отговори на въпроса й, а веднага изстреля друг:

— До Сан Франциско, Ню Орлиънс, Ню Йорк, Пуерто Рико?

— Да, може би, предполагам. Както казах, не съм държала сметка.

— Никога не сте знаели къде се намира съпругът ви, когато е отсъствал?

Кари присви ядно устни и го погледна с ненавист.

— Да, знаех. Обаждаше ми се всяка вечер, когато беше извън града.

Стори й се, че господин Макий промърмори нещо изключително вулгарно под нос, но не можеше да бъде сигурна. Той ровеше из някакви документи в папката.

— Имате ли представа какъв е бил годишният доход на съпруга ви?

— Не.

Хънтър вдигна рязко глава.

— Никаква?

— Знам, че не ни липсваше нищо. Живеехме добре. Но аз имах моя собствена банкова сметка.

— Пари, които той ви е давал?

— Пари, които сама съм спечелила — рече троснато тя. — Свършихте ли, господин Макий?

— С вас, да. Просто исках да разбера дали ви е била известна нечестността на съпруга ви.

Кари скочи от стола си с почервеняло от гняв лице.

— Той не беше нечестен!

Хънтър също се изправи, наведе се над бюрото си и заговори право в лицето й:

— Имам документи. Ще получа присъда за онези двамата с или без помощта ви. Въпреки това бих се радвал на съдействието ви. Ако можете да си спомните дати, имена…

— Вървете по дяволите! — каза тя, обърна се и хукна към вратата.

Той я последва и този път успя да препречи вратата с тялото си. Кари се тресеше от ярост. Как смееше да обвинява човек като Томас Уин в нещо толкова отвратително като присвояване на обществени пари!

— Позволете ми да повикам съдебен докладчик, за да запише показанията ви под клетва — рече той. — Ако е, както казвате, и наистина не знаете нищо, с това ще се свърши.

— Не желая да бъда част от гнусните ви разследвания, господин Макий.

— Независимо дали ви харесва или не, като вдовица на Уин сте вече част от това.

— Една съпруга не може да бъде принуждавана да свидетелства против съпруга си.

— Съпругът ви не е подсъдим, но неговите съучастници са. Кажете ми каквото знаете и повече няма да ви притеснявам.

— Не знам нищо.

— Тогава кажете това в показанията си. Все пак вие може да знаете повече, отколкото съзнавате: например някой факт, който ви се струва незначителен. Позволете ми да ви задам някои въпроси.

— Забравете. Отивам си.

Той я хвана за китката и я дръпна силно към гърдите си.

— Тогава ще трябва да ви призова. Ще ви се наложи да давате показания в съда.

— Сигурна съм, че няма да пренебрегнете това си задължение, господин Макий — каза Кари и се опита безуспешно да издърпа китката си.

— Не искам да бъдете наранена!

Бяха застанали близо един срещу друг и си крещяха. Но при последното изречение Кари вдигна глава и го погледна. Беше го казал със сериозност, която не можеше да бъде пренебрегната, но и с нежност, по-ясна от повишения му тон.

Беше наведен към нея. Очилата му се намираха на бюрото и очите, които сега я гледаха, бяха тъмни. Лицето му бе решително и твърдо, но…

Състрадателно? Тя поклати глава. Не. Не състрадателно. Това бе невъзможно. Как можеше едновременно да бъде състрадателен към нея и да иска да опозори Томас? Все едно й нанасяше лична обида.

Кари овладя гласа си и каза спокойно:

— Вече бях наранена, господин Макий. Болеше ме, когато трябваше да идентифицирам трупа на съпруга си — жертва на ненужна, гротескна катастрофа. Той беше прекрасен човек, а сега вие искате да… О, господи! — изстена тя, когато усети парещи сълзи в очите си. — Просто ме оставете да си отида!

Не искаше да плаче пред когото и да било. И със сигурност не пред него. Но сълзи на ярост и страдание напълниха очите й. Тя наведе глава, за да ги скрие.

Хънтър не можеше да понася това. Знаеше предварително, че няма да е приятно, но не желаеше да бъде злодеят в цялата тази история. Защо той трябваше да бъде човекът, който да й причини още болка, след като бе преживяла толкова много? Изглеждаше толкова безпомощна и отчаяна.

Проклетият Уин! Защо този нечестен кучи син беше умрял и се беше измъкнал безнаказано, оставяйки нея да понася последствията от двуличието му? Ако Уин беше още жив, Хънтър едва ли щеше да го презира повече, отколкото сега, когато гледаше ореола от руси коси на главата на вдовицата му.

Стресна се, когато забеляза, че пръстите му са побелели от стискане на китката й. Веднага ги разхлаби, но не я пусна. Здраво стиснатият й юмрук потръпна от намалелия натиск. Той погледна ръката й. Повече от всичко му се прииска да притисне устни до вътрешната страна на китката й и да я държи така, докато пулсът й се успокои. Искаше му се да разтвори юмрука й и да целуне дланта й.

С другата си ръка несъзнателно посегна и позволи на една руса къдрица да се увие около пръста му. Беше като коприна, както и изглеждаше. Прииска му се да помачка всяка къдрица между пръстите си, да зарови лице в тях, да почувства как го галят по устните.

Но вместо това, отдръпна ръката си, без тя да успее да забележи докосването му. Беше сигурен, че ако знаеше за това, щеше да потръпне презрително. Защото — какъвто и да бе съпругът й — беше очевидно, че го е идеализирала.

А той, Хънтър Макий, беше човекът, който щеше да свали идола от пиедестала. И като какъв щеше да бъде в нейните очи? Знаеше се предварително какво ставаше с носителите на лоши вести.

— Не искам да бъдете наранявана.

Не бе възнамерявал да повтаря тези думи, особено с такова искрено съжаление и такъв интимен шепот, докато пръстът му галеше леко вътрешната страна на китката й.

Но Кари го чу и вдигна глава. Зелените й очи говореха по-красноречиво, отколкото ако крещеше обиди.

— Довиждане, господин Макий — рече студено тя. Този път, когато дръпна ръката си, той нямаше друг избор, освен да я пусне.

Устата му бе свита мрачно в линия, когато отстъпи настрана и й отвори вратата. Тя отметна косата си назад, изправи гордо рамене и мина покрай него.

Хънтър я последва в коридора, за да гледа как се отдалечава. Не можеше да бъде по-съвършена дори ако я беше създал сам. Беше с точния ръст, който й подхождаше. Слаба, но женствена. Дупето й беше нежно закръглено под полата; гърдите й изпълваха корсажа на роклята. О, да! Беше ги забелязал и докато ги забелязваше, се проклинаше, задето е такъв развратник. В ума му се промъкваха и забранени мисли за форма, цвят, гладкост и вкус.

Краката й бяха дълги и добре оформени, на високи токчета и в копринени чорапи. Знаеше, че са копринени. Ако се напрегнеше, можеше да си представи как би ги почувствал с дланта си и как прасецът й би паснал на ръката му.

А косата й, лицето й и израженията бяха всичко, което някога бе търсил у една жена. А уханието й, очите й, устните й. Господи! Дори не си помисляй за устните й! Вече изпитваше физическа болка.

Когато Кари напусна сградата, Хънтър затвори вратата на кабинета си и се върна на бюрото.

— Триста дяволи! — въздъхна той, отпусна се на стола и прокара пръсти през косата си.

Тя беше вдовица от три месеца. Но дори и да бяха три години, пак щеше да го намрази заради това, което трябваше да направи с паметта на съпруга й.

И все пак как можеше да потисне желанието си; желание, по-силно, отколкото някога бе чувствал? Не беше го предизвикал произволно. Не я бе избрал от тълпата за обект на желанието си. Като се имаше предвид ситуацията, тя би трябвало да е последната, на която би се спрял, ако зависеше от него. Не искаше това да става, то просто се бе случило. И какво, по дяволите, трябваше да стори сега?

Цялата история беше лудост, безумие от най-висока степен, политическо и професионално самоубийство, но все пак той го бе направил като последния мухльо.

Беше се влюбил във врага.