Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Anger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 100 гласа)

Информация

Сканиране
?
Разпознаване, корекция и форматиране
Xesiona (2010)
Сканиране
Sianaa (2009)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)

Издание:

Сандра Браун. Труден избор

ИК „Хермес“, Пловдив, 1997

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Недялка Георгиева

ISBN: 954–459–417–5

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция sonnni

Пета глава

Възстановяването й приличаше на излежаване на присъда, но тя го издържа достойно. Когато премина през лекарския преглед и й бе позволено да се върне на работа, трябваше да си признае, че тази почивка й е повлияла благотворно.

Чувстваше се като нова. Бяха минали почти пет месеца от смъртта на Томас и беше време да продължи живота си. Преди спонтанния аборт сякаш се бе движила в забрава, но сега чувстваше, че има определена цел: да види как изпълняващият длъжността окръжен прокурор си получава заслуженото.

Хънтър Макий бе получил своята присъда срещу общинските съветници Паркър и Хейнс. Макар Томас Уин да не беше жив и да не можеше да се защити, бе осъден на позор — точно както и другите двама. И Кари Стюърт нямаше намерете да забрави или прости това.

Когато изминаха три седмици, чу един слух, който я накара да изхвръкне от редакторската стая и да връхлети при репортерите, пред бюрото на Пинки.

— Току-що чух, че Дик Джонсън напуска, за да отиде в КАБК.

Пинки издуха към тавана облак дим.

— Слуховете тук се разпространяват по-бързо, отколкото отчита часовникът на някоя курва — рече намусено той. — Само преди пет минути го чух от устата на оня кон.

— Искам неговото място!

Пинки я погледна намръщено. Очите му останаха приковани в нея даже когато кресна на един минаващ оператор да вземе камерата си и да се срещне с репортера на площадката за хеликоптери.

— Химическа експлозия е, така че си вземи повечко оборудване — подвикна му той. После се обърна към Кари: — Хайде да поговорим.

Тя го последва нетърпеливо към личния му кабинет, който Пинки ползваше рядко. Едната стъклена стена гледаше към стаята на репортерите и даваше възможност на режисьора да наблюдава какво става, кой е там, кой е зает и кой не е. Когато Пинки поканеше някого там, обикновено беше за сериозен разговор. След като затвори вратата, той седна зад бюрото и Кари зае мястото срещу него.

— Защо? — попита той без каквото и да било предисловие.

Тя премигна.

— Какво защо?

— Защо искаш мястото на репортер за общината?

— Защото го заемах, преди да се омъжа за Томас. Знаеш защо се отказах тогава, също знаеш, че винаги е било първата ми любов.

— Ъхъ. — Пинки не звучеше особено убедено. Той си запали нова цигара и я погледна през издигащия се дим. — Ти си намери точното място в забавния сектор.

— Но ми омръзна, Пинки. Липсва ми общината. Там все още имам информатори на ключови места.

— Много хубаво приказваш, Кари, ама не на някой вчерашен сополанко. — Той облегна набитите си ръце на ръба на бюрото и се наведе напред. — Искаш това място, за да можеш да смачкаш Хънтър Макий.

Тя погледна виновно към ръцете си.

— Аз съм добър репортер, Пинки. Не бих позволила личните ми чувства да влияят на журналистическата ми преценка. — Пинки я изгледа подозрително и тя извика: — Не бих!

Той се отпусна назад и вдигна единия си крак върху ъгъла на бюрото.

— А какво ще стане с мястото ти в новините? Съвсем хипотетично. Не казвам още, че получаваш другата работа.

— Дай забавния сектор на Сали Дженкинс. Тя свърши добра работа, докато ме нямаше.

— Познаваш това място, Кари. Много е жестоко. Някога може да се върнеш от ваканция и да откриеш, че нямаш работа. Ако дадеш онова сладко местенце на госпожичка Цици и оплескаш нещо там — той посочи с глава към центъра на града, — няма да има връщане назад. Готова ли си да поемеш този риск?

— Няма да се оплескам. Не вярваш ли вече в способностите ми?

— Да. Но също така смятам, че си жена, която подхожда към нещата с чувствата си. Пък си и голям инат. Имаш зъб на окръжния прокурор и…

— Нямам му зъб.

— Ами, нямаш му! — озъби й се Пинки. — Хайде не си играй с мен. Зъб може би е твърде слаба дума за това, което изпитваш към него. — Той насочи показалец право към върха на носа й. — Не искам мои репортери да влизат в битки с Макий.

— Никога не бих позволила това да се случи.

— И по-добре е хубавичката да се погрижиш да не се случва — рече той, докато сваляше краката си на пода.

Очите й грейнаха.

— Значи го получавам?

— Получаваш го.

— Благодаря ти, Пинки! — възкликна тя и скочи на крака. — Кога?

— Дик напуска в края на седмицата. Понеделник?

— Понеделник. — Тя се завъртя и понечи да тръгне, но се спря. — Мога ли да си запазя Майк Гонзалес за оператор?

— Ще молиш ли за по-висока заплата?

— Не съм планирала такова нещо.

— Тогава можеш да вземеш Майк.

Пинки й се усмихна и тя се засмя, като едва не затанцува от вълнение. Той стана, не изглеждаше особено радостен.

— Обичам те като собствена дъщеря, Кари, затова ще те предупредя за нещо. Отмъщението е нож с две остриета. Обикновено се връща и те боцва право в задника.

Кари трепна.

— Ще го запомня.

Пинки сериозно се съмняваше в това.

 

 

— Кари, тая работа никак не ми харесва.

— Хайде, страхопъзльо такъв! Къде е жаждата ти за приключения? Пък и какво могат да ни направят, ако ни хванат?

Майк Гонзалес изстена, докато мъкнеше тежката камера по стълбите. Камерата щеше да привлече прекалено много внимание в болничния асансьор. А именно това се стараеха да избегнат.

— Не се притеснявам от болничния персонал, а от Пинки.

Тя се засмя тихо:

— Ако му занесем потресаваща история за новините в шест, хич няма да му пука какво е трябвало да направим, за да се доберем до нея.

— Но окръжният прокурор ще вдигне адска врява. Едва ли е пазил координатите на тоя човек в тайна за нищо.

— Именно това ме тревожи. Защо такава тайнственост? Защо никой от нас не е видял този човек, след като го арестуваха за убийството на жена му? Какво е намислил Макий?

— Откъде разбра, че оня е получил сърдечен пристъп в килията си в затвора?

— Подочух го край един от автоматите за кафе в Съдебната палата. — Майк се изкикоти. — Моите неволни информатори казаха, че е бил откаран в болницата.

— А от кого измъкна номера на стаята? — попита той.

Кари се усмихна немирно.

— Това си е моя тайна.

Накрая стигнаха до етажа, който търсеха. Кари отвори вратата, която водеше към коридора, и надникна в него.

— Надявам се славният господин Макий да не е поставил охрана.

Нямаше никой. Те се отправиха на пръсти към стаята на пациента. Мъж на средна възраст лежеше буден в леглото и мачкаше чаршафа между пръстите си?

— Кои сте вие? — попита той като изплашен заек, когато Кари и Майк влязоха в стаята.

— Аз съм Кари Стюърт, господин Хопкинс. Как се чувствате? — попита любезно тя.

Уплашените му очи се стрелнаха от нея към Майк, след това отново се върнаха на Кари и мъжът я разпозна.

— Ти ли си онова момиче от телевизията? — попита той, като вече не изразяваше подозрение, а интерес.

Кари отдавна беше установила, че когато хората виждат някого всяка вечер на телевизора си, се чувстват така, сякаш го познават лично. В положение като това чувството за познанство й се оказваше страшно полезно.

— Да.

Тя седна на стола до леглото и включи незабележимо малкия касетофон, който носеше. След това кимна на Майк и веднага чу тихото жужене на включената камера.

— Гледали сте ме по телевизията?

— Разбира се, с Ема… — Той спря, устните му затрепериха и очите му се напълниха със сълзи. — Нея вече я няма.

— Прочетох го във вестниците. Искате ли да поговорим за това?

— Не исках да я убивам. Дори не си спомням да съм го направил. — Той заплака искрено и Майк нагласи фокуса на камерата на близко снимане.

 

 

— Трябва да признаеш, че е много силен репортаж.

— Аха. Също като онуй рядко нещо, дето като го разбуташ, се разсмърдява яко. А точно туй ще ни се случи, ако го излъчим.

Кари въздъхна ядно и му обърна гръб. Закрачи нервно из тясната монтажна, докато Пинки гледаше интервюто с обвинения в убийство Хопкинс още веднъж.

— Добро е, Пинки.

— Не съм казал, че не е добро — отвърна той и се изправи. — Просто не знам дали е добро от журналистическа гледна точка.

— Какво искаш да кажеш?

— Не си представила двете страни.

— Другата страна вече беше представена. Нали чете изявлението на Макий във вестника? Иска присъда, и то смъртна.

— Иска присъда. Не беше писано, че желае да е смъртна.

— Накрая до това ще се докопа. — Тя сплете пръсти под брадичката си, сякаш му се молеше. — Помисли си за всичките пъти, когато пресата е осъждала някого още преди да е влязъл в съдебната зала.

— Значи ти смяташ да оправиш това, като си поставиш за цел Хопкинс да се измъкне?

— Не, просто му давам възможност да се изкаже.

— Той ще я има. В съда.

Кари си наложи да потисне надигащия се в гърдите й гняв.

— Пинки, на това място съм от два месеца. Наклеветих ли поне веднъж господин Макий?

— Винаги се разминаваше на косъм — напомни й той.

— И хората обръщат внимание. Рейтингът ни се вдигна.

Пинки не можеше да не го признае, а и в крайна сметка по това се отчитаха резултатите. Независимо дали одобряваше методите й или не, Кари правеше репортажите си по общинските въпроси — особено тези, свързани с Хънтър Макий — така интересни и вълнуващи, както и забавните си минути преди това.

— Добре — отстъпи накрая той. — Въпреки че е пряко моите разбирания, ще се излъчи довечера.

— Благодаря ти, Пинки — каза Кари и го целуна по бузата.

Той се избърса заядливо.

— Просто не бих искал да бъда наоколо, за да видя реакцията на Макий.

 

 

Както се оказа, наоколо нямаше никой, когато той връхлетя като бесен в стаята на репортерите. Кари беше дошла по-рано, развълнувана от отклика, който имаше интервюто й с Хопкинс, и се чудеше какво да направи днес за капак.

В този час на сутринта няколко репортери и оператори се мотаеха наоколо, но сега се бяха събрали около автомата за кафе. Беше сама в кабинката си, когато вдигна поглед и видя Макий, сърдито извисен над нея.

— Е, добро утро, господин Макий. На какво дължа това неочаквано посещение?

— Не ми се прави на невинна, Кари. Видях репортажа ти в снощните новини.

— О!

— И направо съм бесен.

— Това не вреди ли на образа ви пред обществото?

Той стисна устни в тънка права линия.

— Как се добра до болничната стая на Хопкинс?

— На двата си крака.

Той направи заплашително крачка към нея. Огромната му фигура сякаш изпълваше тясното пространство на кабинката. Кари се изправи, за да не се чувства в по-неизгодна позиция. Но едва когато вдигна очи към него, осъзна колко е малък кабинетът й. Макий стоеше твърде близо до нея.

— Оставих те да се измъкнеш с лукавите намеци, които вмъкваш в репортажите си. О, да, чух ги, но ги оставих без коментар!

— Колко похвално!

— Защото си мислех, че като истинска професионалистка скоро ще се умориш от игричката, която играеш, и ще започнеш да правиш честни репортажи, без да вземаш страна, както правят другите репортери.

От това болеше. Очите й припламнаха яростно.

— Аз съм истинска професионалистка! Репортажите ми показват това, което виждам.

— Да, след като го прецедиш през злобния си мозък — повиши глас той. — Какво смяташе да постигнеш с това сълзливо интервю с Хопкинс?

— Нищо. Интервюто беше добро. Помислих си, че зрителите ще искат да видят съсипания, изтормозен от вина човек, когото искате държавата да убие заради вас.

В момента Хънтър изглеждаше така, сякаш с удоволствие би отнел работата на държавата и би извил врата на събеседницата си.

— Искаше да спечелиш съчувствието на зрителите към него и да ме изкараш втори братовчед на Адолф Хитлер само защото съм предизвикал процес.

— Но той имаше сърдечен пристъп!

— Трябваше да бъдеш по-внимателна, докато преглеждаше медицинския му картон, госпожице Стюърт. Имаше ангина пекторис. Има я от години. В затвора почувства болки в гърдите и аз за всеки случай го изпратих в болницата. Може ли да говорим неофициално?

Кари вирна упорито брадичка, за да му покаже, че няма да се съгласи.

— Смяташ, че не заслужаваш доверието да говорим неофициално?

— Със сигурност го заслужавам.

— Добре тогава. — Той протегна ръка към нея: — Значи говорим неофициално.

Кари погледна ръката му и си отправи мислено предупреждение да не я докосва. Едно предчувствие — толкова дълбоко, че не можеше да открие източника му — й каза, че ако го докосне, ще има последствия. Но все пак хвана ръката му и я раздруса два пъти, преди да я пусне бързо. После каза рязко:

— Неофициално.

— Хопкинс, независимо колко съжаление предизвиква на пръв поглед, е убил жена си. И са изминали две седмици, преди да се избави от трупа. Знаеш как се е избавил от него, нали?

Тя преглътна горчилката, която се надигаше в гърлото й, и кимна:

— Ако са верни разказите във вестниците.

— Верни са. Бях там, когато изкопаха двадесет и шестте дупки в задния двор.

Кари се размърда неловко. Хънтър свали очилата си, сгъна ги и ги пъхна в джоба отпред на сакото си. Тя забеляза, че очите му са необикновени. И в продължение на една сякаш безкрайна секунда те като че ли бяха завладени от нейните. Сърцето й подскочи точно както в деня, когато го бе видяла за пръв път в кабинета му и й бе казал, че винаги изглежда красива по телевизията.

— Та за какво говорех? — попита разсеяно той.

— Че са изминали две седмици…

— А, да. Две седмици, преди който и да било да забележи, че не я е виждал да се навърта около къщата им. Е, ако е бил толкова разтърсен от това, защо не е дошъл ревешката при нас да се предаде веднага след като я е съсякъл?

Кари направи обидена физиономия.

— Не знам, господин Макий. Вероятно е бил потресен от това, което е сторил. Ужасен. Бил е под непоносимо напрежение. Каза, че от тридесет години му е досаждала.

Хънтър се засмя:

— Значи мислиш, че всеки път, когато някой мъж убие жена си, защото му е досаждала, трябва да си затваряме очите?

— Не ми се присмивайте!

Той веднага стана сериозен.

— Не ти се присмивам. Не видях нищо смешно в това, което направи вчера. И въпросът тук е не дали Хопкинс е убил жена си или не, дали е луд за връзване или по-нормален от всички нас. Въпросът е в твоята жълта журналистика. Какъв е мотивът ти, Кари? Да насочиш общественото мнение против мен?

— А може би то трябва да бъде насочено срещу вас.

— Защо? Аз си върша работата: да преследвам престъпниците и да помагам в поддържането на реда и законността. Защо държиш да стреляш наслуки по мен за това, което данъкоплатците очакват от мен да правя?

— Не ми харесват методите ви.

Тя му обърна гръб, но Хънтър я сграбчи здраво за лакътя и я завъртя с лице към себе си.

— И аз не харесвам твоите. Не ми харесва, че нарежданията ми не се изпълняват; а те бяха никой да не се доближава до Хопкинс. Кой ти помогна да стигнеш до тази стая?

— Никой! И ме пуснете. Причинявате ми болка.

Това не беше съвсем вярно. Не я болеше никъде, но стояха един срещу друг и близостта на тялото му я объркваше, без да се споменава странната уязвимост, която чувстваше всеки път, когато топлият му дъх докоснеше устните и шията й.

Той погледна надолу към пръстите си, увити около ръката й, и я пусна бавно. Изглеждаше смутен от това, че е показал гняв. Кари започна да разтрива мястото, където преди това се намираха пръстите му, за да го накара да мисли, че й е причинил болка, и по този начин да прикрие собственото си объркване.

След това продължи разговора с високомерен тон, сякаш говореше на грубиян, когото е смутила:

— На вратата нямаше полицай. Просто влязох. Но той едва ли можеше да се нарече смутен.

— Някой ти е казал номера на стаята. Кой беше?

— Това неофициално ли е?

— Има си хас да е! Имам намерение оттук да отида направо в болницата и да дръпна едно хубаво конско на персонала.

— Тогава съжалявам, господин Макий. Аз никога, никога не разкривам източниците си. Би трябвало да знаете, че това е неписано правило за всеки репортер, който държи да го считат за надежден.

Той се тресеше от гняв и Кари отчете победа. Беше го поставила на мястото му. Сега Макий усещаше вкуса на унижението и объркването и беше безсилен да се защити. Не беше ли изпитала тя точно това, когато бе обвинил съпруга й в онези деяния?

Но съвсем скоро й се наложи да разбере, че Хънтър Макий не е разгромен враг. Още не. Той направи крачка към нея и застана така, че дрехите им се докосваха. Намираше се толкова близо, колкото можеше, без да я докосва. Интригуващите му очи се спряха на устните й и останаха, останаха… останаха. Накрая Хънтър каза тихо:

— Търсиш си белята, Кари.

Погледът му остана прикован в устните й. Кари отказваше да се отмести и да му достави удоволствието да разбере, че й е причинил страшно неудобство. Накрая, неспособна да издържи повече, тя навлажни устни с върха на езика си и каза дрезгаво:

— Не ме е страх от вас.

Ъгълчето на устата му потрепна, сякаш имаше нужда да се усмихне. След това очите му бавно се плъзнаха нагоре и срещнаха нейните. Стомахът й се сви на топка.

— Мисля, че се страхуваш.

И без да каже нито дума повече, си отиде.

 

 

— Този път се насади на пачи яйца.

Хънтър, който седеше зад бюрото си с вдигнати на единия му ъгъл крака, свали очилата и потърка очите си.

— Да бе, все едно че не го знам. Изборът на съдебни заседатели беше достатъчно лош.

Двамата с Гай Брейди се ровеха из адвокатски досиета и томове със закони от часове. Беше късно и се чувстваше уморен. Той свали краката си на пода, стана и се протегна, като притисна юмруци в кръста си.

— Разбира се, постановлението на съдията представлява възможност за нас. Можем да съдим момчето като възрастен — рече Хънтър.

Беше изминал месец от инцидента с Хопкинс. Мъжът така и не бе стигнал до съда. След продължителни психиатрични прегледи няколко лекари бяха преценили, че е умствено негоден да бъде съден. Беше затворен в една държавна болница с условието, че ако някога го пуснат оттам, ще бъде изправен пред съда за убийството на жена си.

Този процес бе също толкова щекотлив. Хънтър нямаше друг избор: или трябваше да остави един убиец да се разхожда свободно в обществото, или да докара нещата докрай.

Гай се намръщи над записките си.

— Някои обществени организации ще вдигнат врява. Защо трябваше да е само на шестнадесет!

— На години е шестнадесет — рече Хънтър, — но на опит е далеч по-възрастен. Чете ли полицейското му досие? Дълго е като ръката ми. Дребни кражби, кражби с взлом, грабеж, физическо насилие, хулиганство, притежаване на смъртоносно оръжие. Това не е обикновено шестнадесетгодишно хлапе от гимназията. Само голямо престъпление му е липсвало, и то накрая се случи.

— Твърди, че е било при самозащита. Това е дяволски трудно за доказване.

— И това е работа на защитата. Мисля, че докладът на следователя определено е плюс за нас. Не е ли странно, че е намушкал баща си четиридесет и три пъти, при положение че не е имал намерение да го убива? — Хънтър избра шоколадова вафла от разнообразието пакетчета нездравословна храна, което лежеше на бюрото му, погледна я със съмнение, разкъса опаковката и отхапа едно парче. — Ако питат мен, работата е ясна. Разпитах момчето и прегледах докладите. Той е аморален.

— Но защитата ще парира с ниския стандарт на живот на семейството, претъпкания дом, безотговорната майка, насилието, което момчето е изтърпяло от бащата алкохолик…

— Трябва да се присъединиш към лагера на Кари Стюърт — забеляза сухо Хънтър. — Сякаш нея слушам.

Гай се изкикоти:

— Ама и тя хубав удар ти нанесе!

— Да, а и този процес ще бъде точно по нейната част. Ще й даде аргументите, които й са нужни, за да ме изкара истински злодей. Искрено се надявам никой друг да не си помисли, че ми е приятно да получа присъда за онова хлапе. Просто е необходимо. За това ми плащат.

Той отиде до прозореца с пъхнати в джобовете ръце. Улиците бяха мокри от късния вечерен дъжд и отразяваха фаровете на колите като неясни ленти от червено и бяло. Продължаваше да вали, но сега дъждът беше смесен със суграшица. Погледът на Хънтър се насочи към хоризонта, където се виждаше телевизионната кула на УБТВ.

Дали все още е в станцията? Вероятно не. Надяваше се да не е. Нямаше работа да шофира към къщи толкова късно.

Какво, по дяволите, си мислеше?

Тя го презираше. Беше подела кампания, за да го накара да изглежда като нескопосен шут в най-добрия случай или като политически манипулатор в най-лошия. Но ето го сега тук — стоеше и се притесняваше как тя ще шофира сама към къщи по заледените улици.

Хайде, приятел, признай си, тя просто не ти излиза от ума!

И точно това бе истински ад. Щеше да гледа репортажите й като луд, след това щеше да си легне и да сънува еротични сънища с нея. Това някак не се връзваше с обичайната му прагматичност и логика.

Беше стигнал дотам, че преразгледа мотивите си за начина, по който бе водил процеса за присвояванията в градския съвет. Дали тогава не бе твърдо решен да вземе главата на Уин, защото случайно желаеше жена му? Хънтър рядко поставяше под въпрос решения, които вече е взел. Такъв самоанализ бе нещо ново за него.

Но независимо колко пъти преобръщаше процеса в ума си, знаеше, че е постъпил напълно правилно. Всичките му действия бяха в рамките на закона и продиктувани от задължението му да го подкрепя. Това, че Кари Стюърт изобщо го бе накарала да се съмнява в себе си, само показваше какво влияние има над него.

— Този път ще й затворя устата — каза той.

Гай едва не се задави с топлата кола, от която току-що бе отпил.

— Ще запушиш устата на Кари Стюърт? Как?

— Като накарам съдията да не допуска камери в съдебната зала. Без камера работата й е буквално неефективна. Това е горещ процес. Вече е станал национална новина. И имаме достатъчно работа, без да го превръщаме в цирк.

— Този съдия обича рекламата, Хънтър. Мислиш ли, че ще го направи?

Хънтър се върна на бюрото си и се отпусна на стола. След това отново си сложи очилата и взе следващата папка.

— Ще направя всичко, на което съм способен.

 

 

Но всичкото, на което беше способен, се оказа недостатъчно. Съдията отхвърли молбата му:

— Нека да минат един-два дни, за да видим как ще потръгне. Ако стане толкова трудно, колкото предсказваш, ще размисля върху предложението ти.

Хънтър руга през целия път обратно до кабинета си. Настроението му не се подобри и на другия ден, когато заседанието беше открито и първият репортер, който му зададе въпрос, когато влезе в съдебната зала, беше Кари Стюърт.

— Вярно ли е, че сте направили опит да не се допускат камери и художници в съдебната зала?

Кои, по дяволите, бяха източниците й? Ако той имаше такива информатори, по улиците на Денвър нямаше да остане и един престъпник.

— Да, вярно е.

Господи, изглеждаше страхотно! Червеният пуловер с висока яка караше кожата й да блести и косата й да прилича на златен пламък.

— Защо, господин Макий?

— Засега няма да коментирам. Моля да ме извините.

Той заобиколи групата репортери. Те го последваха в голямата съдебна зала в ъгъла, като всеки се стараеше да заеме най-доброто място. Процесът започна.

Тази вечер в репортажа на Кари Стюърт в новините на УБТВ обвиняемият беше обрисуван като жертва на средата си. На зрителите бяха показани снимки на момчето, плачещо на рамото на майка си. Бяха цитирани думите му, че се разкайва, че е било принудено да убие баща си. Репортажът бе изграден на основата на осакатяващата среда, в която бе израснал обвиняемият.

На следващата сутрин, когато влезе в съдебната зала, Кари му отправи широка, невинна усмивка, от която очите му потъмняха заплашително.

За най-голяма нейна изненада, той се насочи право към нея.

— Госпожице Стюърт, бихте ли изпили с мен едно кафе, когато свършим за днес?

Поканата едва не я накара да онемее. Майк, който седеше до нея, зяпаше сащисано.

— Не, благодаря ви — отвърна учтиво тя. — Трябва да се връщам в станцията, за да подготвя репортажа си за довечера.

— Обещавам ви, че няма да отнеме много време.

Тонът му беше достатъчно предизвикателен, за да я накара да размисли. Тя нямаше да отстъпи. Никога.

— Добре. Къде?

— В „Корабната таверна“ на „Кафявия палат“?

Кари отново беше изненадана, но се надяваше да не й е проличало.

— Ще бъда там петнадесет минути след като съдът привърши за деня.

Хънтър кимна рязко и се отдалечи.

— За какво е всичко това? — попита Майк шепнешком точно когато влезе съдията.

— Нямам идея — прошепна Кари, — но не бих го пропуснала за нищо на света.