Сандра Браун
Труден избор (7)

Седма глава

Беше решил да прекара деня на изборите у дома. Знаеше, че нещо с него не е наред. Беше здрав американец с червена кръв. Но предпочиташе самотата пред тълпата. Предпочиташе да гледа вечерните новини по телевизията, вместо да отиде на парти.

Седеше пред телевизора си като маниак, втренчен в мръсен филм. Гледаше я като омагьосан. Начинът й на изразяване, израженията на лицето и маниерите й му бяха до болка познати. Можеше да различи уханието на косите й навсякъде. Усещането за кожата й все още стоеше върху възглавничките на пръстите му. Познаваше вкуса на устата й. Желаеше я. А тя, както сама бе признала, го презираше. Какво ли щеше да стане, ако се бяха срещнали при съвършено различни обстоятелства? Ако я беше срещнал две години след смъртта на Уин? Или ако изобщо не бе имало никакъв Уин? Това би било още по-добре. Щяха да се харесат на момента. В мечтите всичко е възможно, нали?

Щеше да я покани няколко пъти на вечеря. Щяха да говорят за кариерите си, за текущи събития, за филми и книги. Щеше да й каже репертоара си от шеги и тя щеше да го смята за изключително забавен. Щяха да открият, че имат забележително много общи неща.

И една вечер тя го покани да пийне нещо в дома й. Усмихваше му се приканващо. Когато я притегли в прегръдките си, тя се доближи с желание. Устните й се разтвориха услужливо под неговите. Беше жадна за целувките му, копнееше да я погали.

— Мисля, би било честно да ти кажа, че бях женен.

— Беше? — Тя отпусна глава назад и косите й погалиха ръката му.

Устните му се плъзнаха надолу по шията й.

— Разведен съм. — След това напълни шепата си с гърдата й и прошепна името й, когато палецът му намери жадното зърно. — Отдавна съм сам. Откакто те срещнах… ами никога не съм изпитвал такива чувства към която и да било жена. Желая те, Кари. Нуждая се от твоята нежност и невинност в живота си. Позволи ми да те любя.

Тя го хвана за ръката, поведе го към спалнята й…

Телефонът иззвъня и той подскочи. След това сграбчи слушалката и изръмжа:

— Макий.

— Искаш да кажеш, господин окръжният прокурор — изкрещя Гай, за да надвика шума. — Спечели без никакво усилие. Разбира се, ти беше безспорната кандидатура, но окончателните резултати от изборите току-що бяха огласени. Вече си официално окръжен прокурор.

— Благодаря ти, че се обади.

— Тази седмица свърши страхотна работа. Първо — присъдата над онова момче, дето затри стареца си. Сега пък — изборите.

Хънтър изпитваше смесени чувства към изпращането на едно шестнадесетгодишно момче на смърт, но сега не беше моментът да потиска ентусиазма на младшия си асистент.

— Благодаря на всички, които ми помогнаха.

— Няма ли да дойдеш на партито по случай победата?

— Не.

— Но, господи, Макий, всички сме се събрали в апартамента на един човек. Не съм сигурен кой живее тук, но има пиене и ядене на корем и… — Той сниши заговорнически глас: — Нали знаеш Мерилин от службата по данъчни оценки? Онази, дето има цици, от които могат да ти изхвръкнат очите. Цяла вечер няма търпение да те види, ако разбираш какво искам да кажа.

В съзнанието на Хънтър изникна дългокракото червенокосо момиче с предпочитание към тесни пуловери. Почувства моментен прилив на желание, но не знаеше дали това е остатък от фантазиите му с Кари или от мисълта за Мерилин.

— Не знам, Гай.

— На сутринта ще се мразиш, ако отхвърлиш такова предложение. Мене питай, приятел, огън и пламък е!

Хънтър се засмя:

— В такъв случай как бих могъл да откажа?

Може би точно от това се нуждаете — от едно здраво търкаляне с услужлива сексапилна дама. Какъв по-добър начин да изтрие една жена от ума си, ако не да го заеме с друга?

— Кажи адреса. — Гай му го каза. — Ако Мерилин има нужда някой да я закара у дома — рече лукаво Хънтър, — кажи й да ме чака навън след десет минути.

— Браво! — отвърна Гай. Ухилената му физиономия се усещаше и по телефона. — Гарантирам, че има нужда някой да я закара.

Преди да успее да размисли, Хънтър грабна якето и ключовете на колата си и излезе от апартамента. Както бе обещано, щедро надарената Мерилин го чакаше на тротоара. Колко лесно можеше да се намери нещо за чукане в тези времена! Къде бяха момичетата като Мерилин в ученическите му години?

— Здрасти — каза тя, като отвори вратата на колата и се качи вътре.

— Здрасти.

Беше облечена в характерен за нея пуловер — също тъй тесен, както и останалите в гардероба й. Ако не го лъжеше опитът с женската анатомия, не носеше нищо отдолу. Парфюмът й беше тежък и сладникав и за нещастие му напомни за евтин, лигав френски филм.

— Беше много хубаво от твоя страна, дето ми предложи да ме закараш у дома. Партито беше много хубаво, но почетният гост не се появи. — Тя смекчи укора си с намигване. — Нещата бяха започнали малко да излизат извън релсите. Хубаво е, че се махнах оттам.

Хънтър се запита раздразнено дали спътницата му познава друго прилагателно, освен „хубаво“. Също така ядно се запита защо трябва да играят този театър. Не беше очаквал, че ще е задължен да приказва празни приказки. Защо тя просто не кажеше: Радвам се, че ме караш вкъщи да си легнем. Разбирам, че това е добро лечение да забравиш друга жена.

Тогава той щеше да се почувства свободен да каже: Това е вярно и оценявам любезността ти… ъ-ъ… Мерилин. Да, Мерилин. Нали разбираш, имам нужда от едно здраво чукане. Без емоции. Без разговори. Само игрички и забавления. Горещо ми препоръчаха теб.

Но не каза нищо. Вместо това й се усмихна и рече:

— Трябва да ми показваш накъде да карам.

Очевидно й беше по-лесно да му дава указания, залепена до дясната му страна, пъхнала една от легендарните си гърди под мишницата му. След това, без всякакви задръжки, сложи ръка на бедрото му и започна да го мачка.

Хънтър не изпита нищо, освен лека досада. С всяка изминала минута раздразнението му нарастваше и — съвсем несправедливо — бе насочено към нея. Не харесваше особено цвета на косата и очите й. Сега забележителното й тяло не му изглеждаше толкова чувствено и привлекателно, а по-скоро неприлично и евтино, твърде напращяло.

Един по-елегантен силует, по-прибрана фигура, по-слаба и с женствени форми. Буйна къдрава руса коса, зелени очи. Ето какво му харесваше.

Харесваше му Кари Стюърт.

Искаше нейната ръка сега да флиртува с копчетата на панталоните му. Едва когато си представи това, започна да усеща първите признаци на възбуда.

— Ммм — каза Мерилин и го стисна.

Той спря колата до тротоара пред блока й. Когато заобиколи, за да й отвори вратата, задиша дълбоко, за да прочисти дробовете си от парфюма й. Едва сега осъзнаваше колко му е противен.

Мерилин очевидно не беше силна в изяществото, но бе доста ловка. При излизането си от колата тя успя да докосне с ръка чатала му и да допре гърди до неговите. След това намери ухото му с устни.

— Съквартирантката ми няма да я има тази нощ — обеща прелъстително тя, преди да тръгне, кършейки се, по пътеката.

Неочаквано Хънтър се ядоса на себе си. Какво му ставаше? Защо не я желаеше? Защо тялото му не гореше от похот?

Ядно, за да докаже на себе си, че не е напълно погълнат от една друга жена, той протегна ръка към Мерилин, завъртя я към себе си и започна да я целува грубо. След моментна изненада Мерилин откликна.

Устата й беше отпусната и мокра. Ръцете й плъзнаха по тялото му като коварни паяци. Прегръдката й беше гадна и отблъскваща. Той се отскубна от смучещите й устни и се отдръпна, като се опитваше да не издава отвращението си. Почувства почти непреодолимо желание да изтрие следите от лигавата й целувка от лицето си.

— Късно е и утре е работен ден — каза неубедително той.

Мерилин направи гримаса на глупаво учудване.

— Няма ли да влезеш? — изхленчи тя. — Мислех си, че искаш да… ъ-ъ… нали разбираш, да пийнеш нещо и така нататък.

Той се насили да се усмихне широко и я попита немирно:

— На първата среща ли?

— О, ами… — Очевидно Мерилин не беше запозната с протокола на ухажванията. Идеята й изглеждаше чужда. — Може би ще ми се обадиш някой път. — Тя направи крачка към него и сложи ръка на ревера му. — Тогава няма да бъде първата ни среща, нали?

Но Хънтър нямаше намерение да дава обещания, затова само я щипна по брадичката.

— Лека нощ.

Остави я да тълкува думите му както иска. Беше се държал като шушумига. Нямаше значение, че моралът й не издържаше на по-обстойно разглеждане, той просто не обичаше да се държи грубо с жените. Тя беше невинна, а той — мерзавец.

Потегли, като се чувстваше абсолютен глупак. Ако някой разбереше за това, щяха да го направят за посмешище. Но не смяташе, че Мерилин би се похвалила за провала си да примами мъж в леглото.

И защо не бе поискал да легне с нея?

Защото знаеше, че няма смисъл. Когато се събудеше на сутринта, само щеше да бъде отвратен от себе си. Копнежът му така и щеше да си остане. Тялото на Мерилин нямаше да утоли жаждата му за едно друго. Сърцето му щеше да остане празно.

Не искаше секс с Мерилин. Искаше любов с Кари.

 

 

— Обядът е страхотен, Кари. Откъде разбра, че днес имам рожден ден?

— Поставих си за цел и разбрах.

Тя се усмихна на Майк Гонзалес, който режеше поръчаната му дебела пържола. За него бе истинско събитие да се храни в един от най-хубавите ресторанти на Денвър. Жена му наскоро беше родила и с операторската му заплата не им оставаха излишни пари.

— Как са Беки и бебето?

— Предполагам, че са добре — отвърна й с пълна уста. — Беки се чувства потисната. Майка ми каза, че това е нещо естествено. — Той се засмя: — Потънала е до уши в памперси, бутилки и топлинни обриви. Предполагам, че има право да е малко раздразнителна.

— Сигурно е така — каза Кари, като неспокойно ровеше из салатата от раци. Напомнянето за бебета й причиняваше болка, която едва ли някога щеше да заглъхне. Ако не се бе случило онова нещо, сега тя самата щеше да бъде в напреднала бременност.

— Не се обръщай. Вечният ти дразнител току-що влезе.

Без да обръща внимание на съвета на Майк, тя обърна глава. Хънтър Макий се беше настанил на една маса в другия край на залата. Беше с няколко изтъкнати личности от градския и окръжния съвет.

Явно беше усетил присъствието й в залата, защото очите му бяха насочени право към нея. Виждаха се за пръв път от седмици. И двамата замръзнаха. Кари осъзна с неудобство колко дълго са се гледали един друг. Тя извърна очи точно когато Хънтър й кимна за поздрав и седна при мъжете, с които беше дошъл.

Беше разтреперана и се укори, задето се разстройва само при вида му. Но защо бе толкова разстроена? Външността му можеше да развълнува много жени. Беше облечен в сив костюм, който прилягаше съвършено на атлетичното му тяло. Косата му бе разбъркана от вятъра и Кари знаеше, че отблизо сигурно ухае на скъп одеколон.

Но тя беше срещала много привлекателни мъже. Сърцето й обикновено не спираше при вида им.

Не, най-много я притесняваше начинът, по който я гледаше. Не беше като враг; като някой, с когото бе влизал в схватка много пъти. Изваяните му устни, не изразяваха нито подигравка, нито злорадство.

Гледаше я като жена, за която знаеше нещо; жена, с която споделяше някаква тайна; жена, с която е бил интимен.

И съвсем правилно, защото как иначе можеше да се опише начинът, по който я бе целунал онази вечер в дома й? Беше интимно. Мразеше го за това, че я бе целунал насила, но още повече мразеше себе си, задето си спомняше всичко с най-малките подробности. От онази нощ от време на време се улавяше, че мисли за целувката.

Дори сега, когато вдигна чашата си с вино, ръката й трепереше. Лицето й бе останало без кръв, но очите й горяха трескаво. Все още усещаше твърдия натиск на устните му. Езикът му бе завладял устата й. Коравите линии на тялото му сякаш още бяха очертани по нейните. Колкото и да й се искаше да забрави, не можеше. Спомените не можеха да бъдат прогонени.

— Ей, Кари — рече Майк, като забеляза състоянието й, — ако ще се разстройваш толкова много тук, хайде да си вървим. — След това погледна със съжаление недоядената си пържола.

Тя поклати глава и му се усмихна с фалшива жизнерадост.

— Не ставай глупав. Това е рожденият ти ден. Искаш ли още вино?

— Може следобед да не мога да те хвана във фокус — предупреди я ухилено той и подложи чашата си.

— Няма нищо — неволно изрази тя на глас мислите си. — Отдавна не съм била във фокус. — Само че не говореше за операторските умения на Майк.

Привършиха обяда си. Кари подписа чека и двамата тръгнаха към вратата. Когато минаха покрай масата на Хънтър, той остави салфетката до чинията си и стана.

— Здравей, Кари.

Зад очилата очите му я гледаха с напрегнатост, която никога не пропускаше да я обезкуражи. Кари веднага се почувства заплашена и реагира предизвикателно:

— Господин окръжен прокурор, не съм ви виждала от изборите. Предполагам, че трябва да ви поздравя.

— Благодаря.

— Не ми благодарете. Спечелихте мястото с упорит труд. Но все пак нямате скрупули да убивате деца, нали?

Хората наоколо, които ги чуха, потънаха в неловко мълчание, както когато някой се изложеше публично. Никой, освен Хънтър, не знаеше за аборта й. Всички смятаха, че говори за последното дело, при което на шестнадесетгодишното момче бе дадена смъртна присъда. Кари беше протестирала прекалено пристрастно в телевизионните си репортажи.

Но все пак хапливата й забележка бе преминала границите на всички норми на професионално поведение. Ако имаше срещу себе си мъж, Хънтър щеше да има всички основания да го зашлеви. Сега очите му бяха станали корави като кремък, тялото му бе напрегнато, а устните му — здраво стиснати.

Без да се смути от гнева му, тя кимна рязко, поздрави учтиво останалите и се запъти към изхода. Майк, слисан и засрамен, се запрепъва след нея. Знаеше, че ще загазят здравата, когато Пинки научи за инцидента.

Но това бе твърде меко казано. За нещастие директорът на станцията научи пръв. Един от колегите на Хънтър му се обади същия следобед. Шефът веднага изпрати съобщение до репортерите, че иска да види Пинки и Кари.

— Имаш ли представа за какво става дума? — попита я Пинки, докато вървяха по покрития с килими коридор на втория етаж, доста отдалечен от шумното, претъпкано студио.

Беше се върнала от ресторанта, чувствайки се по-зле от всякога. Вече като че ли не се познаваше. Предишната Кари Стюърт никога нямаше да се държи толкова лошо, никога нямаше да бъде толкова злобна и груба с когото и да било, колкото и да го мразеше.

Какво ставаше с нея? С всеки изминал ден чувстваше как губи по частица от себе си. И като че ли не бе в състояние да си ги върне. Скоро от нея нямаше да остане нищо, с което да се разпознае. Тази мисъл я плашеше.

Защо не беше послушала Пинки? Той бе прав. Устремена да разрушава, тя разрушаваше и себе си.

— Да, мисля, че зная защо иска да ни види — отвърна тихо тя.

Пинки се закова на място и се обърна към нея:

— Разкажи ми накратко. Бих искал да го чуя първо от теб.

Когато привърши с разказа си, чу от него цял нов речник от нецензурни думи.

— Какво, по дяволите, си мислиш? — кресна той.

Кари се сви болезнено пред гнева му.

— Не мислех, просто…

— Спести си обясненията. Ще имаш нужда от тях — каза троснато той и я повлече към директорския кабинет.

Секретарката ги въведе във вътрешната стая и затвори дискретно вратата след себе си. Там беше не само директорът на станцията, но и директорът на търговския отдел, и президентът на компанията. Никой не се усмихваше.

— Моля, седнете — каза директорът на станцията. — Днес ми се обади един стар приятел. Не мога да повярвам в това, което ми каза. Госпожице Стюърт, надявам се да не е чул правилно какво сте казали на нашия окръжен прокурор днес на обяд.

Тя навлажни устните си, хвърли извинителен поглед към Пинки и отвърна:

— Правилно е чул.

 

 

Пинки мислеше, че е сам, когато отвори полекичка най-долното чекмедже на бюрото си и извади скришното шише. Отпи голяма глътка и обърса уста с опакото на ръката си. Когато вдигна поглед, Кари стоеше на вратата на стъкления му кабинет. След новините в десет всички се бяха разотишли. Репортерската стая зад гърба й беше тиха и тъмна.

— Не им позволявай да ми сторят това, Пинки.

Не беше я виждал, откакто бяха напуснали директорския кабинет. При завръщането му в студиото на главата му се беше стоварил нов проблем. На режисьора на ранните новини не му достигаха деветдесет секунди материал. Дали трябваше да излъчат репортажа за бременната слоница в зоологическата градина или за слепия учител по машинопис?

Беше потушил този огън и още много други, които изникваха в процеса на работата. Но Кари не му излизаше от ума. Питаше се къде ли е отишла да ближе раните си. Сега виждаше, че където и да е била, е плакала.

Той наклони тънкото сребристо шише към нея, но тя поклати глава и седна пред бюрото му. Пинки отпи още веднъж, завинти капачката на бутилката и я върна в скривалището й.

— Ти сама си го направи, Кари — каза той и се намести по-удобно на стола си. — Предупредих те, но ти не ме послуша.

— Ще му се извиня публично, ако трябва.

— И без това трябва да го направиш. Но няма да промениш решението им. Направо си ги вбесила. И не можеше да е другояче. Това, което си казала на този човек, е непростимо.

— Добре. Сгреших. Признавам си. — Тя преглътна поредното ридание. — Но да ме отстранят от работа за три месеца! Не е ли жестоко? Мислех си, че може би ще е за седмица. За две. Но за три месеца! Ще умра, Пинки! Работата означава всичко за мен. Загубих съпруга си, бебето си. Само работата ми остана.

Тя сложи длани на бюрото му и се наведе умолително напред.

— Застъпи се за мен, Пинки! Разкажи им какво съм понесла от този човек!

— Не.

Кари отдръпна рязко ръце от бюрото, сякаш се беше опарила.

— Няма да ми помогнеш?

— Този път не, скъпа. Съжалявам.

— Защо?

Пинки въздъхна и прокара длан по лицето си.

— Защото мисля, че имаш нужда от това отстраняване. Не си същата, както преди, Кари. И то отдавна.

Не можеше да понесе критиките му, не и след наказанието, което вече бе получила.

— Върша си работата! — възкликна разгорещено тя. — Рейтингът ни е висок.

— Вече не. Спомняш ли си, когато ти казах, че съм уморен от личните ти атаки срещу Макий? Е, просто вървях с една крачка пред зрителите. Рейтингът ни пада и не мога да не мисля, че ти си една от причините.

Гордостта й бе наранена, но знаеше, че Пинки е прав. Хънтър бе спечелил общественото одобрение. Гражданството официално го бе приело за техен окръжен прокурор. Постоянните й заяждания само настройваха зрителите срещу нея.

— Разбирам, че трябва да сменя тона на репортажите си — каза тихо тя, като кършеше ръце на скута си.

— Репортерското място за общината вече е дадено на друг, Кари. Това беше едно от нарежданията на директора.

Прониза я студена, смъртоносна паника.

— Тогава ме върни в забавния сектор.

Пинки поклати глава:

— Не мога да го направя. Сали се е вкопала здраво там.

— Като спи с един от търговския отдел! — извика Кари.

— И на него му харесва! — изрева в отговор Пинки. — Но това няма нищо общо. Аз лично не мога да понасям превзетия й стил, но рейтингът показва, че зрителите мислят другояче. Не знам дали харесват циците й или какво, но в крайна сметка я харесват. Спомни си, казах ти да премислиш внимателно всичко, преди да…

— Престани да ми изнасяш лекции! Не си ми баща!

— Не, но си мислех, че съм ти приятел. — Лицето му беше почервеняло като рак и той си наложи да се успокои. — Кари, ако беше някоя друга, щях отдавна да съм те изгонил. Вършеше една след друга глупости с тая история с Макий, но аз търпях. Ако не бях твой приятел, отдавна нямаше да си тук.

— Искаш да кажеш, че този път няма да ми помогнеш?

— Искам да кажа, че ще ти помогна!

— Като поговориш с тях да не ме отстраняват?

Той въздъхна:

— Не. Като направя така, че да го изтърпиш. Използвай това време да си събереш мислите, да погледнеш нещата в реалната им светлина. Макий се превърна в мания за теб. Това е ненормално. Прекалено много го обвиняваш за трудностите, които те сполетяха.

— Господи! — рече Кари и скочи от стола си. — В какво се вживяваш? В шеф на рекламната му кампания?

— Не — отвърна Пинки, като отчаяно се мъчеше да потисне гнева си. — Но човекът просто си върши работата. И го правеше през цялото време. Но беше трън в петата ти, откакто каза за Томас неща, които ти не искаше да чуеш.

— Това бяха лъжи! — извика тя. — Смяташ ли, че трябваше да стоя безстрастно отстрани и да го гледам как клевети съпруга ми?

Пинки я погледна тъжно. После сведе очи за няколко секунди към бюрото си, вдигна ги към нея и каза тихо:

— Сигурна ли си, че са лъжи, Кари?

Тя се сви, сякаш я беше ударил.

— Разбира се! Ти… нали не мислиш, че Томас е бил крадец?

— Не знам. Знам само, че не е бог, за какъвто ти го смяташе. Беше обикновен човек и имаше недостатъци. Просто ти не можеше да ги забележиш.

— Вярваш, че е ходил с курви, когато е бил извън града? Вярваш на всичко това?

Пинки знаеше, че ще й причини болка, но вече й беше време да види нещата такива, каквито бяха.

— Знаех за някои от забежките на Томас. Всички знаеха.

Тя притисна ръце към корема си и се наведе напред, сякаш усети пронизваща болка.

— Моля те, кажи ми, че лъжеш, Пинки! — По бузите й се търкаляха сълзи.

Той поклати глава:

— Не знам нищо със сигурност, но когато се носят толкова много слухове, в тях все има известна доза истина. Ти беше уязвима, когато срещна Томас толкова скоро след смъртта на баща си. По това време той бе всичко, от което имаше нужда: силен мъж, който да те глези и пази. Радвах се, че го срещна. Ужасно се радвах.

Кари отново се отпусна назад.

— Съпругата винаги разбира последна, нали? Чувствам се като пълна глупачка.

— Недей. Уин те обожаваше. Лудориите му нямаха нищо общо със съвместния ви живот. Бяхте страшно влюбени и сигурно това щеше да се запази още дълги години, ако не беше загинал нелепо. Но то се случи. — Заобиколи бюрото си и я хвана за ръката. — Обвиняваш погрешно друг за греховете на Томас, Кари. Макий не е имал друг избор, освен да ги изкара на бял свят. — Той се поспря, за да обмисли следващите си думи. — Не мисля, че на него му харесваше повече, отколкото на теб.

Ръката й остана върху тази на Пинки още малко, след това се отдръпна. Сълзите й бяха изсъхнали, но изглеждаше съвсем съсипана.

— Може би наистина имам нужда да почина известно време. Трябва да помисля върху много неща, да подредя чувствата си.

Тя се изправи и отиде до вратата.

— Какво смяташ да правиш?

Кари го погледна за момент, без да го вижда, след това каза вяло:

— Не знам.

Излезе, премина през тъмната стая и се стопи в сенките.

 

 

Последният човек, когото Бони очакваше да види, когато отвори вратата, беше Пинки Луис.

— Имаш ли нещо за пиене? — попита той, без да я удостои с поздрав или обяснение.

Бони пристегна раздразнено колана на робата си.

— Какво е станало? Да не би барманите да стачкуват?

— Имаш ли нещо за пиене или нямаш?

Тя отстъпи настрани, като с това искаше да му каже безмълвно и не особено любезно, че може да влезе.

— Уиски?

— Да. Двойно.

Едно от първите неща, които Бони беше направила, след като и последният й син замина за колежа, бе да преобзаведе дома си. Тя махна всички мебели, които носеха следи от лудориите на децата й. Новите бяха нейната награда, задето е успяла да издържи годините на отглеждане на синовете й, когато удоволствията за нея бяха редки, ако не и никакви.

Пинки хвърли сакото си на облегалката на един стол и се просна на канапето. След това свали вратовръзката си и я метна на възглавничките. Последваха ги обувките. Раздърпаното му присъствие разваляше ефекта от съвършеното досега жилище. Бони се изненада, когато усети колко се радва на това безредие. Къщата й бе твърде подредена от прекалено много време.

Тя му подаде чашата с уиски и седна до него, като облегна ръка на канапето и подви босите крака под себе си.

— Дали не дължа това неочаквано посещение на една несподелена страст, най-сетне освободена?

Той я погледна кисело.

— Тази вечер не ми се заяжда. Чувствам се съвсем смачкан. Управлението отстрани Кари за три месеца. — После й разказа подробностите. Когато свърши, тя седеше мълчаливо. Рошавата му глава се обърна към нея: — Кажи нещо де.

— Това може би е най-доброто, което можеше да й се случи.

Някак омекнал, той отпи още малко уиски.

— И аз това й казах. Също така сметнах за добре да разбия илюзиите й по отношение на покойния й съпруг.

— Казал си й за изневерите му?

— Че как мислиш? Тя го смяташе за светец.

— Тогава й е време да поумнее. Никой не е светец.

Пинки й хвърли зъл поглед и продължи:

— Държеше се глупаво, обвиняваше Макий за всичко. Твърде дълго продължи да се заяжда с него. Не е естествено.

— Или може би е съвсем естествено — рече загадъчно Бони.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че има нещо повече, отколкото се вижда от пръв поглед.

Той се обърна към нея:

— Знаеш ли, взе да ми писва все да питам „какво искаш да кажеш“. Защо просто не изплюеш камъчето?

— Добре де. Омразата е също толкова страстно чувство, колкото и любовта. И обратното. Често едното не може да бъде различено от другото.

Безцветните вежди на Пинки се смръщиха.

— Мислиш, че се държи, сякаш го мрази, защото всъщност е влюбена в него? — На лицето му се появи първият признак на усмивка. — На твое място не бих й споменал тази хипотеза.

— Нямам намерение да го правя. Предпочитам да я оставя сама да го открие. И ако Хънтър Макий е толкова решителен, за какъвто го смятам, ще й помогне.

— Мислиш, че и той е хлътнал по нея?

— А ти не мислиш ли?

Пинки изръмжа двусмислено и гаврътна уискито.

— Още едно? — попита Бони.

— Не, благодаря. — Той остави чашата на масичката до дивана и се изправи. — Мисля, че е по-добре да си вървя.

След това вдигна сакото и вратовръзката си и тръгна към вратата.

— Пинки.

Той спря и се обърна към нея. Бони стоеше изправена пред канапето.

— Защо дойде тук тази вечер?

Пинки извърна очи, наежен и кисел.

— Почувствах се адски зле и имах нужда да пийна нещо. Къщата ти ми е на път за дома. А и си добра компания за пиене.

Бони се усмихна, но не като приятел за компания или какъвто и да било, а като умна жена.

— Добра съм и за много други неща.

Тя развърза колана на робата си и я остави да се свлече на канапето зад нея.

Нощницата не беше точно такава, каквато би избрала, ако знаеше, че последната стъпка към съблазняването на Пинки ще се състои тази вечер. Но бебешкото розово подчертаваше зрелия цвят на кожата й, вече освободена от всякакъв грим. Дантеленият корсаж обгръщаше щедрите й гърди.

Устата на Пинки пресъхна. Той откъсна с мъка очи от големите й тъмни зърна, които сякаш го дразнеха иззад дантелената си покривка.

— Виж, Бони. Недей да си мислиш разни работи само защото съм… ъ-ъ…

Гласът му затихна. Бони свали презрамките на нощницата и я остави да се смъкне надолу по тялото й. Знаеше, че не е готова да се снима на средните страници на „Плейбой“, но и знаеше, че не е зле.

Неспособността на Пинки да каже каквото и да било я ядоса. Можеше да смънка нещо, вместо да стои с глупаво зяпнала уста. Тя сложи ръце на хълбоците си и тръгна гола към него.

— Е, обзалагам се, че и ти не си кой знае какво без дрехи. Но все пак бих искала да видя.

Бони посегна към копчетата на ризата му и ги разкопча за секунди. Старомодният му потник отдолу я накара да се усмихне, но дипломатично скри лицето си, докато измъкваше ризата от панталоните му. Токата на колана му не я стресна ни най-малко. Тя бутна панталоните надолу.

След това се наведе към него, целуна го по устата и плъзна ръка към предницата на гащетата му. Отново се усмихна. Беше успяла!

Бони се изправи, обърна се и тръгна към спалнята, като подхвърли през рамо:

— Какво смяташ да правиш — да дойдеш с мен или да си стоиш там с панталони около глезените?

 

 

— Господин Луис? Пинки?

— Аха?

Беше адски вбесен. Не можеше да намери оператор, а някакъв екстремист се беше залостил в един апартамент с насочен пистолет срещу трима заложници на не повече от десет пресечки от станцията. Пинки се опитваше да открие някого по радиостанцията, но до този момент без успех.

Когато извърна лице от таблото на радиостанцията, на ризата му падна пепел от цигарата и прогори дупчица, преди да успее да я махне. Бони щеше здравата да се разсмърди. Беше му изгладила ризата едва тази сутрин.

Но почти забрави за всичките си проблеми, когато видя Макий, застанал пред бюрото му.

— Ей, здрасти, Макий.

— Зает ли си?

Иронията в думите му се видя забавна на Пинки. Той се засмя, докато гасеше цигарата си.

— Защо не почакаш в кабинета ми?

След това отново насочи вниманието си към радиостанцията, защото говорителят изпращя и прозвуча стържещ глас:

— Пинки, опитвал си се да ни намериш.

— Да, дявол да го вземе! — изрева той в микрофона и го сграбчи.

Хънтър стана, когато Пинки връхлетя в кабинета си пет минути по-късно със свитък ръкописи в месестата си ръка.

— Какво мога да направя за теб, Макий? — попита той, докато ровеше из ръкописите и ги поправяше с червена писалка. — Ще ми се някой да научи репортерите да пишат правилно на английски.

— Предполагам, че съм улучил неподходящ момент.

— Ами, не! Сигурно няма да повярваш, но днес е спокойно. Защо искаше да ме видиш?

— Мисля, че знаеш.

Ръцете на Пинки замръзнаха и той погледна Хънтър изпод вежди. Огледа го внимателно. Изглежда, не бе спал добре. Даже и зад очилата очите му изглеждаха уморени. Отвесните бръчки от двете страни на устата му вече не приличаха на следи от смях, а от мъка.

— Да, мисля, че знам — рече бавно Пинки. — Не сега! — кресна той на някой, който неразумно бе връхлетял в кабинета му, без да почука.

— Липсват ми репортажите й в новините — каза неловко Хънтър. — Миналата седмица отидох до апартамента й, но я нямаше. Изглежда, няма я от доста време. Днес се обадих на служебния й телефон, но ми казаха, че вече не работи тук.

— Точно така, не работи тук. Но временно, надявам се.

— Болна ли е?

— Не. Беше отстранена за три месеца.

Пинки забеляза, че събеседникът му изпита облекчение, че Кари не е болна, но и се разстрои заради отстраняването.

— Защо?

Пинки отговори само с един кос поглед. Хънтър скочи.

— По дяволите, казах им, че това няма значение! Тя ми изпрати бележка, в която ми се извини. Това беше достатъчно.

Той се обърна с гръб към бюрото и се втренчи в оживената зала, без да я вижда. След това се извърна със здраво стиснати зъби.

— Искам да я видя. Къде е?

— Не знам.

За секунда Хънтър пресече разстоянието, което ги разделяше, като опря длани в разхвърляното бюро и се наведе през него.

— Искам да я видя — повтори отчетливо той. — Кажи ми къде е.

Здравата е закъсал — помисли си Пинки.

— Опитах се да се свържа с нея на сутринта след инцидента, но вече беше изключила телефона си. Същия следобед дойде един куриер и ми донесе плик, в който имаше ключ от апартамента й с инструкции кога да поливам цветята. Това е всичко. Пише, че ще се свърже с мен.

— Но това е било преди три седмици! И още не се е обадила?

— Не.

— Сигурно й се е случило нещо!

— Не мисля. Отишла е някъде, където да остане сама. Да подреди мислите си.

— Какви мисли?

— Може би ти можеш да ми кажеш.

Едното ъгълче на устните на Хънтър потрепна, но иначе не пролича нищо друго.

— Ако ти се обади, ще ми кажеш ли?

— Защо?

— Казах ти. Искам да я видя.

— Защо?

— Не е твоя работа, по дяволите! — кресна Хънтър.

Пинки се усмихна, докато се изправяше и взимаше в ръка ръкописите.

— Точно след петдесет и три минути трябва да излъчим новините, господин Макий. Не мога да си позволя да пилея повече от ценното си време заради личните ви проблеми. — След това отиде до вратата на кабинета. — Но се обаждай от време на време. — И излезе, като проклинаше сроковете и крещеше заповеди.