Сандра Браун
Труден избор (4)

Четвърта глава

Ръцете на Хънтър я достигнаха точно навреме, за да я хванат. Той я притисна до гърдите си, разтревожен от това, че тя не тежи повече от едно дете. Главата й се люшкаше върху ръката му. Беше ужасно бледа. Клепачите, оцветени от умората в нежнолилаво, бяха абсолютно неподвижни. Тебеширенобелите й устни бяха полуотворени.

В съдебната зала бе настанала истинска бъркотия: първо, от необичайния разпит на Хънтър, а след това — от драматичната реакция на Кари. Репортери и оператори се мъчеха да застанат на удобни позиции. Зрителите бяха станали и се блъскаха да стигнат до пътеките. Разсилните се опитваха напразно да ги спрат. Съдията удряше с чукчето си и крещеше да се въдвори ред. Адвокатът на защитата се мъчеше отчаяно да привлече вниманието.

Тъй като създалата се суетня му даваше възможност, Хънтър понесе Кари към един страничен изход.

— Махай се от пътя ми! — озъби се той на един разсилен, който неразумно му препречи пътя. Разсилният му отвори широко вратата и отстъпи настрани.

Надолу по коридора, малко по-нататък от съдебната зала, имаше малък кабинет без табелка на вратата. Беше предоставен на разположение на Хънтър, тъй като главният му кабинет се намираше в друга сграда на няколко пресечки от Съдебната палата. В тази стая той се оттегляше по време на съвещанията на съда или когато искаше да приеме дискретно ключови свидетели. Сега се отправи с бързи крачки натам. Не искаше някой да го проследи и разбере къде я отнася. Никой не можеше да се погрижи за нея по-добре от него. Той влезе в кабинета, затвори вратата с ритник и положи Кари на старото кожено канапе. След това свали рязко очилата си, пусна ги на пода и коленичи до нея.

— Кари, Кари? — Гласът му звучеше изплашено. Господи, какво бе направил с нея! — Моля те, събуди се! — прошепна и докосна бузата й. Беше хладна. Той сложи дланта си на нея и погали скулата й с палец. — Съжалявам!

Господи, колко съжалявам за всичко! Гърдите й едва се повдигаха и спускаха. Той започна несръчно да разкопчава копчетата на сакото й. Когато свърши, я привдигна. Тя се отпусна на гърдите му като парцалена кукла. Хънтър свали сакото й и го захвърли настрани. След това я притисна здраво до себе си, сякаш искаше да я предпази, и започна да разтрива гърба й, за да я върне в съзнание.

Косата й се беше разпиляла и пръстите му се преплитаха в нея. Той притисна лице в русите къдрици и вдъхна уханието на цветя, което винаги си бе представял, че излъчва. Устата му бе влудяващо близо до ухото й. Той внимателно я положи върху напуканите кожени възглавнички.

Очите му оглеждаха трескаво лицето й и търсеха признаци на съживяване. Лежеше неподвижно, сякаш бе мъртва. Дишането й бе едва забележимо.

Хънтър прехапа долната си устна и огледа нерешително панделката под брадичката й. Ръцете му се изпотиха. Здравата щеше да загази, ако тя се събудеше и видеше, че блузата й…

Но беше припаднала и нямаше никакви признаци на свестяване. Той хвана краищата на панделката между пръстите си и ги подръпна, докато я развали. След това я развърза и освободи шията й. Пулсът й беше съвсем слаб. Виждаше лекото му потрепване в малкия триъгълник в основата на шията й.

Сякаш по своя собствена воля, ръцете му се насочиха към първото копче. Копчетата бяха перлени — от онези, които лесно излизаха от илиците. И все пак не бе лека задача. Ръцете му трепереха. Той разкопча само три копчета и нагласи блузата така, че шията и деколтето на Кари да бъдат изложени на въздуха. Тя не помръдна.

Явно не беше възнамерявала да сваля сакото си, защото иначе щеше да носи сутиен, и то не толкова прозрачен, колкото камизолката от фина като паяжина дантела. С тази дреха бе като облечена в дим.

Опита се да накара мозъка си да не регистрира нищо, но той фотографираше и запомняше всичко, което очите му виждаха. Все пак беше човешко същество, нали? И мъж. А кой хетеросексуален мъж нямаше да гледа неясните сенки, които зърната й правеха под двата слоя нежна прозрачна материя?

Господи, колко е красива!

Той затвори за момент очи, за да прогони прилива на желание, който го връхлиташе. Когато отново ги отвори, те попаднаха върху вдлъбнатината в основата на шията й и този път не видяха никакъв пулс. Или може би не искаше? Може би просто си търсеше извинение да постави ръка на сърцето й?

Във всеки случай го направи, отначало нежно — достатъчно, за да накара двете копринени материи да се плъзнат заедно и да преместят дланта му точно върху малкото възвишение. Нежно, закръглено и топло. Женска плът. Нейната плът. Плътта, която изпълваше ръката му.

Тя изхлипа. Звукът премина през него като светкавица. Той приближи лицето си до нейното.

— Шшшт, всичко е наред, Кари. — След това я погали по косата. — Не исках да бъдеш наранявана. Кълна се, че не исках! Прости ми!

Хънтър я привдигна към себе си и отново притисна лице до шията й.

— Всичко е наред. Всичко е наред.

Когато започна да се свестява, се почувства толкова добре, колкото отдавна не се бе чувствала. Прегръщаха я нечии силни ръце и сигурността, която й даваха, бе върховна. Топли ласкави устни се движеха нагоре по шията й, покрай ухото й, по бузата и ъгълчето на устата й, където я целунаха нежно.

О, колко приятно беше това! Тя се обърна към мъжкото лице — грапаво от набола брада, ухаещо на одеколон и сапун за бръснене. Устните й намериха неговите и се притиснаха силно до тях.

Той реагира веднага, като се напрегна и отдръпна. Нима щеше отново да я остави? Не! — извика съзнанието й. Тя уви ръце около врата му. Искаше да бъде прегръщана от това силно тяло. Силата му я караше да се чувства в безопасност. Продължавай да ме докосваш, целуни ме! — искаше й се да извика. Но мозъкът някак не бе в състояние да командва гласа й.

Накрая устните му се върнаха, останаха и се раздвижиха върху нейните. Шепнеха красиви, успокоителни, утешителни думи. Стенейки, тя отвори уста. Влажният му кадифен език разтвори устните й по-широко, плъзна се дълбоко вътре и се раздвижи жадно.

Странно. Томас никога преди не я беше целувал така. Не и толкова похотливо. Кари почувства целувката с цялото си тяло. В гърдите си, които се стегнаха до мощната му гръд и я загъделичкаха. В женствеността си, където я заливаха едно след друго усещания и й се струваше, че ще експлодира от удоволствие. Или от болка. Болеше я от желание да я притисне там, да я погали, да я изпълни.

Тя хвана с ръце косата му и го притегли по-близо до себе си. Започна да го целува още по-страстно, като обгърна с устни езика му. Искаше още, още. Проплака името на единствения любовник, когото някога бе имала:

— Томас, люби ме. Томас! Томас!

Неочаквано той я пусна и отблъсна възпиращите го ръце. Устните му, които й бяха дарявали удоволствие, се отдръпнаха, макар че влагата им бе останала върху нейните. Кари отвори неохотно очи.

Всичко у нея застина. Не гледаше в лицето на любимия си съпруг, а в омразното лице на Хънтър Макий.

Беше твърде противно, за да е реалност. Кари не смееше да се помръдне. Ако се помръднеше, ако почувстваше нещо, щеше със сигурност да знае, че всичко това не е било плод на въображението й. Не, не можеше да е нещо друго, освен кошмар. Не можеше да го приеме за истина. Но беше.

Той стана и очите му се насочиха към разкопчаната й блуза. Виновното му лице го издаваше.

— Разкопчах я, докато се опитвах да ви свестя — каза дрезгаво, сякаш се извиняваше.

Кари изписка леко, когато сведе поглед към предната част на блузата си. След това веднага върна очи към него. Дишането й, толкова леко преди това, сега беше учестено. Той прокара пръсти през косата си, изруга горестно и се извърна.

Тя спусна крака на пода и седна, като се полюляваше.

— Вие… вие…

Не можеше да измисли достатъчно лоша дума, с която да го нарече. Замъчи се несръчно с копчетата на блузата си.

Той отново се обърна към нея:

— Чуйте ме, Кари. Съжалявам! За всичко. Вие припаднахте на ложата за свидетели. Пренесох ви тук. Аз… вие… — Той сви безпомощно рамене.

Кари се опита да се изправи, но коленете й веднага се подгънаха. Хънтър се втурна да я прихване, но тя се отдръпна рязко от него.

— Не ме докосвайте! — процеди Кари. — Ако само още веднъж се опитате да…

— Кари, моля ви! Знам, че ме помислихте за някой друг. Възползвах се от ситуацията.

— Дяволски сте прав. — Сега дишаше тежко от ярост. — Още ли ще ме унижавате? Вие сте…

Вратата се отвори и вътре влетя Пинки, който изглеждаше или като ангел-отмъстител, или като измамения глупак от фарс. Косата беше щръкнала като наелектризиран ореол около главата му.

— Кари, слава богу! — извика той. — Не можех да те намеря.

— Затворете вратата — каза Хънтър със забележително спокойствие. — Знае ли някой друг къде сме?

— Не. Настана страхотна бъркотия. Защитата отказа да подлага Кари на кръстосан разпит и с това ви направи да изглеждате като истински кучи син, господин окръжен прокурор — рече Пинки с неприкрито задоволство. — Съдията обяви, че съдът се оттегля. Как си, миличка?

Той се наведе да огледа лицето на Кари. Пръстите му опипваха ръцете и раменете й, сякаш търсеха рани.

— Просто ме изведи оттук. Моля те, Пинки!

Тя се облегна изтощено на него и той й помогна да се изправи.

— Ваш приятел ли е? — попита Хънтър. Кари само го изгледа сърдито, докато си вземаше сакото. Той отново се обърна към Пинки: — Госпожица Стюърт не е добре.

Пинки погледна първо към единия, после към другия. Нещо не беше наред. Подушваше го във въздуха. Не му бе харесал разпитът на окръжния прокурор. Всъщност дори му се беше приискало да го убие, задето обстрелва Кари с въпроси, които повдигат съмнения за морала на Уин.

Но също така беше видял начина, по който този човек беше рискувал всичко, включително собствената си репутация, отнасяйки я от съдебната зала на безопасно място. Значи Макий не можеше да е чак толкова лош.

— Името ми е Пинки Луис. Аз съм шеф на новините в УБТВ. И приятел на Кари. Макар че напоследък се чувствам повече като неин пазач.

— Мисля, че трябва да отиде на лекар. Беше изпаднала в безсъзнание за известно време.

— Да вървим, Пинки — измърмори тя.

— Добре. Ще се погрижа да извикаме доктор — каза Пинки на Хънтър. — Предупредих я да не се явява в съда толкова скоро след…

— Пинки! — каза остро Кари, показвайки искрица живот, макар да бе на път да припадне.

— Толкова скоро след кое? — попита Хънтър, като тръгна след тях, докато се придвижваха бавно към вратата.

Пинки отвори вратата, но се обърна и погледна внимателно окръжния прокурор. Беше вкарал Кари в ада, но изглеждаше като момче със съвест. Може би трябваше да си получи поне малко от това, което беше забъркал.

— Толкова скоро след спонтанния аборт — рече Пинки през рамо въпреки протестите на Кари. — Тя загуби бебето на Томас Уин преди три дни.

Онемял, Хънтър ги гледаше как си отиват. Пинки му хвърли многозначителен поглед и затвори вратата. Хънтър се обърна и притисна юмруци към очите си. Изруга цветисто, след това отново и отново, с още по-голяма страст. Накрая изрева от ярост срещу съдбата и удари с юмрук най-близката стена.

 

 

Пинки се дотътри до входната врата. Беше само по чорапи, единият, от които имаше голяма дупка и се виждаше палецът му. Отдавна беше извадил ризата от колана си. От ъгълчето на устата му висеше цигара. В ръката си държеше чаша скоч.

Той отвори рязко вратата и дълго гледа мъжа от другата страна на прага. Накрая каза:

— Не мога да не ти призная. Куражлия си.

— Мога ли да вляза?

— Къщата не е моя.

— И все пак?

Пинки се подкрепи с още една глътка скоч, като през това време претегляше с поглед Хънтър Макий. Може би заради букета жълти рози, който държеше, или заради недвусмислените признаци на умора в очите му, или изпитото лице, на което бръчките от смях покрай устата бяха станали по-дълбоки; но каквато и да бе причината, Пинки почувства странен проблясък на сантименталност. Съжаляваше горкото копеле. Отстъпи настрани и позволи на Макий да влезе в дневната на Кари.

— Как е тя? — попита Хънтър, като се обърна, прескачайки предисловията.

— Абе в момента не е в най-страхотната си форма, но ще се оправи. Докторът й нареди да остане в леглото две седмици вкъщи или един месец в болница.

Хънтър преглътна мъчително.

— Толкова ли е зле?

— Изтощение, физическа и душевна преумора, анемия, ниска кръвна захар.

Без да дочака покана, Хънтър се отпусна на един стол и се втренчи разкаяно в пода между краката си. Мина дълго време, преди да вдигне глава и да каже:

— Нямаше начин да знам за нейното… заболяване. Кълна се, че не съм имал намерение да я наранявам!

Същата сутрин на Пинки му се бе искало да убие този човек. Но вечерта? По дяволите, той вярваше на Макий! Може и да беше демон в съдебната зала, но явно не бе искал да причини зло на Кари. Все пак Пинки беше лоялен първо към приятелката си, затова нямаше намерение да остави този човек да се измъкне толкова леко.

— Нещо за пиене?

Хънтър се поколеба за момент и му се усмихна унило.

— Да, моля.

После постави внимателно букета от жълти рози на масичката за кафе и разкопча спортното си сако.

Пинки наля в една чаша двойна доза скоч без лед, вода или сода, и я подаде на Хънтър, който я изпи на един дъх. Едва ли предполагаше колко го е издигнало това в очите на Пинки. Шефът на новините хич не понасяше мъже, които пиеха като джентълмени.

— Вие… ъ-ъ… с нея ли живеете? — попита Хънтър, като повъртя празната чаша между пръстите си.

Пинки не можеше да бъде подведен от привидното безразличие на въпроса. Ако не беше толкова глупав, щеше да си помисли, че събеседникът му ревнува. По дяволите! Този човек наистина ревнуваше.

Този път донесе бутилката до Хънтър, наклони я към чашата и му наля още веднъж.

— Не, не живея с нея. С Бони само наминахме след работа, за да я видим как е и да й донесем вечеря.

— Бони ваша съпруга ли е? — попита с надежда Хънтър.

Пинки изсумтя и едва не се задави с питието си:

— Боже опази! Тя работи в УБТВ, понякога се мъкне с нас. Сега е при нея и й помага да се приготви за лягане.

— Разбирам.

Чувстваше се ужасно неудобно. През целия следобед си бе блъскал главата над дилемата да дойде ли да я види или не. Накрая бе успял да убеди сам себе си да го направи, но все още не беше уверен дали е постъпил правилно. Беше я накарал да припадне. Но независимо дали бе виновен за това или не, случилото се след припадането й със сигурност бе негова грешка и той очевидно нямаше да забрави това като по чудо.

А нейният приятел, куче-пазач или какъвто и да й беше Пинки Луис, го наблюдаваше, сякаш бе бръмбар в стъклен буркан. Чувстваше се като хлапе на първата си среща, на което се е наложило да се срещне само с бащата на момичето в гостната.

Хънтър изпита внезапна нужда да се оправдае и каза:

— Откъде бих могъл да знам за бебето й? — Мисълта, че е загубила детето си, накара стомаха му да се свие. — Защо не ми се е обадила да ми каже, че не може да дойде в съда? Щях да я разбера и да не я карам да дава показания.

— Наистина ли?

— Вижте, господин Луис, зная какво си мислите за мен, но…

— Викай ми Пинки. Не мога да трая тези глупости с „господин Луис“.

Хънтър премигна зад очилата си. Харесваше му честният и рязък маниер на този човек. С него изобщо не трябваше да се чуди за мнението му.

— Добре, Пинки. Очевидно си много близък с Кари… с госпожица Стюърт.

— Много.

— Ще ми кажеш ли защо не бях уведомен, че е болна? Защо ме принуди да я изправя на ложата за свидетели?

Пинки въздъхна:

— Опитахме се. С Бони й предложихме да ти позвъним и да ти обясним положението. — Той посочи коридора, който водеше към спалнята: — Това момиче притежава магарешки инат. Сигурно се мисли за Супермен в пола. Не поиска и да чуе.

— Но това е нелепо!

— Така ли?

— Да. Аз нямаше да настоявам да се яви пред съда. Защо е трябвало да прави това със себе си?

— Не искаше да се изложи пред теб — отвърна мрачно Пинки, като наблюдаваше реакцията на Хънтър.

Изражението на последния изразяваше недоверие.

— Защо?

— Защото нападнахте Уин, а тя беше луда по този мъж.

Хънтър изглеждаше така, сякаш беше ударен с юмрук в брадичката — потръпна леко и се отпусна върху възглавничките на стола.

— Разбирам — промърмори той. Вече не гледаше към Пинки, бе вперил празен поглед в розите. — В такъв случай не е имало друг начин, освен да я нараня, нали?

Пинки отново почувства онова гъделичкане точно между раменните си лопатки. Сега вече беше в управлението, но един репортер никога не можеше да се избави от шестото си чувство; от онзи радар, който подсказваше, че нещо не е наред, нещо липсва, нещо не е точно така, както изглежда на пръв поглед.

И както беше разтревожен за Кари същата сутрин, когато я намери в онзи кабинет с този мъж, бе започнало да го гъделичка още в момента, когато бе влязъл в стаята.

Дори и насила не можеха да измъкнат от устата на Кари какво се бе случило там. А и Хънтър не изглеждаше да е от типа мъже, които дрънкат за личните си отношения с жените.

Пинки сигурно така и щеше да си умре, без да разбере какво се е случило в онзи кабинет, преди той да се появи. Но бе сигурен, както беше сигурен, че Господ е създал малките зелени ябълки, че нещо се е случило. И ако правилно се досещаше, то нямаше нищо общо със станалото в съдебната зала. И каквото и да беше, бе разтърсило здравата и двамата.

Защо иначе Кари се беше затворила в себе си и не бе проронила нито дума в продължение на часове? И защо окръжният прокурор ще дойде при свидетелка да й донесе цветя, след като е бил принуден да я унищожи с думи?

Според Пинки този мъж изглеждаше влюбен до полуда. Той опря лакти на коленете си, наведе се напред и попита:

— Защо дойде тук тази вечер, Макий?

— Исках да я видя и да й се извиня.

— И дума да не става, господин Макий!

При звънкото произнасяне на името му Хънтър скочи, удари си крака в масичката за кафе и разплиска питието си. Макар да бе смятал, че Пинки Луис се държи заплашително, изобщо не бе подготвен за ненавистния поглед на Бони Стренд. Изглеждаше така, сякаш току-що е помирисала боклук на една седмица.

Пинки ги представи един на друг. Единствената отстъпка на Бони бе, че кимна хладно.

— Вие сте последният човек, когото би искала да види, господин Макий — рече заядливо тя.

Пинки вече бе започнал да смята, че Макий заслужава поне да бъде изслушан. А и не му харесваше, дето Бони се меси така.

— Че откъде знаеш какво иска Кари? — попита я той.

— Знам — отвърна рязко Бони.

— Ами тогава може би е по-добре да си гледаш твоята работа — парира Пинки.

Бони отметна предизвикателно глава назад и погледна Хънтър.

— Вие ли донесохте розите?

— Да.

Тя го изгледа критично.

— Кари определено не ви смята за човек, достоен за уважение, и честно казано, аз също. Не и ако разказите за това, което се е случило сутринта, са верни.

Хънтър се запита дали тя знае какво се е случило в кабинета му, но после реши, че става дума само за сцената в съдебната зала. Кари нямаше да каже никому, че са се целували.

— Страхувам се, че разказите са верни, макар че не знаех за физическото състояние на госпожица Стюърт, когато я призовах на ложата. Надявам се да докажа както на нея, така и на вас, че не съм чак такова чудовище.

На устните му се появи едва доловима усмивка, но тя се оказа достатъчна, за да накара сърцето на Бони да запърха. Все пак беше жена, а първото, което й хрумна след внимателното оглеждане на чаровния, хубав окръжен прокурор, бе „страхотно парче“. Смирението винаги бе тъй привлекателно у силните мъже. Но все пак Бони бе прекалено опитна, за да се заблуди от широките рамене, белите зъби и смиреното държание.

— Не искам отново да се ядосва — рече предупредително тя.

— Кълна се, че ако покаже и най-малкия признак, че се разстройва, веднага ще напусна!

Бони погледна към Пинки, който сви рамене в отговор на мълчаливия й въпрос. Съставяйки си собствено мнение за човека, тя се отдръпна от вратата към коридора и каза:

— Втората врата вдясно.

— Благодаря ви — отвърна Хънтър, вдигна розите и се отправи към вратата. Там се спря и се обърна към Бони: — Мога ли само да…

— Да, влезте. Легнала си е, но още е будна.

Хънтър събра всичката си смелост и отвори вратата. В стаята светеше само една малка лампа, която се намираше върху покритата със стъкло бамбукова масичка до леглото. Горната табла на самото легло също беше от бамбук. Стените на стаята бяха боядисани в тъмнокремав цвят. Имаше тъмносини и канелени оттенъци на щампованата покривка на леглото, в кошниците със сушени цветя, по ориенталското килимче на пода. Огромни възглавници, покрити с възлеста неизбелена памучна материя, бяха натрупани в единия ъгъл пред параван от естествена ракита, на който висяха шалчета, колани и една голяма сламена шапка. От тавана висеше вентилатор. Стаята изглеждаше точно като нея: подредена и спретната на повърхността, но загатваща за интригуващи тайни.

Той затвори тихо вратата след себе си и влезе по-навътре в стаята. Когато чу стъпките му, тя обърна глава към него, отвори очи и рязко седна в леглото.

— Какво правите тук? Как влязохте? Махайте се!

Говореше с дрезгав шепот и Хънтър благодари на бога за това. От изражението й личеше, че с удоволствие би се разкрещяла, че я убиват. Той направи успокоителен жест с ръка:

— Моля ви, Кари! Пинки и Бони казаха, че мога да вляза. Искам да ви се извиня.

— Нямам нужда от вашето извинение. Не го желая. Можете да ми се извинявате до деня на Страшния съд, но това няма да промени мнението ми за вас. А сега ви моля да излезете.

Хънтър поклати глава и тя видя, че е безполезно да спори с човек, който е изпълнен с такава решителност. Затова млъкна, когато той се приближи и застана до нея.

— Това е за вас — рече Хънтър и постави цветята на леглото й, като в същото време си мислеше какъв задник е, задето й подарява цветя, когато между тях съществува такава антипатия.

— Благодаря — отвърна Кари, като в същото време си мислеше каква глупачка е, задето приема цветя от мъж, когото толкова презира.

Очите му потърсиха нейните и когато ги намериха, не им позволиха да се отклонят.

— Мъчно ми е, че така се е случило с бебето ви.

Тихо изречените думи й подействаха като убождане. Тя падна обратно върху възглавниците.

— Не бихте могли да знаете какво е мъка, господин Макий.

— Не бих могъл да знам вашата. Но съжалявам, че не знаех за този аборт, когато ви призовах на ложата тази сутрин.

Тя го погледна. Очите бяха в пълен контраст с бледото й лице. В тях гореше вътрешен огън.

— И какво, ако знаехте?

— Нямаше да бъдете призована да свидетелствате.

— Но от това процесът ви щеше да пострада, господин Макий — отвърна тя с невинен сарказъм.

Хънтър сведе поглед към пода.

— Може би. Но не и значително.

— Все още смятате, че ще издействате присъда?

Той втренчи очи право в нейните на слабата светлина.

— Ще спечеля присъдата.

Това бе категорично твърдение, което не оставяше никакво място за съмнение. Гърдите й започнаха да се вдигат и спускат яростно. Той си спомни обещанието си към Бони Стренд, но вече нищо не можеше да го накара да излезе.

— Ако сте били толкова сигурен в изхода, защо беше необходимо да нападате Томас и мен?

— Не нападах вас. Вас никога. От самото начало ви казах, че не искам да бъдете наранявана. И го казах искрено.

Тя отметна глава назад и се изсмя горчиво:

— Не смятате, че като хвърляте лъжливи обвинения към Томас, ме наранявате?

Това не са лъжи! — прииска му се да извика, но се сдържа. Уин беше умрял като неин герой и щеше да си остане такъв. Не можеше да го унищожи, без да унищожи и себе си.

— Унижих ви публично. Съзнавам и признавам това. Съжалявам, че го направих, но трябваше.

Когато спомените от сутринта я връхлетяха, Кари прехапа силно долната си устна. Хънтър бързо се приближи.

— Боли ли ви? — попита той.

— Не, не — отвърна Кари, като поклати окаяно глава. — Просто ме оставете на мира. Не искам да стоите тук.

Макар и изкривено от страдание, лицето й все още бе едно от най-хубавите, които бе виждал в живота си. Копнееше да сложи длани на бузите й, да прогони всичките й терзания. Искаше отново да докосне устните й. Господи, защо я беше целунал? За него бе истински ад, докато не знаеше какъв е вкусът им, но сега, когато вече знаеше и не можеше да ги има, бе още по-лошо.

Той се изправи и се отдръпна, като пъхна ръце в джобовете си, за да не я докосне. Миришеше много хубаво, на нещо като бебешка пудра. Кожата й блестеше като перлена на меката светлина. Косите й изглеждаха като живи. Одеялото я покриваше само до кръста. Под него се виждаха очертанията на бедрата й и съвсем лек намек на делтата между тях. Нощницата, която носеше, бе строга, но мека и прилепваше по тялото й. В действителност не виждаше гърдите й, но можеше да си ги представи.

Всъщност развинтеното въображение му създаваше ужасно неудобство.

По дяволите! — изруга мислено той, засрамен от възбудата си. Тя бе принадлежала на друг мъж. И на практика все още му принадлежеше. Увлечението му бе безнадеждно, задънена улица. Тя очевидно не можеше да понася дори присъствието му, направо го мразеше.

Какво, по дяволите, правеше тук? Защо я настройваше срещу себе си с всяка изминала секунда и се самоизмъчваше? Не, не можеше да си отиде, без да се извини за още едно нещо.

За да може да мисли по-ясно, той отиде до скрина с тоалетната масичка. Огледа нещата, които тя използваше всеки ден; личните вещи, които докосваше, без дори да мисли за тях. Четка за коса. Златен ръчен часовник. Шишенце парфюм. Хънтър се изкуши да повдигне кристалната бутилчица до носа си и да вдъхне дълбоко, но не посмя.

— Дължа ви още едно извинение. — Тихият му глас завибрира из стаята.

Кари реагира така, сякаш я беше докоснал. Пое си дъх толкова рязко, че коремът й хлътна. Знаеше какво предстои, но бе немислимо да говори за това с него.

— Не желая да го чувам — прошепна тя. — Просто си вървете.

— Съжалявам, че ви целунах.

Тя изстена и покри устата си с ръка.

— Вървете си. Оставете ме сама.

— Или ако трябва да го кажа по-честно: съжалявам, че го направих, когато вие нямахте друг избор. Не съжалявам, че ви целунах.

Кари вдигна рязко глава и потърси отражението му в огледалото.

— Не ви ли беше достатъчно, че разпънахте на кръст доброто име на съпруга ми? Не ви ли беше достатъчно, че ме направихте публично за посмешище и заради вас загубих бебето си? — Малките юмруци бяха стиснати здраво до тялото й и тупаха сърдито по дюшека. По бузите й се търкаляха сълзи. — Но, освен това, вие нямахте никакво право да ме докосвате, още по-малко… по този начин.

Той затвори очи в прилив на вина.

— Знам.

— Тогава как можахте да ме целунете? — попита възмутено тя.

Хънтър се обърна към нея. Не беше виновен само той. И тя не беше безгрешна и, за бога, не можеше да се остави да излезе единственият виновник в цялата работа.

— Ще ви кажа как можах. — Новият тон на гласа му накара сълзите и дъха й да секнат. — Исках да ви целуна от първия момент, в който ви видях. Можете да ритате и пищите, да припадате, да извикате пазачите си да ме изхвърлят навън, но това е факт. Исках да ви целуна. Но и вие като че ли нямахте нищо против. Всъщност, когато се опитах да се отдръпна, не ми позволихте.

— Не съм ви позволила… Та вие тежите поне тридесет и пет килограма повече от мен!

Хънтър изглеждаше смазан. Беше абсурдно да твърди, че тя би могла да го надвие физически. Но той се отправи решително напред и спря едва когато стигна до долната табла на леглото.

— Ръцете ви ме прегърнаха. Дланите ви ме галеха. Притиснахте устни до моите. Вие…

— Престанете!

— … разтворихте устни и…

— Нито дума повече, казах!

— … отвърнахте на целувката ми!

Кари дишаше тежко, като си поемаше с мъка въздух.

— Сънувах, практически бях в безсъзнание. Не целувах вас! Мислех ви за съпруга си!

Силно объркан, Хънтър свали рязко очилата си. Той се наведе и опря длани на леглото, от двете страни на глезените й. След това заговори тихо, като подчертаваше всяка дума:

— Е, тогава ще ви кажа нещо, Кари Стюърт. Ако бях на мястото на вашия съпруг, никога не бих направил нещо толкова глупаво, че да рискувам да ви загубя.

Думите му бяха недвусмислени. Томас Уин бе бил така глупав да го направи.

— Махайте се! — процеди тя.

— Можете да го отричате пред мен и пред себе си, докато и самият ад замръзне, но участвахте в тази целувка и ви беше приятно.

— Не е вярно!

Той притвори очи, докато оглеждаше устните й, наведе се към нея и каза тихо, но решително:

— Лъжкиня!

— Махайте се!

Викът й накара Пинки и Бони да дотичат в стаята. Пристигнаха точно навреме, за да видят как Хънтър си слага спокойно очилата. Очевидно букетът жълти рози, който беше метнат след него, не го смути ни най-малко. Той мина покрай тях, измърмори: „Извинете ме“ — и секунди по-късно входната врата се затръшна.