Сандра Браун
Труден избор (1)

Първа глава

— На Клермонт има голям пожар, малко по на юг от Шесто Авеню. Трябва да е някъде около сектор 42-Х на картата ти. И заминавай веднага. Искам добър запис!

Дългата сантиметър пепел от цигарата на Пинки Луис падна незабелязано на очуканото му, потънало в безпорядък бюро. Изтормозеният шеф на новините поспря колкото да каже: „Здравей, скъпа“ на младата жена, която току-що беше отместила вчерашен пай, ролка тиксо и две чаши старо, помътняло кафе, за да седне на ръба на бюрото му.

— Когато свършиш с пожара — продължи Пинки, като отново насочи вниманието си към двамата мъже, седнали пред бюрото му, — минете през онова начално училище, където третокласниците пишели писма на руснаците. Ако ни остане малко време от новините в шест, това може да предизвика интерес. Някой да е чувал за Джак напоследък? Отне му часове да заснеме изземването на наркотици.

— Може да се навърта там с надеждата да му дадат да опита от стоката — ухили се операторът, докато вдигаше камерата на рамото си.

Репортерът, който в този момент нахлузваше спортно реши, че предположението на партньора му е забавно, и се засмя.

— Ще му счупя главата! — изръмжа Пинки. — Ами вие какво чакате бе, шушумиги такива? — Усмивките им се стопиха. Точно този тон на Пинки предизвикваше необикновени промени в човека. — Проклетият пожар ще бъде потушен, преди да сте стигнали. Искам да видя пламъци, дим, трагедия в кадър! — кресна той и махна изразително с ръка: — А сега се разкарайте!

Репортерът и операторът излязоха, като се препъваха в бързината. Пинки погледна сърдито след тях и прокара ръка през косата си. Или щеше да го направи, ако имаше коса. Всъщност прокара ръка по увеличаващата се плешивина, която се сливаше с изпъкналото му чело. Именно заради червендалестото лице и русата коса му бяха лепнали този прякор^[1].

— Някой ден ще получиш сърдечен удар — отбеляза младата жена и загаси с отвращение три фаса, оставени в пепелника, от които се виеше вонящ дим в и без това замърсения въздух на стаята.

— Няма. Пия прекалено много уиски. То плаши болестите.

Пинки взе картонената чашка и отпи глътка. Престоялото кафе го накара да направи гримаса.

— Хайде да те черпя едно — рече той, хвана жената за ръката и я поведе по коридора към нишата, където бяха напъхани безброй автомати, за да не пречат на потока от хора.

Както обикновено, Пинки започна да шляпа по джобовете си, за да намери дребни, но се оказа, че няма.

— Позволи ми този път аз да почерпя — каза усмихнато Кари Стюърт.

Кафето се оказа твърде черно и горчиво, но поне беше горещо. Кари кръстоса глезени, облегна се на стената и отпи предпазливо. Пинки й се усмихна с бащинска привързаност.

— Милостиви боже, ти си прекрасна гледка за уморените ми очи. Адски ден. Една от камерите е счупена. Поправката й ще ни струва цяло състояние и после ще загазя здравата, задето съм превишил бюджета. Двама от не особено вълнуващите ми, но надеждни репортери са извън строя заради грип. — Той се оригна. — Имам нужда да пийна.

— Имаш нужда от топла здравословна храна, далеч по-малко цигари, доста по-малко уиски…

— Да, майко.

— … И от добра жена, която да се грижи за теб.

— О, така ли? — попита наежено Пинки. — Да се сещаш за някоя?

— Бони.

— Оная сбръчкана дърта досадница! Твърде стара е за мен.

Кари се засмя. Телефонистката, която приемаше всички телефонни разговори в станцията с удивително усърдие и търпение, от години таеше несподелена любов към свадливия шеф на новините.

— Никога няма да се промениш, Пинки. Пристрастен, твърдоглав, кисел и предсказуем. Именно затова те обичам. — Тя го ръгна в шкембето.

— Как мина интервюто?

— Държа се отвратително, както и се говори за него. — Същия предобед Кари беше взела интервю от един застаряващ комедиен актьор, който сега правеше „сериозен театър“ във верига ресторанти с театрални спектакли. — Разбирам защо различните му сериали се провалиха. Той беше груб, противен и надут. Но ще видим кой ще се смее последен. Отидох на снощната му репетиция. Продукцията му е пълен боклук. А и не мисля, че някой би могъл да го провали, ако е толкова съвършен.

Пинки смачка празната си чаша и я хвърли към кошчето за боклук. Не го улучи, но и не забеляза това.

— Смачкай му фасона на тоя старчок! Да не вземеш да го галиш с перце! Давай по-смело по време на новините, нищо, че си в развлекателния сектор.

— Разбрано, шефе — козирува Кари.

По червеното като цвекло лице на Пинки се разля широка усмивка, докато палеше една от цигарите си без филтър.

— Именно това обичам у теб. Не приказваш празни приказки. — Той се отправи към стаята си, като извика през рамо: — И имаш страхотни крака.

Кари прие комплимента такъв, какъвто беше — закачка между приятели. Пинки бе неин приятел и съюзник още от постъпването й в УБТВ преди пет години. Тогава, докато другите бяха наплашени от сприхавия шеф на новините, Кари, зелена стажантка с толкова опит, колкото можеше да има с дипломата си от колежа, един ден го уличи в хитруване и завинаги спечели уважението му. Говореше с него така, както никой друг не смееше, и й се разминаваше заради взаимната им привързаност. Знаеше, че той изобщо не е толкова ужасен, колкото се преструваше.

Пинки пък виждаше в нея отдадена на работата си, старателна и напориста репортерка. Можеше да разчита на нея да не „оплеска работата“, както сам се изразяваше. В същото време харесваше топлотата и женствеността й. Бе имал предчувствието, че зрителите ще са толкова очаровани, колкото и той, и се бе оказал прав.

Когато Кари се омъжи за Томас Уин преди две години, Пинки се уплаши, че ще я загуби, но тя го увери, че ще остане на работа.

— Томас е съгласен. Иска да правя каквото пожелая, докато не решим да имаме деца. А аз искам да продължа работата си при теб.

— Само че тук се сблъскват интересите, Кари — каза тогава Пинки. — Как би могла да правиш безпристрастни репортажи за общината, когато съпругът ти е един от съветниците?

— Вече мислих върху това. Колкото и да не ми се иска да се откажа от това място, смятам, че трябва да го направя.

— И после?

— Имам идея за забавна част в новините.

Белите му вежди се вдигнаха нагоре, след това се смръщиха замислено.

— Хайде да го обсъдим.

И Пинки се довери на нейната преценка и способност да прилага успешно идеите си. Минутите на Кари Стюърт бяха в центъра на всички предавания на новините. Тя беше остроумна и проницателна, без да се държи презрително или злобно. Зрителите я обожаваха.

Сега Кари влезе в монтажната и затвори вратата след себе си. После седна на стола и извади видеокасета от огромната си чанта. Отмахна от лицето си гъст кичур руса коса, пъхна касетата в конзолата и започна да гледа интервюто, което беше взела преди по-малко от час.

После вдигна слушалката и набра един вътрешен номер.

— Сам, здрасти, тук е Кари. Можеш ли да ми донесеш онази касета, на която си снимал репетицията, в трета монтажна? Благодаря ти.

Малко по-късно вратата зад гърба й се отвори и тя каза:

— Просто я остави, Сам. Благодаря. Трябва ми за вторични кадри. Ще свърша с нея след минутка.

Кари натискаше умело бутоните, докато наблюдаваше внимателно двата монитора: единия с нередактирания запис, а другия — с редактираната версия, която подготвяше по електронен път. Беше толкова погълната от работата си, че не забеляза как вратата зад нея не се затвори.

— Кари.

Гласът на Пинки и необичайната му интонация я накараха да извърне рязко глава. Беше го виждала в настроения, вариращи от въодушевление, когато разбиваха всичките си конкуренти с някоя история, до пиянска меланхолия, когато пристигнеха доклади за нисък рейтинг; но никога в този вид: смачкан, изгърбен, окаян и най-нехарактерното за него — блед.

Тя се понадигна от стола.

— Пинки? Какво има?

Той сложи ръка на рамото й и я принуди нежно да седне.

— Преди няколко минути пристигна новина за катастрофа.

— И? — Хладните пръсти на страха сякаш стиснаха сърцето й. — Каква катастрофа?

Той прокара ръка по главата си, после я спусна по лицето си.

— Блъснат пешеходец. Само на няколко пресечки оттук, в търговската част. Вече изпратих оператор. Той току-що се обади.

Сега вече Кари наистина стана, като отблъсна ръцете му, които се опитваха да я възпрат.

— Томас ли? Нещо се е случило с Томас?

В живота й нямаше никой друг. Пинки не би се държал така, ако не бе Томас. Тя се опита да тръгне към вратата, но Пинки я хвана.

— Томас е, Кари.

— Ранен ли е? Какво е станало? Какво?

— Ударил го е камион.

— О, господи!

Пинки сведе очи.

— Ударът е бил… фатален. Починал е на място. Съжалявам, скъпа.

Изминаха няколко тежки секунди. Тя остана неподвижна, безмълвна. Неверието я парализираше. След малко каза тихо:

— Искаш да кажеш, че Томас е мъртъв? — Ръцете й сграбчиха предницата на ризата му, тя го разтърси и кресна: — Ударил го е камион? Убил го е?

Няколко от служителите на станцията вече се бяха струпали на вратата на монтажната. Жените плачеха. Мъжете изглеждаха очевидно смутени.

— Кари, Кари — промълви успокояващо Пинки и я потупа по гърба.

— Има грешка. Не е възможно…

— Накарах репортера да го потвърди дузина пъти, преди да ти го съобщя.

Очите й горяха с безумен блясък на фона на пребледнялото й лице. Устните й се раздвижиха, но оттам не излезе звук.

— Хайде — каза нежно Пинки. — Намира се в „Денвър Дженерал“. Ще те закарам.

 

 

Студът бе първото нещо, което й направи впечатление. Никога не бе влизала в толкова студена стая. Когато влязоха с Пинки, двойните летящи врати се затвориха тихо зад тях. Кари се притисна до него. Веднага намрази това страшно място.

Очите я боляха от флуоресцентната светлина. Яркостта я дразнеше. Не трябваше ли тук да бъде тъмно и спокойно, да придава на смъртта достойнство и вдъхва почтителност? Но тук смъртта бе считана единствено за физическо явление. Това място бе толкова стерилно. И толкова студено!

Прииска й се да се обърне и да избяга, но Пинки я побутна напред. Един мъж в бяла престилка вдигна поглед от бюрото си и веднага се изправи.

— Госпожа Уин?

— Да.

Той ги поведе към голяма маса, покрита с бял чаршаф, под който се очертаваше човешка фигура. Кари изхлипа неволно и притисна силно устни с носната си кърпичка.

Как щеше да понесе да види тялото на Томас обезобразено и окървавено? Щеше ли да изложи него и себе си с действията си? Щеше ли да се разпищи? Да припадне? Да изпадне в истерия?

Патологът отметна чаршафа.

Отначало Кари си помисли, че това е нечия безвкусна шега. Или някаква страхотна грешка. Тя погледна мъжа, който държеше чаршафа. В очите й патологът видя безмълвен въпрос и недоверие.

— Бил е убит от удара — рече тихо той. — Камионът го е ударил отзад. Засегнал е гръбнака и мозъка му. На гърба му има следа от удара. Иначе…

Той не довърши.

Кари погледна трупа на Томас. Изглеждаше като заспал. Нищо повече. Лицето му бе отпуснато. Сребристата коса, която намираше за толкова привлекателна, откакто го видя за пръв път, беше старателно сресана. Ръката, която лежеше до тялото му, сякаш си почиваше и бе готова всеки момент да вдигне ракетата за тенис или да я погали по косата.

Тялото му изглеждаше толкова силно, колкото когато сутринта го беше целунала за довиждане. Той тренираше упорито, за да поддържа тонуса на мускулите си и да избегне напълняването.

— Томас, Томас, скъпи!

Шепотът й проехтя в тихата стая. Кари почти очакваше да отвори очи, да я погледне, да изрече името й, да се усмихне. Щеше отново да види искриците в сините му очи и да чуе дълбокия му смях.

Беше си мислила, че обезобразеното му тяло ще е непоносима гледка. Но се оказа още по-лошо, когато изглеждаше тъй нормално. Непромененият му вид превръщаше цялата ситуация в още по-нелепа и нереална. Това просто не се бе случило!

Но беше. Той продължаваше да лежи, смразяващо неподвижен.

— Къде бихте желали да го изпратим?

— Да го изпратите ли? — повтори разсеяно тя.

— Ще ви се обадя по-късно — отвърна Пинки на мъжа. — Госпожа Уин нямаше време да уреди каквото и да било.

— Разбирам — каза патологът и понечи да покрие трупа с чаршафа.

— Почакайте! — извика Кари. Думата проехтя зловещо между облицованите с плочки стени. Не можеше да го остави. Не и на това ужасно място. Не в тази студена, зловеща стая. Ако го оставеше тук, с лице, покрито с чаршаф, всичко щеше да стане реалност. Все още не можеше да понесе това. Не желаеше да признае, че Томас, нейният съпруг, е мъртъв.

— Кари, трябва да тръгваме — каза Пинки и сложи нежно ръце на раменете й.

— Томас. — Очите й се напълниха със сълзи, които се затъркаляха по бузите й. Тя протегна колебливо пръсти към него и докосна косата и челото му.

След това, хълцайки неудържимо, се притисна в прегръдките на Пинки и той я изведе.

 

 

Беше неочаквано, нечувано, ужасяващо. Денят на катастрофата бе ясен. По неизвестни причини шофьорът на камиона за доставки бе загубил контрол, докато завивал зад ъгъла. Камионът бе тръгнал на една страна, качил се на тротоара и лишил града от един от видните му граждани и Кари Стюърт Уин от съпруга й. Той се връщал в съда след обедна среща. Най-спокойно. С фалшивото чувство за сигурност, което човешките същества са свикнали да изпитват по отношение на своята смъртност. Бе починал на място от удара.

Кари погледна покрития с цветя ковчег и се запита как е възможно Томас, нейният жизнен, динамичен съпруг, да бъде затворен безжизнен вътре.

Тя се вкопчи в ръката на Пинки. През последните два дни той бе нейната опора. Грижеше се за безброй подробности, докато тя се движеше като в мъгла. Беше благодарна за нереалния свят, в който се бе потопила. Той я предпазваше от реалността. Без него нямаше да намери сили да се оправи.

Нямаше родители, на които да разчита. Майка й бе починала още докато бе дете. Баща й, когото обожаваше и от когото се възхищаваше, бе умрял малко преди завършването й на колежа със специалност „Комуникации“. А сега и Томас й бе отнет.

Кари следваше погребалните ритуали, като не чувстваше нищо, освен огромна празнота. Едва когато Пинки я караше към къщи заедно с Бони, тя заплака. Бони й подаде мълчаливо пакетче носни кърпички.

— Помните ли, когато се оженихме? — попита реторично Кари. — Хората бяха шокирани.

Забеляза, че гласът й звучи дрезгаво. Може би бе плакала повече, отколкото си спомняше.

— Хората винаги са шокирани, когато една двойка не се вмества в представите им. Разликата във възрастта ви беше повече от тридесет години — каза Пинки.

— Тридесет и две, ако трябва да бъдем точни. Но никога не съм чувствала да има каквато и да било разлика.

— Томас беше младолик. И със сигурност не живееше така, както повечето мъже на шестдесет.

Кари се усмихна на Бони.

— Не, не живееше.

След това се втренчи през прозореца. Беше изненадана от движението навън. За повечето хора това бе нормален работен ден. Животът продължаваше.

— Бях смазана от смъртта на баща ми — рече замислено тя. — Спомням си, че дойдох да работя в УБТВ с единственото намерение да съсредоточа живота си върху това. Щях да съществувам единствено заради работата си. След това срещнах Томас. Отново имах цел в живота си. Не знам какво щях да правя без него. Бяхме толкова щастливи. — Тя въздъхна: — Дали съдбата не завижда на човешкото щастие?

— Понякога си мисля, че да — рече мило Бони. — Ти си красива и талантлива. Томас Уин бе богат и преуспял. Двамата сякаш постигнахте всичко.

— Така беше — потвърди Кари, докато Пинки завиваше по алеята към къщата, която бе делила с Томас. — Моля ви, влезте!

— Сигурна ли си? — попита Пинки. — Не искаме да се натрапваме, ала нямаме нищо против една глътка.

— Имам запас от твоето питие — каза Кари, докато изваждаше ключа от чантичката си и отключваше вратата. Беше освободила прислугата, за да могат да присъстват на погребението. А и знаеше, че след това ще иска около нея да са само близките й приятели. — Всъщност никой друг не би пил тази скоросмъртница.

Пинки оцени чувството й за хумор. Знаеше, че сигурно се разкъсва отвътре. Бе обожавала Томас Уин. Лично Пинки не смяташе връзката им за нормална, но никога не посмя да й го каже. Тя нямаше да понесе дори и най-малката критика по адрес на съпруга й.

Къщата беше студена и мрачна, макар че слабото слънце процеждаше лъчите си през прозорците. Когато влязоха в стаята, Кари включи климатичната инсталация, свали палтото и шапката си и остана така, сякаш не знаеше какво да прави с тях. Накрая ги пусна на един стол.

— Ще донеса питиетата — каза Пинки и се отправи към бюфета за напитки. — Какво искаш, Бони?

— Чисто уиски.

— Браво, моето момиче. Кари?

— О… каквото и да е — отвърна Кари и седна разсеяно на дивана.

Бони Стренд се наведе от мястото си на фотьойла и я хвана за ръката. Пинки я бе нарекъл шеговито дърта досадница, но тя не беше такава. Ни най-малко. Сребристите кичури в кестенявата коса сякаш смекчаваха чертите й. По лицето й имаше дълбоки бръчки, но те само засилваха изразителността му.

Беше добре поддържана жена в средата на четиридесетте. Съпругът й я бе изоставил малко след като й бе направил трима сина един след друг. От двадесет и две годишна тя бе живяла трудно, за да издържа себе си и трите момчета. Но сега те бяха пораснали, завършили колеж и добре устроени. Бони бе рязка, но с добро сърце. Според Кари бе една от най-любвеобилните личности, които познаваше.

— Трябва да се изнеса оттук — каза Кари, нарушавайки мълчанието.

— Защо? — попита недоверчиво Бони.

— Миличка — рече Пинки, като се приближи към тях с две чаши в ръце, — в момента не си в състояние да взимаш такива решения.

— Ако не се съсредоточавам, ако не мисля, имам чувството, че мозъкът ми ще атрофира и ще полудея.

Трябваше да си наложи да продължи живота си, защо не искаха да го разберат? Не, не й се правеше нищо — и със сигурност не планове за бъдещето — но знаеше, че трябва.

— Ще се преместя веднага щом си опаковам нещата.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — попита Пинки и пъхна една от чашите в ръката й.

Беше бренди. Кари отпи и усети как огненият еликсир преминава през гърлото и се спуска към стомаха й.

— Да. Това е къщата на първото семейство на Томас. Днес се запознахте със сина и дъщеря му. Можеха да се държат враждебно, когато се оженихме, но не го сториха. Тяхната майка е превърнала тази къща в дом. Те са израснали тук. Никога не съм искала да се чувстват така, сякаш искам да взема нещо, което не ми принадлежи. — Тя отново отпи. — След като се оженихме и Томас промени завещанието си, настоях да остави къщата на децата си.

— Не е малка отстъпка — рече Пинки. — Това местенце струва най-малко милион.

Имотът, който се намираше в Чери Хилс, най-луксозния квартал на Денвър, се простираше върху три акра. Обградена от смърчове алея водеше към къщата с петнадесет стаи в стил тюдор, която имаше басейн отзад, както и осветен тенис корт и конюшни. Дворът бе също толкова забележителен, колкото и къщата.

Тя разпери широко ръце, наложи си да се усмихне и попита:

— Какво би правило работещо момиче като мен с всичко това?

По недоверчивите им изражения личеше, че не са убедени.

— Не би било толкова забавно тук, както с Томас. Повечето от нашите приятели всъщност бяха негови приятели. Ще си взема нещата и ще си намеря по-малко жилище. — Тя сведе поглед към чашата си и се загледа в брендито, в чийто наситен цвят следобедното слънце хвърляше красиви отблясъци. — А и не искам да живея тук без…

Наложи й се да сдържи поредния порой сълзи. Когато се овладя, каза на Пинки:

— Все още имам работата си, нали?

— Не се тревожи за това — избоботи той и отново се отправи към бюфета, за да си налее.

— Когато Сали Дженкинс направо я сърби да получи място в ефира? Не, господинчо, връщам се на работа след седмица.

— Стига си се изсилвала, Кари! — кресна Пинки и се обърна рязко. — Не бързай. Остави раната да зарасне. Забрави малката госпожица Горещи гащички. Сега те замества, но когато се върнеш, мястото ти в новините те очаква. А онази курва Дженкинс може да я сърби колкото ще.

— Какво искаш да кажеш? — попита неочаквано Бони, като се поизправи във фотьойла.

— С кое?

— С тоя тон, с който каза „сърби“.

— Исках да кажа, че има много по-точна дума за това, което е готова да направи, за да получи време в ефира.

— Като например да спи с някого, който би могъл да й го осигури? — процеди Бони.

— Аха.

— Предлагала ли ти е?

Пинки сложи месести юмруци на хълбоците си и се обърна към нея:

— Аха. И какво от това?

— И ти какво направи? — попита студено Бони.

— Нищо. Не използвам кревата като маса за бартерни сделки.

Бони се усмихна доволно и се отпусна назад.

— А за какво го използваш?

Пинки изръмжа като разсърден пес и отново се обърна към Кари:

— Знаеш, че работата ти е сигурна.

Кари бе очарована от размяната на реплики между двамата й приятели.

— Благодаря ти, Пинки, но не искам да си взимам дълга почивка. Трябва да се върна на работа веднага щом се преместя оттук. Томас би го искал — завърши тихо тя и сведе глава. Пръстът й започна да описва безкрайни кръгове по ръба на чашата.

Бони хвърли многозначителен поглед на Пинки и стана.

— Сега ще те оставим, Кари, ако си сигурна, че няма какво друго да направим за теб.

Кари също стана.

— Не, благодаря ви и на двамата. Ще се оправя. Имам нужда да остана малко сама.

Когато стигнаха до входната врата, Пинки я хвана за ръката.

— Върни се на работа, когато искаш и когато чувстваш, че си в състояние, но не бъди твърде сурова със себе си.

— Не съм, наистина.

— Именно това ми харесва у теб. Куражлийка си.

Тя му се усмихна с обич. Даже и в строгия си костюм и вратовръзка той изглеждаше омачкан и рошав.

— И не забравяй страхотните ми крака — подразни го нежно Кари.

Той я целуна по бузата и се обърна тромаво. Бони го чакаше от другата страна на колата да й отвори вратата.

— Какво си застанала така? — попита я той. — Влизай вътре.

Пинки се напъха зад волана и Бони нямаше друг избор, освен да отвори сама вратата си. После я затръшна силно и потеглиха.

По устните на Кари заигра усмивка, която бързо изчезна, когато се обърна и се изправи лице в лице с огромната празна къща, с празнотата в живота си.

 

 

Бирата беше студена и щипеше. Той дори не я опита, а остави кутията настрани.

Беше се отпуснал в любимия си стол. Пасваше на гърба му така, сякаш бе направен за него. Гледаше втренчено телевизионния екран. Звукът беше намален до последно. Вече знаеше думите на новините наизуст. Но картината продължаваше да го интригува.

Може би бе единственият в града, който не бе присъствал на погребението. Първа презвитерианска църква бе претъпкана. Тълпата, която не се събираше вътре, бе принудена да стои в двора. Почти всички присъстващи се бяха присъединили към колоната от коли към гробищата. Това погребение щеше да се отрази по всички денвърски телевизионни канали.

Томас Уин, предприемач на недвижими имоти и общински служител, се ползваше с голямо уважение. Съпругата му бе интелигентна и красива местна телевизионна звезда. Двамата бяха олицетворение на американската мечта. Но мечтата бе свършила.

И той, Хънтър Макий, трябваше да я превърне в кошмар за съпругата на Уин.

Телефонът му иззвъня. Той вдигна очилата с рогови рамки на темето си и се наведе, за да спре видеото.

— Макий — каза рязко в слушалката.

— Хънтър, тук е Сайлъс Барнс.

— Здравей, Сайлъс. Как мина първата ти седмица като пенсионер?

— Неспокойно.

Хънтър се засмя:

— Сигурен съм, че след като си бил окръжен прокурор на Денвър повече от двадесет години, ще имаш нужда от малко време, за да свикнеш с толкова много тишина и спокойствие.

— Предполагам, че си чул новините. — Бившият окръжен прокурор прекъсна учтивите приказки и премина към целта на обаждането си.

Хънтър обичаше пестеливостта на думи.

— Да — отвърна сериозно той. — Страшна каша ми завеща, Сайлъс.

— Съжалявам. Още тогава си беше страшна каша. Но сега…

— Да, сега. — Тежката въздишка на Хънтър бе в тон с яда, с който прокара пръсти през кестенявата си коса. — Вдовицата на Уин ще страда заради греховете му.

— Изглежда приятна млада жена.

— Доста плахо описание, Сайлъс.

По-възрастният мъж се засмя:

— Просто се опитвам, да те накарам да се почувстваш по-добре. Мислиш ли, че ще ти окаже съдействие?

— Страхувам се да я попитам.

— Може да не ти се удаде възможност да я попиташ, а да ти се наложи да я принудиш.

— От това ме е страх още повече.

— Е, ако има нещо, с което мога да помогна…

— Можеше да отложиш пенсионирането си с няколко месеца, докато всичко мине.

— Болестта не ми позволява. Никак не ми се искаше да ти стоварвам това на главата. Страхувам се, че скоро ще се пържиш в собствен сос, Хънтър.

— Да де, това си върви със службата, нали?

— Страхувам се, че да. И ако не мислех, че ще се справиш, нямаше да те предложа за временно изпълняващ длъжността. По всяка вероятност ще гласуват за теб по време на изборите.

— Оценявам доверието ти. Благодаря ти, че се обади.

— Довиждане.

Хънтър затвори телефона и отпи още малко бира. Докато лентата на касетата се пренавиваше, той намести очилата на носа си. След това отново пусна записа, макар че сигурно го бе гледал дузина пъти след излъчването му по новините в шест.

Ето я, излизаше от лимузината. Облечена в черна рокля, изглеждаше тъй дяволски крехка, като порцеланова кукла. Позата и държането й бяха спокойни и уверени, макар главата й да бе извърната настрани от камерите.

Сигурно беше много трудно да си известна личност и да преживяваш трагедия. Тъй като я познаваха, всички очи бяха насочени към нея, за да следят мъката й. Не й бе дадено никакво право на усамотение. И все пак изглеждаше олицетворение на достойнството и сдържаността.

Ето. Камерата се насочи право към лицето й. Ах, това лице! Въпреки че беше скрито зад прозрачен черен воал, спускащ се от шапката й, бе много красиво. И със сигурност не приличаше на лице на враг. Беше симетрично, с изваяни скули, което я правеше толкова фотогенична. Не беше силно гримирана, но от това не ставаше по-малко красива, само по-нежна, млада и уязвима.

Той изруга тихо. Защо не изглеждаше груба като кон и корава като камък? Защо не бе коварна светска дама, преситена и лукава, хитра и измамна? Работата му щеше да е далеч по-лека, ако нямаше тъй трагично героически вид — като несправедливо наказана принцеса от приказка на братя Грим.

Брадичката й беше нежна, но решителна. Носът й бе тънък, устните — нежни и… по дяволите! Достатъчно бе да се каже, че са женствени. Камерата не показа очите й и по-добре. Чувстваше се по-леко, като не знаеше нищо за тях — нито формата, нито цвета им. Русите й коси бяха прибрани в стегнат кок ниско на тила.

И сега идваше сцената, която нито веднъж не пропусна да го трогне. Независимо колко пъти бе превъртал мазохистично лентата, когато тя вдигаше онази бяла роза, сърцето му започваше да бие учестено и в гърлото му се образуваше подозрителна буца. Устните й целунаха идеалната бяла пъпка през воала и тя постави цветето с любов върху ковчега. Пръстите й, тънки и крехки като на дете, сякаш не искаха да го пуснат.

Хънтър се ядоса на себе си, посегна към копчето и изключи видеото. Стига толкова! Нямаше да гледа повече. Захвърли очилата си на масичката и се отправи към кухнята за друга бира.

Напразно се тревожеше. Може би изобщо нямаше да се наложи да разпитва госпожа Томас Уин. Но ако това станеше, щеше да го направи, като отиде на срещата абсолютно подготвен. Имаше работа и нищо, нищо не можеше да го спре да я свърши колкото може по-добре.

Той изпълняваше длъжността окръжен прокурор на Денвър, докато изборите не излъчеха заместник на Сайлъс Барнс. И ако искаше този пост за постоянно, трябваше да е непоколебим, защото данъкоплатците го наблюдаваха внимателно. И освен на собствените си амбиции, трябваше да служи и на справедливостта. Така ли? Точно така.

Защо тогава се чувстваше ужасно? Защо не изпитваше обичайния си хъс да се добере до истината? Къде беше нетърпението да разнищи живота на семейство Уин? Защо вместо това чувстваше яростен инстинкт да предпази Кари Стюърт Уин от всички? Дори и от себе си?

Той отиде до прозореца на апартамента си и вдигна щорите. Загледа се в нощното небе на Денвър. Какво ли правеше тя тази нощ? Дали все още беше облечена в черната рокля? Дали косата й още беше прибрана в онзи стегнат кок? Дали имаше някой до нея, който да я утешава, да я прегръща? Той преглътна чувство, горчиво като бирата. Ревност.

 

 

Първият й работен ден щеше да е най-труден. Кари знаеше това, затова просто щеше да стисне зъби, да влезе през вратата и да го преодолее. Само да не я гледаха с такова съжаление! Само да можеше изобщо да не я гледат! Не понасяше камерите. Те бяха безстрастни очи; човешките очи, които не желаеше да я гледат.

Бони й махна от кабинката си и й показа стиснати палци. Кари пое по коридорите към задната част на сградата, като попиваше познатите, успокояващи гледки.

В стаята на репортерите не се бе променило нищо, освен персонала. Редицата екрани се извисяваше почти до тавана и позволяваше да се гледа от всички точки в стаята голямото разнообразие от програми. Три от екраните бяха настроени на трите водещи национални програми. В момента едната показваше двойка от сапунена опера, вкопчена в прегръдка; другата — емоционален победител в телевизионно шоу; а третата — домакиня, вайкаща се над петната по прането си. Две частни местни станции излъчваха комедии отпреди тридесет години. На друг екран се въртяха новините от борсата; един от екраните бе настроен на тяхната станция, но сега не бе включен.

Над редиците бюра се стелеше цигарен дим. В единия ъгъл имаше състезание по хвърляне на хартиени топчета. Състезатели бяха свободните редактори, очакващи репортерите да се върнат със записи и ръкописи. Продуцентът на новините в шест ругаеше горестно бившата си жена пред съчувстващ слушател. Линиите за новини бълваха истории от целия свят.

Бюрото на Пинки беше празно. Кари се отправи към своята кабинка, отделена от другите с подвижни стени, високи два метра. Бюрото й беше покрито с писма. Тя ги сортира, като отдели деловите писма и съболезнователните картички. Час по-късно ръката й се беше схванала от писане на благодарствени отговори.

Тъкмо когато свърши, нецензурните ругатни на Пинки пронизаха въздуха. Кари се изправи и го видя как заобикаля бюрото си, крещейки ядосано на Сали Дженкинс и режисьора на студиото, които го следваха по петите. Цигарата му беше изгоряла докрай, но той я местеше от единия край на устата си в другия, без да забелязва. Косата му беше буквално настръхнала.

Точно тогава зърна Кари. Тирадата му спря и той разбута останалите, за да стигне до нея.

— Слава богу, че се върна! Направо ще откача. — Пинки я прегърна, а след това се обърна към другите. — Ей, вие нямате ли работа бе? — изрева той. — Хайде, действайте!

Сали Дженкинс сложи съчувствено ръка на рамото на Кари.

— Връщаш се толкова скоро?

Очите на червенокосото момиче бяха невинно, неискрено ококорени. Един от операторите й беше разказал повече потресаващи подробности за връзката си със Сали, отколкото й се искаше да знае. Гърдите й имаха комичните размери на кукла Барби. Не й бяха дадени от Бога, а от един от пластичните хирурзи на града. И тя успяваше да извлича от тях всичките възможни дивиденти. Кари не я харесваше, защото използваше физическите си данни, за да напредва в област, която изискваше упорит труд.

— Колко си смела! — пропя Сали и излезе плавно от стаята.

— Въздух под налягане — промърмори Пинки, докато палеше нова цигара. — Снощи оплеска последната реплика от въведението си и режисьорът пусна записа твърде рано. Тя не можа да каже нищо и…

— Гледах го — прекъсна го Кари.

— Тогава си видяла какъв провал беше. Господи, радвам се, че си тук! Още един ден с нея и… Признавам, има страхотни цици, но май там си крие мозъка, защото в главата й го няма никакъв.

Кари се засмя и се почувства добре. Пинки я погледна внимателно.

— Абе не изглеждаш много запалена, но съм виждал и по-зле.

— Май трябва да ти благодаря.

— Премести ли се?

Тя кимна:

— В един апартамент близо до водохранилището. Малък е, но превъзходен, с всички удобства. Привилегии за басейна и тенис корта. Денонощна охрана.

— Звучи така, сякаш си решила да бездействаш.

— Как бих могла, когато всяка вечер ме гледат хиляди хора?

Но Пинки не беше доволен. Той приближи дебелия си показалец до носа й.

— Няма да ти позволя, така че не си го и помисляй! Томас е мъртъв, но ти не си. Няма да стоя отстрани и да гледам как се преструваш, че не си между живите. И така — рече Пинки, пъхна цигарата между устните си и плесна с ръце, — край на конското. Стегни се и забъркай нещо хубаво за тазвечерното излъчване, иначе ще поставя „Мозъка в циците“ за постоянно на твоето място.

Кари се обърна към бюрото си. Да, беше права, че се хвърля отново с главата напред. Именно от това имаше нужда: от нецензурния език на Пинки, от постоянните срокове, които трябваше да спазва, от шума и суетнята.

Само да можеше да ги носи всяка вечер със себе си у дома и да не прекарва нощите сама!