Сандра Браун
Труден избор (3)

Трета глава

Когато Кари се върна в УБТВ, стаята на редакторите и репортерите бръмчеше. Току-що бе пристигнала някаква голяма новина и тя имаше ясна представа каква. Докато минаваше покрай групичките хора, разговорите секваха. Към нея се насочваха потайни, подозрителни погледи. Вече всички знаеха.

Кари отиде до кабината си, като се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Нека си говорят, помисли си тя. Хънтър Макий, в стремежа си да постигне обществено одобрение, накрая щеше да излезе страхотен глупак. Обвинението към Томас Уин за присвояване на общински пари беше просто нелепо! Всички щяха да се изсмеят на Макий и да го презрат за глупавите му, неоснователни твърдения, точно както беше направила тя.

— Здрасти, скъпа.

Кари вече се беше усмихнала, макар и малко сковано.

— Здрасти.

Пинки погледна през рамо. Беше трудно да се водят разговори насаме в стаята, която в момента приличаше на кошер.

— Вече не е тайна защо е искал да те види Макий.

Кари вдигна предизвикателно брадичка.

— Не е.

— Вестта току-що пристигна. Арестували са Паркър в дома му, а Хейнс — на игрището за голф. Разбира се, пускането им под гаранция е въпрос на минути. И все пак — каква ужасна каша за общината. — Той постави утешително ръка на рамото й. — И каква ужасна каша за теб.

— Защо? — наежи се тя. — Ако е имало престъпление, Томас със сигурност не е бил замесен.

— Така ли ти каза Макий? Че Томас не е замесен?

Очите на Пинки бяха светли — бледи, почти прозрачно сини. Но можеха да бъдат и властни, както сега.

Тя извърна поглед.

— Не. Той мисли, че Томас е бил съучастник. Този човек е истински глупак.

— Може и да е глупак, но е кавалер. Никога не съм чувал длъжностно лице да предупреждава близките, че някой от семейството ще бъде подведен под отговорност.

— Нито пък той. Искаше да му дам информация. — Тя стана и започна да крачи из кабинката, която беше толкова малка, че едва побираше масата и стола й. — Всъщност си мислеше, че ще му помогна да издейства присъда за другите двама. Можеш ли да повярваш? Ама че безочлив човек! Искаше да повика съдебен докладчик да приеме показанията ми, за да не ме призовавал в съда.

Пинки размаха клечката, която току-що беше използвал, за да запали цигарата си, и я хвърли в кошчето. Не сваляше очи от лицето на Кари.

— Значи наистина е направил жест.

— Ама че жест! — рече хапливо тя. — Сигурно си е помислил, че съм слаба емоционално вдовица, че ще се срина и ще изпея всички тъмни тайни на Томас. Само че това, което не разбира, е, че Томас няма никакви тайни — тъмни или не. Скоро ще го открие и ще изглежда като идиот.

— Сигурна ли си в това?

— Че ще изглежда като идиот ли?

— Не. Че Томас не е имал никакви тайни — отвърна тихо Пинки.

Кари се обърна рязко към него, готова за битка. Няколко напрегнати секунди го гледа предизвикателно, сякаш го караше да разясни теорията си. Накрая Пинки извърна поглед. Кари се отпусна на стола си и му обърна гръб.

— Съжалявам, миличка. Всички сме извън релси. Това, което ти се случи, е страшно гадно, особено толкова скоро след…

Той сложи ръце на раменете й и започна да ги разтрива леко. Мускулите й бяха стегнати от напрежение. Тъкмо беше започнала да се оправя, а сега това. Не знаеше кого повече му се иска да удуши: Уин заради делата му, каквито и по дяволите, да бяха те; или Макий, задето се готвеше да накара вдовицата му да плати за всичко.

— Защо не си отидеш у дома? Ще запълним времето ти с нещо психологическо.

— За нищо на света! — отговори твърдо тя и стана рязко, като отблъсна утешителните му ръце. Очите й хвърляха яростни искрици. — Не искам да доставям на господин Макий удоволствието да си помисли, че ме е изплашил. Довечера той ще гледа и моето усмихнато, грейнало лице ще бъде на телевизионния екран. Нито аз съм виновна за нещо, нито Томас. И ако господин Макий си мисли, че аз ще се спотайвам, сякаш това е така, значи има още да види!

Кари се заблуждаваше, че ако не обръща внимание на всичко това, то ще отмине. Но не бе очаквала размерите на скандала. Той разтърси основите на общината. Същата вечер „Денвър Поуст“ изнесе цялата история, като спомена предполагаемите суми пари въз основа на данните, предоставени им от прокуратурата.

Очевидно Пинки беше предупредил репортерите от станцията да я оставят на мира, но влечугите от другите медии не бяха толкова дискретни. Когато излезе от сградата, беше заобиколена от репортери на вестници и други телевизионни канали. Тя не каза нищо, само ги разбута и влезе в колата си. В гърдите й се бореха страх и гняв. Докато пътуваше към къщи, ръцете й трепереха. Сърцето й биеше бясно.

Когато най-сетне стигна до дома си и влезе вътре, си наложи да се успокои. Тези тревоги може би не бяха добри за бебето. Не трябваше да се паникьосва. Трябваше да остане спокойна и да даде време на всичко това да отмине, а то сигурно щеше да стане до няколко дни.

Още едно заблуждение. Беше подценила старанието на Макий. Историята продължи да изпълва първите страници на всекидневниците. Явно всеки канал си бе поставил за цел да раздухва огъня на скандала. Макий спечели обвинителен акт за Паркър и Хейнс и датата на делото беше насрочена.

Той се появяваше навсякъде. Кари гледаше или четеше всяко интервю, като го намразваше с всеки изминал ден. Очите й виждаха в него само агресивния прокурор; противникът, който щеше да повлече името на Томас през калта, който щеше да я съсипе и застраши бъдещето на детето й.

Денем се трудеше като вол и погребваше нещастието си в работа. Нощем се мяташе и обръщаше неспокойно, като се опитваше да измисли нещо, с което да защити името на Томас.

Беше убедена, че ако той е бил виновен, то е само защото е общувал с този или онзи. Дали не притежаваше нещо, което да го реабилитира? Папка, писмо, бележка? Имаше ли нещо, което можеше да си спомни, за да го оневини?

Ако такова нещо съществуваше или пък ако успееше да си спомни някоя подробност, щеше с радост да преглътне гордостта си и да го съобщи на Макий. Търсеше постоянно, но усилията й бяха безуспешни. Чувстваше се безпомощна.

Напрежението започна да й се отразява. Надяваше се да не изглежда така, както се чувстваше. Нямаше защо да се притеснява, че бременността й ще започне да личи и да я издаде, преди да е готова да го съобщи. Беше слаба като клечка.

Пинки я намери в малката гримьорна до студиото, където записваше своите забавни откъси. Кари нанасяше дебел слой грим върху тъмните кръгове под очите си. Той погледна над рамото й в образа й в театралното огледало.

— Защо това не бъде последното ти предаване за известно време? През последните три седмици, откакто излезе наяве тази афера, премина през истински ад.

— Добре съм. — Тя прокара четката през косите си и сложи още малко руж на изпитите си бузи.

— Не си добре, Кари. — Търпението на Пинки се беше изчерпало. — И положението е далеч от добро. Изглеждаш като сдъвкана и изплюта. По-зле и от пресовани отпадъци. Вземи си няколко дни почивка. Недей да се правиш на толкова дяволски смела.

Без да обръща внимание на тирадата му, тя се изправи и взе листовете си.

— Чакат ме в студиото.

Когато мина покрай него, Пинки я хвана за ръката. Кари видя загрижеността му, позволи си да се поотпусне за момент и сложи приятелска длан на бузата му.

— Всички ме тормозят, Пинки. Окръжният прокурор, пресата. Не ме оставят на мира от седмици. Моля те, не ме тормози и ти. — След това целуна оплешивяващата му глава и се отправи към студиото.

Пинки започна да бълва цветисти псувни. Възхищаваше се на смелостта й, но се съмняваше в разума й.

 

 

Кари тъкмо отключваше вратата на дома си, когато телефонът иззвъня. Тя отиде бързо до него, вдигна слушалката и каза задъхано:

— Ало.

— Госпожица Стюърт?

Веднага разпозна гласа му.

— Да — рече студено тя.

— Тук е Хънтър Макий.

Знам много добре кой си, по дяволите! — искаше й се да изкрещи, но упорито остана мълчалива.

— Как сте?

Кари стисна здраво зъби.

— Има ли значение?

— Има, независимо дали ще ми повярвате.

— Е, не го вярвам, господин Макий. Ако моето благополучие ви интересуваше, нямаше да провеждате тази кампания за дискредитиране на покойния ми съпруг.

— Това не е кампания, а изпълнение на задълженията.

— Екзекуция на репутацията. Тази на Томас.

Без да й обръща внимание, той продължи:

— Целта на това разследване не е да разруши нечия репутация, още по-малко на покойния ви съпруг.

— Не по този начин тълкувам заглавията във вестниците.

— Тогава тълкуването ви е погрешно.

Тя се изсмя:

— Правите така, че името ви да се споменава във всеки дом. Нима ще отречете, че използвате този процес, за да спечелите общественото внимание? Какъв по-добър начин за набиране на гласоподаватели от този да посочите крадливи общински служители, грабители на спечелени с труд долари? Опитвате се да си осигурите поста на окръжен прокурор за постоянно.

— Признавам, че искам този пост за постоянно, да.

— И ще обвините невинен човек, за да го спечелите?

Кари дишаше тежко. Едната й ръка стискаше здраво телефона, а другата беше стисната в юмрук до тялото й.

— Ако сте толкова сигурна в невинността на Уин, защо тогава не ми помогнете? Ако си спомняте, дадох ви тази възможност преди седмици.

— Не мога да ви помогна. Казах ви го преди седмици.

— Не можете ли? — попита тихо той.

Тонът му я накара да застане нащрек.

— Какво искате да кажете?

— Притежавате ли документи, записки на вашия съпруг, които могат да хвърлят светлина върху въпроса, да докажат невинността му?

Тя се отпусна на най-близкия стол, като потриваше чело с три пръста. Какво? Той си мислеше, че прикрива доказателства? Нима не предполагаше, че тя ще му предаде всичко, ако го е открила? Но пък, от друга страна, не искаше Макий да знае, че е търсила. Това щеше да бъде равносилно на признание, че е възможно Томас да е виновен, нали? Разтърси глава, за да прогони унинието и умората, които й тежаха, тъй като не искаше да покаже и следа от слабост.

— Искате да ви позволя да ровичкате из личните вещи на Томас?

Ядосана въздишка прозвуча преди резкия му отговор:

— Не бих го нарекъл така.

— Но искате това нали?

— Да, нещо подобно.

— Не мога да ви помогна, господин Макий. Когато се изнесох от къщата, взех само някой неща, които имаха особено значение за мен и оставих останалото на децата му, за да постъпят, както намерят за добре.

— Бих могъл да добавя, че прегледах тези неща в присъствието на адвоката на господин Уин. Не открих нищо уличаващо.

— Тогава това трябва да бъде вашия отговор! — възкликна тя.

— Но не намерих и нищо, което да го оневини — отговори Хънтър. — Знаете толкова добре, колкото и аз, че човек, който се занимава с толкова много неща, трябва да си води няколко бележника със записки. При вас ли са, госпожице Стюърт?

— Не!

Всъщност наистина не бяха при нея. Томас никога нищо не записваше: нито телефонни номера, нито адреси, нито задачи, нито вещи за опаковане — нищо. Той носеше информацията в главата си. Кари попита отчаяно:

— Нима наистина мислите, че нарочно се опитвам да скрия нещо от вас? Как се нарича това?

— Възпрепятстване на Правосъдието.

— Мислите, че съм виновна?

— А виновна ли сте?

— Не.

— Можете ли да се закълнете?

— Да.

След дълго мълчание той въздъхна тежко:

— Тогава точно това ще ви се наложи да направите, госпожице Стюърт. Опитах се да ви спестя появяването в съда, но вие ме принуждавате да ви изправя на свидетелската скамейка.

— Нямам какво да крия.

Замоли се мислено той да затвори. Напрегнатото мълчание помежду им беше почти осезаемо. Какво повече можеше да каже, който и да било от двамата? Но Макий оставяше у нея впечатлението, че много неща са останали недоизказани. Накрая той промърмори рязко: „Лека нощ“ — и затвори.

Тя постави слушалката обратно на вилката. Това като че ли погълна всичката й енергия. След това се опита да стане. И именно тогава усети първите болки.

 

 

Пинки държеше в скута си бутилка скоч и гледаше стар филм с Джон Уейн по телевизията, когато телефонът иззвъня.

— Да?

— Пинки?

Гласът й беше слаб, но Пинки знаеше кой се обажда. Той свали обутите си в чорапи крака от масичката и събори купата с чипс.

— Кари? Какво има? — Не беше нужно да пита дали нещо не е наред. Очевидно беше така. Просто искаше да знае какво.

— Кървя — рече дрезгаво тя. — Мисля, че ще загубя бебето си.

— Бебето ти ли? — изкрещя той. От устата му се изля порой от богохулствени думи. — Идвам веднага!

Пристигна в апартамента й след двадесет минути. Бони, чиято глава бе покрита с розови дунапренени ролки, го придружаваше. Беше я взел пътьом. Облегната немощно на вратата Кари ги пусна да влязат. Очите й бяха зачервени от плач.

— Благодаря ви, че дойдохте — рече ненужно тя. — Обадих се на доктора. Той мисли, че трябва да отида в болницата просто, за да… бъдем сигурни. — След това се строполи в прегръдките на Бони и захълца неудържимо: — Загубих бебето си! Бебето на Томас! Няма го! О, господи! Бебето ми, бебето ми!

 

 

— Още супа?

Кари се усмихна немощно.

— Не, благодаря ти, беше вкусна. Не си спомням някой досега да ми е правил домашна пилешка супа.

Бони вдигна подноса от скута на Кари и я потупа по ръката.

— Искаш ли нещо друго? Кока-кола? Сок? Докторът каза, че кръвната ти захар трябва да се вдигне.

— Засега нищо, благодаря. И двамата бяхте страхотни. Не зная какво щях да правя без вас. Първо… смъртта на Томас. После скандалът. А сега и това.

Гласът й замря и тя сведе очи към сатенения ръб на одеялото, който мачкаше с пръсти.

Намираше се вкъщи от по-малко от час, след като беше прекарала нощта в болницата. Бони и Пинки я бяха докарали у дома. Суетяха се над нея като квачки, приготвиха й леглото на дивана в дневната, принасяха и отнасяха, говореха тихо. Това й напомняше за дните след погребението на Томас. По мрачно стечение на обстоятелствата сега отношението им беше същото. Бебето й беше умряло.

Пинки седеше в другия край на стаята срещу отворения прозорец. Бони му беше наредила да стои там, ако толкова настоява да пуши. Той се подчини с необичайна отстъпчивост. Не от уважение към Бони, а към Кари.

— Как се чувстваш, миличка?

— Празна — отговори тихо тя.

Нито той, нито Бони пропуснаха да забележат тънката й ръка, която поглади хлътналия корем.

— За бога, защо не ни каза, че си бременна? Защо не…

— Пин-ки-и — процеди Бони.

Той я изгледа сърдито и дръпна дълбоко от цигарата.

— Просто се опитвах да кажа, че ако знаехме, щяхме да направим всичко възможно тя да се грижи по-добре за себе си.

— Не се обвинявай, Пинки — рече Кари. — Има само един човек, когото мога да обвинявам за това.

Хънтър Макий, Хънтър Макий, Хънтър Макий, повтаряше мозъкът й. Как само мразеше това име!

Звънецът стресна всички. Пинки скочи, за да отвори.

— Тук ли е госпожа Кари Стюърт Уин? — попита униформен служител.

— Не — отвърна рязко Пинки и понечи да затвори вратата.

— Всичко е наред, Пинки — каза Кари от мястото си. — Очаквах това. Призовка за съда, нали? — попита тя служителя, който влезе в стаята.

— Точно така, госпожо.

Той постави документа в протегнатата й ръка и си отиде толкова бързо, колкото беше дошъл. Пинки го нарече с груб епитет и тръшна вратата зад гърба му.

— Трябва да се явя в съда на седемнадесети — каза Кари, след като прочете призовката.

— На седемнадесети? — рече Бони. — Та това е едва…

— Вдругиден — довърши вместо нея Пинки. — И дума да не става! Ще се обадя на Макий, ще го осведомя за обстоятелствата, ще му кажа…

— Няма да правиш нищо такова — рече Кари и седна рязко на канапето. Внезапното движение изразходи всичките й сили и тя падна обратно на възглавниците.

— Но ти не можеш! — възрази Пинки. — Едва стигаш от леглото до стола. Господи, Кари, току-що ти остъргаха вътрешностите…

— Млъквай, Пинки! — кресна Бони. — Тактичен си като слон в стъкларски магазин! А сега да не съм чула и дума.

Поставен на място, Пинки се прегърби на стола. Бони коленичи и улови Кари за ръката.

— Миличка, смяташ ли, че ще можеш да понесеш това точно сега? То би било ужасно изпитание по всяко време, но в този момент… Позволи ни да му се обадим и да му кажем, че си болна. Няма да споменаваме за аборта, ако не искаш. Просто ще кажем, че не се чувстваш добре.

— Не — рече твърдо Кари. — Той ще си помисли, че кръшкам, за да не се изправя пред него. Няма да позволя на този човек да ме смята за страхливка. Той устрои всичко това, но денят в съда ще бъде мой.

 

 

Беше облечена в черно.

Видя я в момента, в който влезе в съдебната зала. Беше в костюм от две части с кремава блуза. Полата бе тясна. Сакото й прилягаше до съвършенство. Всичко, което се виждаше от блузата, бе панделката под брадичката й и няколко сантиметра маншети на китките. Косите й бяха прибрани в къса къдрава опашка на тила, завързана с панделка от черно кадифе. На ушите й имаше перлички. Зелените й очи бяха единственият жив цвят в нея. Изглеждаха необикновено големи върху бледото й лице.

Те пробягаха към него, спряха се и се втренчиха безизразно, без да мигнат, след това постепенно се отместиха. Не се върнаха повече.

Изглеждаше като измъчен ангел. Хънтър никога не се бе чувствал такъв злодей.

Гай Брейди, един от младшите асистенти, подсвирна тихо:

— Господи, каква е хубавица! Изглежда даже още по-красива, отколкото по телевизията.

Хънтър се обърна към него и го погледна така заплашително, че асистентът бързо се зарови в документите, разпръснати пред него.

Хънтър наблюдаваше Кари колкото можеше по-дискретно. Тя седна на втората редица. Придружаваше я нисък набит рус мъж с червендалесто лице. Трепереше над нея като бодигард.

Съобщиха влизането на съдията. Съдебните заседатели бяха помолени да запазят тишина. Хънтър започна процеса, който готвеше от няколко дни срещу обвиняемите. Извика двама свидетели. Техните показания бяха банални и само повтаряха информацията, която съдът бе чул от предишните свидетели. Кръстосаният разпит бе също тъй отегчителен.

Следващото име в списъка на Хънтър беше Кари Стюърт Уин.

Той каза мислено името й. Това беше. Да го направя ли или да не го направя? Ако не я призовеше да свидетелства, може и да имаше шанс да спечели доверието й, приятелството й и евентуално… Може би, но това беше само коварен блян.

Ако я повикаше на мястото за свидетелите, погубваше шансовете си за каквото и да било.

Но се беше заклел да защитава справедливостта. Не беше нейна вината, че съпругът й се е оказал мошеник. Ако не направеше това, което знаеше, че е негов дълг, нямаше ли да бъде също толкова виновен в нарушение на задълженията, колкото и обвиняемите?

— Ваша чест, призовавам госпожа Кари Стюърт Уин на ложата на свидетелите.

Откъм залата се чу мърморене. Всички я познаваха от телевизията, и освен ако не бяха живели под камък през последния месец, бяха добре запознати с връзката й с този процес.

— Мислиш ли, че ще ти окаже съдействие? — попита Гай с ъгълчето на устата си.

— Не — отговори Хънтър, докато я гледаше как се отправя към ложата на свидетелите.

— Тогава защо я викаш?

— Ако не окаже съдействие, заседателите ще се питат защо, нали? Тогава автоматично ще си помислят, че е виновна.

— Но тя не е подсъдима.

— Да, но независимо дали й се иска да признае или не, съпругът й е.

Гай кимна почтително, но Хънтър не го видя. В момента гледаше как Кари се заклева. Ръката, която лежеше върху голямата черна Библия, изглеждаше крехка, сякаш бе направена от порцелан. Виждаха се бледосините вени, всяка тъничка кост. Спомни си как бе държал ръката й до гърдите си. Тя тежеше колкото перце и все пак бе оставила трайно впечатление, което въображението му винаги можеше да извика.

Тя седна и срещна спокойно погледа му. Сърцето му спря за миг. Защо трябваше да бъде тъй дяволски красива? И защо трябваше сега да я разкъса на парчета? Хънтър сложи очилата си, за да прикрие объркването, което го беше завладяло.

— Кажете пълното си име, моля.

— Кари Елизабет Стюърт Уин.

— Бяхте ли омъжена за Томас Уин?

— Да.

— Колко време?

Тогава у нея пролича първата искрица чувство. Изглеждаше изненадана от въпроса, но отговори спокойно:

— Две години.

Разбира се, този въпрос нямаше отношение към делото. Хънтър имаше лични причини да го зададе.

— Познавате ли господин Паркър и господин Хейнс?

— Да.

— До каква степен?

— Бяха на служба в градския съвет заедно със съпруга ми… преди смъртта му.

Умница! Беше вмъкнала това, за да го накара да изглежда като мъчител на злочести вдовици. А той и се чувстваше именно така. Съвсем скоро съдебните заседатели щяха да бъдат нейни послушни роби, ако вече не бяха. Не можеше да й позволи да се измъква с такива лукави трикове, иначе и самият той щеше да бъде завладян от чара й.

— Докато съпругът ви служеше в общинския съвет, често ли пътуваше?

— Да.

— По работа, по забавления? Какви бяха тези пътувания, госпожо Уин?

— Съпругът ми е мъртъв. Как би могъл да бъде обвиняем?

Втора точка в нейна полза.

Хънтър се обърна към съдията:

— Ваша чест, бихте ли наредили на свидетелката да отговори на въпроса ми?

— Съпругът й не е обвиняем, господин Макий — напомни му съдията.

— Не, Ваша чест, не е. Но ако беше жив, не се съмнявам, че щеше да бъде. Както и да е, това няма отношение. Смятам, че показанията на тази свидетелка могат да имат връзка с участието на господин Паркър и господин Хейнс в предполагаемото незаконно присвояване на пари.

— Много добре. Продължете. Госпожо Уин, бихте ли отговорили на въпроса?

Тя навлажни устните си.

— Често пътуваше по работа.

— Сам?

— Така смятам.

— Но не сте сигурна?

— Да, сам — отвърна тя с убеденост, която Хънтър знаеше, че е фалшива. Беше сигурен, че и съдебните заседатели го знаят.

— Никога ли не сте пътували с него?

— Не и на делови пътувания.

— Никога ли?

— Не и на делови пътувания — повтори тя.

Той се обърна рязко с гръб към нея и отиде до масата, където Гай вече беше готов с папката. Отвори я и започна да се рови из пачките фактури.

— Предполагам, че сте правили заедно ваканционни пътувания.

— Разбира се.

— Пътувания за забавление.

— Да. Ваканционни пътувания, пътувания за забавление, наричайте ги както искате.

По начина, по който се размърда неловко на стола си, личеше, че губи търпение от този разпит, който като че ли не водеше наникъде. Но всеки път, когато поглеждаше към папката му, той различаваше неохотния й интерес към нея.

— Бихте ли счели наемането на чартърен самолет за лукс, характерен за пътуване за забавления, а не за делово пътуване?

Този въпрос бе предназначен да я обърка и точно както беше очаквал, тя не бе готова да отговори. Кари претегли думите му в ума си и заекна:

— Не съм сигурна, че ви разбирам…

Той поясни:

— Ако един редовен самолет може да ви откара от точка А до точка Б, считате ли, че е лукс да си наемете чартърен самолет? Просто да или не, госпожо Уин.

— Не зна…

— Просто „да“ или „не“.

— Да! — възкликна тя.

Той се стъписа. Никак не му харесваха двете червени петна, които цъфнаха на бузите й и накараха лицето й да изглежда още по-бледо. Пръстите й, стиснати здраво в скута, сякаш бяха безкръвни. Дали не беше отслабнала?

Хънтър си наложи да мисли за работата. Искаш тази присъда, нали? Не желаеш тези мошеници, които са смукали кръв от данъкоплатците в продължение на години, да се измъкнат, нали? Тогава продължавай по програма, Макий, и престани да мислиш за нея като за жена. Престани да си мислиш, че предпочиташ да я прегръщаш и пазиш от всичко, вместо да я атакуваш с подвеждащи въпроси. И, за бога, престани да зяпаш лицето й като влюбено теле!

Той бутна нетърпеливо очилата по-нагоре на носа си. Забеляза, че Гай го гледа любопитно. Нима неловкостта му бе толкова очевидна?

— И бихте ли казали, че наемането на яхти, лимузини и други такива са също луксове, свързани с пътуванията за забавление?

— Предполагам, че да.

Той се обърна войнствено към нея, сякаш за да си докаже, че още може да го прави:

— И след като предполагате това, защо смятате, господин Уин е уреждал наемането на такива луксозни средства за транспорт, когато очевидно е пътувал по работи на община Денвър?

— Не е!

— Възразявам — каза адвокатът на защитата от мястото си. — Господин Макий изисква заключение от свидетелката.

— Приема се — рече монотонно съдията.

Ако Хънтър си позволеше да се усмихне, изражението му щеше да бъде самодоволно. Съдебните заседатели вече бяха чули обвинението му и жаркото отричане на Кари.

— Това върху тази фактура подписът на покойния ви съпруг ли е? — попита той и бутна под носа й парче хартия.

Кари я огледа бързо.

— Изглежда… като негов. Не мога да бъда…

— А това? — Той сложи още една хартия пред нея. — А това?

Адвокатът на защитата се изправи.

— Ваша чест, господин Макий тормози свидетелката. Тя не може да се закълне във валидността на подписите върху тези документи. Само един експерт би могъл.

— Приема се. Господин Макий, мисля, че ви разбрахме.

— Да, Ваша чест.

Хънтър погледна отново към Кари и се разтревожи от капчиците пот по горната й устна и рязкото повдигане и спускане на гърдите й.

— Добре ли сте? Искате ли чаша вода?

Почувства почти непреодолимо желание да хване ръцете й между своите и да ги стопли. Инстинктивно усещаше, че сигурно са студени като лед.

— Не, благодаря — отвърна хладно тя, като гледаше не в очите, а някъде над рамото му.

Хънтър не настоя и отстъпи назад. Тя го презираше. А все още не бе започнал с лошата част. Огледа ненужно записките си, за да й даде време да се овладее. Когато пропиля толкова време, колкото бе възможно, отново се обърна към нея:

— Покойният ви съпруг приемал ли е гости на тези свои пътувания, госпожо Уин?

— Вече ви казах. Не съм била с него. Не знам.

— Опитайте се да си спомните.

Адвокатът на защитата отново се изправи на крака.

— Възразявам, Ваша че…

— Оттеглям въпроса си — прекъсна го Хънтър. След това се приближи до скамейката на свидетелите и опря небрежно лакти на парапета, сякаш просто водеха приятелски разговор с Кари. — Докато съпругът ви беше жив, често ли приемахте гости у дома си?

— Да. Томас имаше много приятели. Обичаше да приема гости.

Дясната му вежда се повдигна въпросително.

— А вие не обичахте ли?

— Не исках да кажа това — каза троснато тя. — Да, обичах, и то много.

— И казахте, че господин Уин е обичал да приема гости.

— Да.

— Тогава е разумно да се предположи, че господин Уин е играел ролята на домакин и когато е бил извън града.

— Ваша чест, защитата…

Съдията вдигна ръка.

— Мисля, че разбирам какво цели господин Макий с тези въпроси и бих искал да чуя отговора на госпожа Уин.

— Но той отново иска от свидетелката да прави заключения — настоя защитникът.

— Ще перифразирам въпроса си — рече любезно Хънтър. — Знаете ли някой конкретен случай, когато вашият съпруг е приемал гости по време на пътуване?

Погледът й беше несигурен. Не знаеше как да отговори и се мъчеше да намери уклончив отговор.

— Не — каза накрая тя.

Хънтър усети, че говори истината.

— Никога ли не ви е споменавал, че е бил домакин на парти, вечеря или обяд?

— Може и да е споменавал. Не си спомням.

— Не си спомняте? Никога ли не сте изпитвали любопитство какво прави, когато не сте заедно?

Този въпрос нямаше отношение към делото и Хънтър го знаеше. Очевидно и тя бе достатъчно интелигентна, за да го разбере, защото го погледна точно толкова изпитателно, колкото и той нея.

— Аз имах доверие в съпруга си.

Той продължи известно време да я гледа право в очите и ревността от Томас Уин го загриза жестоко. Уин бе имал безусловната любов и доверие на съпругата си. И беше предал и двете. Ако в момента беше жив, Хънтър щеше да го удуши с голи ръце.

Той извърна поглед, за да се овладее. След това попита през рамо:

— Като се има предвид характерът на съпруга ви и това, че е обичал да приема гости, както и неговият чар, разумно ли е да предположим, че е приемал гости и по време на деловите си пътувания?

Едновременно с това хвърли страшен поглед към адвоката на защитата, сякаш го предизвикваше да възрази. Но той остана мълчалив и Кари отговори бавно:

— Да, може би това е разумно предположение.

— И след като вече установихме, че всички пътувания, които е предприемал сам, са били с делова цел, трябва да допуснем, че и приемането му на гости по това време е било с делова цел, нали?

Тя отправи умолителен поглед към адвоката на защитата, но той беше зает да си прави записки.

— Мисля, че да — отвърна тихо. — Въпреки че не знам със сигурност. Но си спомнете, Томас имаше и други делови интереси, освен тези, свързани с общината.

Сега вече щеше да стане отвратително. Само да имаше друг начин… Но нямаше. Нямаше друг избор, освен да изсипе тон камъни на главата й, да я унижи публично. Той си пое дълбоко дъх, погледна отново папката и я върна на масата. След това бавно и решително се приближи до свидетелската ложа.

Когато застана толкова близо, че върховете на обувките му я докоснаха, попита:

— Съпругът ви споменавал ли ви е някога свой делови партньор на име Глория Патен?

— Не.

— Някоя си Глория Патен от Сан Франциско?

— Не.

— А Сирина Холи от Ню Орлиънс?

Кари преглътна мъчително, но очите й останаха нетрепващо вперени в неговите.

— Не.

— А госпожица Дивайн от Ню Йорк Сити или госпожица Ортега от Сан Хуан, Пуерто Рико? Някое от тези имена звучи ли ви познато?

— Не.

— И все пак съпругът ви трябва да е имал делови отношения с тези жени — от името на община Денвър. Защото често ги е забавлявал за нейна сметка.

Тя ахна, притисна юмрук до сърцето си и прошепна:

— Спрете!

— Какъв бизнес смятате, че е имал съпругът ви с тези жени, госпожо Уин?

— Не знам — отвърна дрезгаво Кари.

Откъм залата се чу шушукане. Съдията заудря с чукчето си. Хънтър заобиколи ложата на свидетелите и застана точно до Кари. Тя проследи движенията му с разширени и бдителни очи.

— Не знаете какъв бизнес е имал съпругът ви с тези жени?

— Не.

— Трябва да е бил много важен. Опитайте се да си спомните…

— Ваша чест, това е скандално! Свидетелката…

— Господин Макий…

— Моля ви, спрете! — извика Кари.

Той сложи единия си крак на стъпалото на ложата.

— Често ги е забавлявал. Всеки път, когато е бил в съответните градове.

— Не!

— В хотелски апартамент.

— Лъжете!

— Ваша чест…

— Господин Макий, моля ви да ограничите въпросите си…

— В спалнята. По цяла нощ.

— Не! — изпищя Кари.

След това скочи на крака, люшна се, затвори очи и политна напред.