Барбара Маколи
Невероятна афера (11)

Единадесета глава

Ричард Морено!

Алекс го гледаше втренчено. До края на живота си нямаше да забрави това ненавистно лице. За миг се пренесе отново в кабинета на Марк. Виждаше как този човек насочва пистолета към бащата на децата й, как хладнокръвно го убива. А сега бе насочил същия пистолет към нея.

— Да не си помислила, че съм се отказал да те търся? — блеснаха злобно очите му.

Полазиха я тръпки. Леден ужас скова сърцето й. Джими и Джонатан! Те играят навън. Дали Морено ги е видял? Молеше се мислено да не ги е забелязал. Дано момчетата не се приберат скоро!

— Как ме намери? — опита тя да запази спокойствие, но кръвта бучеше в ушите й. От страх не можеше да разсъждава.

Той се ухили.

— Компютрите са невероятно изобретение. На стотици километри един от друг те разговарят, представят се, разкриват местонахождението си… — той дръпна дълбоко от цигарата и бавно издуха дима към тавана. — Изглежда силите на закона в този затънтен град са проявили интерес към теб, Александра. Какво се случи? Да не си просрочила книжките в библиотеката?

Той се забавлява като котка с мишка, помисли Алекс и почувства, че започва да й се гади. Той не спускаше дулото на пистолета от нея.

— Колко плати на приятелчето си от ФБР, Морено?

Той леко присви очи.

— Информацията в моята работа е скъпо нещо, драга, но си заслужава цената.

Трябва да му се изплъзне. Да отиде при децата. Кухнята е само на няколко крачки. А оттам през задния изход. Ако стигне до гората, ще стигне и до къщата на Кейд.

— И какво точно наричаш своя „работа“?

Той повдигна рамене и кимна небрежно към пистолета.

— Извършвам услуги.

— Имаш предвид „погребални“ услуги? — Алекс не сваляше поглед от Морено и пресмяташе наум разстоянието помежду им и до кухнята.

Той се изсмя гръмко.

— Една красива жена, която при това е умна и забавна! — смехът му бавно замря и той вдигна пистолета. — Колко жалко, че не можем да прекараме повече време заедно.

Алекс гледаше черното дуло, а страхът пълзеше и лепнеше по тялото й. Трябва да отвлече вниманието му. Да го накара да говори. Само още няколко секунди.

— Защо уби Марк?

— А, да, Марк! — въздъхна той престорено. — Това бе неизбежно, за съжаление. Бившият ти съпруг беше необикновено талантлив, когато ставаше дума за сметки върху хартия, но никак не му вървеше с конните залагания. Влезе в твърде големи дългове — дългове, които господин Палмър много благородно изплати в замяна на някои творчески изчисления от страна на Марк.

— Какви творчески изчисления? — Алекс незабележимо обърна глава към вратата. Сърцето й лудо биеше. Може да го направи. Трябва да го направи!

— Господин Палмър възнамерява да продаде корпорацията „Палмър“. Счетоводната му документация беше… объркана, да речем, с порядъчната сума от около шест милиона долара. Марк направи някои корекции и изменения в активите на корпорацията. Твоят съпруг беше специалист. За компания от такъв мащаб би отнело години да се открият направените поправки, а дотогава от господин Палмър нямаше да има и следа — Морено дръпна пак от цигарата. — Марк обаче се полакоми. Започна да изнудва господин Палмър.

На Алекс би трябвало да й е мъчно за Марк, за това, че комарджийските му дългове са го забъркали в мошеничество, което му бе струвало живота. Но точно сега не можеше да мисли за него. Трябваше да мисли за себе си и за децата си. И за Кейд. Всичко зависеше от способността й да действа бързо. Тя се напрегна, изчаквайки удобен момент…

Морено поклати неодобрително глава.

— Бившият ти съпруг не беше почтен човек, Александра. Човек, който… — той замълча, за да изтръска панталона си от падналата от цигарата пепел.

Сега! Алекс се обърна светкавично и хукна към кухнята. Чу изстрела и свистенето на куршум край ухото си. Отвори вратата към задния двор и затича с всички сили към спасителното прикритие на гората. Морено стреляше след нея. Вече беше почти стигнала, само още няколко крачки… Внезапно спря и вик на ужас се изтръгна от устните й.

Между дърветата излезе мъж с пистолет в едната ръка, сграбчил Джонатан в другата.

 

 

Кейд остави слушалката на телефона и дълго я гледа. Молеше се да не е объркал съвсем нещата. Да не се случи най-лошото. Въздъхна и хвърли поглед на часовника. Бяха минали близо двайсет минути откак Алекс си тръгна. Разбираше, че е вбесена заради проверката, която бе направил за нея.

Днес дойде при него, готова сама да му разкаже всичко, да му се довери, а той погуби доверието й. Зърна болката и обидата в очите й, когато четеше доклада. И уплахата. Господи, как ненавиждаше този страх в очите й! Ала ако подозренията му се оправдаеха и Морено разполагаше с информатор вътре във ФБР, то тя наистина имаше причини да се страхува. По дяволите! Само да бе изчакал! Поне един ден!

Дали е сгрешил, като е направил запитване, е спорен въпрос. В момента това няма значение. Важното е да не допусне някой да причини зло на нея и момчетата. Преди това ще трябва да минат през трупа му. Навлече сакото с намерението да излезе и в същия миг по вратата се заудря неистово. Някой отчаяно крещеше и повтаряше името му. Отвори. Отгоре му се строполи Джими. Лицето му бе бяло като платно и мокро от сълзи. Детето го сграбчи за крака и го задърпа.

— Кейд! — хлипаше. — Бързо! Моля те, бързо! Ела да спасиш мама и Джонатан!

Кейд клекна и го хвана за раменете.

— Погледни ме, Джими! Какво се е случило!

С разширени от ужас очи Джими кимна към гората.

— С Джо… Джонатан… на криеница… Един… не ме видя… хвана Джонатан и мама. Той има… има… пистолет.

О, Господи, не! Кейд се бореше с надигащата се в него паника.

— Къде ги хвана?

— Аз… аз гледах зад дърветата. Отидоха вкъщи с още един човек. Той… той също има пистолет.

Сърцето му слезе в петите. Двама! Проклятие! Да не беше я пускал да си иде. Трябваше да я върже и да я накара да го изслуша.

— Джими, чуй… — стисна той треперещите раменца на детето. — Аз отивам у вас, но ти трябва да останеш тук. Разбра ли?

Джими отново се разплака.

— Защо искат да убият мама? Аз бях послушен, Кейд. На никого не казах.

Кейд знаеше, че няма време за губене, но се поколеба.

— Какво не си казал на никого, Джими?

— За това нещо от компютъра — изтри момчето мокрите си очи. — Татко ми го даде да го пазя. Каза, че ако спомена пред някого, може да убият мама, но аз не съм казвал на никого, Кейд, не съм!

Нещо от компютъра… Дискетата!

Гледаше втрещен. През цялото време е била у Джими! Кейд стисна зъби. Що за човек е бил този дето е дал на сина си нещо, заради което бяха готови да убиват?

— Накарай ги да си идат, Кейд! Моля те! — вкопчи се в ръката му Джими. — Не им давай да убият мама и Джонатан!

Кейд вдигна брадичката му и го накара да го погледне в очите.

— Никой няма да убие майка ти и брат ти! Обещавам ти.

Не можеше и да мисли друго. Всичко ще бъде наред с Алекс и Джонатан. Трябва да бъде!

Вдигна Джими на ръце и го сложи на дивана.

— Ще стоиш тук! Аз скоро ще се върна.

След минута вече беше преполовил пътя до къщата на Алекс. Преди да излезе, взе пистолета си. С всяка крачка гневът му растеше, превръщайки се в дива ярост към този, който се е осмелил да посегне на Алекс и децата. В края на гората позабави ход и внимателно огледа къщата. Имаше предимството, че Морено не подозира за него, че цялото му внимание е ангажирано от Алекс. Стремително пробяга последните няколко метра до къщата и се претърколи под укритието на дървената веранда. Някакво движение в тъмното го накара да вдигне пистолета. Отпусна се с облекчение, като разбра, че е Мечо. Кученцето, явно доволно да види Кейд, се покатери на гърдите му и го близна по лицето. Той го бутна ядосано и се заслуша. От всекидневната се дочу приглушен мъжки глас, после още по-тихият, едва доловим глас на Алекс. Слава Богу! Живи са. Облекчението бързо се смени с гняв. Трябва да измъкне Алекс и Джонатан оттам. Веднага! А след това ще се разправи с Морено. Само да му падне!

— Не трябваше да бягаш, Александра — Морено стоеше до вратата на кухнята, сложил властно ръка върху рамото на Джонатан. — Разговорът ни тъкмо беше станал интересен.

Алекс не го слушаше. Гледаше разширените от уплаха очи на детето, пребледнялото му лице. Направи крачка към него, но другият мъж я блъсна с пистолета. Сам Кътър — този, който беше с Морено вечерта на убийството. Имаше нещо по детски нежно и невинно в лицето му. Но Алекс знаеше, че окото му не трепна, когато Марк бе застрелян. Нямаше да трепне и сега, ако Морено убие нея. Макар да не беше на себе си от страх за Джонатан, тя чувстваше как я изпълва дива ярост към Морено, хванал с лапата си сина й. Ами Джими, сети се с ужас. Къде е Джими?

— Е, Александра — каза Морено, правейки й знак да седне на дивана, — сега, след като вече нищо не отвлича вниманието ти, бих искал да ми кажеш какво направи с дискетата.

Дискетата? Каква дискета? За какво говори той… Компютърната дискета!

Алекс видя нетърпеливия блясък в очите му, неспокойното пристъпване от крак на крак. Ето защо не ся я убили още! Нужна им е дискетата.

— Ти не повярва на Марк за тази дискета — каза тя предпазливо. — Защо си променил мнението си?

Морено стисна челюст и тя разбра, че е засегнала болното му място.

— Аз не вярвам — настръхна той. — Но Палмър мисли, че Марк е направил копие на документацията. И няма да ми плати, докато не го намеря. Ти беше там онази вечер. Дискетата или е у теб, или не съществува.

Сърцето й прескочи. Не беше кой знае какво, но все пак можеше да се закачи за това и да се пазари. Отпусна се на дивана. Молеше се мислено да е по-добър комарджия, отколкото беше Марк. Залогът бе твърде висок.

— Добре, Морено — въздъхна примирено, сякаш се признаваше за победена. — Ти ще пуснеш сина ми, а аз ще ти дам дискетата.

Джонатан изскимтя, защото Морено го беше стиснал още по-силно.

— Искаш да кажеш, че е у теб, така ли?

— Разбира се, че е у мен — погледна го право в очите, като се стараеше да не издаде отвращението и ненавистта си. — В кой друг би могла да бъде?

Той се колебаеше. На лицето му се изписа съмнение.

— Може да си я предала на полицията — реши да я изпита.

— Да дам дискета, струваща шест милиона долара на полицията? — изсмя се тя сухо. — От мен се искаше само да свидетелствам срещу теб. А след като те отстранях от пътя си, сама щях да сключа сделка с Палмър. Знаех, че ще плати доста за тази дискета. Много повече, отколкото бих заработила за двайсет години. Просто изчаквах да му дойде времето, нещата да се успокоят и тогава да се свържа с него.

Морено я слушаше с присвити очи и съобразяваше. Алчността бе нещо, което той можеше да проумее.

— Къде е?

— Пусни сина ми и ще те заведа.

— Страхувам се, че няма да стане — поклати глава той. — Ти имаш твоята застраховка, аз имам своята. Първо да идем, а после ще се споразумеем.

Никакво споразумение няма да има. Алекс знаеше това. Знаеше също, че единственият й шанс е да печели време.

— Не е далеч оттук. Само да си взема якето…

Тя замря на средата на думата. Отвън се раздаде весело подсвирване. Тежки стъпки по верандата накараха Морено и Кътър да вдигнат пистолети.

— Алекс!

На външната врата се почука. О, Господи, Кейд! Трябва да го предупреди! Но не може да изложи Джонатан на опасност. От напрежение гърлото й се схвана.

— Алекс! — повика я отново Кейд. — Донесох кученцето на Джонатан. Скиташе и ровеше в градината ми.

Градина ли? Какво приказва? Той няма градина. Тя бързо се обърна към Морено.

— Това е един съсед. Ще го отпратя.

Морено кимна сковано. Тя открехна леко вратата. Ръката й трепереше. Кейд стоеше срещу нея и се усмихваше. Държеше увитото в сакото кученце. Очите му не се усмихваха. Алекс мигновено разбра, че той знае какво става. Явно Джими е отишъл при него и му е казал. Сега той е тук, за да я избави. Облекчението не трая дълго. Обзе я още по-голям страх.

— Благодаря ти — произнесе колкото можа по-бодро. — Ще кажа на Джонатан…

— О, няма нищо — понечи да влезе Кейд. — Аз ще му кажа.

Схвана положението за по-малко от миг. До вратата стоеше млад русокос мъж с пистолет зад гърба си, а чернокосият отсреща държеше Джонатан за рамото. Морено! Спокойно… Продължавай да се усмихваш…

— О, извинявай, Алекс — каза така естествено, сякаш бе наминал по съседски, но не навреме. — Не знаех, че имаш гости. Само да дам Мечо на Джонатан и няма да ти преча.

Закривайки с гърба си погледа на мъжа до вратата, той се приближи до Джонатан и му подаде кучето както бе увито в сакото. Джонатан протегна треперещи ръце. Лицето му бе тебеширено бяло.

Морено с раздразнение наблюдаваше сцената. Изведнъж се ококори. Зяпна, загубил дар слово. Насреща му зееше дулото на пистолет.

— Джонатан — обади се спокойно Кейд, — по-добре побързай и изнеси Мечо, преди да е направил някоя беля.

Джонатан се поколеба, после гушна кученцето и изтича навън. Морено направи неволно движение към момчето, но Кейд тикна пистолета в корема му и онзи замръзна. Мъжът до вратата не можеше да види разиграващата се сцена. Кейд стоеше с гръб към него.

— Хей, шефе, всичко наред ли е? — усъмни се обаче той, вдигна пистолета и тръгна към тях.

Лицето на Морено се изкриви от ярост.

— Не зная кой си ти, господине, но не можеш да застреляш и двама ни!

Кейд бавно се усмихна.

— Няма нужда да убивам и двамата. Ще застрелям само теб. Виждал ли си някога коремна рана при изстрел от такова разстояние?

Лицето на Морено посивя.

— Виждал си, значи. Гледката не е особено красива, нали? — Кейд хвана ръката му и я изви зад гърба. Насочи пистолета към русокосия. — А сега кажи на момчето си да остави долу оръжието и да го ритне настрани. После и двамата бавничко вдигнете ръце на тила.

Стиснал зъби, Морено кимна на другия.

— Направи каквото ти казва!

— Разбира се — разтвори с покорен жест ръце Кътър и се наведе да сложи пистолета на земята. Внезапно го вдигна и го насочи към Кейд. Разнесе се изстрел. Алекс изпищя. Кътър залитна, хвана се за рамото и се строполи. През пръстите му рукна кръв.

Кейд бръкна в джоба на Морено, извади пистолета му и го хвърли настрани. Обърна се към Алекс.

— Добре ли си?

Тя трепереше толкова силно, че не можа да отговори. Успя само да кимне едва-едва. Той се приближи и я прегърна.

— Той щеше да ни убие — промълви Алекс.

Кейд се беше втренчил в Морено с жестока, студена ярост. Така стискаше пистолета, та й се стори, че всеки момент ще натисне спусъка. По челото на Морено избиха капки пот. Алекс докосна ръката на Кейд. Стига толкова убити. Той се напрегна, после бавно отпусна спусъка.

— Джими…

— Нищо му няма — прекъсна я Кейд. — Той е в моята къща и му казах да стои там, докато се върнем. Знам, че няма да мръдне. Нали помниш първия път?

— Слава Богу! — Алекс с облекчение притвори очи.

— По-добре иди да видиш Джонатан! — побутна я той леко.

Все още замаяна, вместо да мине зад Кейд, Алекс се озова пред него. Морено това и чакаше. Метна се и я блъсна в Кейд. Пистолетът изхвърча от ръката му. И тримата паднаха на земята един върху друг. Алекс извика. Кейд силно я беше тласнал настрани. В същото време Морено го удари с юмрук под брадата и той политна назад. Изстена, удряйки болното си рамо в ръба на масичката. Алекс се нахвърли в гръб на Морено и стовари юмрук в слепоочието му. Той изруга и яростно я отблъсна. Тя прелетя през стаята, удари се в стената и бавно се свлече на пода. Безпомощно гледаше как Морено вдигна пистолета на Кейд и го насочи срещу него.

Не! Господи, не!

В същия миг вратата се отвори с трясък. В стаята нахлуха униформени мъже. Изтрещя изстрел. С широко отворени очи Морено се стовари безжизнен на пода. Алекс се повдигна на лакът, но стаята се завъртя пред очите й и тя се свлече отново. Усети как две силни ръце я повдигат нежно.

— Алекс, скъпа, добре ли си?

В гласа на Кейд се долавяше тревога. Прегърна я, а тя се разтрепери. Не можеше да се овладее. Едва не го беше загубила!

— А ти? Ти добре ли си? — вкопчи се тя в него.

Майк Донован стоеше до тях и мрачно гледаше последиците от произшествието. Двама от неговите хора се бяха надвесили над Морено, трети слагаше белезници на стенещия Сам Кътър.

— Благодарение на него — обърна се Кейд към приятеля си и му се усмихна.

Донован видимо се отпусна и погледът, който двамата си размениха, говореше повече от хиляди благодарствени думи.

— Как разбрахте? — попита Алекс.

— Кейд ми позвъни и ми обясни положението. Проверих на местното летище и ми казаха, че преди час се е приземил частен чартърен самолет от Лос Анджелис. Значи с него е пристигнал Морено. Той и помагачът му наели кола до града и разпитвали в кафенето на Мили за теб. Двамата не й харесали и тя ми се обади. — Донован погледна Алекс в очите. — Тук се грижим за нашите хора.

Нашите хора. Думите му я прободоха. Тя се беше изолирала, държеше се затворено, странеше от всички, а ето че те въпреки това са я приели като своя, закриляли са я. Както правеше и Кейд.

Един от хората на Донован повика шерифа и той се отдалечи. Кейд вдигна Алекс на ръце и я изнесе на верандата. Сложи я да седне на стъпалата. В същото време полицейска кола спря отпред до другите две. Отвътре изскочи Джими, а едновременно с него иззад ъгъла се появи Джонатан, придружен от униформен полицай. Алекс започваше да мисли, че всички полицаи от управлението в Клиървил са дошли да ги спасяват.

— Мамо! — извикаха двете момчета и хукнаха към нея.

Прегърна ги и ги притисна силно, а само смътно чу как шерифът повика Кейд. Алекс целуваше поред момчетата, галеше луничавите им личица, рошеше къдравите коси. От гората се носеше пискливо чирикане на врабчета и хладен свеж полъх. Отнякъде се появи Мечо и, махайки възторжено с опашка, се покатери в скута й. Завря влажната си муцунка в лицето й. Алекс се засмя и го целуна с признателност за ролята, която изигра в тяхното избавление. Всички се прекатуриха надолу по стълбите. Момчетата се заливаха от смях, кученцето джавкаше, а тя бе преизпълнена с такава радост, каквато не помнеше да е имало в живота им. Бяха в безопасност, всички, и едва ли нещо друго на този свят имаше значение. Нищо друго, погледна тя през рамо към Кейд и Донован, които разговаряха тихо. Освен още едно нещо.

 

 

Кейд стоеше със скръстени ръце пред камината, втренчен в играта на жълтите пламъци. Меките им отблясъци подскачаха и се гонеха в надпревара. Димът лениво се издигаше към комина, пълнейки стаята със силен мирис на горящо дърво. Този познат от детството мирис, топлината на огъня и спомените изсмукваха напрежението от тялото му.

От спалнята горе долиташе гласът на Алекс, която слагаше Джими и Джонатан да спят и макар да не различаваше думите, кроткият, нежен тон го успокояваше. Представяше си я как завива децата и подгъва под тях одеялата, после ги милва по главиците и ги целува за лека нощ. Сякаш я чу да казва „Обичам ви“ и тъпа болка сви сърцето му. Обзе го чувство на самота, студена и пронизваща като снежна виелица. Тя скоро ще си замине. Беше я чул да урежда резервация на самолетни билети, когато се обади на майка си и сестра си. Разбра, че става дума за утрешния полет. Сега, след като Морено бе мъртъв, нищо вече не я задържаше тук, а по възбудата, с която говореше със семейството си, бе ясно, че няма търпение отново да е с тях. Напускаше кошмара на последните няколко месеца и се връщаше към нормалния живот. Живот, който включва роднини, кученца и приятели. Живот, в който нямаше място за Кейд. В душата му, като от счупен съд, се изля болка и гняв. Гняв към нея, че не сподели намерението си да замине. Гняв към себе си, че се самозалъгваше и вярваше и в най-слабия проблясък на надеждата тя да остане, да го прегърне и да му каже, че го обича…

Няма да остане, Уокър, избий си го от главата!

Проклинайки наум, Кейд гледаше огъня, който до преди минута го успокояваше, а сега сякаш изгаряше душата му. Виждаше образа й през пламъците, лъчезарната усмивка, когато слагаше на главата му шапката с парцалената тиква, чуваше радостния й смях, когато спечели жирафа. И очите й — веднъж пълни с болка и печал, в следващия миг — блестящи от страст и нежност.

— Кейд? — чу гласа й зад гърба си.

— Да? — напрегна се той.

— Ти… добре ли си?

И бутилка уиски няма да ме оправи! Обърна се сковано. При вида й мъката се заби като нож в сърцето му. Беше се изкъпала, преди да сложи децата да спят и бе облякла бял хавлиен халат. Дългите й стройни крака бяха голи и споменът за тях, обвили се около тялото му миналата нощ, го накара да стисне юмруци.

— Разбира се, че съм добре!

Тя повдигна леко вежди, учудена от тона му, поколеба се, после приближи. Светлината от огъня озари лицето й и затанцува с медни отблясъци в още мократа й коса.

— Благодаря ти, че ни позволи да пренощуваме тук. У нас едва ли щяхме да заспим.

Застана до него и протегна ръце към огъня.

— Няма проблеми.

Не им беше „позволил“ да пренощуват. Почти я беше довлякъл тук, след като приключиха с показанията и протоколите в полицейското управление. За нищо на света не би допуснал тя и децата да останат сами тази нощ, и то в тяхната къща. Е, по-късно си даде сметка, разбира се, че подбудите му не са били напълно безкористни. Той също не искаше да бъде сам тази нощ. По-добре е да свикнеш с това, Уокър!

Алекс потриваше и топлеше ръце пред огъня. Обърна се към него. Не проумяваше мълчаливата му сдържаност. Целия следобед сякаш я избягваше. Беше навъсен и необщителен. Като че ли й бе сърдит. Нямаше представа защо.

— Майка ми намерила дискетата. Джими я бил скрил в килера. Предала я е на ФБР в Лос Анджелис — Алекс въздъхна уморено и поклати глава. — Има неща, които никога няма да простя на Марк. Да даде такава опасна вещ в ръцете на собствения си син и да изложи семейството си на… — тя замлъкна. Не искаше дори да мисли какво би могло да се случи. Сега нищо не ги заплашва и това е единственото важно нещо.

Алекс потръпна леко, сякаш се отърси от зловещото преживяване. На Кейд му се искаше да протегне ръце, да я прегърне, да я задържи завинаги. Знаеше, че не може. За да прави нещо, взе машата и размести дърветата в огъня.

— Донован се обади по телефона, докато ти се къпеше. Каза, че Кътър им съобщил името на агента от ФБР, с когото е поддържал връзка Морено. Бил от охраната на къщата, където са те настанили.

— Един от хората, които ни пазиха, е бил човек на Морено? — ахна Алекс.

Кейд кимна мрачно.

— Казва се Стивънс. Кайл Стивънс. Сам е сложил приспивателно в чашите. Той е променил разпореждането относно теб от „издирва се за разпит“ на „заподозрян в убийство“. Следял, е неотлъчно на своя компютър и когато се е появило името ти, е съобщил на Морено.

Стивънс. Спомняше си го. Той играеше карти с момчетата и няколко пъти й помага да приготвят вечерята. Беше такъв… добряк. Тя притвори очи. Побиха я тръпки. Марк някога също беше добър. Алекс хвърли поглед към Кейд. Сенките от огъня прорязваха дълбоки бръчки върху намръщеното му лице. Устните му бяха здраво стиснати. Яростно ровеше пъновете в камината. В напрегнатата тишина хвърчаха и припукваха искри.

— Кейд, аз… — протегна към него ръка Алекс. — Съжалявам, че те забърках в това. Благодаря ти за… за всичко.

Прощалният й тон го вбеси окончателно. Не се нуждаеше от извиненията й, а най-малко от благодарностите. Искаше единствено тя да се отдръпне от него. Беше твърде близо, по дяволите! Толкова близо, че усещаше аромата на кожата й, ухаеща на собствения му сапун, толкова близо, че само да протегне ръка… Той с трясък затвори решетката на камината и прекоси стаята. Застана със скръстени ръце до прозореца и се загледа в мрака на нощта.

Алекс стоеше объркана. Смущението й се превърна в страх, виждайки скованата му стойка. Той е премислил. Не желае тя да остане, затова се държи така през целия ден, напрегнат и отчужден. Не може животът да е толкова несправедлив, преглътна с усилие сълзите тя. Разпиляният й свят тъкмо бе започнал да се сглобява отново. Но нима може да го обвинява? След всички нейни лъжи, след всичко, което изтърпя заради нея? Вероятно няма търпение да се отърве. От нея и от всички неприятности. Той внезапно се обърна. Ръцете му бяха стиснати в юмруци.

— Кога си отиваш вкъщи?

Сякаш я удари. В гърлото й заседна буца и трябваше да преглътне, преди да проговори.

— Аз… С момчетата ще тръгнем веднага щом съмне.

— По дяволите, Алекс! Нямам това предвид! Кога си отиваш вкъщи в Лос Анджелис?

Беше се зарекъл, че по-скоро адският огън ще се превърне в буца лед, отколкото да й зададе този въпрос. Това, че все пак я попита, го ядоса още повече. Алекс премига. Опитваше се да проумее какво й казва.

— Кейд, за какво говориш?

Той направи крачка към нея и ако не беше тъй объркана, тя навярно би се уплашила.

— Кога възнамеряваше да ми кажеш за утрешното си заминаване? На закуска, така между другото? Или, може би, като тръгваш, от прага?

Поразена, тя го гледаше и не знаеше какво да каже. Затова ли е толкова сърдит? Защото мисли, че тя си заминава и не му е казала? От облекчение на устните й бавно разцъфна усмивка.

— Кейд, аз не заминавам.

Той пристъпи напред. Очите му бяха присвити, устните стиснати.

— Или, може би, щеше да ми пратиш картичка от Лос Анджелис, щом се настаниш?

— Казах ти, не за-ми-на-вам.

— Или, може би, изобщо нямаше… — той замълча внезапно и я погледна. Така, сякаш едва сега наистина я виждаше.

— Какво?

— Никъде не заминавам — повтори тя предпазливо, наблягайки на всяка дума.

Той я изгледа недоверчиво.

— Чух, че правиш резервация за самолет.

Алекс вече се чудеше как да го убеди.

— За майка ми и сестра ми. Утре излитат от Лос Анджелис. С момчетата оставаме тук. В Клиървил.

— Наистина ли? — напрежението бавно го напускаше.

— Ами… не можем да се върнем в апартамента с това кученце, нали? — каза тя нехайно.

— Разбирам… — повдигна той вежда и очите му светнаха дяволито. Направи отново крачка към нея. — Значи оставаш заради кучето?

— Естествено — отвърна Алекс и отстъпи назад. Едва сдържаше смеха, който се надигаше в гърлото й. — Как ще живее горкият Мечо в големия град? Той си е дворно куче.

— Казват, че животът тук си има своите предимства — Кейд продължи да пристъпва към нея, докато гърбът й опря в стената. — Въздухът е чист, няма улично движение… — той подпря ръце на стената от двете й страни. — Има къде да тичат децата, къде да плуват…

Алекс вдигна очи.

— Мисля, че след като продаваш къщата, бихме могли да се споразумеем някак.

— Някак? — устните му почти докосваха нейните. Топлият му дъх я замайваше. — За мен единственият изход е да ти подаря тази къща.

— Да ми я подариш ли?

— Като сватбен подарък.

Сватбен подарък? Краката й се подкосиха.

— Искаш да кажеш…

— Че те обичам и искам да се оженя за теб!

Той я привлече към себе си и я целуна така жадно, сякаш се беше сдържал цяла вечност. Тя се повдигна на пръсти и обви ръце около врата му. Сърцето й преливаше от любов.

— Кейд… Обичам те… — прошепна. — Обичам те!

Толкова бе хубаво да повтаря тези думи. Свободно и без страх. Откакто го срещна, тя отричаше чувството, таеше го дълбоко в сърцето. Ала миналото остана назад. Вече няма да бяга, да се крие, да се оглежда. Има Кейд и двамата си сина, а това е всичко, от което се нуждае. Макар че, помисли с усмивка, тази къща е доста голяма…

— А ти, Кейд? — реши по-късно да разискват въпроса за къщата. — Ти какво ще правиш тук?

— Майк днес ми предложи работа. Темпото тук е много по-кротко, отколкото в Ню Йорк, но мисля, че скоро ще свикна — той замълча. — А ти, Алекс? Клиървил не е Лос Анджелис. Смяташ ли, че ще можеш да свикнеш с живота на малкия град, и то не временно?

Не временно. Думите я огряха като топъл слънчев лъч. Колко е прекрасно да мислиш за бъдещето, да правиш планове!

— За нищо на света не можеш да ме върнеш в Лос Анджелис! — стрелна го тя с поглед и двамата се засмяха. Опря глава на гърдите му. — Мисля, че ще има с какво да се заема — децата, работата, а освен това… ще измисля нещо, ако ми остава свободно време.

Той я целуна нежно, после се отдръпна.

— Трябва да кажем на момчетата.

— Утре сутринта. Сега спят.

— Не спим! — чу се отгоре и по стълбата се затрополи, като че ли слизаше цяло стадо крави.

— Пак шпионирате, а? — прегърна ги Кейд, а после ги търкулна на пода и ги загъделичка, докато те се разпищяха. Алекс стоеше отстрани и клатеше глава. Джонатан успя да се отскубне със смях.

— Вие двамата ще се жените ли?

— Ако нямате нищо против — отвърна Кейд.

— Нямаме! — прозвуча хоров отговор. — Може ли утре да направим кучешката колибка? — преминаха те към по-важни неща.

Алекс посочи стълбата.

— Сега в леглото! За колибката ще говорим сутринта.

С разгорещени от възбуда лица близнаците поеха с боричкане нагоре. Когато Алекс и Кейд останаха сами, тя обви ръце около врата му и нежно го целуна. Беше безкрайно щастлива. Жълтите отблясъци на огъня танцуваха из стаята и сгряваха сърцето й.

— Обичам те — прошепна и се сгуши в обятията му.

Изведнъж той се отдръпна и я поведе боса навън.

— Кейд, къде отиваме, за Бога?

— Трябват ни още съчки за огъня — не пусна ръката й, докато прекосяваха двора. Спря и силно ритна табелата с надпис: „Продава се“.

Тя се разлетя на парчета. Алекс се засмя.

— Отнеси ме вътре… — прошепна тихо.

Той я вдигна на ръце и я отнесе в тяхната къща.