Барбара Маколи
Невероятна афера (9)

Девета глава

Гледаше я изумен, забравил внезапно гнева си. Хвана я за ръцете и я вкара вътре. Затръшна с крак вратата.

— Как така са изчезнали?

— Избягали са — изхлипа тя.

Избягали? Джими и Джонатан? Ледена топка се сви в стомаха му.

— Защо мислиш, че са избягали?

— Трябва да ги намерим, навън е студено! Тъмно е! Ако нещо им се случи, ако… — спря тя насред думата с широко отворени очи, сякаш се боеше да изрече страшната мисъл. Отскубна се от ръцете му и се втурна към вратата.

Той я хвана за китката и я обърна към себе си.

— Алекс, слушай!

— Пусни ме! Пусни ме, да те вземат дяволите! — дърпаше се тя неистово. — Губим време!

— Алекс — процеди той през зъби. — Чуй ме!

Тя застина, напрегната като опъната тетива. Кейд я разтърси и я накара да го погледне.

— Чуй ме! — повтори този път по-меко. — Ще ги намерим, но първо трябва да ми отговориш на няколко въпроса. Искам да си поемеш дълбоко дъх и да се успокоиш, после ще те пусна и ще поговорим. Става ли?

Алекс чуваше ударите на сърцето си, ушите й бучаха, едва разбираше какво й казва. Но спокойният му тон, силата, излъчвана от тялото му, постепенно си пробиха път през обгръщащия я студен, лепкав ужас. Прав е. Той е тук и ще й помогне. Затвори очи и кимна.

— Кажи ми как разбра, че са избягали.

— Легнаха си към осем и половина — тя погледна часовника си. Ръката й силно трепереше. — Преди час и половина. Преди пет минути отидох да ги видя и тях ги нямаше. Току-що се опитвах да ти позвъня, да видя дали не са дошли при теб, но никой не отговаряше.

Час и половина, мислеше Кейд. Осемгодишни малчугани на студа, в тази тъмнина. Ако излязат на шосето… Почувства как в самия него се надига паника. Трябва да запази хладнокръвие, иначе няма да е в състояние да мисли трезво.

— Ти чу ли нещо?

Тя поклати глава.

— Просто отидох да надникна, защото си легнаха разстроени и се безпокоях. Бях им казала, че не могат да си вземат кученце — тя се взираше в него с празен поглед. — И заради теб, Кейд… бяха разстроени.

— Заради мен ли? — повдигна той вежди. — Защо заради мен?

Алекс въздъхна.

— Видели табелата за продажбата и ме попитаха. Аз… аз им обясних, че се връщаш в Ню Йорк. Бояха се, че никога вече няма да те видят.

Кейд несъзнателно стисна юмруци. Избягали са заради него?

— Кейд — каза отчаяно Алекс, — те са добри деца. При нормални обстоятелства никога не биха направили подобно нещо, но нещата не са нормални… Те… те изживяха много трудни моменти след смъртта на баща им.

Смъртта на баща им. Той я погледна сепнато. Внезапно си спомни защо е дошъл. За част от секундата му мина през ума, че може веднага да изясни всичко. Ако й постави настоятелно въпроса, тя ще му разкаже. Мисълта изчезна така бързо, както се беше появила. После, реши Кейд. По-късно ще му обясни какво се случило преди осем месеца, защо бяга и се крие, защо има обвинение за убийство срещу нея. В момента от значение бяха само Джими и Джонатан.

Алекс забеляза колебанието му и съвсем загуби ума и дума. Внезапен порив на вятъра връхлетя върху къщата. О, Господи! Джонатан мразеше вятъра, а Джими се страхуваше от тъмнината.

— Моля те, Кейд — прошепна разтреперана. — Намери ги, моля те!

— Ще ги намерим, скъпа, ще ги намерим — прегърна я той успокояващо. — Сега искам да ми отговориш разумно. Къде биха могли да отидат? При някой приятел? У госпожа Хенли, да речем?

— Съмнявам се — поклати глава Алекс. — Те всъщност нямат близки приятели в училище, а госпожа Хенли щеше да ми позвъни, ако са там.

Кейд се замисли и присви очи.

— Ти спомена, че били разстроени заради кучето.

Сърцето й се сви от болка. Представи си разочарованието в очите им, когато не им разреши да си вземат кученце.

— Дори му бяха избрали име — изхлипа тихо и изтри бликналите от очите й сълзи. — Мечо.

— Обади се на госпожа Хенли! — реши внезапно Кейд. — Помоли я да провери в обора.

Кученцата! Как не се бе сетила? Разбира се, че са там! Алекс се втурна към телефона и набра номера.

Трепваше при всеки свободен сигнал. При шестото позвъняване най-после се обадиха.

— Госпожа Хенли? Да, да, Алекс е. Извинете за късното обаждане, но Джими и Джонатан ги няма вкъщи и си помислих, да не би да са отишли да видят кученцата. Бихте ли проверили? — Алекс замълча, после кимна и добави: — Да, да, разбира се, ще почакам.

Секундите пълзяха като часове. Изфуча нов порив на вятъра. По-бързо, по-бързо! Пръстите й върху слушалката побеляха от стискане. Кейд стоеше до нея, сложил нежно ръка върху рамото й.

— Аз съм виновна — извърна се към него Алекс. — Трябваше да им обърна повече внимание, като видях, че са разстроени. Но аз не можех да разсъждавам трезво, аз… Аз мислех за теб. Колко ще ми липсваш.

Истината. Най-сетне беше казала нещо напълно искрено. Нещо, което отчаяно й се искаше да му каже, макар то нищо да не променяше. Видя почудата в очите му. Самата тя бе изненадана. Колко пъти си беше повтаряла, че не може, че не смее да се довери на никого. Ето, че е грешала. На Кейд може да повери живота си и живота на своите деца. Знаеше го. Чувстваше го със сърцето и душата си. По-късно, когато нейните момченца си бъдат вкъщи, на сигурно място, тогава всичко ще му разкаже. В слушалката се чу гласът на госпожа Хенли и Алекс цялата се напрегна.

— Какво? О…

Кейд ясно долови отчаянието в това възклицание. Значи не са там. По дяволите! А беше почти убеден къде са могли да отидат.

— Добре, благодаря за… — Алекс хвърли бърз поглед към Кейд. — Сигурна ли сте? Да, да, веднага ще ви се обадя! — затвори и се обърна. В очите й светеше надежда. — Госпожа Хенли каза, че резето на обора е било отворено, а Дилайла и кученцата били будни, когато тя влязла. Хрумнало й да ги преброи и наистина едно липсвало. Значи са били там!

Кейд погледна часовника. Колко ли далеч могат да стигнат две малки момченца и едно кученце посред нощ, в тъмнината? Не много далеч, както може да се досети човек, но къде ли биха отишли? Във всеки случай на някое познато и сигурно място.

Познато и сигурно.

Изведнъж се сети. Знаеше къде са! Толкова просто. И логично. Кейд хвана Алекс за ръка и я поведе към вратата.

Двамата стояха под огромния дъб. Гората тъмнееше наоколо. Високо над дърветата облаци бързо прекосяваха сребърния сърп на луната. Наблизо се обади сова. Вятърът й отговори и застена в клоните, зашумоля в храстите.

Каква зловеща нощ, потрепери Алекс. Напречно по ствола на дъба, като стъпала бяха закрепени летвички. По-нагоре, в короната, се гушеше дървена къщичка, скована от най-различни дъски. Нямаше никакви признаци на живот, никакви следи от момчетата и кучето. Взирайки се нагоре в тъмното, Алекс почувства как сърцето й изстива. Кейд беше толкова сигурен, че са тук. И тя самата повярва. О, Господи, дано са тук! Кейд я стисна за ръката да й вдъхне кураж и се заизкачва по примитивната стълба. Алекс го последва. Когато стигна последното стъпало, той спря и й направи знак да мълчи.

Отвътре се чуваше шумолене и тих шепот. Алекс въздъхна с облекчение, а лицето на Кейд грейна. Внезапно между пролуките блесна светлинка.

— Загаси, глупако! — чу се високият шепот на Джонатан.

— Стори ми се, че чух нещо — изхленчи Джими. — И не ми викай глупак! Знам повече неща от теб.

— Гледай ти! И какви например?

— Тайни.

Джонатан се разсмя.

— Кой ще ти каже на теб тайни?

— Татко — отвърна троснато Джими. — Преди да…

Той не довърши. В последвалата мъчителна тишина Алекс преглътна с усилие сълзите. Да можеше с нещо да облекчи, да разсее тази болка. Но има рани, които само времето лекува. Отново се изви вятър, гората застена.

— Повече не искам да бягам — обади се Джонатан с треперещ глас.

— Аз също — каза Джими. — Ами Мечо? Ако си идем вкъщи, мама ще ни накара да го върнем.

Двамата се смълчаха. Явно обмисляха. Алекс погледна Кейд. Той й кимна да им се обади. Тя пое дъх и тихо ги повика.

— Духове! — изпищяха двамата.

Тя отметна мушамата, закриваща входа. Завари ги вкопчени един в друг с ококорени от ужас очи. Джими изпусна фенерчето и то се търкулна към Алекс. Тя го вдигна и го насочи към тях. Те пак изпищяха.

— Здравейте, момчета — провря тя глава в отвора. — Как сте?

— Мамо!

Хвърлиха се на врата й така, че щяха да я задушат. Тя ги прегърна, после се отдръпна и ги загледа строго.

— Ще ми обясните ли всичко това?

Видът им беше печален и разкаян.

— Тъкмо щяхме да си дойдем вкъщи — заоправдава се Джими.

— Да — потвърди Джонатан. — Ама Джими се уплаши.

— Не съм!

— Уплаши се!

Започнаха познатата караница, но изведнъж млъкнаха. Кейд беше проврял глава през вратата.

— Хей, юнаци, какво става?

Личицата им грейнаха.

— Взехме си кученце! — обади се по-бодро Джими, но погледна боязливо майка си. — Само за малко обаче.

— Казва се Мечо — Джонатан вдигна от ъгъла пухкава топчица. Малкото черно носле подуши въздуха и изскимтя. — Нали е сладко?

Като гледаше възторжените им лица, Алекс загуби всякакво желание да им се кара. Протегна ръка и погали животинчето, а то я близна с топлия си влажен език. Тя се усмихна. Явно изпускаше положението. Видя с каква нежност Кейд гледа децата. Вече нямаше никакво съмнение, че скоро животът й напълно ще се промени. Отново. Може само да се надява, че този път ще е за добро.

Беше почти единайсет, когато Джими, Джонатан и… кученцето бяха сложени да спят. Обадиха се на госпожа Хенли и тя си отдъхна, че всичко е завършило добре. Кейд пожела лека нощ на момчетата. Изчака Алекс в коридора, докато тя дълго им разяснява какви опасности крие за децата бягането от вкъщи. Свършила с поученията, тя ги целуна и ги сложи да спят. Кучето, изтощено от приключението не по-малко от тях, изглеждаше доволно върху старата фланелка между двете легла.

Алекс излезе от спалнята и тихо затвори вратата. Усмихна се измъчено.

— Веднага заспаха.

— Да бягаш от вкъщи е изморителна работа — забеляза той сините кръгове под очите й. — За деца и майки.

Тя въздъхна.

— Добре поне, че утре не са на училище и ще могат да си отспят. Макар да подозирам — погледна към затворената врата на спалнята, — че ще са на крак още в ранни зори, за да играят с кучето.

Кейд се усмихна. Спомни си щастливите им лица, когато донесоха мъничето вкъщи.

— В това можеш да бъдеш напълно сигурна.

— Благодаря ти! Не зная какво щях да правя, ако не беше ти — Алекс протегна ръка и го докосна по бузата. Пръстите й бяха нежни и топли. Кейд хвана ръката й. — Ако им се беше случило нещо… — тя потрепери.

— Няма нищо. Всичко е наред — погали я той по косата. — Вече няма причина за тревога.

Да, важно бе само това, че децата й са у дома, че са на сигурно място в леглото и че мъжът, когото обича, е при нея. Едва не ги загуби, и тримата. Тази мисъл разчупи всички прегради, които бе издигнала около себе си, всички задръжки на чувствата, които си бе наложила. В душата й внезапно разцъфна такава радост, такова усещане за свобода, че от очите й бликнаха сълзи на щастие. Започна да се смее, първо неуверено, после все по-силно. Свъсил вежди, Кейд я гледаше с недоумение.

— Алекс — каза кротко, — днес ти се събра много. Защо не…

Все още смеейки се, тя обви ръце около врата му и го целуна. Без да обръща внимание на неговата нерешителност, продължи да го целува, все по-силно, по-страстно… Той не можа да устои. Знаеше, че не трябва да го прави. Тя беше изпаднала в нервна криза от изживяния страх. Не съзнаваше какво върши. Но устните й бяха толкова съблазнителни. Тялото й примамливо се увиваше около неговото и го възбуждаше. Боже мой, та той е човек, не е светец! Никога не е желал така силно друга жена. Но не може да я има по този начин, от благодарност. Тя ще го мрази по-късно за това. Че се е възползвал от нейната слабост. Имаше и още нещо. Следственото дело. Макар да бе убеден, че това е грешка, беше длъжен да разбере истината. Цялата истина. Хвана я за раменете и с огромно усилие на волята я отблъсна от себе си. Тя го гледаше объркано. Очите й бяха още влажни от сълзите.

— Алекс — гласът му бе напрегнат. — Това не е добро хрумване.

— Защо? — попита го закачливо.

Той изруга наум. Тя премига бавно. Гледаше го така, че ако не я познаваше, би се заклел, че се опитва да го прелъсти.

— Защото… — гласът му секна и трябваше да се изкашля. — Защото денят беше уморителен и ти не си в състояние да мислиш трезво. Има и още нещо, което трябва да…

— Кейд — прекъсна го тя с нетърпение, — мисля по-трезво от всякога. Признах ти, че ще липсваш не само на момчетата. На мен също. И това е самата истина. Ти имаш причини да не ми вярваш, дори да ме мразиш… — тя сложи пръст на устните му, защото той понечи да възрази, — но сега трябва да ми повярваш, искам да ми вярваш, когато ти казвам, че те обичам!

Беше толкова щастлива, че може да го произнесе на глас, да открие сърцето си. Видя изненадата в очите му, недоверието, но за това можеше да обвинява само себе си. Ако наистина иска той да разбере колко го обича, трябва да му го покаже. Тя го прегърна, нежно и настоятелно го целуна. За миг се побоя да не я отблъсне пак, но той грубо я привлече към себе си и жадно отговори на целувката й. Тя го поведе към спалнята си в дъното на коридора.

Кейд нетърпеливо я разсъблече. Галеше я ненаситно, а тя стенеше от удоволствие. В тялото й се разля жив огън. Желаеше този мъж. Отчаяно го желаеше и не само за тази нощ, завинаги. Трябва да има начин. Трябва да намери начин. Мислите й летяха като откъснати есенни листа. Той коленичи пред нея и горещите му устни обсипаха с целувки гърдите, корема, бедрата… Цяла тръпнеше от възбуда, краката й се подкосяваха. Той я вдигна на ръце и я занесе на леглото.

Гледаше го как се съблича. Протегна ръце към него… Потънали в забрава, слети в едно цяло, двамата стенеха от наслада, движенията им ставаха все по-бързи и мощни…

След време, отпуснати доволно, лежаха прегърнати, неспособни да промълвят и дума. Сърцата им биеха до пръсване. Алекс затвори очи. Опитваше се отново да стъпи на земята. Търсеше думи да обясни на Кейд цялата истина. Всичко. От начало до край. Но умората, физическото и психическо изтощение надделяха. Склонила глава на рамото му, чувствайки се в безопасност в топлата му прегръдка, тя се унесе в сън.