Барбара Маколи
Невероятна афера (8)

Осма глава

— Прекрасен дом, господин Уокър! Като къщичка от приказките! Без проблеми ще ви намеря купувач.

— Чудесно — Кейд взе писалката и подписа на посоченото място.

Посредничката за продажби на недвижими имоти — кльощава блондинка доста над трийсетте — му се усмихна.

— Едва ли ще се наложи да чакате и две седмици. Хората в днешно време на тълпи напускат големия град. До гуша им е дошъл забързаният живот и уличните задръствания, да не говорим за престъпността.

— Така ли? — с усилие откъсна той поглед от листа и бутна към нея договора и писалката. Седяха на масата в трапезарията.

— Точно така! — тя събра документите и сияйно се усмихна. — А сега, ако не възразявате, бих искала да измеря стаите. Ще ми е нужен също списък на мебелите и покъщнината, които взимате със себе си.

Кейд се огледа. Тъпа болка прониза гърдите му.

— Продавайте всичко както си е.

— Но вие имате толкова хубави мебели тук, господин Уокър! — смутено свъси вежди посредничката. — Още не съм видяла останалата част от къщата, но успях да зърна масата от черешово дърво в преддверието. Тя е антика! Тази гарнитура тук също. Сигурно ще искате да запазите нещо за себе си.

— Не искам нищо, госпожо Кемп! — Кейд се изправи. — Нямам нужда от тези вещи и не възнамерявам да взимам каквото и да е било.

Тя го изгледа с любопитство, после извади от чантата си рулетка.

— Е, в такъв случай само ще измеря и ви оставям на спокойствие.

Кейд отиде във всекидневната, застана до прозореца и се втренчи навън с празен поглед. Междувременно госпожа Кемп пърхаше из къщата, сновеше от стая в стая, тананикаше от задоволство, мереше и записваше. По едно време чу възторженото й възклицание откъм кухнята. Неволно си спомни за Алекс. Копнежът, който видя в очите й, когато разглеждаше кухнята — старинното огнище, пода от истински дъбови дъски. Лицето й бе придобило замечтан израз. Без съмнение кухнята й хареса. А той, глупакът, си мислеше, че тя харесва и него. Споменът бе тъй ярък, сякаш се бяха разделили преди четири минути, а бяха изминали четири дни откакто я видя за последен път. Пред очите му изплува пустият й поглед, когато му каза, че прекараната заедно нощ е грешка. Чу спокойния й глас, когато му заяви, че не изпитва нищо към него. Кейд стисна юмруци.

Бясно се нахвърли върху къщата, изливайки гнева си на старата водопроводна инсталация. Започна да сменя поцинкованите тръби с медни. Потънал в пот и мръсотия, той чукаше и запояваше в тъмното и тясно помещение. Постепенно яростта му утихна и остана само тъпата болка. Лежеше до студените тръби и опитваше да убеди себе си, че го е излъгала. Че не е мислела това, което му каза. Спомни си тяхната нощ, ръцете и топлите устни, които го докосваха, тръпнещото й тяло, притиснато в неговото. Не му се вярваше, че е могла да лежи в ръцете му, да се люби до пълна забрава, ако той наистина й е безразличен. Помъчи се да потисне мъжката гордост и да мисли трезво. Фактът, че Алекс е единствената жена, към която бе изпитал дълбоки чувства, не означава, че тя ги споделя. Направо и без заобикалки му каза, че повече не иска да го вижда. При това го гледаше в очите. Ще е пълен глупак, ако и този път не го проумее. Но той си е глупак, по дяволите! Защото въпреки всичко, което му каза, въпреки че не изпитваше никакви чувства към него, той ясно разбираше, че я обича. В първия момент го привлече външността й. Заинтригува го чарът и красотата й. После се възхити от майчината грижовност и всеотдайност. Накрая се влюби. Никога не си бе представял, че може да хлътне толкова здраво и така дяволски бързо. Да, ама хлътна. И какво от това, че не си го признава? Че си повтаря как всичко ще му мине, веднъж само да се върне в града? Знаеше, че няма да я забрави и ще му липсва. Както ще му липсват Джими и Джонатан. Кейд обгърна с поглед всекидневната. С изненада осъзна, че за къщата също ще му е мъчно.

Изведнъж доволното тананикане на посредничката го раздразни. Изскочи навън и вратата се затръшна зад гърба му. Стиснал юмруци, той се отправи към гората, далеч от къщата, далеч от Алекс. Беше късно следобед и между дърветата вече притъмняваше. Студен вятър брулеше в клоните. През пътеката притича катеричка. Зад шубрака от диво грозде прошумоляха сухи листа. Прошумоляха листа ли? Спря и се ослуша. Шумоленето престана. Гората бе смълчана. Твърде смълчана. Беше уверен, че някой го наблюдава. Сигурен бе, че този някой са двама неразличими един от друг близнаци.

Кейд скръсти ръце и викна към храстите.

— Излизайте, момчета! Или смятате да дебнете там цяла нощ?

След миг тишина от шубрака бавно излязоха Джими и Джонатан, забили погледи в земята. Кейд гледаше сведените им глави и усети, че гърлото му пресъхва.

— Защо се криете? — попита кротко. — Мислех, че този етап вече сме го минали.

Джонатан сви рамене.

— Не ни е позволено да идваме насам.

Джими подритваше едно листо.

— Мама ще побеснее, ако разбере!

Алекс ще побеснее, щом научи, че децата идват при него? Кейд стисна зъби да не изругае. Умърлушените им лица, отчаяно отпуснатите рамене го потресоха. Изглеждаха не по-малко нещастни от самия него. В същия миг осъзна, че обича тези две малки рошави мишлета. Както обича и майка им. Болка стегна сърцето му, сякаш го бяха стиснали в юмрук. Клекна пред тях и разтвори ръце. Те вдигнаха глави, поколебаха се, после се втурнаха към него. Хвърлиха се в обятията му. Прегръщаха го силно, до задушаване. Но той не обръщаше внимание. Единственото, което имаше значение, бе този момент, докосването на нежните бузки до лицето му, чистият им детски аромат, трогателното доверие, с което притискаха главички в него. Непознато парене замъгли погледа му и го стисна за гърлото като с клещи.

— Ей… — опита да придаде на гласа си весели нотки. — Направихте ли вече фенери от тиквите?

— Да! — Джими скочи и изтри носа си. — Моята прилича на страшилище, да плаши лошите хора.

— Дилайла си има кученца! — съобщи Джонатан. Лицето му грейна. — Цяла тайфа! Приличат на кучето на дядо Уилет. Помолихме мама да си вземем едно, ама тя не разреши, защото сме щели пак да се местим.

Да се местят? Защо трябва да се местят? На нея й харесваше тук, в Клиървил. На момчетата също. Преди четири дни не бе споменала нищо подобно. Какво се е променило оттогава? Освен ако… Не. Внезапното напускане на Клиървил не може да има нищо общо с него, с нощта, която прекараха заедно. Все пак прилича на бягство. От него? Но това е пълна безсмислица! А изобщо има ли нещо, свързано с Алекс, което да му е ясно? Е, независимо дали тя иска, или не, ще трябва да си поговорят.

— Става късно, деца — опита да се усмихне и ги прегърна. — Ще ви отведа вкъщи. Ако майка ви побеснее, аз ще…

— Не съм побесняла.

Той замръзна. Джими и Джонатан се пуснаха от врата му и увесиха носове. Алекс стоеше на няколко крачки от тях, в края на гората. Очите й блестяха меко, докато местеше поглед от децата към него. Тялото му се скова. От гняв, от обида и… желание. Господ да му е на помощ! Още я желае. Напомни си, че чувствата му не срещат взаимност.

— Тъкмо исках да ги доведа — изправи се той бавно.

Лицето му бе изопнато, устните свити. Господи, как й липсваше! Тези четири дни й се сториха цяла вечност. Така й се искаше да изтича при него, да се хвърли в прегръдките му. Така, както направиха синовете й. Вместо това, извърна поглед и пъхна ръце в джобовете на жилетката.

— Благодаря, ще се оправя и сама.

— Разбрах, че заминавате.

Тя го стрелна с поглед. Би се заклел, че за част от секундата там се мярна нещо — силно, безразсъдно желание, толкова остро, че го прониза. След миг бе заменено от тъга. Какъв глупак е само! Трябва да престане да бълнува!

Тя извади ръка от джоба и приглади косата си.

— Аз… получих предложение за работа в Мичиган… От мой роднина. Това е добра възможност и не искам да я изпусна. На момчетата ще им хареса, щом се настаним.

Ето го пак същото усещане, което изпита при първата им среща. Внимателно подготвените отговори, старанието да не го поглежда в очите, колебанието в гласа й. Тя лъже. Сигурен е, че го лъже. И какво от това? Не му влиза в работата. Жената има право да лъже, когото си иска. Той и без това заминава. Не са му нужни повече усложнения в живота.

— Момчета — обърна се Алекс към близнаците, — кажете довиждане на Кейд. Може да не се виждаме известно време.

Сърцето я заболя, като гледаше приведените им раменца. Когато им каза, че ще се местят, те заплакаха. Сълзите им късаха душата й. Не искаха да напускат Клиървил. И тя не искаше. Поне не без Кейд. Но него не можеше да има. Джими и Джонатан си взеха довиждане с наведени глави. Тръгнаха си, но изведнъж Джими се извърна и се хвърли на врата му. Джонатан го последва, после двамата побягнаха. Това я срази. Беше решила да се сбогува с Кейд и през последните четири дни си беше повтаряла наум думите, но сега на гърлото й заседна буца, а очите й се замъглиха. Не трябваше да я вижда в такова състояние. Затова просто се обърна и си тръгна. С ужас установи, че краката не й се подчиняват. Едва бе направила крачка и той я настигна. Хвана я за ръката и я обърна към себе си. Знаеше, че няма да я задържи, че тя така или иначе ще си иде. Нали си бе казал, че няма нужда от повече усложнения? Защо не слуша здравия разум?

— Алекс — рече тихо, като едва се сдържаше да не я вземе в прегръдките си. Тогава щеше да е загубен. — Кажи ми само едно. Заминаването ти има ли нещо общо с мен? — нежно я хвана за брадичката й я накара да го погледне в очите.

Не може пак да го излъже. Няма повече сили. Самообладанието я напусна. Завладя я пълна безнадеждност.

— Трябва да замина, Кейд — каза, като едва преглъщаше сълзите. — Не мога да остана повече тук, нито…

— Господин Уокър!

Алекс уплашено отскочи и се обърна по посока на гласа. Към тях бързаше привлекателна блондинка в небесносин костюм.

— А, ето къде сте, господин Уокър! — размаха тя лист хартия.

Опасявайки се да не я удуши, Кейд сви юмруци и започна, докато тя се приближаваше, бавно да брои до десет. Намери кога да ги прекъсне…

— Необходимо е да подпишете още нещо във връзка с покъщнината — каза посредничката. — С това приключваме оформлението на документите и може да заминете за Ню Йорк. Вече закачих табелата: „Продава се“.

Да замине? За Ню Йорк? Алекс го гледаше смаяно.

— Продаваш къщата? Но аз мислех…

— Че оставам тук ли? — отвърна й троснато.

Подписа документа и го върна на посредничката.

Тя местеше поглед от Кейд към Алекс и явно разбра, че се е появила не навреме. Извини се и тръгна. Алекс го гледаше смутена.

— Да, но…

— Значи заминаваш, защото си мислела, че аз оставам?

Прочете отговора в очите й. Този път истинския. Именно той е причината за заминаването им. Остра болка сви сърцето му. Тя дори не искаше да живее в същия град, където е и той. Едва устоя да не удари с юмрук близкото дърво, да излее яда и мъката си. Възпря го нежеланието да й покаже колко много държи на нея.

— Кейд… — обади се Алекс и посегна да хване ръката му.

Той се дръпна като ужилен.

— Кейд — повтори тя умоляващо, — не е така, както мислиш. Ти… ти не разбираш.

— Като развалена грамофонна плоча сте, уважаема госпожо — процеди Кейд. — Вече ми призлява от тази песен. Ако научиш друга, потърси ме някъде в Ню Йорк.

Погледът му беше мрачен и студен, лицето — като желязна маска. Обърна се сковано и тръгна. Тя вече бе преживяла този момент. Непосилно й бе да го издържи още веднъж. Да гледа как той си отива от живота й. Ала няма друг избор. Хладнокръвен убиец й е отнел всякаква друга възможност, направил я е безпомощна. Животът и безопасността на децата й са единственото важно нещо. Независимо от любовта й към Кейд. Алекс пое с пълни гърди хладния, ухаещ на есенна шума, въздух. Щеше да й липсва Клиървил, тази гора, градът и хората. Госпожа Хенли и фестивалът на тиквата догодина, работата й. А най-много от всичко щеше да й липсва Кейд.

 

 

Той връхлетя в кръчмата с една-единствена цел — да се напие до безсъзнание. Не беше го правил близо три години. От сватбата на по-голямата дъщеря на Джим О’Съливан. Джим — шефът на управлението — държеше всички негови сътрудници да отпразнуват събитието както подобава, според стар ирландски обичай, което означава, че един от дежурните полицаи в управлението те откарва вкъщи, когато вече не се държиш на краката и не можеш да пееш „Сладката Роузи О’Трейди“.

Беше страхотна сватба, но Кейд скъпо плати на следващия ден. И ако се съди по сегашното му настроение, помисли си, сядайки на бара, сутринта го чака същото.

Барманът — Томи, наля поръчаното чисто уиски и се зае да лъска наредените на огледалната полица бутилки. На другия край на плота седеше непознат, който посръбваше от бирата си и с увлечение гледаше спортно предаване по телевизията. Червенокосата на стола до него, облечена с къса черна пола, погледна към Кейд. Той се извърна и сърдито се втренчи в питието пред себе си. Вдигна чашата и я изпи на един дъх. Уискито изгори гърлото му и се разля в стомаха като течен огън. Чу зад гърба си прелъстителното кикотене на жената и тихия шепот на мъжа. От грамофонния автомат каубой пееше провлечено за някоя си Дорийн и своята любов. Кейд кимна на бармана да напълни отново чашата.

— С кола ли сте? — попита го Томи. — Защото ако сте с кола — най-много две питиета.

Кейд го изгледа свирепо, бръкна в джоба си и тръшна ключовете от колата върху плота.

— Женска история, а? — взе барманът ключовете. — Съпруга? Приятелка? Или и двете? — той отново му наля.

— Нито едното! — отвърна троснато Кейд.

Не може ли човек в този град да пие, без някой да иска да разбере защо го прави? Може би наистина Ню Йорк е за предпочитане. Човек може да се натряска и да падне в калта и никой няма да го закача. На никой не му пука. Кейд стисна чашата. Томи го погледна колебливо.

— Доста съм видял, за да позная кога човек си има неприятности с жена, приятелче. И твоят случай, струва ми се, е такъв.

Ако не вземе да млъкне, ще си изпати, помисли Кейд. Вероятно защото му се искаше да удари някого, той насърчи бармана.

— Щом като знаеш толкова, я ми кажи защо една жена лъже.

— Нищо по-лесно — облакъти се Томи на плота и се усмихна широко. — Всеки лъже. Мъже и жени. Един другиго, сами себе си. Но лъжат само по две причини — да получат каквото искат или да се предпазят от нещо. Като разбереш кое от двете е, тогава ще ти стане ясно и защо.

Влезе нов клиент и барманът остави Кейд да размишлява върху мъдрите му слова.

Добре. Кейд вдигна чашата и разклати кехлибарената течност. Остави я и я завъртя върху гладката повърхност на плота. Коя е причината в случая с Алекс? От него тя, очевидно, нищо не иска. Значи, ако този Томи Фройд е прав, това означава, че тя се пази от нещо. Не е кой знае какво откритие, помисли и отново вдигна чашата. Ръката му замръзна във въздуха. Но тя не предпазва само себе си, сигурен е в това. Предпазва синовете си. От кого обаче? И защо? Бившият й съпруг не е жив, значи той отпада. Преди чувствата замъгляваха ума му. Сега няма да допусне това да се случи. След като се е захванал с разследване, ще борави само с факти. Кейд изреди наум всичко, което всъщност знаеше за Александра Холингз.

Фактите сочеха, че е пристигнала в Клиървил преди два месеца, работи в малък магазин за тапети в града, живее затворено и неотстъпно бди над децата си като лъвица. Сега трябва да събере тези откъслечни сведения. Да ги свърже. Нужно му е свързващо звено. Беше му казала, че е от Орегон, че бившият й съпруг е убит при грабеж… „Имаше лошия късмет да се окаже в неподходящо време на неподходящо място“. Какво би трябвало да значи това? Кейд присви очи. Не точно думите намираше за странни. Имаше нещо друго не съвсем наред — начинът, по който се бе държала, докато му разказваше. Забеляза ужаса в гласа й, ледените тръпки, разтърсили тялото й. През последните тринайсет години беше разпитал много жертви и свидетели и разпознаваше травмата, получена в момента на произшествието. В момента на…

Ръката му замръзна върху чашата. Макар Алекс да не бе споменала, възможно ли е да е видяла мъжа си убит? Дали не бе замесена по някакъв начин? „Ти си полицай?“ — беше го попитала с изумление. Нещо повече. Със страх. С истински ужас в очите. И макар тогава да не му бе обърнал дължимото внимание, това беше същият поглед, с който тя гледаше Майк при срещата им на фестивала. Поради това, че той също е ченге ли? И ако е така, то защо? Защо, по дяволите, защо? Имаше твърде много въпроси без отговор. Беше решил да получи отговорите, преди да се върне в Ню Йорк. И след като Алекс не желае да говори, има само едно място, където знаеше, че може да ги намери. Кейд отблъсна чашата с уискито и стана. Остави няколко монети на бара и хвана ключовете от колата, които Томи му подхвърли. Навън го лъхна студеният нощен въздух. Улиците бяха пусти, витрините на магазините — тъмни. Искаше му се да повърви и пъхна ключовете в джоба си. Колата остави паркирана пред бара. Стъпките му отекваха в тишината. Докато стигна края на града, където бе полицейското управление, умът му бе съвсем бистър.

Майк седеше на бюрото и ядеше хамбургер. При мрачния вид на Кейд усмивката му се стопи. Лицето му се изопна.

— Отново ми е нужен компютърът — каза Кейд.

Майк го познаваше отдавна и разбираше кога нещо не е наред. Освен това го познаваше твърде добре, за да пита какво има. Остави хамбургера на бюрото и избърса ръце.

— Разбира се. Аз… ще отида оттатък и ще те оставя да работиш.

— Благодаря.

Този път, когато седна пред компютъра, Кейд не чувстваше вина. Нито колебание, нито несъгласие със самия себе си. Нищо, освен твърда решимост да открие какво, по дяволите, се беше случило с Алекс и я беше подгонило да бяга и да се крие. Написа името й и пусна програмата, надявайки се да забележи нещо, което му е убягнало миналия път.

Нищо.

Кейд нервно прокара ръка през косата си. Може да опита издирване, използвайки някакви сходни имена, но това ще е като да търси игла в купа сено. Ще отнеме часове, а точно сега не разполага с време. Въздъхна, затвори очи и се облегна назад. Трябва да има нещо. Каквото и да е. Псевдоним, моминското име.

Моминското име!

„Също като кучето на дядо Уилет“ — беше казал Джонатан. Кейд отвори очи. Уилет. Това собствено име ли е, или фамилия? На Алекс ли е баща, или на бившия й съпруг? Тънка сламка е, но си струва да опита. Въведе информацията — Александра Уилет.

Превключи на програмата за национално издирване. Компютърът премига, после обяви:

„Уилет, Александра. Бредфорд, Александра. Лос Анджелис, 27 юни 1992. Съдебно дело № 6342. Код 187“

Кейд не вярваше на очите си. 187? Убийство. Не може да бъде! Невъзможно! Продължаваше да се взира в екрана. Думите се размазваха пред погледа му. Стисна очи и пак ги отвори. Молеше се да види друго. Същото. Изчете останалата част от доклада. Сви юмруци, когато стигна до описанието на външността. Всичко съвпадаше напълно. Трябва да има грешка. Това сигурно е друга жена. В доклада се казваше, че отпечатъци от пръсти и снимка могат да бъдат получени при поискване. Ако ги поръча сега, ще ги получи по факса за броени минути. Това ще докаже, че става дума за някой друг. Ръцете му се поколебаха върху клавиатурата. Няма смисъл да се заблуждава. Това е Алекс. Жената, която обича. Може да стане и веднага да си тръгне. Да остави нещата, както са. Да се върне в Ню Йорк и да забрави всичко. Затвори очи и дълбоко пое дъх.

Не може да си тръгне и не може да забрави. Проклинайки наум, отвори очи и натисна клавиша. Компютърът премига пак и съобщи:

„Терминалът изключен. Подайте заявката по-късно.“

По дяволите! Не може да чака! Кейд стисна зъби и пусна принтера. Закрачи нервно из стаята. Издърпа готовата разпечатка, изключи компютъра и излезе от управлението. Имаше още безброй въпроси, но поне някои от тях придобиваха смисъл. Защо Алекс страни от всички, защо като лъвица бди над децата си, защо се страхува от полицаи. От самото начало беше разбрал, че тя крие нещо, че лъже, но никога не бе допускал нещо толкова сериозно като убийство.

Не, поклати глава той. Ако изобщо знае нещо, то това е, че Алекс не е извършила убийство. Никога не би повярвал. Ала преди да изтече тази нощ, истината трябва да излезе наяве.

Умислен, Кейд крачеше бързо и скоро се озова при бара, където бе оставил колата. Потегли рязко. Гумите остро изскърцаха по асфалта. Караше лудо. Извън града колата занасяше на завоите, изпод колелата хвърчаха пръст и камъни. Когато спря пред къщата на Алекс, скованата му замисленост се беше превърнала в ярост. Стъпките му изтрополиха по стъпалата. Заудря с юмрук по вратата. Тя веднага зейна и на прага се появи Алекс. Косата й в безредие се спускаше по раменете, лицето й бе бяло като на смъртник, погледът — безумен.

— Кейд! — хвърли се върху него и го сграбчи с две ръце за сакото. — Моля те, помогни ми! Джими и Джонатан са изчезнали!