Барбара Маколи
Невероятна афера (3)

Трета глава

— Ние наистина трябва да получим тази доставка до четвъртък, Пол — говореше по телефона Алекс с кротък, благ глас. — Уговорено е работниците да дойдат в Женското дружество в петък, а като няма тапети, какво ще правят?

Госпожа Хенли бавно слезе от канцеларията на горния етаж. По вдървената й походка бе ясно, че пак я мъчи артритът.

— Кажи на този сополанко да праща веднага заявката или…

Алекс бързо прикри с длан слушалката.

— Да, това е госпожа Хенли. Поздравява ви и праща много здраве на баща ви — отново сложи ръка на мембраната, за да не се чуе силното изсумтяване на възрастната жена. — Да, естествено, разбирам, Пол. Не се намира лесно компетентна помощ.

— Той би трябвало да го знае — измърмори госпожа Хенли. — От него по-некомпетентен няма.

Алекс сподави напушилия я смях.

— Чудесно! Знаех си, че можем да разчитаме на вас! — тя затвори телефона и въздъхна с облекчение.

— Начинът, по който това момче разговаря с хората е направо престъпление! — каза госпожа Хенли и с усилие се намести на стола. — Ако не бях работила с баща му толкова години, щях да изгоря албумите с неговите образци.

Алекс се засмя. Госпожа Хенли й бе повече приятелка, отколкото работодателка.

— Това „момче“ е на двайсет и седем. Само с две години е по-млад от мен.

— Той е хлапак! — възрази старата дама и намести очилата си. — Прекалено задоволено, разглезено сукалче и ще погуби бизнеса на баща си, който той гради цял живот — поклати тъжно глава тя. — А ти откъде си се научила тъй добре да се справяш с такива противни хора?

Алекс за малко щеше да отвърне „от брака си“, но се опомни навреме.

— Пол не е чак толкова лош — каза. — Все някога ще порасне.

Думите прозвучаха като страшно ехо от нейното минало. Ледени тръпки я побиха.

— Е, благодаря на Бога, че имам толкова способна помощничка. Не зная какво щях да правя без теб, скъпа. Не само че имаш природна дарба за вътрешно обзавеждане, но те бива да общуваш с хората. Готова съм да се закълна, че си удвоила оборота през последните два месеца. А за това, че работиш извънредно, се чудя дали да ти благодаря, или да те уволня — добави и я потупа по ръката.

На Алекс й се искаше да й каже колко много означава за нея и работата, и това приятелство. Госпожа Хенли я взе като продавач в магазина без препоръки от други места, където е работила, защото Алекс нямаше такива. Само й зададе един-два въпроса и толкова. Но тя чувстваше, че госпожа Хенли търпеливо изчаква Алекс сама да сподели своя проблем, какъвто се досещаше, че има. Ала да сподели своя „проблем“ за Алекс бе невъзможно. Изключено беше да изложи госпожа Хенли, или когото и да е било друг на подобна опасност.

— Защо не си отидете вкъщи? — предложи Алекс. — Момчетата скоро свършват училище и след няколко минути ще бъдат тук. Ще ми помогнат да подредим, а после ще си пишат домашните, докато аз проверя сутрешната доставка.

— Не мога да…

— Ще се оправя — настоя Алекс. — Освен това имате нужда да се приберете и да поставите краката си на високо. Виждам, че ви мъчи артритът.

— Ами, има нещо такова — въздъхна госпожа Хенли, — но ще си тръгна само при едно условие. Ако ми позволиш да взема децата от училище и да ги заведа у дома, а после, като затвориш, и ти да дойдеш. Направила съм цяла тава гювеч, която трудно ще изям сама.

— Съгласна съм! — усмихна се Алекс.

— Е, добре тогава. Да си взема само нещата от горе и тръгвам.

Алекс огледа разхвърляните купчини албуми. Сутринта госпожа Гибсън беше разглеждала образците, търсейки подходящи тапети за кухнята си, но така и не успя да избере. Алекс се зае да ги подреди. Попадна на десен, който й напомни кухнята на майка й в Лос Анджелис. След развода си с Марк, Алекс прекара доста време в тази кухня. Терзаеше се от чувството за вина, упрекваше се, че може би не е положила достатъчно усилия, че твърде скоро се е отказала и предала. Сега, разбира се, съзнаваше, че ако бе останала при Марк, неговото комарджийство и вечните му лъжи щяха да й струват много. Този брак, добър някога, щеше да се превърне в пропито с омраза съжителство. В името на децата тя не можеше да допусне това да се случи. Нейното семейство тогава я подкрепи в най-трудните мигове. Грижеха се за момчетата, докато тя завърши и се дипломира като дизайнер, помогнаха й да отвори собствено консултантско бюро, а най-важното — бяха до нея, поддържаха я, обичаха я, вдъхваха й кураж да стъпи на краката си и да добие увереност в собствените си сили. Семейството й бе единствената опора, която я крепеше, докато преживее този тежък период. И сега, когато се сблъска с най-трудното изпитание в своя живот, тя не можеше да ги види, не можеше дори да им се обади.

О, Господи, бе толкова уморена от всичко това! Алекс се отпусна на пода. Замислено погали корицата на албума. Само ако можеше отново да чуе смеха на родителите си, непрестанните спорове на братята си, да усети аромата на коледните сладки и на печената пуйка в Деня на благодарността. Идваха празници и за първи път тя ще бъде наистина разделена от семейството си. Но колкото и да й се искаше да бъде с тях, не трябваше да рискува. Веднъж вече допусна тази грешка — да се довери на други хора и да остави своя живот и живота на децата си в чужди ръце. Никога няма да я повтори.

Кошмарът не я напускаше. Отново и отново я измъчваше…

О, Господи, не, не може да са мъртви! Не, не! Слава Богу, не са мъртви… Може би са упоени, но не са мъртви. Някой идва… Трябва да събуди момчетата, да ги изведе веднага. Веднага. В коридора се вижда сянка, чуват се стъпки… Бързо, бързо Джими, Джонатан! Ще излезем от този прозорец… не се тревожи… всичко е наред… да, миличко, зная, че ти се спи, но трябва да побързаме. Моля те, Джими, бързо върви след Джонатан, аз идвам веднага, всичко е наред…

 

 

Кейд влезе в магазина и в първия момент помисли, че е затворено. Зад тезгяха нямаше никой, наоколо цареше пълна тишина. Той притвори вратата и хвърли поглед към стълбата, като мислеше, че може би госпожа Хенли е горе. Накани се да я повика, но чу слабо прошумоляване зад голямата, отрупана с албуми маса. Озадачен, тръгна нататък.

Алекс! Седеше на пода, вкопчила се в един от образците. Очите й бяха здраво стиснати, на лицето й бе изписана неимоверна болка.

— Алекс?

Тя отвори изпълнени с ужас очи и извика задавено. Хвърли по него албума и бързо се изправи. Ако не я беше хванал, щеше да избяга.

— Алекс! — обърна я рязко към себе си. — Какво има?

Замреженият й поглед започна да се избистря.

— Кейд… — премига. — Аз… Извинявай. Аз… не разбрах…

— Кажи ми какво се е случило! От какво си се уплашила така?

Тя трепереше в ръцете му. Вдигна глава и го погледна с такова отчаяние, че му се прииска да я прегърне, да я успокои, да й каже, че всичко е наред, макар да нямаше представа какво се е случило. След секунда безпомощният й израз изчезна. Тялото й се стегна, тя бавно се изтръгна от ръцете му и отстъпи назад.

— Няма нищо, ти просто ме стресна — гласът й бе овладян, брадичката вирната. — Бях се замислила дълбоко.

По дяволите! Кейд сви юмруци.

— Слушай, Алекс, защо не…

— Кейд!

Обърна се и видя госпожа Хенли.

— Гледай ти, Кейд Уокър! — приближи тя и застана пред него. Трябваше доста да извие глава назад, за да го погледне в лицето. — Та ти съвсем си пораснал! И колко висок си станал!

Кейд се засмя, наведе се и целуна възрастната жена по бузата.

— А вие сте хубава, както винаги! Радвам се да ви видя!

Госпожа Хенли се изчерви.

— Толкова съжалявам, че не можа да дойдеш на погребението на горката Айда. Много се безпокояхме за теб, когато Майк Донован ни каза какво се е случило. Добре ли си вече?

Стомахът му се сви на топка.

— Добре съм — отговори.

— Сигурен ли си, скъпи? Имаш доста…

— Добре съм. Наистина.

Видя, че Алекс го наблюдава загрижено. Чудесно, няма що! Единственият начин да привлече вниманието й е като я накара да мисли, че е болен.

— Е — усмихна се госпожа Хенли, — във всеки случай изглеждаш здравеняк. Само като си помисля какво мършаво момченце беше! Ако бях с трийсетина години по-млада, нямаше да те изпусна. Лошо нещо е самотата. О, Господи — обърна се тя към Алекс, — колко съм несъобразителна! Алекс, това е Кейд Уокър. С неговата леля бяхме неразделни, а като малък Кейд прекарваше лятото във фермата… Ама чакай, вие живеете съвсем близо един до друг, сигурно се познавате?

— Всъщност да — отвърна Алекс.

— Така да се каже, налетяхме един на друг в гората преди време — подсмихна се Кейд. — Но не знаех, че Алекс работи тук.

— Господ ми я прати! — засия госпожа Хенли, а Алекс се размърда от неудобство. — Не знам какво щях да правя без нея, особено когато ме хваща артритът. Което ми напомня — погледна тя часовника на стената, — че трябва да взема близнаците от училище. Те ще дойдат на вечеря и… О, Кейд — обърна се към него, — ела и ти! В шест. Сготвила съм гювеч. Знам, че навремето обичаше моя гювеч. Винаги искаше допълнително, помниш ли?

— Ще ми бъде приятно да вечерям с вас — хвърли той поглед към Алекс. Тя бързо се извърна. — С всички вас.

Госпожа Хенли са разбърза, очевидно доволна, че ще има пълна къща с гости. Алекс изведнъж се оказа заета с подреждането на албумите. Кейд й подаде падналия на пода, с който го бе замерила. Алекс го пое, без да вдигне поглед.

— Не съм мислил, че купуването на тапети е толкова опасна работа.

— Аз… Извинявай — каза тя тихо. — Надявам се, не съм те ударила. Аз само… Ти просто ме изненада.

Кейд вдигна останалите албуми и ги сложи на масата. Наблюдаваше я как снове насам-натам и припряно ги подрежда по рафтовете.

— За коя стая търсиш тапети? — попита делово Алекс, но не му даде време да отговори. — Получихме нови образци за всекидневна и трапезария, за кухня също имам подходящи…

Не спираше да бърбори за десени, стилове и да се суети напред-назад. Сваляше от рафтовете вече подредени албуми, поставяше ги на друго място и през цялото време избягваше да го поглежда. Зави му се свят. Хвана я нежно за ръката и я спря. Тя се напрегна, но не направи опит да се отскубне.

— Не искам да те принуждавам — започна той спокойно и предпазливо, — но за каквото и да става дума, защо трябва да се оправяш сама? Ако имаш нужда от нещо, само кажи.

Тя поклати глава и не отвърна. Кейд въздъхна.

— Аз съм търпелив човек, Алекс. Когато си готова, аз съм на разположение — пусна я и излезе.

 

 

Алекс не можа да хапне и залък, въпреки вкусния аромат, който се разнасяше от ястието. Гърлото й бе свито. Кейд седеше отсреща, между Джими и Джонатан. Трябваше да откаже поканата, ако можеше да го направи, без да огорчи госпожа Хенли. Но вече бе късно. Просто ще трябва да изтърпи. Само една вечер и толкова.

Опитваше се да слуша спомените на старата жена за времето, когато Кейд е прекарвал лятото в Клиървил, но долавяше гласа й приглушено и неясно като радио, което не е настроено на станция. Отново и отново съзнанието й възкресяваше днешния следобед, когато Кейд влезе в магазина и я изненада. Беше на прага на нервен срив. С такава нежност и съчувствие й говореше, че я обзе отчаяното желание да му се довери. Почти бе готова да се хвърли в обятията му. Ако не се бе появила госпожа Хенли, само Господ знае какво щеше да наговори. Ето още една причина да се държи настрана от него.

— … Кейд и моето момче Стивън, трябва да са били, струва ми се, дванайсетгодишни по това време… Та тогава двамата отишли да плуват голи-голенички в езерото, дето е в края на лелината му ферма, а момчетата на Батлър да вземат да им скрият дрехите.

Джими и Джонатан слушаха зяпнали, дори се наведоха към госпожа Хенли, която продължи да разказва, без да обръща внимание на смръщилия се Кейд.

— Всички седяхме в кухнята, когато Стиви и Кейд излязоха на пръсти от гората, прикривайки се с ръце като със смокинови листа. Каква гледка беше само! Кълна се, Айда щеше да се пръсне от смях!

Госпожа Хенли се разсмя, след нея и момчетата. Дори Алекс не можа да устои. Кейд видя усмивката й и лицето му грейна, но се престори на възмутен.

— Нищо свято ли няма за вас?

Продължавайки да се смее, госпожа Хенли повдигна очилата и избърса очите си със салфетката.

— Знаете ли — потърка брада Кейд, — май си спомням една случка между вас и… как й беше името на председателката на Женското дружество?

Госпожа Хенли спря да се смее и се закани.

— Кейд Уокър, само да си…

— Та значи не се сещам съвсем точно как беше — облегна се той назад, — но всички тези приказки за миналото може да ми припомнят някои подробности.

Госпожа Хенли рязко стана от масата.

— Е, щом е така… Джими, Джонатан! Мисля, че е време да сложим глазура на сладките, които приготвихме днес. Хайде, елате с мен!

Двата стола изскърцаха по дървения под и момчетата хукнаха към кухнята. Госпожа Хенли ги последва, но преди това хвърли на Кейд заплашителен поглед.

— Да не си посмял да кажеш и дума!

Той само повдигна вежди и се ухили. След секунда госпожа Хенли подаде глава от кухнята.

— Алекс, скъпа, имаш ли нещо против да отидеш в обора да нахраниш Дилайла? Знаеш къде е яденето й.

Двете се спогледаха заговорнически.

— Нека първо измия чиниите — кимна Алекс.

— Аз ще се оправя с тях. Кейд, иди, моля те, с Алекс да й помогнеш.

Уплашеният поглед на Алекс го вбеси. Какво, за Бога, си въобразява тази жена? Че ще я нападне ли? Може и така да е, намръщи се той. Може да е имала подобни преживявания с мъжете и това да е причина за нейната плахост. Но нещо му подсказваше, че тя не се плаши от мъжете. Алекс като че ли се страхуваше от хората. От сближаването си с тях. Боеше се да допусне някого близо до себе си. Стоеше и я гледаше как припряно облича якето. Усмихна му се насила.

— Мога да се справя и сама. Ако предпочиташ…

— Бих излязъл на чист въздух.

Той отвори вратата и тя избърза напред, сякаш се стремеше да е по-далеч от него. Навън бе хладно, небето беше ясно и чисто. На десетина метра от къщата ги обгърна пълен мрак. Единственият звук бе нежното ромолене на поточето, което минаваше през имота на госпожа Хенли, и шумоленето на есенните листа под краката им. Алекс цяла вечер бе мълчалива. По-скоро мрачна, помисли Кейд. От самото начало беше очевидно, че няма търпение да си тръгне. Дори сега, като крачеше отпред, той усещаше напрежението, сковало тялото й. Това наистина започваше да го дразни. Настигна я до обора. Макар да беше съвсем тъмно, можеше да се закълне, че ръцете й треперят, докато се опитва да махне резето.

— Госпожа Хенли винаги е имала куче, но не си спомням някога да е имала кон — каза Кейд и се пресегна да отвори широко вратата.

Алекс се поколеба за миг, взирайки се в тъмнината, после пристъпи и опипом потърси ключа на лампата.

— Дилайла е куче.

Всичко вътре беше както го помнеше Кейд, само че сега оборът му се струваше много по-малък. На лявата стена висяха инструменти. Малък трактор, покрит с прах и кал, тънеше в сянката в единия ъгъл, а до него бяха подпрени два стари велосипеда и няколко очукани метални сандъка. Знаеше с какво са пълни сандъците — паметни реликви от миналото, събирани от госпожа Хенли с години, късчета от живота на семейството й. Както и велосипедите. Кейд и Стивън ги караха навсякъде. Из града, през полето, по всяка пътечка. Сега Стивън беше женен и имаше три деца. Живееше в Ню Мексико и трупаше свои спомени.

Алекс взе от пода метална купа, напълни я със суха кучешка храна от голяма торба, провесена на стената, грижливо отмери от една кутия до торбата шепа фин бял прах, наподобяващ брашно, добави две големи кафяви таблетки и напълни купата с топла вода от чешмата.

Кучето сигурно е болно, реши Кейд и тръгна след Алекс към преградата в дъното на обора. Внезапно ги посрещна силен удар в дървената преграда.

— Добър вечер, Дилайла — каза гальовно Алекс и клекна да остави купата. — Ето ти вечерята, миличка.

Кейд надникна. Видя легнала на хълбок кучка с къса златиста козина, порода лабрадор. Около нея спяха малки кученца. Дилайла се изправи, протегна се, подуши храната и се отърка в Алекс. В момента я вълнуваше повече компанията, отколкото яденето. Кученцата — седем пухкави жълти топчици, се сгушиха по-близо едно в друго, скимтейки от внезапното изчезване на майчината топлина. Алекс прегърна кучката и я почеса по главата. Кейд едва сега разбра потайния поглед, който си бяха разменили двете жени.

— Доколкото схващам, момчетата не знаят? Алекс поклати глава.

— Казахме им, че Дилайла е болна и никой не може да я вижда известно време. Когато идваме, госпожа Хенли заключва обора и Дилайла не може да излезе на двора.

Кейд приклекна и взе една от мъхестите топки. Кученцето изскимтя, извъртя главичка и навири влажното си носле да го подуши. Очите му бяха като цепки — черни и блестящи. Дилайла побутна с муцуна ръката на Кейд, лизна кученцето и накрая насочи вниманието си към храната. Алекс гледаше как Кейд милва животинчето. Очите й бяха пълни с нежност и копнеж, но не посегна и тя да го погали или да вземе друго. Усмихна се, когато мъничето лизна ръката му. Извърна се и рязко се изправи. Ала Кейд забеляза издайническия блясък на сълзите.

— Защо не им вземеш едно?

Тя пак поклати глава.

— Кучетата са голяма грижа — каза равнодушно, може би прекалено равнодушно. — Нямам време, пък са нужни и пари. Може би като поотраснат малко момчетата, тогава.

Съвсем не това имаше наум. Кейд го усети по гласа й. Тръгнаха си и той посегна над рамото й към ключа на лампата. В тъмнината я хвана за раменете и я обърна към себе си.

— Не ти вярвам, Алекс — каза нежно. — Толкова силно желаеш да имаш едно от тези мъничета, а и момчетата биха се радвали. Защо си отказваш дори това малко удоволствие?

— Не е необходимо да ми вярвате, господин Уокър — гласът й бе мразовит като въздуха отвън. — Може да ви се струва невероятно, но аз нищо не съм отказала на децата си, както и на себе си. Те имат всичко, от което се нуждаят. Аз също.

— Наистина ли? — той я придърпа по-близо. Младата жена сякаш се вкамени, но не се отдръпна. Той плъзна ръце по гърба й. Усети как нейната топлина се влива в него и разгорещява кръвта му. — Наистина ли имаш всичко, от което се нуждаеш?

Алекс сви юмруци върху гърдите му. Не трябва да му позволява да я прегръща, да е нежен и състрадателен. Не желае това. Нищо не иска. Само да е в безопасност. Затвори очи и с усилие преглътна сълзите.

Господи, но именно този мъж я кара да се чувства в безопасност. И това я плаши повече от всичко. Не може да изостави предпазливостта, не може да се довери на никого. Но нека поне само за миг, само веднъж… Толкова е хубаво да те прегръщат, някой да мисли за теб. Тя отпусна свитите юмруци. Туптенето на сърцето му я успокои, равномерният ритъм я унесе. Склони глава на гърдите му и си представи…

Кейд усети смирението й. Разбираше, че я е хванал в момент на слабост. Знаеше също, че после тя ще го намрази точно заради това. Но сега не му се мислеше за последствията.

Зарови пръсти в меката й коса и обхвана в длани лицето й. Нежно я целуна в крайчеца на окото.

— Искам да ти помогна — каза нежно.

Тя обви ръце около врата му, но не отговори. Повдигна се на пръсти и приканващо докосна устните му. Той я притисна силно, обхванат от желание, което стресна дори самия него.

Целуваха се жадно и Алекс почувства как земята се изплъзва изпод краката й. Кейд почти я повдигна във въздуха. Опияняваше я мъжката сила на неговото тяло, възбудата му. Всичко се завъртя пред очите й. Желаеше го! О, Господи, колко силно го желаеше! Но не можеше да го има. Не можеше да има никого… Обзе я отчаяние. С мъка откъсна устни от неговите.

— Съжалявам… — прошепна и се отдръпна.

— Съжаляваш? — повтори той като зашеметен.

Тя едва си поемаше дъх.

— Аз… аз не трябваше да го правя.

— Защо? — в гласа му се долавяше раздразнение.

— Защото нищо няма да излезе от това. Повече няма да се повтори.

— Наистина ли така мислиш? — опита се отново да я привлече към себе си, но тя се отдръпна.

— Наистина! — каза твърдо. — Искам и ти да го разбереш. Между нас не може да има нищо.

— А не мислиш ли, че е малко късно? — пристъпи той към нея.

— Говоря сериозно, Кейд. И двамата бяхме любопитни, признавам. Но това е краят.

Настъпи продължителна напрегната тишина.

— Искам да знам защо? — обади се накрая той.

— Не съм длъжна да давам обяснения нито на теб, нито на когото и да било! — гласът й бе сух като сипещите се в гората есенни листа. — Съжалявам, че се държах така, но до този момент съм била откровена с теб.

Кейд се изсмя язвително.

— Уважаема госпожо, бяхте всичко друго, но не и откровена!

Вярно е. Не може да го отрече.

— Трябва да се връщам. Госпожа Хенли ще се чуди защо се забавих.

— Аз ще дойда след минута. Само да заключа.

Кейд остана още малко навън. Вдишваше дълбоко хладния въздух и се мъчеше да потисне желанието, завладяло тялото му. Тръгна към къщата, а думите й го преследваха. Същите думи, които той си бе казал. Между тях не може да има нищо. Твърде късно, Александра Холингз! Твърде късно!