Барбара Маколи
Невероятна афера (7)

Седма глава

Ръцете му се отпуснаха.

— Мъртъв? — повтори Кейд.

Алекс потръпна. Беше се втренчила навън, където зад прозореца вятърът огъваше върховете на дърветата. Може да му каже част от истината. Само част, която няма да го въвлече или да я изложи на опасност.

— Преди девет месеца той… — тя си пое дъх на пресекулки. — Той беше убит… При грабеж. Имаше лошия късмет да се окаже на неподходящо място в неподходящо време.

Стисна очи. Бореше се с ужаса, решила да не допуска картината отново да изплува в съзнанието й. Но звуците нахлуваха… Гневни гласове, изстрел, отчаяният вик на Марк…

Затисна уши да не чува. Кейд я прегърна и сложи главата й на гърдите си. Зъбите й тракаха. Той я полюшваше нежно, както правеше тя, когато децата сънуваха кошмари. Притисна буза в него. Силните, равномерни удари на сърцето му я успокояваха. Само още малко и ще се оправи. Ще дойде на себе си.

— Извинявай — погали я той по косата. — Мислех…

— Зная какво си мислил. Че бягам от бившия си съпруг и че с него си оспорваме родителските права.

— Нещо такова — размърда се неловко Кейд.

Тя поклати глава. Де да беше така просто!

— Бяхме разведени, но той можеше винаги, когато иска, да взема Джими и Джонатан — въздъхна Алекс и прокара ръка през косата си. — Проблемът беше, че той никога не ги искаше за повече от няколко минути. Винаги беше прекалено зает.

— А как се държеше с теб, Алекс? — повдигна Кейд брадичката й. — И за теб ли нямаше време?

Тя се усмихна измъчено и повдигна рамене.

— Отношението му към мен нямаше значение. Не бях дете и трябваше да понасям грешките, които съм допуснала. Джими и Джонатан бяха невинни жертви на незрял баща. Как можех да им обясня защо никога не отиват на излет, както беше планирано, или не получават обещаните велосипеди, когато причината беше в конните залагания или играта на покер предишната нощ?

— И ти реши да им спестиш истината.

— Разбира се! — вирна глава тя.

— И все още им я спестяваш.

Макар на лунната светлина лицето й да бе бяло, Кейд можеше да се закълне, че тя пребледня при тези думи. Очите й за миг се разшириха, после погледът й стана празен.

— Не исках децата ми да страдат — отвърна тя тихо.

— Ти се страхуваше да не би аз да им направя нещо.

Тя припряно го хвана за ръката.

— Знаех, че няма да им сториш нищо, но ние… Те доста преживяха след смъртта на Марк. Объркани са. Не искам да ги разстройвам допълнително точно сега.

Кейд сведе поглед към ръцете й. Допреди миг те бяха така волни, уверени и решителни, а сега изглеждаха крехки и безсилни.

— Затова ли се държиш на безопасно разстояние от всички? Да не би някой да причини зло на теб и на децата?

Усети как тя вътрешно се отдръпна. Пусна ръката му и отново се вкопчи във възглавницата. Затвори очи и бавно поклати глава.

— Ти просто не разбираш.

Казваше му го вече за втори път. Той се опитваше, по дяволите, но имаше много неща, които не се връзваха. Проумяваше единствено, че колкото повече въпроси задава, толкова повече тя се отдалечава от него. Засега ще я остави на мира. И бездруго му каза повече, отколкото изобщо бе възнамерявала. Макар да усещаше, че има още, щеше да се задоволи с чутото. Скоро ще узнае и останалото. Сигурен беше. Протегна ръка през увисналата помежду им ледена празнина. Нежно отметна кичур от лицето й. Тя бавно вдигна очи и потръпна.

— Искам да останеш при мен, Кейд. Моля те! — гледаше го с плахо очакване.

Той я погали по главата, силно я притисна към себе си и измъкна възглавницата от ръцете й.

 

 

Алекс се събуди сякаш нещо я бе стреснало. Навън вятърът беше утихнал и от прозореца струеше слънчева светлина. Уплашена, че може да се е успала, тя бързо хвърли поглед към часовника и въздъхна с облекчение. Беше едва осем. Имаше още цял час до идването на момчетата. Равномерното дишане на Кейд я успокои.

Лежеше с гръб към него. Едната му ръка закрилнически я прегръщаше. Чаршафите бяха смачкани и насъбрани край тях, косата й беше затисната под рамото му и тя не смееше да помръдне. Беше прикована. Алекс се остави с усмивка на съдбата, затвори очи и се сгуши в силното му тяло. Топлината му я унесе. Малко бяха спали през изминалата нощ. Много малко. Бе удивена от своята невъздържаност, от ненаситното си желание. А най-удивителното е, че сега, усещайки горещия му дъх на врата си, мускулестите му бедра, преплетени с нейните, тя отново усети възбуда.

Той сякаш насън чу мислите й. Размърда се и я привлече по-близо. Ръката му се плъзна по корема, нагоре към гърдите й. Тя прехапа устни. Най-беглото негово докосване я караше да се чувства така… така невероятно, вълшебно. Нещо, което бе опасно за нея. Не можеше да си позволи такива чувства. Само още няколко минути. И това ще бъде всичко. Няколко мига още. Рязко си пое дъх, когато той обхвана гърдите й.

— Добро утро — чу плътния му дрезгав глас.

— Наистина е добро — прошепна в отговор. Той се засмя тихо. Обърна я към себе си. Тя отново потъна в морето на удоволствието.

— Трябва да ставаме, Кейд — с усилие се изтръгна от прегръдките му.

— В случай че не си забелязала, скъпа… — притисна я той плътно — аз вече съм.

Бе невъзможно да не забележи. Както бе невъзможно да се бори със собственото си желание, което разливаше топла, сладостно мъчителна болка по цялото й тяло.

— Знаеш какво искам да кажа — възрази слабо.

— Обясни ми! — Той внезапно я обърна по гръб и я притисна с тялото си. — Какво искаш да кажеш? — бавно проникна в нея.

Тя вече не помнеше нищо, нямаше представа какво е искала да каже. Не можеше да мисли, нито да диша. Можеше само да усеща. Мазолестите му ръце върху бедрата си, аромата на тялото му, възбудата му.

— Отвори очи, Алекс! — чу отново дрезгавия му глас. — Искам да ме гледаш!

Тя се подчини и дъхът й спря, щом съзря желанието, което се четеше в погледа му. Беше диво и примитивно. Възбуждащо. Магическо. Потъмнелите му от страст очи бяха приковани в нейните. Хвана ръцете й и ги вдигна над главата й. Сплете пръсти с нейните. Движенията му бяха силни и покоряващи. Още веднъж. Само този последен път…

Той се питаше дали тя съзнава колко е красива. Разгорещената от страст кожа бе като течна коприна. Косата — прелестно безредие от къдрици — се пилееше по гладките рамене. Разтворените алени устни, набъбнали от целувки. Очите й — дълбоки, премрежени, после широко отворени с всяко ново, силно движение…

— Кейд, моля те, побързай…

Горещата жарава в очите й избухна в пламък. Той знаеше, че го кара да бърза не защото времето напредва, а защото го желае така страстно, както и той нея. Мислеше, че като се любят на дневна светлина ще е различно, че ще изпитва… по-малък порив, по-слабо желание. Така беше винаги, с други жени, които бе имал. Но Алекс не беше като никоя друга жена.

Искаше този миг да продължи, да не свършва. Устните му обсипваха с целувки шията, гърдите… Тя прошепна името му и се изви нагоре. Обви крака около него, придърпа го по-близо, по-навътре…

Той усети първата тръпка, преминала през нея, като огромна вълна. Мощна. Неудържима. Понесе и него, а той се издигна високо, още по-високо, докато вълната се разби в тялото му и заглуши със своя гръмовен трясък всички други звуци. Остана само усещането за ослепителна светлина.

Алекс не можеше да помръдне. Не бе сигурна дали изобщо диша. Чакаше сърцето й да укроти лудия си бяг, бученето в ушите й да стихне. Чуваше тежкото дишане на Кейд, забързаните удари на сърцето му. Навън птиците подеха утринната си песен. По клоните пробяга катеричка. Часовникът бавно и ритмично отмерваше своя ход…

— Кейд — побутна го леко.

— Да?

— Осем и половина е.

— Значи ни остават още двайсет и девет минути — плъзна ръка по бедрото й.

Двайсет и девет минути, двайсет и девет часа. Няма да са й достатъчни. Двайсет и девет живота ще й стигнат. Алекс притвори очи и го прегърна. Напипа грапавината на белега. Отвори очи и го разгледа. Не беше много голям, но яркочервен, с опъната кожа. Неотдавнашен.

— Какво се е случило? — попита тихо.

Магията, която ги обгръщаше, изведнъж изчезна.

Кейд се отдръпна с мрачен израз, а нея необяснимо защо я пронизаха ледени тръпки. Той седна на ръба на леглото. Позата му бе скована и напрегната. Отзад, високо на лявото рамо видя още един белег, по-голям. Него беше усетила през нощта, но не бе в състояние тогава да разсъждава. Алекс леко плъзна пръсти по широките му плещи. Той трепна, когато тя докосна с устни белега. Сърцето й се сви от мъка заради болката, която е трябвало да изтърпи. Но усещаше, че освен физическото страдание го измъчва и някаква друга болка, нещо терзаеше душата му. Това чувство й бе добре познато. Същото, което самата тя таеше дълбоко в себе си последните осем месеца и което я разяждаше отвътре. Справяше се сама, защото нямаше друг избор. Не можеше да сподели с никого. Не можеше да се довери на никого.

На никого, освен на Кейд. Но смее ли да каже? Да въвлече и него? Какво ще направи, ако узнае истината за нея, за бившия й съпруг? Ако разбере, че ФБР я издирва? И защо един човек на име Ричард Морено се опитва да я убие? Но изпитва нужда да му разкаже. Той ще разбере. Знае, че ще разбере. Може би е време да поиска нечия помощ. Помощта на някой, който не е безразличен към нея. Някой като Кейд. Сърцето й лудо биеше, пръстите й трепереха.

— Кейд, извинявай, не исках да любопитствам. Не е нужно да ми казваш, ако не ти е приятно, но има нещо, което трябва да…

— Стреляха по мен.

Думите му я накараха да замълчи. Студени. Резки. Сухо обявяващи факта.

— Стреляха? — повтори и усети, че кръвта й се смразява.

— Преди два месеца — Кейд се пресегна и взе джинсите си, хвърлени до леглото. Втренчи се в тях. — С моя колега Франк държахме под наблюдение пласьора на наркотици, Джонси Крамър. Имахме сигнал, че му предстои доставка. Към два сутринта, тъкмо чакахме да дойдат колегите, които трябваше да ни сменят…

 

 

Кейд погледна ръцете си. Не държеше джинсите. В ръката му димеше чаша кафе, последното от термоса, който бе напълнила за тях жената на Франк. Прозорците в стария плимут бяха свалени, въздухът бе тежък и горещ. Наоколо беше тихо, долиташе само далечен кучешки лай или рядко профучаваше камион по близката магистрала…

„Хей, Уокър, имам два билета за мача на «Янките» в неделя, искаш ли ги?“

„Предлагаш ми билет и за срещата на сезона?“

„Ами да, взех ги за Джорджия, като подарък за годишнината от сватбата. Мислех, че ще й хареса.“

„Не ми казвай по-нататък. Ясно, че не е одобрила идеята.“

„Представяш ли си? Запазила маса в някакво надуто френско заведение. Нещо ми подсказва, че ще спя сам следващите шест месеца, ако не отида…“

Кейд още чуваше примирението в гласа на Франк, собствения си смях, после внезапната тишина, когато видяха приближаващите се фарове по тъмната улица.

 

 

— Пред къщата на Джонси спря кола — продължи той с празен поглед. — Излязоха трима, единият беше Арти Родригес, крупен пласьор по Източното крайбрежие. Обадихме се по радиостанцията за подкрепление, но Арти, изглежда, бързаше и нямахме време за губене. Минахме през задния вход, първо Франк, след него аз. Явно ги изненадахме, защото дори не извадиха пистолетите си. Щеше да се получи съвсем чиста работа.

Алекс стисна рамото му. Кейд усети напрежението, с което го чакаше да продължи.

— Първият изстрел — обади се той най-после и думите одраха пресъхналото му гърло — дойде отзад и улучи Франк в тила. Аз приклекнах и се обърнах, но вторият куршум ме удари в рамото и ме запрати на земята. Стрелях назад, без да гледам, но го улучих.

Сцената се разиграваше пред очите му като на кино в забавен кадър. Стисна клепачи, за да прогони картината.

— Франк беше вече мъртъв, когато екипът на колегите арестувал Арти и неговите хора на излизане. А човекът, който уби Франк и стреля по мен… — Кейд си пое дълбоко въздух — беше шестнайсетгодишният син на Джонси.

Алекс го гледаше вцепенена и се опитваше да вникне в думите му, да проумее ужаса на чутото за неговия партньор и за младежа, когото е убил.

Значи Кейд е полицай? Не. Не може да бъде! Как не е разбрала досега? Отчаяно се бореше със завладяващата я паника. Свали ръка от рамото му.

— Кейд — пророни хрипкаво, — ти никога не си… Защо не си ми казал, че си полицай?

Той се обърна. Лицето му бе изопнато.

— Защото вече не съм. Молбата ми за напускане е върху бюрото на шефа, но той отказа да я отвори, докато не се върна от отпуска по болест. Това има ли някакво значение? — изгледа я остро.

Дали има значение? Господи, та тя едва не му разказа всичко! Какво щеше да се случи с нея и момчетата, ако беше го сторила? Какво щеше да прави тогава? Или, което бе по-важно, какво щеше да направи той?

Тя знаеше отговора. С оставка или не той си беше полицай. Какъв избор би имал?

— Не… — отвърна колебливо. — Разбира се, че няма значение. Аз… аз просто не знаех, това е.

Той я гледаше изпитателно.

— Помежду ни има доста неща, които не знаем, нали, Алекс? — рече язвително.

Тя извърна очи. Душата й се късаше. Той бе сърдит и обиден. И има право, помисли си печално. Коя жена би обърнала гръб на мъжа, който споделя, че е загубил приятел, а сам е убил шестнайсетгодишно момче?

— Кейд, съжалявам — отрони тихо. — За приятеля ти… за случилото се.

За миг настъпи тишина, после той стана от леглото и обу джинсите.

— Е, случват се такива неща, както знаеш.

Тя разбираше, че думите й прозвучаха хладно. Отчаяно й се искаше да протегне ръце към него, да го прегърне. Но не можеше. Преглътна напиращите в очите й сълзи. Знаеше, че той не е просто мъжът, с когото бе прекарала нощта, с когото се бе любила. Той е мъжът, когото обичаше. Фактът, че е полицай не променя… не може да промени нещата. Но тя ще продължава да го лъже. Независимо от любовта си. Първо трябва да мисли за нейните деца. За собствените си деца.

Кейд улови уплашения й поглед към часовника. Тя искаше той да си иде. И не само защото момчетата щяха да се върнат. Тя го въведе в своя живот вчера и в леглото си миналата нощ, но днес отново затваря вратата и го изхвърля навън. По дяволите! Сграбчи останалите си дрехи. А какво всъщност бе очаквал? Че ще се потъркалят няколко часа в леглото и тя изведнъж ще му падне в краката?

Може и така да е, мислеше с раздразнение, като навличаше ризата и обувките. Може би чистият въздух е отнел разсъдъка му. Сигурно е смятал, че като излее болката си, угризенията ще изчезнат. Че признанието ще заличи вината му, задето е допуснал да убият партньора му.

Беше дошъл в Клиървил твърдо решен да остави тази част от живота си в миналото. Искаше да е друг човек, да живее в друг град, да бъде дърводелец или водопроводчик, а не полицай от Ню Йорк. Толкова се вживя в тази представа, че започна сам да си вярва. Дори замисляше да остане тук. Фантазии!

Погледна към Алекс. Тя стискаше чаршафа така, че пръстите й бяха побелели. Старателно избягваше погледа му. Беше на километри от него в момента, много по-далеч от всякога. Внезапно го обзе свиреп гняв. Стисна юмруци и застана пред нея.

— Значи така, Алекс? — рече подигравателно. — Дори няма едно „благодаря“ за обслужването?

Тя го стрелна с очи и странно — той не почувства удовлетворение от болката, която зърна в тях.

— Кейд — прошепна умолително. — Не е това, което мислиш.

— Не е ли? — сграбчи я той за раменете и я изправи, без да обръща внимание на уплашения й вик. Беше толкова крехка в ръцете му. Бледа и безпомощна. Ненавиждаше се за грубостта си, нещо повече — ненавиждаше се за това, че дори сега, когато трепереше в ръцете му и отказваше да го погледне, той я желаеше. Пусна я и тя се свлече на леглото. Пръстите му се бяха отбелязали върху кожата й. Почувства се още по-зле.

— Обясни ми тогава, Алекс! След като ме изритваш от живота си, мисля, че имам право да зная!

Тя бавно се повдигна на лакът. Мразеше се заради болката, която видя в очите му, заради това, че не може да направи нищо, за да я заглуши.

— Още в самото начало ти казах, че не желая връзка с когото и да е било… — чу думите си как отекват в сърцето й, как кънти там най-голямата лъжа в живота й. — Случилото се тази нощ беше грешка.

Сякаш го прободоха с нож. Най-после му го каза. Но този път той ще я послуша.

— Е, в такъв случай — каза сухо и напъха ризата в джинсите, — най-добре е да си вървя.

Да, помисли Алекс, а сърцето й се късаше. Трябва да си иде, преди съвсем да е изгубила самообладание. Преди да започне да го моли да остане, без да си дава сметка за последствията.

Той се обърна и излезе. Външната врата хлопна. Тя скочи от леглото, грабна халата и изтича към прозореца. Горчиви сълзи се стичаха по лицето й. Гледаше го как върви към гората, как се отдалечава от нея, как напуска живота й…