Нан Райън
Люби ме тази нощ (5)

Глава 5

— Доминик! Доминик! Дом, влизай вътре, ако ще влизаш!

Същата вечер, когато дойде време за лягане, Хелън, боса, облечена в бялата си батистена нощница, стоеше на страничната веранда и нетърпеливо викаше своя непослушен котарак. Ако не успееше да го накара да влезе сега, този несъобразителен Доминик ще я събуди посред нощ, като започне да дращи с острите си нокти по затворената врата и жално да мяука.

— Дом за последен път те викам. Ако не влезеш веднага, изобщо няма да те пусна!

Никаква следа от него.

С леки стъпки Хелън прекоси широката тераса и подпря ръцете си на високия до кръста й парапет. Надвеси се напред и потърси с очи изгубения котарак. Погледът й обходи най-отдалечените кътчета на занемарения двор чак до овощната градина и ореховата горичка отвъд. Огледа обширното, заобиколено от дървета пасище на север от къщата. Примижа и се взря в гъстите, диви гори покрай голите ниви на фермата.

Никъде не видя святкащи очи на животно.

Ни вест, ни кост от Дом.

Хелън не беше настроена да участва в игричките на разглезената котка, затова се обърна и тръгна към спалнята, но спря. Изведнъж се сети за наемателите и се зачуди дали са заспали. Дали мургавият янки спеше спокойно? Тя се запъти към задната част на къщата.

Само след няколко крачки спря и сви крехките си рамене. Какво я интересува това? Нека севернякът стои буден ако ще и цяла нощ или пък да си ляга с кокошките — беше й все едно. Важното е да става преди изгрев и да си изпълнява задълженията.

Хелън се прозина и се върна в спалнята.

Доминик седеше пред отворената врата, укорително приковал в нея необикновено зелените си очи, характерни за породата му. Обвиняваше я сякаш не той, а тя беше хойкала по тъмното.

— Ах, ти, зеленооко дяволче! — сгълча го добродушно тя. — Ако не слушаш, може да те пратя да спиш при северняка в плевнята.

В отговор Доминик само отегчено затвори зелените си очи и широко се прозина. Хелън се засмя, наведе се, взе котката на ръце и влезе вътре. Щом се озова в стаята, Доминик се извъртя, отскубна се от ръцете й и пъргаво скочи на високия пухен дюшек. Протегна се в долния край на леглото, изпъна няколко пъти предните си лапи, извади острите си нокти и дръпна завивките. После се прозина още веднъж, положи аристократичната си глава върху тях, лениво отпусна клепки и притвори котешките си очи.

Дом беше заспал дълбоко.

За кой ли път на Хелън й се искаше да можеше да заспи също така лесно като котарака. Колко хубаво бе просто да се протегнеш и в същия миг да потънеш в спокоен, ненарушаван от нищо сън.

С нея не ставаше така. Никога не можеше да заспи бързо, колкото и усилено да бе работила, колкото и уморена да беше, когато си лягаше. Откакто Уил замина на война, за нея леглото бе едно самотно, понякога дори страшно място.

Хелън седна на края на леглото с въздишка. От резбованата дървена кутийка върху нощното шкафче извади елипсовиден медальон с капаче. Отвори го. От малката снимка вътре й се усмихваше младият и красив Уил Кортни.

Хелън се взря дълго и замислено в засмения Уил. После вдигна медальона към устните си и целуна снимчицата. Щракна капачето и го постави обратно в инкрустираната кутия. Пресегна се към заредения пистолет, пъхна го под възглавницата си и си спомни думите на мургавия янки: „Револверът няма да ви е нужен, за да се защитавате… Поне не от мен.“

Може би. Но все пак щеше да се чувства по-добре, ако знае, че й е подръка. Както винаги.

Хелън изгаси лампата и си легна. Протегна се блажено, въздъхна, но не затвори очи. Какъв смисъл имаше? Щеше да лежи будна през половината нощ. Също както… също както… също както…

Преди да довърши мисълта си, Хелън Кортни беше вече дълбоко заспала.

 

 

Кърт Нортуей обаче не беше.

Синът му спеше до него, но той беше съвсем буден. Лежеше по гръб, с ръце под главата и се чудеше защо не може да заспи.

Тази чиста, просторна стая бе най-хубавата квартира, в която бе настаняван от началото на войната. Леглото беше меко и удобно, чаршафите, изпрани наскоро, ухаеха леко на кедър. Лунни лъчи чертаеха красиви фигури по пода и стените. Нежният ветрец полюшваше синьо-белите карирани перденца. Тишината на нощта успокояваше, унасяше в сън.

Не беше гладен. Не беше мръсен. Не му беше студено. Не му беше и горещо. Не лежеше някъде на твърдата земя. Не се ослушваше за дебнещ враг. Не трябваше да мисли дали ще доживее до изгрева.

И въпреки всичко не можеше да заспи.

Кърт не можа да обуздае безпокойството си, отметна завивката и стана. Прекоси стаята на пръсти, измъкна се през вратата и седна на чардака.

Нежният полъх откъм залива разхлаждаше разгорещеното му тяло и развяваше тъмните кичури на косата му. Приятният ветрец носеше сладникавия аромат на орлови нокти. Високо над него, пълната лятна луна плуваше спокойно в небето и посребряваше цялата земя.

Кърт бавно вдигна замислен поглед към романтичната картина.

Завладя го нарастващо чувство за самота. И той неминуемо си спомни една друга нощ. Друго време. Друго място.

В съзнанието му живо и ярко изпъкна споменът за онази прекрасна топла нощ, когато той и младата доверчива Гейл лежаха голи, облени в лунна светлина, изтегнати върху леглото в младоженческата си стая. Целуваха се. Разговаряха. Смееха се.

Любеха се.

Кърт почувства познатото присвиване в гърдите. Дали щеше някога да се спаси от тази болка? Откакто войната беше свършила и се беше събрал отново с Чарли, неговата съпруга му липсваше повече отвсякога.

 

 

Конски тропот.

Равномерното барабанене на конски копита изтръгна Хелън от дълбокия спокоен сън. Тя сепнато се събуди, скочи, грабна пистолета изпод възглавницата и се втурна през тъмната стая. С разтуптяно от уплаха сърце неспокойно изтича на терасата, готова да се изправи срещу неканения среднощен гост.

Изпънала треперещи ръце право напред, тя стискаше заредения пистолет и пристъпваше към парапета готова да даде предупредителен изстрел, а после да се прицели.

Внезапно отпусна пръста си и не натисна спусъка, като видя коня.

Едрият червено-кафяв жребец на онзи янки препускаше из ограденото от дървета пасище откъм северната страна на къщата. Стопанинът беше възседнал силното животно.

Хелън полека свали оръжието.

На фона на перленосивата светлина на настъпващата зора конят и ездачът представляваха прекрасна гледка. Приличаха повече на митично видение, отколкото на реални същества от плът и кръв.

Хелън примигна, за да се увери, че са истински.

Никога не бе виждала кон да се движи с подобна грация и скорост като този бързоног жребец. Нито пък някога бе виждала ездач, който да управлява такова огромно породисто животно с такава лекота като мъжа върху гърба му.

Севернякът беше гол до кръста. Имаше широки мускулести рамене. Избелелите сини униформени панталони се спускаха ниско под стройните му бедра и обгръщаха плътно здравите му хълбоци и дълги крака. Ходилата му пъхнати в стремената, бяха боси. Невчесаната му, гарвановочерна коса се развяваше буйно, а по мургавото му красиво лице бе изписан израз на истинска неподправена наслада.

Изглежда, ранното утринно лудуване му доставяше също такова удоволствие, каквото и на бързия кон. Хелън се прехласна и без да ще, се почувства обзета от тяхната радост. Спусна тежкия револвер надолу до себе си, постоя така с леко разтворени устни и за няколко откраднати мига се отдаде на чистосърдечна радост. Не смееше нито да мръдне, нито да диша и мълчаливо наблюдаваше съвършено изваяния мъж, възседнал съвършено изваяния жребец. И докато гледаше красивата двойка, се улови, че се усмихва глуповато.

Изведнъж се намръщи — в средата на широкото пасище съзря Беси, млечната крава. Хелън се завъртя и побърза да се прибере. Всякаква следа от усмивка и радост беше изчезнала.

Вместо тях у нея се надигна гняв.

Първата сутрин на първия си работен ден при нея този янки се занимаваше с проклетия си кон, вместо да издои кравата! Беше разяснила с кристална яснота, че първата му работа всеки ден е да издои кравата. Явно той не бе обърнал внимание на това. Сега препускаше из пасището, яхнал своя жребец като безгрижно момченце, а тя трябваше да се заеме с доенето.

С всяка измината минута Хелън се разгневяваше още повече. Изми се, облече се набързо и тръгна през голямата тиха къща. Като си повтаряше наум всички унищожителни нападки, които щеше да отправи към безотговорния янки, тя се втурна в кухнята, но веднага се закова на място.

До мивката върху дъсчената сушилка за чинии стоеше голямото ведро за мляко, покрито с чиста, суха кърпа за съдове. Заинтригувана, но все пак изпълнена с недоверие, Хелън пристъпи към шкафа и отдръпна внимателно кърпата.

Ведрото беше пълно догоре с прясно, разпенено мляко.

 

 

Колкото и да се мъчеше, Хелън не можеше да открие никакъв недостатък в работата на северняка, нито в способността му да се справя с многобройните задължения, свързани с поддържането на фермата.

Все пак тя не го харесваше, макар че трябваше да признае, че той се държи с неизменна учтивост и почтителност. Личеше, че е джентълмен и че притежава интелект. Но беше твърде самоуверен, за да й допадне. И което бе още по-лошо, той излъчваше неуловим, животински магнетизъм, който я притесняваше. Около него имаше нещо… нещо… опасно. Сякаш под този хладен външен блясък се таеше нещо примитивно, дивашко.

Не й се нравеше той да застава твърде близо до нея или да й подава ръка, когато става от стол, или да я приковава с тези зелени като гората очи. В негово присъствие изпитваше смущение и се объркваше, той я караше да се чувства неудобно.

Независимо от всичко това, още от първата сутрин той действително се бе заловил здраво за работа и бе смъкнал от плещите й бремето на повечето задължения. Ореше сам като впрягаше стария Дюк и излизаше на полето още преди Хелън да успее да измие съдовете от закуската.

Тя бе доволна и благодарна, че имаше такъв помощник, на когото можеше да разчита. Преди неговото пристигане прекарваше целия ден на нивата и бе изоставила много други свои намерения. Сега щеше да има възможността да изпере и изглади, да избие малко прясно масло, да набере плодове от овощната градина, да подкастри розовите храсти, да оплеви двора, да прекопае занемарените цветни лехи, да опече хляб и да почисти къщата както трябва.

Седмицата сякаш прелетя във вихъра на тези занимания.

Късно вечерта в петък Хелън беше в кухнята и приготвяше вечеря. Докато стоеше до готварската печка и пържеше пиле, тя размишляваше върху изминалите няколко дни.

Учудваше се колко много работа бяха успели да свършат заедно със северняка по време на краткия му престой. Житото беше почти засято — задача, която щеше да й отнеме поне още една седмица, ако беше сама.

И за да бъде справедлива, трябваше да признае, че мъжът не се плашеше от тежък труд. Без да се оплаква, той работеше усилено от сутрин до мрак и спираше само за малко, когато тя му носеше обяда на нивата. Тогава сядаше на сянка под някое дърво, лакомо изгълтваше храната и незабавно се връщаше към работата си.

По устните на Хелън заигра лека усмивчица, докато обръщаше едно препържено пилешко бутче в тежкия черен тиган.

Каквото и да занесеше на северняка за обяд, каквото и да сложеше пред него за вечеря, той се държеше така, сякаш то беше най-прекрасното ядене, което някога му е поднасяно.

Усмивката й изведнъж изчезна.

Искаше й се и Чарли да има здравеняшкия апетит на баща си.

Хелън поклати обезпокоено глава.

Малкият Чарли беше потиснат и затворен в себе си. Отказваше да говори. Почти не докосваше готвеното от нея ядене. Мъчно й беше за Чарли. Той бе толкова малък и толкова тъжен, беше съвсем невръстно детенце всъщност. Майка му ужасно му липсваше. Баща му беше чужд човек за него.

Изражението, което забелязваше много често в големите кафяви очи на Чарли, й върна яркия спомен за времето, когато тя беше почти на неговата възраст. Веднъж баба й и дядо й заминаха за Нови Орлеан и я оставиха у приятели. Когато се върнаха, тя се вкопчи отчаяно в тях и ги замоли никога вече да не я изоставят.

Горкичкият Чарли. Сигурно и той се чувстваше изоставен, самотен, уплашен. Също като нея в онзи момент.

Също както често пъти се чувстваше и сега, когато нощем лежеше будна в тъмното, обзета от безпокойство и самота.