Нан Райън
Люби ме тази нощ (20)

Глава 20

Пролетта отминаваше. Лятото постепенно настъпваше и дните ставаха по-дълги. С всеки изминат ден юнското слънце изгряваше все по-рано, задържаше се в небесата все по-дълго, напичаше все по-жарко.

Хелън се радваше на спокойните дълги дни. Можеше да се свърши повече работа. Повече плодородна земя щеше да се изоре. Повече царевица, захарно цвекло и пшеница щяха да се засеят.

В крайбрежната ферма на Хелън нямаше памучни полета още откакто Уил замина на война. През последните четири години нямаше кой да й помага да реже и бере памука. А сега, с новия федерален данък върху памука, който беше петнайсет долара за бала, нямаше да има никаква изгода от малка реколта.

Нуждата беше направила Хелън практична. Тя беше решила да отглежда само онова, което носи най-голяма печалба. Или поне разнообразява трапезата й. Сега, след като Нортуей ореше и сееше културите за продан, тя имаше време да плеви и поддържа градината си и да бере узрелите плодове от дръвчетата.

Една прекрасна петъчна утрин в средата на юни Хелън беше излязла в овощната градина и събираше златистожълтите праскови. Беше в необикновено добро настроение. Денят бе поразително красив, слънчевите лъчи галеха лицето й. Животът отново изглеждаше хубав и смислен. Почти както преди. Тя изпитваше удовлетворение и се чувстваше спокойна след дългите години на постоянен страх.

Откъм задния двор долиташе приятният шум от крясъци, писъци и смях, докато Джоли люлееше Чарли в люлката под разлистения стар дъб. А щом се обърнеше, вдигнеше глава и примижеше много силно, можеше да види Нортуей, облечен, както го бе помолила, с риза, умело да направлява ралото след стария оглушал Дюк по дългите прави бразди горе в северната нива.

Хелън тихичко си затананика. За вечеря може да направи голям плодов сладкиш с пресни праскови. Джоли го обичаше, значи сигурно и Кърт, и Чарли ще го харесат. А докато той се пече, тя ще сложи дъската за гладене върху облегалките на два стола и ще изглади мъничките ризки на Чарли. После ще избие малко масло. А след това, по-късно следобед, може дори да извади кройка за рокля от онзи плат, който Ем й донесе преди няколко седмици.

Щедрата Ем се бе престорила, че е купила топчето плат за себе си, но не могла да го използва. Хелън знаеше, че не е така, но не се издаде. Тя също се престори, че й вярва, когато Ем пъхна плата в ръцете й и намръщено рече:

— Цветът никак няма да ми подхожда. Казвам ти, просто не знам защо изобщо го купих. Но не бих искала да се похаби. На теб ще ти стои идеално Хелън, ще подчертава очите ти. Вземи го, уший си рокля за Болдуинския областен панаир.

Тя изобщо нямаше намерение да ходи на панаира утре.

Всеки в Спениш форт и околността щеше да се издокара и да отиде на панаира. Това щеше да е първият панаир, от безгрижните дни преди войната насам. Последният беше през юни 1860 година — едно оживено, шумно празненство. Двамата с Уил още не бяха женени. Тогава отидоха заедно и останаха чак до края.

Хелън спря да си тананика и престана за къса праскови от клонките.

Роклята й за панаира беше жълта — любимият цвят на Уил. Жълта с изящна бяла дантела покрай ниско изрязаното деколте и късите бухнали ръкави. През целия дълъг и прекрасен юнски ден Уил бе държал ръката й, докато се шляеха между пъстрите сергии. Късно следобед по време на конните надбягвания, които винаги представляваха връхната точка на панаира, тя се бе оплакала, че не вижда нищо през навалицата, наобиколила хиподрума. Тогава Уил я бе изненадал приятно, като, без да каже нищо, я беше грабнал и вдигнал върху силното си рамо.

Хелън потрепери при спомена за всичка това.

Сякаш беше вчера. Спомни си колко вълнуващо бе да чувства мускулестата му ръка, притиснала здраво коленете й над жълтата рокля, да я държи на рамото му. А тя се смееше и стискаше гъстата му руса коса, докато чистокръвните жребци прелитаха по елипсовидната писта, а тълпата ревеше въодушевено.

Изведнъж усмивката на Хелън помръкна. Тя направи кисела физиономия. Един от чистокръвните коне на Найлс Лъвлес беше спечелил състезанието през онзи ден. Без съмнение, и тази година щеше да е същото — едно от неговите скъпи животни отново ще спечели. Като че ли имаше нужда от тия сто долара, от наградата. Е, и какво от това? Тя няма да е там, за да види.

Нека Найлс спечели. На нея й е все едно.

 

 

В същия топъл юнски следобед Ем Еликът дойде във фермата. Изглеждаше хубава и още по-млада в тънката си лятна рокля от бял муселин, украсена в горната част и покрай подгъва със зелени клонки и розови цветчета. Тъмните й лъскави къдрици бяха разпуснати. Само една малка шапчица, обшита с перли, ги придържаше назад, за да не падат върху лицето й.

Тя видя Джоли и Чарли и изтича да ги поздрави. Щипна приятелски месестата буза на стареца, после сложи ръце на колене, наведе си и попита детето:

— Как си днес, Чарли? Двамата с Джоли добре ли се забавлявахте?

— Ъхъ — отвърна малкия и се закикоти, когато Ем се протегна и го погъделичка по коремчето.

— Нали сме приятели, а?

— Да — съгласи се Чарли и добави: — Познаваш ли капитана?

— Още не, но искам да се запознаем. Той тук ли е?

— Ей там, на нивата — обясни й Чарли. — Той работи по цял ден.

— Така ли? — учуди се Ем. — Е, тогава, аз може би…

Тя не се доизказа и вдигна поглед. Хелън се беше появила на верандата.

— Дошла съм да ти помогна за шиенето — заяви Ем и прегърна Хелън. — Ще се погрижа онази нова синя рокля да е готова за утрешния…

Думите й изведнъж заглъхнаха, като видя, че Хелън й кима предупредително с глава да замълчи. Чак когато двете приятелки се оттеглиха в спалнята на Хелън, седнаха на пода и разпънаха кройките на роклята върху небесносиния памучен плат, Ем попита защо не трябва да споменава нищо за панаира пред Чарли Нортуей.

— Защото той няма да ходи — каза Хелън.

Ем се нацупи.

— Предполагам, това значи, че и ти няма да ходиш.

— Абсолютно нищо не може да ме накара да отида.

— Хелън Бърк Кортни, преди шест седмици ти ми обеща, че ще дойдеш на панаира!

— Е, да, но това беше преди шест седмици. Преди да…

— Преди да дойде севернякът?

— Да.

Ем изпъшка сърдито.

— Престани с тия глупости.

— Какви глупости?

— Да се криеш заради твоя янки — уточни Ем. — Не си извършила нищо лошо, затова стига си се правила на виновна. Ела на панаира. През цялото време ще бъдеш с мен и Куп. Ще видиш как хората ще започнат да омекват към теб още преди да е свършил денят.

— Може и така да е — съгласи се Хелън, наведе се и започна да реже синьото парче по края на кройката, — но на мен наистина изобщо не ми се ходи.

— А трябва! — сгълча я Ем. — Трябва да ти се ходи. Крайно време е отново да добиеш желание за всичко. И когато ти говоря, гледай към мен!

Хелън въздъхна, престана да реже плата и вдигна поглед.

Ем се усмихна и продължи кротко:

— Хелън… войната свърши и Уил никога вече няма да се върне. Той е мъртъв, Хелън. Уил е мъртъв!

— Не! — непреклонно поклати глава тя както винаги. — Не говори така… недей…

— Ще говоря! Той е мъртъв. Трябва да приемеш този факт, трябва! Уил е мъртъв. Но ти не си. Ти трябва да продължиш да живееш.

— Аз живея — въздъхна уморено Хелън.

— Не, не живееш. Ти само дишаш, ядеш и спиш, но не живееш истински. О, Хелън, нима не разбираш? Целият ти живот е пред теб и не мога да гледам как го пропиляваш.

Хелън се усмихна на скъпата си приятелка.

— Чакай да се разберем — значи искаш да кажеш, че ако не отида на Болдуинския областен панаир, ще пропилея целия си живот?

— Не, не, нямах това предвид и ти много добре го знаеш. Божичко, понякога си толкава твърдоглава — намръщи се пак Ем. — Просто си помисли пак, чу ли? И дай да довършим тая рокля, за да е готова в случай, че промениш решението си.

Двете прекараха целия следобед в шиене. Когато най-накрая Ем заяви, че трябва да си тръгва, че всъщност трябвало да си тръгне още преди един час, синята рокля беше почти завършена и оставаше само да се подшие подгъвът й. Хелън благодари на Ем, че бе дошла да й помогне да направят роклята, и я изпрати до плевнята, където беше спряна каретата на Еликътови.

Хелън смръщи вежди и настръхна, когато видя, че откъм плевнята се задава Кърт. Защо ли се беше прибрал от полето? Имаше още поне два часа до мръкване. Не беше време за приключване на работата.

Ем също забеляза Кърт.

— Твоят янки? — прошепна тя. — Запознай ни.

— Стига, Ем.

— Чу ли какво ти казвам — изсъска Ем.

Хелън нямаше друг избор и извика Кърт. Той се приближи към тях.

— Капитан Нортуей, запознай се с една моя много близка приятелка, госпожица Ема Еликът. Госпожица Еликът е сгодена за шериф Купър.

Тя се обърна към Ем.

— Ем, това е капитан Къртис Нортуей. Той и Куп се познават от войната.

— Госпожице Еликът — каза Кърт, взе ръката й и сърдечно я разтърси. — Куп е късметлия. Много ми е приятно да се запознаем.

— Удоволствието е мое, капитане — отвърна Ем усмихнато и веднага добави: — Тъкмо казвах на Хелън, че двамата трябва да дойдете на Болдуинския областен панаир утре. Куп и аз ще бъдем там. Може всички да отидем заедно и…

— Ем, капитанът не се интересува от това — прекъсна я Хелън и я погледна навъсено. После хвърли предупредителен поглед и към него. — Нали така, капитане?

— Ние тук винаги имаме доста работа — отбеляза Кърт.

— Всеки има нужда от почивка от време на време — продължи Ем, докато Хелън здраво я сграбчи за ръката и започна да я бута към каретата.

— Довиждане, Ем — Хелън буквално я натика вътре, — поздрави всички вкъщи.

— Разбира се — обеща Ем. Показа глава през прозореца и рече: — Капитане, Хелън каза ли ви за конните надбягвания на панаира? Куп и останалите мъже са радват най-много на надбягванията. Състезават се прекрасни чистокръвни коне. Паричната награда не е кой знае колко голяма — сто долара за победителя, — но се правят допълнителни залагания. Ако пък не ви интересуват конните надбягвания, казвам ви, че има най-различни вкусни неща, а вечерта се организират танци в…

Каретата се отдалечи, а Ем продължаваше да им маха и да бърбори за Болдуинския областен панаир.

Когато най-сетне черната кола зави по алеята с дъбовете, Хелън се обърна към Кърт.

— Какво има? — попита тя. — Защо си се върнал толкова рано? Нещо лошо ли се е случило? — последните й думи не прозвучаха като въпрос.

Кърт се намръщи.

— Страхувам се, че е така. Старият Дюк умря.

— Не! — очите на Хелън внезапно се наляха със сълзи.

— Съжалявам.

Хелън тъжно поклати глава.

— Аз съм виновна. От работа го изтощих до смърт. Беше твърде стар и…

— Конете са като хората, госпожо — прекъсна я тихо Кърт, — не обичат да ги смятат за стари и безполезни. Работят до края. И си отиват, както твоето старо конче Дюк.

Хелън погледна недоверчиво към него. В очите й блестяха неизплакани сълзи.

— Наистина ли мислиш така?

— Да. А сега се връщай вкъщи. Аз ще се погрижа за Дюк.

Тя въздъхна и кимна.

— Майката на Дюк е погребана ей там в горния край, където започват горите — посочи тя на североизток. — Има стар дървен знак, но целият е обрасъл с трева и…

— Ще го намеря — отвърна Кърт.

— Джоли е тук — рече Хелън. — Искаш ли да ти помогне?

— Не. Ще взема неговия кон, за да превозя Дюк. Ще го погреба до майка му. Нека Джоли се занимава с Чарли. Не бих искал Чарли да вижда повече смърт точно сега, па макар и да е някакъв престарял кон.

— Разбирам — отвърна тя, поне веднъж в пълно съгласие с него.