Нан Райън
Люби ме тази нощ (21)

Глава 21

То не трая дълго.

Само след часове между двамата възникна пълно разногласие.

Слънцето се спускаше над залива и вечерята току-що беше приключила. Джоли и Чарли вече бяха отишли зад къщата да седнат на предната веранда в старите люлеещи се столове, изплетени от тръстика, и да погледат корабчетата, които минаваха нарядко по водата.

Докато разтребваше масата, Хелън погледна към Кърт и рече:

— Капитане, сутринта, докато ореш, смятам, че може би аз ще… ще… — замълча тя. Той я наблюдаваше по особен начин и клатеше глава. — Какво? Какво има?

Кърт се наведе над масата. Облегна се на лакът и подпря брадичката си с ръка.

— Да не би случайно вече да си забравила? Старият Дюк вече е в гроба.

— Не, разбира се, че не съм забравила.

— И тогава как ще ора без кон?

— Ами, след като Дюк е умрял, просто ще трябва да впрегнеш Рейдър — каза тя съвсем невинно и сериозно.

Кърт вдигна лице от ръката си, бутна стола назад и скочи на крака с такава бързина, че Хелън чак се стресна, изпусна купчината чинии на масата и те шумно издрънчаха. Тя се втренчи в него със зяпнала уста. От глъбините на тъмнозелените му очи заплашително хвърчаха искри, а жилите на врата му бяха изскочили и ясно се очертаваха.

Когато заговори, гласът му беше странно тих, но не любезен.

— Рейдър е чистокръвен жребец.

— Знам.

— Чистокръвните коне не теглят рала, госпожо.

— О, виж ти. Е, надявам се, че няма да му стане нищо, ако поработи малко — заяви Хелън и обърна гръб на Кърт.

Кърт я сграбчи за ръката и рязко я завъртя с лице към себе си.

— Рейдър няма да тегли рало.

Хелън отскубна ръката си от вкопчените в нея пръсти.

— Чуй добре, капитане — нивите трябва да се изорат. Рейдър ще ги изоре!

— Не — заинати се Кърт. — Рейдър няма да оре.

— Ще оре, ако очакваш да ти се плати наесен! — предупреди го Хелън.

— По-скоро аз лично ще тегля ралото, отколкото да впрегна Рейдър в него — решително заяви той.

— Я остави тия глупави приказки — сопна се тя.

— Говоря напълно сериозно.

Той наистина говореше сериозно и тя знаеше това.

Между тях отново зейна бездна от открита враждебност. За първи път се случваше той да не може да се овладее, за първи път проявяваше характер. Това донякъде я плашеше, но в същото време събуждаше необяснимо вълнение у нея.

Докато се взираше разтревожено в бурните зелени очи на красивото, загоряло от слънцето лице, дълбоко в тях долови нещо диво и опасно. Сигурна беше, че в този момент, високото му стройно тяло се е изопнало от кипяща ярост. И разбра, че ако каже още нещо, цялата тази дълго обуздавана сила може да се отприщи.

Сякаш напук на всичко, нещо я изкушаваше да разбере дали ще избухне. Изпита почти непреодолимо желание да види как страховитата, сдържана досега енергия, се освобождава. Зачуди се какво ли всъщност би направил, ако го докара дотам.

Тя не можа да се въздържи, знаеше, че ще постъпи неразумно, ако произнесе дори само още една думичка, и въпреки това Хелън се наклони едва забележимо към него и рече:

— Мисли му! Или ще впрегнеш онзи разглезен жребец и ще продължиш да ореш или…

— Или какво?

— Или… ще си събереш багажа и ще се махнеш от фермата ми!

Тя се приготви да посрещне неговия изблик на гняв. Той не избухна.

Хелън внимателно се взря в сърдитото красиво лице. Гледаше как се променя пред очите й. Изведнъж откри в него онова уязвимо момче, което несъмнено е бил на младини, и усети някакво странно стягане в гърдите.

— Добре. Дай ми двайсет и четири часа — отговори спокойно той, мина покрай нея и се отдалечи.

Хелън бе ужасена.

Беше смаяна. Не можеше да повярва, че това се е случило. Вече съжаляваше за думите си. Беше имала глупостта да му каже да напусне фермата и сега той разбра, че тя блъфира, и се възползва. Защо ли отвори голямата си уста? Защо ли му отправи такава безумна заплаха? Не му бе дала възможност за избор! За нищо на света той не би използвал любимия си чистокръвен кон за такъв тежък труд и тя много добре го знаеше.

Той наистина щеше да си тръгне и да я остави с нивите, изорани и засети наполовина.

Обзе я паника.

Трябваше да го спре, преди да стигне по-далеч. Не можеше да позволи това да стане. Не можеше да го остави да замине.

— Капитане, почакай! — извика тя и затича след него по стълбите на верандата.

Кърт беше стигнал задната портичка и спря, но не се обърна. Истински разтревожена, Хелън забърза към него. Когато го догони, сграбчи ръката му и го завъртя към себе си. Беше решила да му се извини, да обясни, че не е искала да каже това, че взема думите си обратно.

Пръстите й здраво стискаха ръката му. Тя неспокойно преглътна, но преди да успее да заговори, той я погледна с безразличие и каза:

— Имаш ли нещо против да гледаш сина ми утре?

— Да гледам… защо? — сбърчи тя вежди. — Ти къде ще бъдеш?

— Няма да съм тук цял ден — отвърна хладно той. — Имам важна работа в града.

Щом каза „важна работа“, Хелън веднага се сети. Разбра какво бе намислил. Щеше да отиде на Болдуинския областен панаир и щеше да се състезава с Рейдър. Беше намислил да спечели наградата от сто долара. А с тези пари щеше да вземе Чарли и веднага да замине за Мериленд. Ето защо бе поискал двайсет и четири часа.

Главата й се замая. Умът й светкавично заработи. Трябваше да измисли нещо. Трябваше да мисли бързо. Трябваше да му попречи да отиде на панаира и да спечели наградата. Ако няма пари, той не би могъл да замине.

— Капитане — започна тя с възможно най-властен глас, за да прикрие страха си, — ако работата, която имаш в града, е да включиш Рейдър в утрешните конни надбягвания, по-добре забрави за това. — Тя си пое леко дъх, пусна ръката му и продължи: — Няма да гледам Чарли, докато ти се шляеш на панаира!

Кърт вдигна рамене.

— Тогава той ще трябва да дойде с мен.

— Не! Не можеш да постъпиш така с него. Много добре знаеш, че хората от града може да забранят на децата си да общуват със сина на един янки! Помисли само колко зле може да му подейства това. Няма да позволя подобно нещо, няма! Ти няма да отидеш на Болдуинския областен панаир! — Гласът й бе станал писклив.

— Грешиш — заяви той спокойно. — Ще отида.

Уверена, че ако пипне парите от наградата, ще я зареже, Хелън направи още един отчаян опит.

— Аз съм твой работодател. Не разрешавам.

— Ти не разрешаваш? Аз съм по-голям от теб, госпожо — противопостави се той с весела нотка в гласа и за доказателство пристъпи крачка напред. Хелън наклони глава назад, за да го погледне.

— Прав си, капитане. По-голям си от мен. Но, за щастие, аз имам револвер.

— Наистина ли? Я да видя.

— С удоволствие!

Хелън чевръсто мушна ръка в джоба на работната си пола. До този момент беше забравила, че няма пистолет. Тя късно си спомни, че няколко дни след пристигането на Кърт и Чарли бе престанала да носи оръжието. Сега то лежеше в горното чекмедже на бюрото й, а не в джоба.

Той сигурно знаеше. Разбира се, че знаеше. Онази сутрин, по време на бурната им езда с Рейдър, той я бе държал в ръцете си и тогава е разбрал, че тя вече не носи пистолета. Проклет да е!

Обзета от безсилие, тя продължи:

— Имам пушка. Заредена е!

— Знам, че имаш.

— Ще я извадя и…

— Не, няма!

— Ще… ще…

— Няма да ме застреляш, нали? — в студените му зелени очи проблесна малко топлинка. Той се пресегна, докосна един немирен кичур копринена златиста коса, паднал върху поруменялата й буза. Нежно го сложи зад ухото й, погледна я право в очите и каза предупредително с нисък равен глас: — Никога не насочвай оръжие към мен, освен ако не си решила наистина да ме убиеш.

— Не се тревожи! — Тя бутна ръката му вбесена и разстроена. — Ако някога насоча пушка срещу теб, ще те убия!