Нан Райън
Люби ме тази нощ (26)

Глава 26

Тук почиват в мир войни на Севера.

Непознати гости.

Далеч от роден дом.

Те също загинаха за своята родина.

Кърт стоеше в тихата ранна утрин и внимателно разглеждаше епитафията, издълбана върху новия дървен надгробен знак. Той сведе почтително глава и произнесе кратка молитва за падналите братя по оръжие.

Пред краката му бяха гробовете на тримата юнионистки войници, които Джоли бе погребал в един край от имота на Хелън. Юнионистки войници от флотата на Фарагът, които бяха загубили живота си в битката при Мобайл.

Кърт вдигна глава.

Присви очи и се взря в далечния хоризонт на север… към дома. Щом дойде есента, той ще напусне това място. Най-после ще се завърне вкъщи, в Мериленд. А тези мъже никога нямаше да се приберат у дома. Тази плодородна земя на Алабама беше последното им вечно жилище.

Кърт се отмести от гробовете, обозначени с гравирания дървен знак. Слънцето вече изгряваше, а на него му предстоеше доста работа. Той няма да напусне Алабама, докато не свърши цялата работа. Не би могъл с чиста съвест да си отиде вкъщи, ако най-напред не се е уверил, че Хелън няма да загуби своя дом.

Твърдо беше решил тя да запази обичаната от нея земя. Работеше неуморно от зори до мрак, за да изоре и засее. С двата здрави сиви коня, които дърпаха ралото пред него, чертаеше дълги, прави бразди, докато го заболят ръцете и добиеше чувството, че са изтръгнати от ставите му, а краката му се уморяваха дотолкова, че едва успяваше да върви. Работеше, докато усети, че не може да държи ралото нито минута повече и не може да направи нито крачка напред.

А после решаваше, че може още.

И продължаваше нататък, а палещото слънце на Алабама удряше право в уморения му гръб. През дългия горещ ден дрехите му прогизваха от пот и залепваха по разгорещеното му тяло. Мъчеше го жажда. Непрекъсната жажда. Сякаш устата му бе „пълна с памук“, както би казал Джоли.

Но това нямаше значение.

Единствено важно бе, да се засее колкото може по-скоро. Кърт изцяло бе погълнат от постигането на една — единствена цел: да се погрижи Хелън Кортни да добие обилна реколта през есента — реколта, която ще й осигури достатъчно пари, за да посрещне непосилните поземлени данъци, да му плати заплатата и когато си тръгне, да я остави с необходимите средства за един приличен живот, така че да може да преживява спокойно, без непрекъснатата тревога, че Найлс Лъвлес ще й отнеме фермата.

Неговото цялостно, неотслабващо отдаване на изтощителната работа не убягваше от погледа на Хелън. С всеки изминат ден, като го гледаше как се труди търпеливо сред напечените от жегата ниви, у нея нарастваше едно безмълвно възхищение. Всеки ден той се прибираше чак по здрач, разгорещен, уморен, мръсен.

Тогава тя поглеждаше през прозореца на кухнята и го виждаше, застанал край кладенеца, как сваля канчето от куката и пие. Изпиваше по няколко канчета.

Виждаше крайното изтощение, изписано на красивото му лице. Наблюдаваше го как се подпира уморено на кладенеца, докато жадно гълта студената вода. Не пропускаше да забележи, че по цялото му високо стройно тяло нямаше ни едно сухо местенце. Работната му риза лепнеше по гърба, гърдите, раменете. Лицето му винаги бе покрито със ситен прах от червената пръст. Капки пот се стичаха по бузите и голия му врат. Катраненочерната коса бе мокра и прилепнала по главата.

 

 

В тази топла юнска вечер Хелън отново гледаше как Кърт Нортуей сваля мръсната си работна риза и я мята върху кладенеца. После вдига канчето, пълно догоре с вода, обръща се, навежда се и го изсипва върху тъмната си коса. Със затворени очи той се усмихва, изправя глава, а хладната вода се стича на вадички по мръсното му лице, спира върху дългите черни мигли и продължава надолу по голата гръд.

Хелън не можа да сдържи усмивката си, докато наблюдаваше този чисто мъжки жест. Една жена никога не би изляла вода върху главата си, колкото и да й е топло.

Само мъж би постъпил така.

Тя се усмихна още по-широко, когато той вдигна ръце да избърше водата от очите си, после се разтърси като някакво огромно куче и отметна мократа си коса назад от лицето. Даже й се стори, че успя да чуе дълбоката му въздишка на задоволство. Но когато загорялата му ръка се плъзна по твърдия корем и разтри водата по гладката, стегната плът, Хелън изведнъж се почувства виновна, като че ли бе надничала през нечий прозорец. Това беше посегателство над правото му на уединение.

Тя побърза да извърне глава и гузно призна пред себе си, че за неин срам, бе изпитала истинска наслада от това шпиониране. Обзе я тревога, като осъзна, че толкова й бе харесало. Какво ли й ставаше?

Хелън се намръщи.

Нима забравяше кой е този мъж? Да не би за миг да бе изскочило от ума й, че той е янки? Внезапно съжали, задето бе изгорила униформата му. Прииска й се той все още да бе облечен в ония кавалерийски панталони с жълтите кантове, за да няма никакво съмнение кой всъщност е.

Хелън яростно стисна зъби. Та нали само преди седмица тя развълнувано го уверяваше, че никога няма да забрави, че е носил униформата на омразния враг? И че не иска да забрави. Никога. Че ще помни, докато е жива. Че ще отнесе омразата към него и войската от янки — убийци заедно със себе си в гроба.

Мили боже, дали наистина бе започнала да забравя?

Не!

Не беше. И никога няма да го допусне.

 

 

Работата малко понамаля, когато всички ниви окончателно бяха засети. Все още имаше какво да се прави, но Кърт успя да намери време, за да се заеме с изпълнението на своя нов план. Той се наговори с Чарли и Джоли и ги предупреди да не издават тайната.

Тихомълком започна да сваля прогнилите стъпала, които водеха към брега. Когато и последната стара дъсчица бе откъртена, взе една коса и разчисти обраслата пътека от заплетени лиани, избуяли плевели и храсталак. Когато приключи с изсичането на широка пътека през гъстата като в джунгла растителност, той насъбра всички излишни дъски, които можа да намери. Джоли му помогна, като тайничко довличаше още дървен материал на мястото на строежа и винаги внимаваше Хелън да не го забележи.

Чарли бе извън себе си от радост заради тези стъпала. Нееднократно го бяха предупреждавали да внимава да не каже нещо пред Хелън и да провали изненадата, но той едва се сдържаше.

Хелън усещаше, че става нещо. Огромните кафяви очи на Чарли през цялото време искряха дяволито. Той все шушукаше нещо на Джоли, стрелваше Хелън с поглед и закриваше уста с ръка, за да мълчи.

Тайната най-сетне бе разкрита, когато един ден, рано сутринта, Хелън се събуди от удари на чук. Заинтригувана от необичайните звуци, тя бързо се облече и отиде да провери какво става. Погледна към хамбара, но не видя никого. Ритмичното чукане сега не се чуваше така силно, както от нейната спалня. Това я озадачи.

Влезе обратно, разходи се из къщата и излезе на предната веранда.

Чукането се чуваше по-силно, по-близко.

— Какво по… — зачуди се тя.

Спусна се по стъпалата на верандата, забърза през широкия двор и се насочи към мястото, откъдето долиташе блъскането на невидимия чук. Някъде надолу. И стигна стръмната скала. Тя пристъпи към ръба. Там, където навремето беше старата прогнила дъсчена пътека, сега имаше чисто ново стъпало. Хелън предпазливо стъпи върху него и погледна надолу. Право под нея бе коленичил Кърт с чук в ръка и заковаваше една точно измерена летва на мястото й.

Той ремонтираше стъпалата!

Нова широка пътека бе прокарана до долу чак до водите на залива. Старата разнебитена стълба беше свалена и махната оттам. Нови дървета бяха премерени и нарязани, за да се изградят наново стъпалата и централната колона. И всичко това беше направено, без тя да разбере. Ето защо Чарли напоследък беше така въодушевен. Той е знаел за строежа и е умирал от нетърпение да й каже.

Хелън се вторачи изумена в Кърт.

Той беше без риза. Без обувки. Голото му тяло блестеше от пот. Гладките мускули по гърба му се свиваха и разпускаха при всяко вдигане и слизане на ръката, докато удряше с чука. Между устните си държеше няколко дълги пирона, а до него бяха струпани пет — шест правилно изрязани дъски.

— Какво правиш? — чу тя собствения си нелеп въпрос.

Той погледна нагоре и се усмихна с пироните в уста. Изправи се, без да пуска чука, извади полека пироните и каза:

— Хайде да видим дали ще се сетиш.

— Ремонтираш стълбището на дядо Бърк.

По израза на лицето й Кърт позна, че е безкрайно доволна, и кимна.

— Скоро ще можеш да се спускаш по стъпалата и да ги броиш също както едно време, когато си била малка.

Хелън се учуди, че той си спомня какво му беше разказала и се изчерви.

— Съмнявам се, че ще мога често да се измъквам оттук, но ще бъде наистина чудесно пак да има стълба до долу. — Тя седна на горното стъпало. — Каква прекрасна изненада. Нямах никаква представа.

Кърт клекна, като все още държеше чука.

— Чарли успя да пази всичко в тайна?

— Успя, да му се не начуди човек. И сега ми е съвестно. Развалих голямата изненада, нали?

— Би могла да се престориш, че не знаеш нищо.

— Точно така — веднага се съгласи тя. — Ще го оставим той да ми каже. И да ми покаже.

— Много съм ти благодарен — рече Кърт, като сложи ръка на гърдите си и тогава изведнъж се сети, че е без риза. Веднага пусна чука и се пресегна да вземе захвърлената настрана дреха. После добави с виновен вид: — Извинявай, госпожо. Знам, че обещах да престана да ходя гол до кръста и…

— О, забрави за това, капитане. — Хелън взе ризата от ръцете му и я сложи на стъпалото до себе си. — Ако така ти е по-хладно, не виждам нищо лошо да ходиш гол до кръста — после бързо смени темата. — Скоро ли ще довършиш стълбата?

Кърт завъртя глава.

— Най-много още два — три дни.

— Нямам търпение — призна искрено тя.

— Наистина ще ни върши хубава работа тази пътека — рече Кърт и вдигна ръка да избърше потното си чело. — Чарли и Джоли сигурно доста често ще я използват. Вече няма да се налага да заобикалят толкова много, когато слизат до кея да ловят риба.

Тя кимна усмихната.

— Пък мисля, че и аз от време на време ще прескачам нощем до долу да поплувам.

— Ъхъ — съгласи се Хелън.

— А ти… — осмели се да добави той, като гледаше спокойната водна шир, обагрена в червено от изгряващото слънце — ти ще можеш понякога да се разхождаш следобед край залива.

 

 

Новата стълба скоро беше готова.

Но Хелън се правеше, че не знае нищо. Заради Чарли. А също и заради Джоли. По душа той беше едно голямо дете и беше също толкова зарадван и въодушевен, както и петгодишното си другарче.

В деня, когато целият „строителен обект“ бе завършен, Чарли скочи веднага след вечеря, отиде до стола на баща си и прошушна нещо в ухото му.

— Да — каза Кърт. — Можеш.

Чарли хвръкна покрай масата към Джоли. Кърт и Хелън си размениха бързи затворнически погледи. Чарли нищо не забеляза. Нито пък Джоли, защото в това време детето му шепнеше в ухото, че трябва да вземе неговата червена кърпичка.

Хелън се включи в играта и след малко вече я водеха със завързани очи през предния двор към скалата: Чарли — хванал едната й ръка, а Джоли — другата.

— Само още няколко крачки — каза Чарли.

— Почти стигнахме — подкрепи го Джоли.

Усмихнат, с ръце в джобовете, Кърт вървеше след тях.

— Спри! — извика Чарли. — Спри точно тук, Хелън.

Тя спря и зачака. Джоли се пресегна и свали превръзката от очите й. Хелън се ококори и закри лице с ръце.

— Нова стълба! — възкликна тя. — Не мога да повярвам! Прекрасно! Прекрасно!

И тя продължи възбудено да бъбри каква „страхотна изненада“ бе това и че „изобщо не предполагала“ и „толкова се радвала, че нямала думи“. Чарли пляскаше с ръце и крещеше от удоволствие. Джоли клатеше побелялата си глава и се смееше щастливо. Кърт се хилеше и мълчаливо одобряваше чудесната й актьорска дарба, която й помогна да достави радост на едно сладко малко момченце и един добър старец.

Истински щастлива заради новата пътека, Хелън спонтанно се обърна, прегърна сърдечно Джоли и му благодари. После бързо коленичи и силно притисна Чарли към себе си, преди той да усети какво става и да успее да се възпротиви.

— Това е най-прекрасната изненада в живота ми. Много благодаря.

Тя се изправи усмихната.

Чарли наведе русата си главица на една страна и невинно попита:

— Хелън, няма ли да прегърнеш и капитана?

Хелън изведнъж се стресна. Кърт също. Спогледаха се неспокойно. За момент настъпи неловко мълчание, но в следващия Хелън протегна ръка и Кърт я пое.

— Благодаря — каза тя и за миг й се стори, че той изглежда обиден, задето бе отказала да го прегърне.

 

 

Чарли обичаше новото дървено стълбище така както и Хелън, когато беше дете. Пъргавото момченце тичаше нагоре — надолу по няколко пъти на ден, а в ушите му отекваше предупреждението на някой от възрастните, който викаше след него: „Чарли, гледай си в краката!“, „Чарли, не бързай толкова, ще си строшиш врата!“, „Чарли, не се приближавай до водата!“

А за Джоли новото стълбище сякаш беше дар божи. Когато ходеше за риба, вече не беше нужно да върви пеш почти половин миля, да заобикаля зад плевнята и скалата, за да се спусне надолу до кея точно под къщата на Хелън. Сега той трябваше само да се спусне по стъпалата.

Петдесет и две.

Чарли ги беше преброил. С помощта на Джоли, момчето не можеше само да брои до толкова. Джоли беше много доволен, че имаше удобна възможност да го научи.

Когато дойде Четвърти юли, новото стълбище се оказа много полезно. Заедно с Чарли, Хелън приготви великолепен обяд за пикник и четиримата слязоха долу. Към залез седнаха на едно одеяло близо до водата и похапнаха пържено пиле, шунка, пресен грах, пълнени яйца, кифлички с мая и ягодов сладкиш с много сметана.

Спусна се здрач и те се изкачиха обратно по стълбата. Прекараха вечерта на предната веранда, като наблюдаваха фойерверките отвъд Мобайлския залив. Чарли пискаше и пляскаше с ръце всеки път, щом нощното небе се озаряваше от пъстра и ярка експлозия. Джоли пляскаше и викаше заедно с него. Две щастливи деца, омагьосани от чудото на това невероятно представление.

Но между взривовете от пъстроцветни звезди Джоли забеляза, както бе правил неведнъж, че Кърт и Хелън продължават да се държат учтиво като непознати. Пред него и пред Чарли поддържаха изискано вежлив тон, но бездната между тях бе все така дълбока.

Джоли разбираше.

Те съзнателно избягваха да срещат погледите си. Никога не се обръщаха направо един към друг. Бяха седнали на колкото е възможно по-голямо разстояние един от друг, за да наблюдават зарята: — Хелън — в люлеещия се стол в най-северния край на верандата, а Кърт — изтегнат на стъпалата на верандата.

Джоли забеляза всичко това, но не каза нищо.

Джоли Гръбс умееше да се оправя не само с чувствителни петгодишни дечица. Той имаше много добър подход и към трудни възрастни.

Старецът нито веднъж не се опита да сближи Хелън и Кърт. Ако те предпочитаха да си останат двама необщителни непознати, които се държат на разстояние, или пък, ако след време станеха най-добри приятели — това си беше тяхна работа, не негова.

Освен това, той едва ли щеше да успее да ги убеди, че да живееш с миналото или да държиш на старата омраза е ужасна загуба на време. Това те трябваше да открият сами. Нека самият живот ги научи как да го живеят.

Те бяха разумни, чувствителни, почтени.

А също и млади, здрави, красиви.

И без съмнение — самотни.