Нан Райън
Люби ме тази нощ (14)

Глава 14

Кърт очакваше хладен прием в Спениш форт. Знаеше, че е крайно нежелан в града, който все още таеше омраза към янките. Това не го притесняваше много. Той бе закоравял през войната, пък и по природа бе саможив, така че никога не бе търсил и не бе имал нужда от одобрението на когото и да било, освен на себе си.

И в мирно време, и по време на война той бе живял според собствените си норми на поведение. Бе останал сам от четиринайсетгодишна възраст и бе вършил мъжка работа още като момче. Не бе споделял плановете си, сам бе уреждал сметките си и бе лекувал скритите си болки и рани.

Беше служил на своята страна с чест и гордост. Беше убивал в битки, хладнокръвно и без угризения. Като войник, предан на своята родина, му бе възложена задача и той я бе изпълнил с изключително усърдие. Едва ли някой би могъл да направи повече.

Когато стигнаха покрайнините на Спениш форт, Рейдър отметна едрата си глава назад и изпръхтя. Кърт постави успокоително ръка на гладката му шия, потупа го нежно и каза:

— Всичко е наред, приятелю. Успокой се, момче. Хайде, спокойно. И с по-трудни положения сме се справяли през войната. Ще преживеем и един следобед в Спениш форт.

Рейдър наостри уши, изцвили и забърза напред. Като господаря си и той се бе примирил и величествено се понесе нагоре по пътя към крайната цел.

Първото нещо, което Кърт види над извисяващите се борове и вековни дъбове бе флага на Конфедерацията със златните ресни по края. Окачен на дълга борова пръчка, флагът на въстаниците гордо се развяваше от бриза, полъхващ откъм залива.

Вперил очи в нагънатите от вятъра звезди и ленти, Кърт бавно и дълбоко си пое дъх, усмихна се скептично и влезе в сънния южняшки град.

Главната улица, по която се отиваше в Спениш форт, се простираше на север и на юг. От двете й страни, южно от търговската част, бяха наредени една срещу друга множество жилищни сгради — и големи, и малки. Кърт не обръщаше глава нито наляво, нито надясно, но знаеше, че го наблюдават.

Продължи напред. Скоро къщите останаха зад него и стигна до търговската част. Мина покрай обществената баня до градската конюшня. Насреща бяха редакцията на вестника, железарията, дъскорезницата и кабинетът на зъболекаря. Отдясно две издокарани дами, които излизаха от магазина на шапкаря, го видяха и се стреснаха така, като че ли самият Луцифер бе влязъл на кон в техния град. Те се дръпнаха назад, вкопчени здраво една в друга, и се вторачиха в него със зяпнала уста.

Кърт им кимна и се усмихна, като види как жените ахнаха смаяни и ужасени се втурнаха обратно към сигурното убежище на шапкарския магазин. Мъжете, насядали по дървените тротоари, не бягаха от него в панически страх, но крещяха обиди и заплахи, на които Кърт не обръщаше внимание.

На спирката на дилижанса при товарната гара, от току-що пристигналата от Феърхоуп кола слезе елегантно облечена жена. Когато Кърт премина от там, тя погледна право към него. Но за разлика от двете дами при шапкарския магазин тя нито ахна, нито се отдръпна ужасено, нито побърза да избяга. Изпод скъпата си шапчица тя погледна към него с неустрашимо любопитство. После кокетно спусна гъстите си ресници над тъмните си искрящи очи.

Разбра, че е привлякла вниманието му, затова хвърли още един поглед към него. Усмихна се едва забележимо, обърна се бавно, заобиколи спрелия дилижанс и се отправи към тротоара. Беше доста апетитна, закръглена жена. Елегантната й бледолилава лятна рокля подчертаваше бялата й кожа, стегнатата горна част прилягаше плътно и предизвикателно разкриваше пищните й женствени форми.

Кърт продължи да гледа след нея, докато тя се качи на тротоара, при което за миг се показаха два тънки, добре оформени глезена, обути в лъскави чорапи от чиста коприна. Тя не се обърна повече да го погледне, но Кърт разбра, че нарочно бе показала глезените си заради него.

Дамата пусна издутите си поли и тръгна величествено по дървения тротоар. Мъжете по улицата вдигаха шапките си за поздрав, усмихваха се и се държаха така, сякаш сред тях се движеше кралица.

Жената спря пред една кантора с много прозорци, няколко сгради по-нагоре. Сложи облечената си в ръкавица ръка върху дръжката на остъклената врата, на която с красиви златни букви бе написано: „Предприятие Лъвлес“. Кърт присви очи. Жената влезе и затвори вратата след себе си.

„Предприятие Лъвлес“.

Това сигурно беше кантората на Найлс Лъвлес, богатия аристократ земевладелец, за когото му беше говорил Джоли. Същият онзи Найлс Лъвлес, който твърдо бе решил да стане собственик на фермата и горите на Хелън. А очарователната дама, която влезе вътре? Може би беше разглезената госпожа Найлс Лъвлес.

Кърт мина покрай смесения магазин на Джейк и спря Рейдър, когато стигна до шарената табелка пред бръснарницата на Скийтър. Смъкна се от седлото. Завърза дългите поводи на Рейдър за стълба, потупа жребеца по гърба и каза в ухото му:

— Няма да се бавя.

Макар да чуваше гневно мърморене, макар от всички страни на улицата да усещаше враждебни погледи, които следяха всяко негово движение, Кърт дори не трепна. Без много да бърза, той се качи на тротоара, запъти се право към отворената врата на бръснарницата и влезе.

Вътре имаше два стола и двата бяха заети. Високо кльощаво момче в бяла престилка бръснеше единия клиент. На другия стол седеше мъж на средна възраст, който имаше само един тесен полукръг коса, опасващ главата му отзад. Нисък, тантурест човек усърдно подстригваше подковата от тънки кичури. Кърт реши, че това е Скийтър.

Скийтър вдигна очи към Кърт, огледа го критично, намръщи се и рече:

— Имаме доста работа тази сутрин.

— Да, виждам — усмихна се Кърт и седна на дългата дървена пейка до стената. — Аз не бързам. Ще почакам.

Той остана там цялата сутрин. В бръснарницата постоянно идваха хора за подстригване и бръснене и биваха обслужвани веднага. Наближаваше пладне, когато най-сетне и двата стола се опразниха и бръснарите останаха без работа.

Кърт стана от твърдата пейка, протегна се и прекоси малката бръснарничка. Взе една чиста бяла кърпа от лавицата до стената, преметна я около врата си и я върза отзад. После седна на стола на Скийтър.

— Време е за обяд — каза Скийтър на високия си кльощав колега и погледна многозначително към Кърт.

Кърт остана на мястото си. Скийтър изприпка до външната врата, погледна назад към Кърт и с кимване на главата му показа, че трябва да излезе.

— Обикновено и двамата имаме по един час обедна почивка. В това време можете да…

— Ще почакам — прекъсна го Кърт и не помръдна.

Месестото лице на Скийтър почервеня. Той затръшна вратата и окачи табелката „Затворено“.

Двамата бръснари се спогледаха, вдигнаха рамене, шмугнаха се в задната стаичка и оставиха Кърт сам. Той продължи да седи на бръснарския стол и спокойно да върти палците си под бялата кърпа.

 

 

Наближаваше пладне, когато Хелън приключи с прането. Тя стоеше до черния котел и изстискваше водата от току-що изплакнатите чаршафи, когато дочу слаб вик. Вдигна поглед. Очакваше да види подстриганият янки да се приближава с коня си към нея.

Но по алеята с дъбовете, надолу от къщата, се зададе лъскава черна карета. За миг Хелън остана неподвижна с тежкия мокър чаршаф в ръце и примижа срещу ярко грейналото вече слънце.

Една ръка в бяла ръкавица усилено размахваше дантелена кърпичка иззад завеската на страничния прозорец на луксозната карета и след малко оттам се подаде глава с гладки тъмни къдрици.

— Хелън! Хелън! Върнах се! — викаше Ем Еликът. — Къде си? Върнах се!

— Ем! — тихичко възкликна Хелън, усмихна се, пусна чаршафа обратно в синята вода за плакнене и започна да бърше ръцете си в престилката. После хукна към нея.

Ем вече беше отворила вратата и скочи долу още преди възрастният, важен кочияш на Еликътови да успее да слезе и да помогне на въодушевената си господарка. Ем вдигна високо издутата си пола и затича презглава към Хелън, като викаше през цялото време.

Двете жени се хвърлиха в обятията си, прегърнаха се сърдечно, после се откъснаха една от друга и хванати за ръце започнаха да скачат, да се кикотят и да пищят от радост като ученички.

Старият Даниел, преданият посивял кочияш на Еликътови, се почеса по тила, поклати глава и започна да мърмори под носа си:

— Мене ако питат, не трябва да очакваме, че господарката Ема ще порасне някога и ще стане изискана дама като майка си. През повечето време се държи така, все едно че е обезумяла, пък и не съм сигурен, дали изобщо има ум в главата си. Да пищи като заклано прасе само защото е видяла госпожа Кортни! Ама че работа! — Той завъртя късогледите си очи към небето. — Бог знае как ли се е държала, когато госин Куп е отишъл да я посрещне на мобайлския кей. Сигурно е посрамила цялото семейство и като някоя повлекана е целувала и прегръщала шерифа пред всички посред бял ден. Хм! Направо не знам какво ще излезе от тая работа…

— Ами… тръгнала съм направо към чистилището, Даниел — извика Ем над рамото на критично настроения стар семеен слуга, докато двете с Хелън минаваха покрай него на път за къщата.

— Може и така да стане, ако не оправиш поведението си — изсумтя Даниел и се качи в каретата да подремне.

Ем и Хелън се разсмяха и хванати под ръка забързаха към къщата, като и двете говореха една през друга.

— … но трябваше да разбера, че тайните ми планове няма да се осъществят — оплака се Ем.

— … сигурна съм, че всички говорят за това… — разтревожено продължи Хелън.

— … и се надявах, че Куп ще осъзнае, че не може повече да живее без мен…

— … но аз просто нямах друг избор, затова наех…

— … беше заминал за цели четири години през войната, та как можех да очаквам, че сега за десет дни…

— … и бих направила всичко необходимо, за да задържа тази земя…

— … почти омекнал, но после се осъзна…

Бяха стигнали до предната веранда. Ем изведнъж прекъсна мисълта си и попита:

— Къде е твоят янки?

— Той не е моят янки!

— Кити Пейпър каза, че чула, че бил красив и имало нещо загадъчно и примитивно в него. — Тя вдигна вежди. — Така ли е?

— Мисля, че не е съвсем отблъскващ — сви рамене Хелън. — Не съм мислила много по този въпрос.

— Чакам, за да го огледам? Надявах се да го видя днес.

— Да го видиш? — повтори Хелън недоверчиво. — Боже мой, Ем, ти няма да го видиш.

— Обзалагам се, че ще се срещна с него — засмя се развеселено Ем, а Хелън ядосано поклати глава.

Вече бяха влезли в тихата прохладна къща. Хелън вървеше напред към спалнята си, където можеха да поседят и да се насладят на бриза откъм залива. Там Хелън бързо смени прогизналата след прането рокля, а Ем изрита обувките си, качи се на мекото пухено легло, седна и подви крака. Смъкна белите си памучни ръкавици и ги захвърли на нощното шкафче. Разхлаби дантелената яка на роклята си и отметна полюшващите се тъмни къдрици назад от лицето си.

Ем бъбреше безспир.

Горчиво се оплакваше на Хелън, че посещението й в Нови Орлеан не бе извършило никакво чудо с нейния голям, упорит, червенокос любим. Куп се кълнеше, че тя му е липсвала ужасно много, но очевидно не достатъчно, за да й направи предложение, както бе очаквала.

После призна, че е постъпила глупаво, като е смятала, че подобно чудо може да се случи. В края на краищата, едрият смелчага, когото обичаше, е бил далеч от нея по време на цялата безкрайно дълга война и през онези самотни четири години я беше виждал само два пъти. Но въпреки това, когато конфликтът най-после бе приключил и той се бе завърнал у дома завинаги, не я беше помолил да се омъжи за него.

Ем продължи да разправя и за отегчителния си престой в Карсън Сити, в оная къща пълна с досадни братовчеди. Призна си, че когато най-накрая се прибрала оттам, дръпнала Куп вътре в каретата и хубавичко го нацелувала и здравичката се постарала да го накара да се предаде. Разказа как духнала в ухото му и му прошепнала, че ако посетят набързо мировия съдия, после ще могат да прекарат останалата част на деня в хотел „Конд“, където да се отдадат на нещо повече от целувки.

— Ем Еликът, не си казала това наистина, нали? — смъмри я Хелън.

— Казах го, естествено — категорично отсече Ем. — И то почти подейства. Веднага разбрах, защото усетих как слепоочията му запулсираха учестено. Но уви, моят любим е истински пуритан и поставя дълга над всичко друго. И така той отвърна, че до обяд трябвало да се върне в Спениш форт, за да прекара единствения тамошен затворник до Мобайл, където да бъде изправен пред съда — разсмя се добродушно и добави: — Представяш ли си? Да ме победи един най-обикновен крадец!

Постепенно страстите на Ем се поохладиха, след като бе успяла да осведоми Хелън най-подробно за почти всеки миг от всеки ден на отсъствието си. Хелън седеше на леглото, опряла гръб на високата махагонова табла в горния край на леглото, обгърнала с ръце вдигнатите си колене. И се смееше. Ем винаги разказваше много цветисто и забавно и на Хелън й ставаше по-леко дори само като седеше и слушаше бърборенето й.

Когато най-после разказът й за Куп и Нови Орлеан завърши, тя рече:

— А сега ще затворя голямата си уста и ти ще ми разправиш какво се е случило тук, докато ме нямаше. Казвай сега всичко за твоя янки и…

Смехът на Хелън рязко секна.

— Ем Еликът, казах ти, че той не е „моят“ янки.

— О, нали разбираш какво имам предвид. Как стана така? Обзалагам се, че Джоли го е изпратил тук. Доколкото разбрах, севернякът имал малък син. Как изглежда момченцето? И как изглежда този янки? Казвай, казвай, казвай! Започвай от самото начало. — Ем се просна назад по гръб, вдигна ръце над главата си и зачака.

— Не ме обвиняваш, нали?

— За какво? — Ем повдигна глава от дюшека и погледна Хелън. — За това, че си наела един мъж със здрава гърбина, за да ти помага да поддържаш тази ферма — Тя пак се отпусна на леглото. — Не мисля, че е нужно.

— Знаех си, че ще кажеш така — отбеляза с благодарност Хелън.

И после разказа на най-добрата си приятелка за Кърт и Чарли Нортуей.

Хелън говореше надълго и нашироко за Чарли и споменаваше баща му много малко. Тя млъкна по средата на изречението си и рече:

— О, Ем, ти разбираш защо бих наела един янки да ми помага. Просто нямах друг избор. Защо и другите не могат да разберат?

— Защото другите не виждат по-далеч от върха на дългите си носове — изсумтя Ем — Трябва ли да те е грижа какво говорят и мислят, щом като успяваш да поддържаш фермата си?

— Предполагам, не трябва.

— Разбира се, че не трябва. На мен не ми пука! Ами, сигурно целият проклет град клюкарства непрестанно за мен, че съм гонела Куп. Но какво от това? Пет пари не давам, знаеш ли. — За потвърждение Ем се разсмя, но изведнъж спря и се изправи в седнало положение. После се завъртя с лице към Хелън и попита: — Да не би клюкарите да са се отнесли лошо към теб?

Хелън поклати глава.

— Не. Не съвсем.

— Лъжеш ме, Хелън Бърк Кортни! Кажи ми истината, иначе ще те щипна както навремето, когато бяхме малки деца.

Хелън въздъхна.

— Миналата събота отидох до Спениш форт за продукти, както всеки друг път. Беше ужасно. Наистина ужасно. — Тя притвори очи за миг, после отново ги отвори. — Джейк не искаше да влизам в магазина му. Сестрите Ливингстън… пресякоха улицата, за да не разговарят с мен.

Лицето на Ем помръкна като буреносен облак. Тя се пресегна към Хелън здраво стисна и задържа ръката й в своите.

— Съжалявам. Ще ми се да бях тук. Ще ми се да бях с теб. Щях да им кажа аз на всичките, на целия град, да вървят по дяволите! Щях да накарам Куп да арестува цялата тая паплач и да ги тикне в дранголника! Щях да ги накарам да съжаляват, че изобщо са се родили! Щях да се погрижа да…

— Божичко, колко се радвам, че се прибра у дома — прекъсна я щастливо Хелън и отново се усмихна лъчезарно.

— И аз. Само ми се иска, за бога и Куп да бе също толкова доволен.

— Той се радва, че си се върнала, много добре знаеш това.

— Ммм… Но не е достатъчно радостен, за да се ожени за мен.

Ем пусна ръката на Хелън, сключи ръце под брадичката си като за молитва, затвори очи и тихичко занарежда:

— Ти, боже, който си на небето, чуй ме. Имам нужда от твоята помощ, за да закарам един упорит червенокос шериф прел олтара. Считаш ли, че можеш да направиш нещо за мен? Моля те. И действай по-живо. — Тя отвори очи, отпусна ръце на колене и намигна на Хелън. После се ухили и рече: — Нали не мислиш, че Всевишният ще ме накаже, задето съм такава егоцентричка?

— Не, освен ако не го е направил вече.

Двете жени се запревиваха от звънлив момичешки смях.