Нан Райън
Люби ме тази нощ (4)

Глава 4

Кърт отдръпна ръката си, бутна стола назад и пъргаво се изправи. Но не се отдалечи. Остана там, надвесен над нея, и продължи да я гледа търпеливо и неподвижно като хищна котка. Тъмните му тревистозелени очи останаха приковани в нея с обезкуражаваща настойчивост. Той протегна ръка — същата онази с дълги пръсти, загоряла от слънцето, която преди малко бе на масата пред нея.

Хелън преглътна с мъка и несъзнателно постави слабичката си бяла ръка върху неговата гладка длан. Дъхът й секна, когато ръката му се затвори и обгърна нейната. Усети как пръстите й изпукаха в топлата му длан. Здраво стиснал ръката й, той нежно, но властно я изправи на крака.

Хелън лекичко се опита да се измъкне, но той я държеше здраво. Силните му загорели пръсти се плъзнаха нагоре и обвиха крехката й китка. После Кърт вдигна ръката й пред мургавото си лице и смислено я разгледа.

Тъмнозеленият му взор премина по всеки пръст поред.

— Госпожо Кортни, нужно ли е да ви предупреждавам, че трябва да държите тази нежна бяла ръка далеч от мен.

Хелън се наежи.

— Не ставайте смешен!

— Смешен ли? Аз не смятам така. Уважавам факта, че вие сте жена, която е обичала и е била обичана от своя съпруг — Той приведе широките си рамене, а дишането му премина във въздишка: — Позволете ми и аз да изразя същите опасения. Аз обичах жена си със страстна преданост. И сигурно подобна възможност изобщо да не ви е хрумвала, но вероятно и аз не желая да ме докосват ръцете на друга жена. Можете ли да разберете това?

— Аз… аз… да… да… мога — кимна Хелън.

Той веднага пусна ръката й.

— Добре. Значи вече се разбираме малко по-добре. Ако искате, може да спите със своя револвер, но той няма да ви е нужен, за да се защитавате — усмихна се Кърт и отстъпи крачка назад. — Поне не и от мен.

Присвила очи, Хелън го наблюдаваше как се обърна, слезе по стъпалата на верандата и прекоси двора с широка крачка и гъвкава походка. Стъпваше бавно като котка, а плавните му движения излъчваха грация и мъжествена увереност.

Именно в този момент Хелън реши, че не го харесва. Ни най-малко. И то не само защото беше омразният враг, завоевателят янки. Тя не би харесала високия мургав Кърт Нортуей дори да бе роден тук, в областта Болдуин.

Точно неговият хладен, самоуверен маниер, способността му да я кара да се чувства глупаво и неудобно, я вбесяваха. Тя беше свикнала да властва. Беше свикнала да се чувства напълно компетентна и способна да се справя с трудни ситуации и трудни хора.

Особено с мъже.

От деня, в който Уил бе заминал на война, тя спокойно и кротко беше обезкуражавала множество мъжки набези с яростни погледи и решителна предизвикателност. Какво нахалство! Той да я предупреждава да държи ръцете си далеч от него! Виж ти! По-скоро адът ще замръзне, отколкото тя да пожелае да докосне това нагло северняшко копеле!

— Капитан Нортуей! — извика тя след него, и сините й очи святкаха от обида.

Кърт спря, обърна се и я погледна.

— Да, мадам?

— Аз… аз… — заекна Хелън, после въздъхна и поклати глава. Духна ядосано един немирен кичур руса коса от челото си и каза: — Ще почистим жилището сега, този следобед. Ако свършим навреме, можеш да започнеш да ореш. Иначе ще се заемеш с редовната си работа утре призори.

— Много добре — каза Кърт, — но наистина няма нужда да помагате за почистването. Мога и сам.

Все пак Хелън помогна.

Ако в мръсната стая трябваше да се настани само Кърт Нортуей, тя нямаше да се притеснява. Но тъй като там цяло лято щеше да живее петгодишно момченце, което през краткия си живот бе видяло твърде много нещастия, тя искаше да направи каквото може, за да стане помещението обитаемо.

Докато измореният и прокуден от дома си Чарли спеше на канапето под разлистения дъб, Хелън и Кърт се заеха да оправят жилището.

Кърт изнесе прашния пухен дюшек да се проветри на слънце, а Хелън свали прогнилите пердета от прозорците. Кърт си подсвиркваше, докато влачеше мебелите навън, за да ги измият. Хелън бе завързала косата си с бяла кърпа, бе облякла отново изцапаната сива работна рокля и метеше пода с метла от палма с дълга дръжка.

Кърт носеше едно след друго ведра с вода от кладенеца. Хелън изнесе домашен сапун и четки с твърд косъм. Застанали на ръце и колене, те търкаха дървения под. Работеха усилено, пълзяха, жулеха, бършеха и правеха широки дъги от пяна с твърдите насапунисани четки. Всеки се бе съсредоточил в работата си и не съзнаваше, че може да се сблъскат. Двамата почистваха различни части на стаята и бяха обърнати в противоположни посоки, така че бавно, но сигурно се движеха заднишком на четири крака един към друг.

Неминуемо беше да се сблъскат.

Поклащащата се задница на Хелън звучно се удари в здравия мускулест задник на Кърт. Хелън трепна и извика, рязко пое въздух. Раменете им се удариха. Хелън ахна. Кърт въздъхна. Завъртяха глави. Лицата им бяха само на сантиметри и двамата се озоваха загледани един в друг право в очите.

Очите на Хелън хвърляха мълнии от гняв. Във вторачения поглед на Кърт се четеше извинение и загриженост.

— Ударих ли ви? — попита той, като бързо се обърна на колене и с лице към нея и вдигна ръце, за да я прихване.

— Не — увери го Хелън и нервно го блъсна в гърдите. Отскубна се и скочи на крака. — Вие довършете това. Аз ще отида до къщата да взема кърпи и чаршафи.

Тя дръпна кърпата от главата си и изчезна. Кърт седна на пети и я изпрати с поглед, докато тя профуча през отворената врата. Поклати тъмната си глава. Отвращението на хубавата вдовица от него беше доста силно. А и враждебността на малкия му син бе също толкова голяма. Очертаваше се едно наистина ужасно, дълго и неприятно лято.

Кърт сви рамене и продължи да работи.

А в къщата Хелън застана пред скрина от кедрово дърво, където държеше бельото. Наведе се, седна пред него и издърпа най-долното чекмедже, в което бяха наслагани изхвърлените от употреба завивки — закърпени, скъсани или на лекета. Грабна два пожълтели чаршафа от неизбелено домашно платно и две различни калъфки за възглавници. После затвори чекмеджето, изправи се, постоя така с оръфаните постели, преметнати на ръката й, и си каза, че те са съвсем добри за леглото на един янки. И за да се убеди в това, дори кимна одобрително с глава.

Ами невинното малко момченце, обади се отвътре един натрапчив глас, трябва ли и то да спи на такова грубо платно? Трябва ли да положи русата си главица върху грапавите парцаливи калъфки само защото баща му е участвал във войната на другата страна?

Хелън въздъхна и постави неизбелените чаршафи обратно, откъдето ги беше взела. От едно горно чекмедже на скрина извади снежнобели, меки като коприна постели и две подходящи калъфки с нежна дантела по края. И като си мърмореше наум, тя се върна в пристройката при Кърт Нортуей.

Двамата заедно оправиха леглото. Чистите бели чаршафи издаваха лек аромат на кедър. Като се стараеше да избегне тревистозелените му очи, тя прекара ръка по гладките завивки, после пъхна една възглавница под брадата си и надяна върху нея калъфката с дантелите.

Сложи възглавницата в горния край на леглото и я пооправи. Усетила прикования в нея поглед на Кърт Нортуей, тя се наежи.

— Какво има? — попита тя, като вдигна очи съвсем навреме и улови замечтания израз в глъбините на зеления му поглед. Кърт моментално излезе от своя унес и се усмихна. Но не и тя. — Защо сте ме зяпнали, капитане?

— Съжалявам, мадам — гласът му беше съвсем тих и нисък. — Последната жена, която видях да пъха възглавница под брадичката си, та да й сложи калъфка с дантели, беше моята съпруга. — Широките му плещи се спускаха и издигаха. — Бях забравил това… до този момент… докато вие не го направихте съвсем по същия начин.

— Съжалявам, ако съм ви навяла мъчителни спомени, капитане. — Тя вдигна втората възглавница, мушна я под брадичката си и започна да намъква наскоро изпраната калъфка. — Но аз винаги съм го правила по този начин. Така както ме е научила моята баба.

Тя му хвърли облечената възглавница и се обърна. Той я улови, вдигна я до лицето си, вдъхна дълбоко чистия, свеж аромат, а после внимателно я постави на леглото до другата.

Хелън се озърна и видя, че Чарли бе застанал на вратата, прозяваше се и търкаше очи с юмручета. Тя му се усмихна, но той не отвърна на усмивката. С топъл нежен глас Хелън го попита дали иска и той да помогне. Чарли не каза нищо. Накрая се обърна, седна на чардака и подпря брадичка върху дланите си.

Хелън хвърли загрижен въпросителен поглед към Кърт. Той само поклати глава, сякаш за да каже, че не знае какво да прави с мълчаливия Чарли.

Те самите говореха съвсем малко — не трябваше да губят време в приказки, за да свършат всичко. Когато късно следобед приключиха работа, вече никой не можеше да каже, че това бе същата прашна, неподдържана стая, в която бяха влезли преди обяд.

Нови пердета на сини и бели карета красяха прозорците. Износените мебели блестяха и ухаеха приятно на лимон. Тишлайфер, изплетен с любов и внимание от бабата на Хелън покриваше изподраскания висок скрин, а върху малката квадратна масичка бе постлана покривка, също на бели и сини карета, която стигаше чак до пода.

Един стол с облегалка беше дръпнат към масата. Останалите, които бяха негодни, тъй като плетените им седалки отдавна се бяха разкъсали, бяха грижливо наредени в дъното на стаята. На пода до железния креват, който сега приличаше на пухено легло, бе проснато извито чердже, приготвено за босите крака, които ще стъпват върху него.

Синя стъклена купа с кичести жълти нарциси украсяваше перваза на предния прозорец. А на нощното шкафче, до току-що оправеното легло в искряща тумбеста ваза бе натопена прекрасна бледорозова роза.

Уморени, мръсни, с мокри от пот дрехи Хелън и Кърт стояха и гледаха резултата от своята работа.

— Чарли, влез — извика Кърт, — ела да видиш новия ни дом.

Хелън се обърна и зачака с надеждата, че Чарли ще влезе вътре. Може би видът на чистата просторна стая — толкова различна сега с чистите чаршафи и новите пердета на прозорците — ще го развесели. Ще го накара да се почувства повече като у дома си.

Тя спря поглед върху тесния гръб на момченцето, седнало на чардака, и започна да го увещава:

— Татко ти е прав, Чарли. Сега стаята изглежда наистина хубава. Ела вътре и ще ти покажа къде да подредиш нещата си. Можеш да заемеш долното чекмедже на скрина, а, Чарли?

Момчето не помръдна. Не отговори. Просто остана там, където си беше и както си беше — седнал на чардака, с лакти на колене, подпрял лице с ръцете си. Недосегаем. Хелън погледна Кърт разтревожено.

Той й се усмихна и каза:

— Е, на мен наистина ми прилича на дом, госпожо Кортни.

Хелън не отвърна. Тя пристъпи напред и нервно оправи купчинката бели кърпи до голямата порцеланова купа и каната за вода върху скрина. После за последен път обгърна стаята с поглед и отиде до вратата.

— Вечерята е след един час — обяви тя.

— Ще бъдем там — каза Кърт и я последва.

Хелън кимна, мина покрай необщителното дете и се отправи по пътеката към къщата. Няколко метра по-нататък погледна през рамо.

Чарли продължаваше да седи на чардака, да се цупи все така уплашен и нещастен. Мъничкото му, бледо личице бе замръзнало в тъжна гримаса. Баща му стоеше зад него усмихнат и изглеждаше напълно доволен и спокоен, а белите му зъби проблясваха на фона на бронзовия загар на лицето му.

Хелън врътна глава и продължи напред.

Божичко, очертаваше се едно дълго, неприятно лято.