Нан Райън
Люби ме тази нощ (32)

Глава 32

Лятната жега се усилваше. Както и тяхната страст.

Кърт се бореше с мъчителния си копнеж по Хелън, така както всички мъже от векове насам: той работеше почти до припадък. Изгарящото го желание се притъпяваше и всяка вечер той падаше в леглото напълно изтощен физически.

Крайната умора му помагаше да обуздае мъчителния плътски глад, но дълбокият копнеж продължаваше да витае над него и никога не го напускаше изцяло. И колкото и да бе уморен, всяка нощ той лежеше в мрака и виждаше Хелън, чувстваше я до себе си. Искаше да я подържи в прегръдките си само час или миг дори. Искаше да зарови пръсти в дългите златни коси. Искаше да чува смеха й. Искаше да чува дишането й. Искаше я… Искаше нея.

Хелън също се бореше.

Тя странеше от Кърт колкото може повече. А всяка вечер преди лягане изваждаше малкия медальон и се взираше в снимката на своя съпруг, чийто образ, с всеки изминат ден все повече избледняваше в съзнанието й.

Нееднократно си напомняше, че мургавият мъж, който спеше в пристройката при плевнята, е един от онези ужасни убийци, виновни за всичката смърт и разрушения, които завинаги бяха променили нейния живот и живота на любимия й Юг.

Но това вече не помагаше.

Вече не можеше да си наложи да мисли за Кърт като за един омразен янки. Това прозвище не подхождаше на мъжа, когото бе опознала. Кърт Нортуей бе доказал, че е почтен, трудолюбив, сърдечен и чувствителен.

Това правеше нещата толкова трудни.

Ако той беше подъл и жесток, некадърен и пълен негодник, щеше да е много по-лесно. Тогава поне щеше да се утешава с мисълта, че не му принадлежи в душата си.

И че за него няма място в сърцето й.

Объркана, разкъсвана между безграничния копнеж да бъде в прегръдките му и нарастващата вина, която я измъчваше заради това желание, Хелън изгуби съня си. Тя се въртеше и се мяташе в леглото и виждаше тъмното лице на Кърт, посребрено от лунна светлина. Искаше да го почувства до себе си. Искаше той отново да я държи в прегръдките си само още час или миг дори. Искаше да зарови пръсти в копринената, черна като нощ коса. Искаше да чувства смеха му. Искаше да чува дишането му. Искаше го… искаше него.

Безсънните нощи я направиха толкова неспокойна, че тя започна да се движи замаяна като сомнамбул през дългите и жарки летни дни. Хелън с радост приемаше изтощението, то й помагаше да потуши нежелания огън, който гореше в нея. И въпреки това сладостният копнеж никога не я напускаше напълно и тя се страхуваше, че завинаги ще остане в неговия плен.

Малкият Чарли неволно и несъзнателно спасяваше Кърт и Хелън от тях самите и един от друг. Неуморното, изпълнено с живот, момченце беше винаги навсякъде. Би било почти невъзможно да скрият нещо от любознателното дете с огромните умни очи.

Понякога Кърт гузно се питаше какво ли би могло да се случи, ако синът му не се мотаеше вечно в краката му.

Хелън никога не си позволяваше да разсъждава върху подобна възможност. Тя беше безкрайно благодарна, че момчето, което покрай Джоли бе станало толкова щастливо и обично, беше все около тях.

Прелестният Чарли или се влачеше след баща си, или й помагаше. Дори когато ходеше за риба с Джоли — което ставаше доста често, — бе много вероятно да се появи всеки момент, гордо вдигнал своя улов.

Хелън беше спокойна, че съществуват достатъчно пречки, които не даваха възможност да се случи нещо между нея и Кърт. И за да си осигури още по-голяма безопасност, вече не рискуваше да седи на верандата след здрачаване.

Веднъж завинаги започна да избягва излизанията нощем, след като през една гореща, душна нощ, когато се спусна до залива, едва успя да се измъкне от опасна среща. Беше й топло и неприятно и чувстваше, че не би могла да издържи нито минута повече сред спарения въздух на спалнята си. Излезе на верандата, мина покрай къщата и се спусна по предните стъпала.

Тогава се втурна през двора и забърза надолу по дървеното стълбище към залива, наслаждавайки се на случайните пориви на нощния ветрец, предвкусвайки разхлаждащата разходка из плитчината покрай брега. Но едва стъпила на пясъка, тя се закова на място. Забеляза нещо. Нещо, което не беше част от естествения пейзаж.

Една статуя, която по красота можеше да се мери с Давид на Микеланджело.

Една самотна фигура на самотния плаж — Кърт Нортуей стоеше неподвижен върху една издадена скала, втренчен в залива, без да усеща присъствието й.

Чисто гол, както майка го бе родила.

Стегнатото му тъмно тяло блестеше на лунната светлина, а гарвановата му коса бе прилепнала. Хелън го зяпаше с нескрито възхищение, завладяна от естествената мъжка красота. Изпита истинско страхопочитание. Всичко в него бе съвършено. Внушителният висок ръст. Широките гладки рамене и изваяният гръб. Изопнатият стегнат корем. Силните бедра и дългите крака — мускулести, гъвкави.

Той беше въплъщение на всичко мъжко и като го гледаше, Хелън бе изкусена както никога досега. Трябваше да положи големи усилия да се сдържи да не извика името му и да затича към него, да не смъкне задушаваща я нощница и да се отдаде на страстта, която заплашваше да я погълне.

Тя почти усети как тези силни мокри ръце я обгръщат, как това великолепно голо мъжко тяло настойчиво се притиска към нея. Почувства вкуса на горещите целувки, допира на горещите ръце, изпита моменталното сливане на твърдата му възбудена плът с нейната — мека и очакваща, а после и едновременното достигане до екстаза там на хлъзгавите, обсипани с водни пръски, скали.

Хелън се обърна и уплашена побягна от тъмния Адонис върху камъните, като си казваше, че той несъмнено трябва да е едно привлекателно, неустоимо въплъщение на Сатана, което се бе издигнало от бездната на ада, за да я тласне към вечно проклятие. Но тя няма да се поддаде на могъщото привличане на тази опасна съблазън. Не, тя бе достатъчно разумна, за да я надвие. Тя няма да постъпи в разрез с възпитанието си, с начина, по който винаги бе живяла. Няма да жертва самоуважение и приличие заради една — единствена нощ на щастие.

Но най-вече тя не би могла да приеме мисълта за дългите самотни месеци или дори години пред нея без мургавия лекомислен любовник, който скоро щеше да замине.

И да я забрави.

След този почти фатален случай, Хелън не излизаше нощем навън. Страхуваше се. Страхуваше се, че той може да дойде при нея. Страхуваше се, че тя може да отиде при него. Страхуваше се, че той може отново да я грабне и да я целува, целува, докато тя започне да го моли никога да не спира.