Нан Райън
Люби ме тази нощ (16)

Глава 16

Хелън стоеше на слънце и махаше за довиждане, докато каретата на Еликът бавно се отдалечаваше. Чарли беше до нея и също махаше. Той хареса приказливата Ем.

По обяд двамата с Джоли се бяха върнали от риболова и гордо показаха улова си. Сега Джоли се беше прибрал вкъщи да си почине.

Беше рано следобед и всичко наоколо бе притихнало. Листата на дърветата не помръдваха. Ни дъх не лъхваше да разхлади тегнещия въздух. Беше горещо. Необичайно горещо за началото на юни. Хелън усещаше, че фустата й лепне по краката и капчици пот избиват по челото й.

Тя продължи да маха, докато голямата черна карета зави по алеята с дърветата по края и напълно изчезна от погледа й. Сведе очи към Чарли, който тъкмо се опитваше да сподави прозявката си.

— Доколкото познавам Джоли — засмя се тя, — той вече е дълбоко заспал в любимия си стол. Ти не искаш ли да подремнеш малко?

Чарли сънено кимна с глава.

— Ще те изпратя до стаята — каза Хелън и протегна ръка.

Остана приятно изненадана, когато детето пъхна мъничката си топла ръчичка в нейната.

Като стигнаха до помещението, Хелън отиде право при леглото, оправи възглавниците и приглади завивките. Чарли опря коляно в матрака, изкачи се и се изтегна по гръб.

Преметна ръчички над главата си и каза:

— Събуди ме, когато се върне капитанът.

После хвърли онази широка усмивка, която едновременно я очароваше и разбиваше сърцето й.

— Добре — обеща тя, като се изкушаваше да целуне гладкото му челце.

— Хелън — извика я тихо Чарли, а клепачите му вече се спускаха и той се унасяше в сън.

— Да, Чарли?

— Тук ли ще бъде моят дом завинаги?

Нещо болезнено заседна в гърлото на Хелън.

 

 

Не беше нужно да отговаря на въпроса му. Чарли моментално заспа. Но думите му продължаваха да звучат в ушите на Хелън цял час по-късно, докато довършваше прането. Тя с мъка прекатури и изля водата от дървеното корито и черния котел. И тъкмо когато обръщаше празния котел, за да го сложи на място, дочу тропот на конски копита.

Севернякът се беше върнал.

Първата й мисъл бе да се втурне вътре, преди той да я забележи. Но после промени решението си. Изпитваше известно любопитство. Искаше да види как изглежда с прилична прическа.

Като го видя да слиза от коня пред кошарата, се намръщи скептично. Стисна зъби и тръгна към него, вперила поглед в лъскавата му черна коса.

Чу го как тихичко нареди на коня да се прибере зад оградата. Жребецът се подчини.

Кърт се обърна с лице към нея, но не направи нито крачка.

Изчакваше. Остави я да дойде по-близо. С всяка крачка гневът на Хелън нарастваше. Тя настойчиво приближаваше, а сините й очи яростно хвърляха искри. Когато стигна до него, впи поглед в неподстриганата му коса. После се взря право в тъмнозелените му очи.

— Капитане, вие май твърдо сте решили да ме ядосвате? — Тя не му даде време да отговори и продължи: — Трябва ли упорито да отказвате да изпълнявате моите нареждания? Помолих ви да подстрижете косата си и вие се съгласихте! Взехте парите, които ви дадох. Отидохте в града. Забавихте се цял ден там! И сега идвате тук късно следобед, а косата ви дори не е пипвана! Какво, за бога, сте правили през цялото това време? Пили сте уиски в „Червената роза“? Или сте играли комар при Шелби? Вие или сте глупак, или сте дебелокож дръвник, или и двете. Не може да очаквате, че ще пилеете парите ми, изкарани с толкова труд, и ще ви позволи да останете в тази ферма. Още първия ден ви го казах съвсем ясно, но вие явно не сте обърнали внимание. — Тя бързо и жадно си пое дъх. — Какво имате да кажете за свое оправдание?

Бръкна в предния джоб на панталона си, извади непохарчените пари и й ги подаде.

— Не се подстригах — призна той, — но не съм и пропилял спечелените ви с тежък труд пари.

Хелън погледна слисано към монетите върху дланта му. Не понечи да ги вземе. Само погледна остро към него.

— Защо? Защо не се подстригахте?

Кърт се пресегна, взе ръката й и изсипа монетите в нея.

— Бръснарят отказа.

— Скийтър Джоунс не е искал да ви подстриже?

— Не, госпожо. Нито неговият помощник.

— Но това е нелепо. Никога не съм чувала нещо по… Защо ли ще прави подобно нещо? Никога не съм чувала Скийтър да отказва работа. Не мога да разбера… — гласът й заглъхна и думите се изгубиха.

— Изглежда, градският бръснар не обича янките повече от останалите добри хора в Спениш форт — вдигна Кърт широките си рамене.

Хелън отвори уста, но пак я затвори, без да каже нищо. Взря се в Кърт. Започна внимателно да изучава мургавото му изваяно лице, твърде дългите черни къдрици, паднали на челото му, дълбоките тъмнозелени очи, спокойни като тихия следобед. Изглеждаше напълно невъзмутим. Сдържан, както винаги.

Хелън почувства, че гневът й към него бързо се превръща в гняв към жителите на Спениш форт. Именно тогава, в онзи момент, докато стоеше под топлите лъчи на слънцето в безветрения юнски следобед, тя за пръв път почувства някаква неясна близост към високия дългокос мъж пред нея.

Той беше янки, наистина, но доколкото знаеше, беше почтен човек, който мирно и кротко бе влязъл в обществено заведение и бе предложил пари, за да му бъде извършена услуга. Не заслужаваше да бъде изгонен повече отколкото всеки друг мирен жител на Юга би заслужавал подобно отношение в заведение някъде на Север.

— Капитане — каза най-сетне Хелън с малко поомекнал тон, — съжалявам за онова, което се е случило в бръснарницата. И за всички лоши думи, които ви наговорих. Извинявам се.

— Приемам извинението. Разбирам.

— Аз ще ви подстрижа.

Зелените му очи в същия миг се ококориха.

— Още сега. Този следобед.

— Никога не ме е подстригвала жена — усмихна се Кърт.

Хелън не се усмихна, но чертите на лицето й се отпуснаха, очите й гледаха по-ласкаво.

— Значи сме квит, капитане. Аз пък никога не съм подстригвала мъж. — Тя се обърна, поспря се и добави: — Разседлай Рейдър и го разчеши. Дотогава Чарли трябва да се събуди. Елате и двамата при къщата. Ще ви чакам на предната веранда.

— Ще дойдем — каза Кърт.

Хелън ги чакаше на сенчестата веранда. Всичко беше готово. Беше постлала един стар чаршаф върху дървения под и върху него беше сложила кухненски стол с облегалка. Върху седалката му бяха поставени ножици, сгъната бяла кърпа, мека четка и кръгло огледало с дълга сребърна дръжка.

Докато ги чакаше, Хелън се облегна на един от яките стълбове на верандата, скръсти ръце и загледа спокойното синьо небе. Нямаше и следа от гъстата мъгла, която бе надвиснала сутринта. Слънцето грееше ярко от безоблачното небе и блясъкът му образуваше мънички зайчета по леките вълнички на отлива.

Отвъд широкия залив се издигаха сградите на Мобайл, трепкащи в следобедната мараня. На юг от града, при входа на залива стърчаха високите кули и огромните оръдия на форт Гейнс. А в пристанището леко се поклащаха един самотен пътнически параход, две рибарски лодки и няколко шлепа, превозващи дървен материал.

Хелън въздъхна.

Спомни си времето преди войната, когато Мобайлското пристанище бе едно от най-оживените в цялата страна. Огромни товарни кораби на път за Англия, Испания или Карибско море маневрираха предпазливо сред лъскави плавателни съдове: величествени речни параходи, големи влекачи и тежки шлепове.

В онези дни натовареното пристанище със своите претъпкани кейове представляваше интересно място. Беше така вълнуващо да се разхождаш по широките дървени стълбички през гъстата тълпа от хора. Тук банджо подрънкваше весело, там засмени младежи танцуваха, а хората им хвърляха монети в краката. Дребни търговци продаваха свежи цветя, захаросани бонбони и зрели плодове. Елегантно облечени дами и джентълмени се разхождаха, за да разгледат и бъдат разгледани — заможни пътници, които слизаха от украсени параходчета.

Всичко това беше свършило. Добрият живот. Старият живот. Златните дни и нощи. Нямаше ги. Бяха отминали. И никога нямаше да се върнат.

— Госпожо Кортни — дълбокият глас на Кърт Нортуей прозвуча някъде съвсем наблизо и извади Хелън от тъжния й унес.

Тя примигна, за да прогони миналото, обърна се и видя Кърт, който завиваше покрай ъгъла на къщата. Сам. Преди тя да успее да го попита, той каза:

— Чарли спеше така дълбоко, че не ми се искаше да го събуждам.

— Той имаше много напрегнат ден — кимна Хелън.

Но макар че отбеляза това съвсем спокойно, ужасно й се искаше Чарли да е буден и да бъде с тях. Или пък да не бе предлагала да подстригва косата му. За нищо на света не би направила подобно предложение, ако знаеше, че той ще дойде сам. Но сега не можеше да върне думите си назад.

Кърт се приближи, застана до нея и загледа огромната синя шир на спокойния залив. Усети нервността й и положи усилия, за да разсее напрежението. Незабелязано я въвлече в непринуден разговор за поразителната гледка, която се откриваше от широката сенчеста веранда.

Погледът му се зарея към мобайлските сгради и той заразказва за еднодневния им престой с Чарли в бляскавия стар град отвъд залива. Поговори и за гъстата плетеница от сочна зеленина, която ограждаше двора.

Хелън обясни, че плътната като в джунгла растителност, изцяло обгръща скалите, където носът се снишава и спуска рязко към залива на двадесетина метра по-надолу. Тя посочи натам и каза, че навремето е имало стъпала, които водели от предната ограда на двора чак до самата вода. Дядо й Бърк ги бил направил още преди тя да се роди.

— И ти си обичала да се измъкваш по тях и да броиш стъпалата по пътя си — рече усмихнат Кърт, без да сваля очи от вълнуващия пейзаж, който се простираше под краката им.

Тя погледна към него.

— Да, да, точно така. Но това беше много отдавна. Сега всички стъпала са пропаднали или са прогнили от дъждовете. Гъстата джунгла е погълнала по-голямата част от пътеката, която дядо беше разчистил, за да построи стъпалата. — Хелън се обърна. — Сега това е царството на Доминик. Но по-добре да започваме подстригването.

— Права сте — съгласи се Кърт и започна да разкопчава синята си памучна риза, а Хелън тръгна към стола.

Тя взе ножиците, четката и огледалото.

— Капитане, приготвила съм ви кърпа да… — Хелън рязко се обърна, но неочаквано се блъсна в широката му гола гръд и млъкна.

Кърт се пресегна и я хвана през кръста да я задържи.

— Добре ли сте?

— Ами, да, аз… аз… не знаех, че сте толкова наблизо… Не очаквах… Капитане, свалили сте си ризата.

— Не трябваше ли? Мислех, че щом като… Мога да я взема… да си я облека пак.

— Не. Не. Разбира се, не е нужно — каза тя и бързо вдигна очи от голото му тяло.

Но не достатъчно бързо, за да не забележи, че кръстът му, тесен като на момче, беше опасан от мускули, които помръдваха нагоре — надолу от дишането, и че къдравите черни косъмчета по гърдите му бяха влажни от пот.

— Аз… ъъ… седнете, моля.

Кърт кимна, вдигна сгънатата кърпа, седна на стола и преметна кърпата на коляното си.

— Само ми кажете какво искате да направя — рече той.

Тя едва обузда желанието си да изкрещи: „Искам да си облечете дрехите и да се махнете оттук!“ и успя да каже:

— Наметнете кърпата около раменете си, за да не напада коса по цялото ви… по…

— Добре — разтърси той кърпата, наведе се и я уви около голите си рамене. — Можете да започнете.

— Дръжте това — подаде му тя четката и огледалото.

Хелън знаеше, че не може да отлага повече. Преглътна с мъка, мина зад гърба му, побутна главата му напред, вдигна снопче дълга черна коса и с изненада установи, че беше приятно мека като коприна. Гъстите катраненочерни кичури бяха толкова красиви, че на нея почти й се прииска да остави ножиците и да изпълни шепи с тях.

— Имате толкова много коса — отбеляза тя, за да наруши мълчанието, а ръката й обгърна една буйна мастиленочерна къдрица. Гърлото й пресъхна. Тя прекара език по устните си.

— Отрежете колкото искате — рече той и се зачуди защо Хелън се бави.

Той не видя как тя се мъчеше да си поеме дъх, как за миг притвори очи и разтърси глава, за да дойде на себе си. Нито пък забеляза очарователния, изпълнен с нежност, но и малко тъга израз, който се появи в сините й очи, когато най-сетне вдигна ножицата и отряза един кичур. Не забеляза и как неохотно отвори ръка и остави косата да се изплъзне от малката й длан и да се разпилее по постлания на земята чаршаф.

Кърт нямаше никаква представа, че тя полагаше огромни усилия, за да запази спокойствие и хладнокръвие, докато режеше косата му и обръщаше главата му ту насам, ту натам. Но когато приключи с подстригването отзад и застана пред него, той забеляза, че бе прехапала горната си устна и се опитваше да държи ръката си съвсем стабилно.

За няколко мига Кърт изпита същото напрежение като Хелън.

И то не защото се страхуваше, че ще го пореже.

Тя пристъпи по-близо до него и несъзнателно застана между разтворените му колене. Докато му нареждаше: „Подай ми четката“ и „Сега я подръж пак“ и „Не мърдай, ако обичаш“ и „Затвори си очите сега“, той долови лекия аромат на люляков сапун, с който тя обикновено се къпеше и едва се пребори с желанието си да вдъхне дълбоко. Изящните й ръце бяха вдигнати и заровени в косата му, а ножиците режеха и кълцаха.

Опитваше се да държи очите си затворени по две причини — първо, защото не искаше да му падне коса в тях, и, второ, защото не искаше да я гледа направо.

Но не успяваше.

Клепачите му леко се повдигнаха и оформиха тесни процепи. Докато тя се пресягаше да достигне косата му, той наблюдаваше смутено плавното полюшване на съвършено оформената й гръд само на сантиметри от лицето си. Усети как мускулите между бедрата му се свиват и пулсират под прилепналите панталони, а голият му корем се стяга.

Той се реши да хвърли само един бегъл поглед към лицето й, вдигна полекичка ресници, но взорът му стигна единствено до отворената яка на лятната й рокля в пастелни цветове. Тънката й шия блестеше от капчици влага. Струйка пот се стичаше по нежната вдлъбнатина на гърдите. Докато наблюдаваше как искрящата капчица се спуска съблазнително надолу, внезапно го обзе безумното желание да вдигне ръце към гърба й, да я притисне към себе си и да изпие мъничкото диамантено поточе от бялата й разгорещена плът.

Кърт бе опрял ръце на бедрата си и бе оставил огледалото върху стола между краката си. Пръстите му се движеха нервно и стискаха бедрата, после застиваха като нокти на хищно животно.

Откъм тялото на Кърт сякаш се надигна гореща вълна, която обля Хелън, опари я през тънката рокля и тя се почувства сгорещена от близостта му. Сякаш бе притисната направо до голата му гръд. Долови ударите на сърцето си — а дали това не беше неговото сърце? И двете блъскаха безспир. Дъхът й секна.

Кърт забеляза, че тънката шия на Хелън пулсираше учестено, усещаше, че собственият му пулс удряше неудържимо в слепоочията. Вадички пот се стичаха по издуващите се гърди и се събираха върху стегнатия му корем.

Хелън спря за момент, вдигнала ножицата, и с опакото на ръката избърса лъсналото си от пот чело.

Кърт чувстваше, че трябва да каже нещо, за да намали нарастващото напрежение.

— Ужасно тихо е времето днес — рече той.

Тя кимна, като едва си поемаше дъх.

— Няма никакъв ветрец.

— Може да завали по-късно довечера.

— Нищо чудно.

С изопнати тела, разгорещени и мокри от пот, те разговаряха за времето, за наближаващия сезон на бурите и внимаваха да не срещнат погледите си. С леденостудени ръце, независимо от тревожната топлина на тялото си, Хелън продължи да подрязва черните като въглен кичури — припряно, нервно, нетърпелива да свърши час по-скоро.

— Готово — каза тя най-сетне, отстъпи назад и въздъхна с облекчение. — Свършено. Напълно.

— Наистина ли? — продума тихо той и тя разбра, че Кърт нямаше предвид прическата. Той се изправи на крака пред нея и остави бялата кърпа да падне от голите му загорели рамене.

— Да, наистина — натърти тя. — Абсолютно сигурна съм!