Нан Райън
Люби ме тази нощ (29)

Глава 29

Нито Джоли, нито Чарли бяха обърнали внимание на пристигането на Кърт. Целият съботен следобед двамата бяха много заети и сега бяха твърде изморени, за да отидат да посрещнат Кърт.

Поне Джоли бе доста изморен.

Двамата бяха играли на каубои, като се редуваха за ролята на каубоя. Стреляха един срещу друг, ревяха, падаха на тревата и после пак скачаха и хукваха отново.

Накрая, пухтящ и задъхан, Джоли се добра до новото дървено стълбище към залива и се тръшна на най-горното стъпало да си почине.

Като си вееше с вехтата сламена шапка и бършеше зачервеното си лице с носната кърпа, той се ухили на Чарли през рамо и рече:

— Приятелю, можеш да прибереш револверите си. Старият индиански вожд вече умира. Просто отнеси костите ми на моя народ.

Чарли се изкиска, намушка въображаемите си револвери във въображаемите им кобури и се отпусна на дървеното стъпало до Джоли. Чарли беше бос, само по къси панталонки, и целия мръсен от глава до пети.

Поседя мирно едва минутка и веднага попита:

— Искаш ли сега да поиграем на криеница?

— Чарли, страхувам, че съм на края на силите си. Не мога повече — усмихна се той на буйното момче.

Чапли се нацупи, но почти веднага се усмихна.

— Искаш ли да направя едно салто?

— В Алабама цъфтят ли цветя през пролетта?

— Това какво значи: да или не? — озадачено кимна глава на една страна Чарли.

— Да — отвърна Джоли, разреши русата коса на детето и се разсмя. — Много ще се надявам да видя как правиш няколко прекрасни салта във въздуха.

В изблик на нова енергия Чарли скокна от стъпалото. Извика на Дом да се пази настрани, изтича на ливадата, после рязко се прекатури напред, опря ръце и глава на меката трева и се преобърна по гръб.

Джоли въодушевено изръкопляска, затова Чарли отново се изправи и повтори номера. Отново последваха бурни аплодисменти. И така Чарли продължи да се преобръща чак до края на затворения преден двор. Толкова бе погълнат от това занимание, че изобщо не забеляза кога Джоли спря да ръкопляска.

Пренесло се в един свой, шеметен свят, изпоцапаното момченце се въргаляше, преобръщаше се и се мяташе из целия обширен двор, усъвършенстваше акробатическите си умения и се забавляваше безкрайно много. Напълно изгубил представа за време и място, той продължаваше да прави салта, докато най-сетне съвсем замаян легна по гръб на тревата точно пред къщата.

Чарли се беше наситил на играта. Стана, изтърси стръкчетата трева, полепнали по гърдите и краката му, обърна се и видя, че Джоли се бе проснат до чемширения жив плет, който ограждаше двора. Чарли веднага започна да се смее и да пляска с ръце — Джоли пак играеше на каубой и индианци! Правеше се на застрелян.

Преструваше се, че е умрял.

Чарли продължи да пляска и викна:

— Браво, Джоли, браво!

Като не спираше да се киска, Чарли нетърпеливо направи няколко крачки към мъртвия индиански вожд. Очакваше, че Джоли ще скочи и ще се разсмее. Но Джоли не скочи. Не помръдна. Не се разсмя. Просто продължи да лежи проснат на ливадата и да се прави на умрял.

— Джоли? — Смехът на Чарли секна и сините му очи леко помръкнаха. — Джоли, ставай — извика му той тихо, отегчен вече от тази игра. Искаше Джоли да престане да се преструва, че е умрял индианец, и беше готов да играят на нещо друго. — Хайде, Джоли, стига. Престани! — продължи той малко ядосан на другаря си в играта.

Но Джоли не престана. Не му обърна никакво внимание. Не помръдна. Продължи да лежи и отказваше да стане.

Чарли спря на няколко крачки от него. Вторачи се в беловласия старец, изпружил се върху тревата със затворени очи така безмълвен. Така неподвижен. Така безжизнен.

— Джоли — прошепна разтревожено Чарли. — Отговори ми, Джоли.

Чарли се изплаши. Джоли никога не плачеше. Капитанът също никога не плачеше. Само момичетата плачеха. И бебетата. Той мразеше плача, но сълзите пареха в очите му. Гърлото ужасно го болеше и целият трепереше, сякаш умираше от студ.

Не можеше да се приближи повече до Джоли. Опита се да си наложи да отиде до стареца, който лежеше безмълвен и неподвижен, но го беше страх. Вместо да тръгне напред, Чарли започна да отстъпва. И продължи назад, докато стигна до стъпалата на верандата.

Тогава започна да крещи.

Хелън и Кърт чуха писъка, спряха да се смеят, замръзнаха на място и се спогледаха ужасени. В същия миг Кърт изхлузи ботуша от крака си, Хелън дръпна и свали фустата. С един обут и един бос крак, Кърт се втурна през къщата, а Хелън хукна след него. Изскочиха навън и Кърт грабна разплакания си син на ръце.

— Чарли, какво има? Какво се е случило, миличък? Да не си се ударил? — попита Кърт тревожно, а сърцето му биеше учестено.

Пребледняла като платно, Хелън се спусна към двамата, прегърна ги закрилнически и опря буза в мъничкия гол гръб на момчето.

— Джоли е умрял! Джоли е умрял! — хълцаше Чарли и стискаше с ръчички врата на баща си, а сълзите се стичаха по лицето му.

Писъците на Чарли бяха разбудили Джоли от леката му дрямка. Изплашен се завтече през двора с разтревожен израз на лицето.

— Не, Чарли — успокояваше го Кърт. — Джоли не е умрял. Джоли е добре…

— Умрял е! Умрял е! — плачеше Чарли и дребното му телце се разтърсваше от риданията. — Видях го! Видях го проснат мъртъв на земята също като дядо Уитни!

— Не, Чарли. Не, скъпи — утешаваше го Хелън и притискаше устни към изцапания от тревата топъл гръб на Чарли. — Джоли е добре.

— Хей, приятелю! — извика Джоли и се дотътри задъхан при тях. — Ето ме, тук съм! Виж ме. Погледни насам, Чарли.

Хелън отстъпи назад, сложи ръка на разтупканото си сърце и бавно, на пресекулки, си пое дъх.

Чарли продължаваше да хълца и ридае, но вдигна русата си главица от рамото на баща си и се огледа. Видя ухиления Джоли насреща си и протегна ръка да го пипне.

— Видя ли — рече Кърт, — нали ти казах? Джоли е тук.

— Ти… ти ме изплаши… Джоли — изхълца Чарли все още разтреперан.

— Съжалявам, Чарли, момчето ми — смотолеви Джоли и притисна с огромната си ръка мъничките пръстчета върху лицето си. — Старият Джоли просто беше задрямал за малко, това е.

— Аз… пък… си помислих, че… че си умрял — подсмръкна Чарли, а сълзите прокарваха две еднакви пътечки по мръсните му бузи.

Джоли придърпа детската ръчичка до устните си, целуна я и я постави пак на рамото на Кърт.

— Не исках да те плаша. Прости ми.

Джоли застана до Хелън и я прегърна. Тя опря глава на рамото му и въздъхна с облекчение. Кърт им се усмихна и седна на стъпалата на верандата.

Кърт притисна Чарли в обятията си и прошепна през пухкавата руса косичка:

— Чарли, скъпи, Джоли няма да умре. Още много дълго време.

Чарли вдигна глава и погледна баща си в очите.

— Дядо Уитни умря.

— Знам. Но той беше много болен. А Джоли не е.

Чарли стисна яката на сивата памучна риза на Кърт.

— Значи той няма да умре като дядо Уитни?

— Не, няма.

— Ами Хелън? — задъхано попита Чарли.

Кърт поклати глава.

— Мама умря.

— Да, знам. Тя също беше болна, като баба и дядо Уитни.

— Те умряха и ме оставиха сам — самичък — тъжно отбеляза Чарли.

— Това няма да се повтори, Чарли.

Чарли избърса сълзите с опакото на ръката си и погледна право в зелените очи на Кърт:

— Сигурен ли си? Страхувам се, че…

— Не се страхувай. Джоли и Хелън не са болни и няма да се разболеят.

— А ти?

— Не, не — Кърт също погледна сина си право в очите, — та аз съм толкова голям и силен. Обзалагам се, че мога да те пренеса на гръб чак до нашата стая при плевнята, за да се изкъпеш. — Той му се ухили окуражително.

Чарли не се усмихна, но раменната му се отпуснаха облекчено. Той обгърна загорелите бузи на Кърт с две ръце и нежно ги потупа.

После попита със сериозен тон:

— Ти никога няма да ме изоставиш, нали татко?

— Никога — обеща Кърт с пресипнал от вълнение глас.