Р. А. Салваторе
Саблено море (5)

Четвърта глава
Знакът

Ето това вече беше събрание тъкмо по вкуса на Риджис. Полуръстът се беше разположил в мекия стол, с ръце зад главата, а по пухкавото му лице се беше изписало крайно задоволство, докато гледаше как довеждат пленниците. Двамина липсваха — единият все още се възстановяваше (и то ако имаше късмет) от наскоро получената рана в гърдите, а другият (жената, за която Дризт и останалите вярваха, че е предводителка на шайката) беше в съседната стая и щеше да бъде доведена отделно.

— Сигурно е прекрасно да имаш толкова могъщи приятели — подигравателно изсъска Тамарут, представителят на Източен пристан, комуто Риджис никога не се бе нравил особено.

— Онези двамата — отвърна полуръстът на висок глас, така че останалите трима представители в неговата част на стаята да го чуят. След като замълча за няколко секунди, за да привлече вниманието на двама от другите петима съветници, както и на Касиус, посочи разбойниците, с които се беше бил, или по-скоро — онези, които бе насъскал един срещу друг. — Аз ги залових. Без чужда помощ.

Тамарут настръхна, но не каза нищо и се облегна в стола си.

Риджис приглади къдравата си, кестенява коса и отново подпря глава на ръцете си, без да може да сдържи усмивката си.

След необходимите въведения и без възражения от страна на останалите съветници, Касиус произнесе очакваната присъда:

— Тъй като не сте убили никого (поне доколкото ни е известно), няма да плащате с живота си.

— Освен ако раната от брадвата на Бруенор не довърши другаря им — подхвърли представителят на Каер Кьониг, най-младият и често пъти най-грубият от съветниците, и въпреки донякъде безвкусната шега, в стаята се разнесе приглушен смях.

Касиус се покашля, за да възстанови официалния тон, и продължи:

— Това обаче не ви оневинява. Ето защо, в продължение на десет години ще ловите риба в Маер Дуалдон, с лодка, избрана от Кемп Таргоски. Всичко, което уловите, ще отива в общата хазна на Десетте града, с изключение на разходите, които Кемп ще направи за лодката и за вашата охрана. Разбира се, малка част от онова, което печелите, ще остава за вас, за да има с какво да се изхранвате, но нищо повече. Това е присъдата на Съвета. Приемате ли я?

— Че имаме ли избор? — изсумтя един от разбойниците, здравенякът, когото Кати-Бри беше надвила.

— Повече, отколкото заслужавате — намеси се Кемп, преди Касиус да успее да отговори. — Ако бяхте заловени от лусканските власти, щяхте да свършите върху Карнавала на затворниците — измъчвани до смърт под възторжените викове на свирепата тълпа. Още не е късно да уредим нещо по въпроса, ако подобна възможност ви се струва по-привлекателна.

Кемп погледна към Касиус, който кимна мрачно, но одобрително.

— Е, какво решавате? — попита Касиус.

Отговорът на бандитите не беше изненада за никого и те бяха отведени от града — отиваха в Таргос, където затворническата им лодка вече ги очакваше.

Когато разбойниците излязоха, по знак на Касиус стаята беше огласена от одобрителните възгласи на съветниците — израз на благодарността им към Риджис и неговите приятели.

Любимият момент на полуръста.

— Боя се, че много скоро пак ще имаме нужда от теб и приятелите ти — обади се Касиус след малко и даде знак на стражите, които стояха край вратата.

Един от тях излезе и почти веднага се върна с Джул Пепър, която въпреки пленничеството си имаше наистина царствен вид.

Дори в погледа на Риджис се появи искрено уважение. По раменете на високата жена се спускаше лъскава черна коса, интелигентните й очи искряха. Тя стоеше гордо изправена, сякаш всичко това бе просто неприятна дреболия, сякаш тези жалки създания, които я бяха заловили, не можеха да й сторят нищо наистина лошо.

Практичната туника и гамаши, които носеше преди, сега бяха заменени от простичка сива рокля без ръкави, която беше прекалено къса за жена с нейния ръст и затова падаше ниско над раменете й. Дрехата беше съвсем обикновена, почти безформена, ала незнайно как върху Джул тя изглеждаше някак изкусително с начина, по който загатваше, сякаш случайно, мекия овал на гърдите й. На едно място дори бе скъсана (Риджис подозираше, че Джул го е сторила нарочно), разкривайки част от гладкия й, добре оформен крак.

— Джул Пепър^[1] — заинтригувано рече Касиус, а в гласа му се прокраднаха насмешливи нотки. — От рода Пепър от…

— Нима трябва да бъда хвърлена в затвора с името, което родителите са ми дали? — отвърна Джул; гласът й беше дълбок и плътен, а твърдият й източен акцент караше всяка сричка да звучи по-кратка и някак отсечена. — Нямам ли правото сама да избера какво име да нося?

— Такъв е обичаят — сухо рече Касиус.

— Обичаят на незабележимите хорица — самоуверено отвърна Джул. — Скъпоценните камъни искрят, пиперът разпалва апетита.

Съкрушителната усмивка, която озари лицето на Дясул след тези думи, накара мнозина от съветниците (десетима мъже и само една жена) да се размърдат неспокойно.

Макар да бе смутен като останалите, Риджис се опита да не обръща внимание на несъмнената привлекателност на Джул — по-силно го бе заинтригувал умелият начин, по който тя ги манипулираше. О, да, с нея трябваше да се внимава, но той изгаряше от нетърпение да научи повече за това интересно създание.

— Мога ли да попитам защо ме държите тук против волята ми? — попита Джул след малко, когато всички се поуспокоиха, макар че един от съветниците още подръпваше яката си, сякаш се опитваше да охлади внезапно пламналото си тяло.

Касиус изсумтя и махна пренебрежително с ръка:

— Заради престъпления срещу жителите на Десетте града, очевидно.

— Нека да ги чуя, тогава. Нищо не съм сторила.

— Твоята шайка… — започна Касиус.

— Нямам никаква шайка! — прекъсна го Джул, а очите й проблеснаха и се присвиха. — Отивах към Десетте града, когато се натъкнах на тези разбойници. Не знаех кои са, нито какво правят там, но огънят им беше топъл, а храната — приемлива, а всяка компания ми се струваше по-добра от безспирната песен на вятъра.

— Пълни глупости! — обади се един от съветниците. — Когато двама от тях са се добрали до лагера, разговорът ви е бил съвсем недвусмислен — знам го лично от Дризт До’Урден, а аз му вярвам безрезервно.

— Точно така! — съгласи се друг.

— И какво, моля ви се, съм казала? — широката усмивка на Джул красноречиво говореше, че с нищо не могат да я уплашат. — Говорих с глупците за Дризт и Кати-Бри. Да, знаех за тях, както и всеки разумен човек, решил да се отправи към Долината на мразовития вятър. Казах им, че са действали, без да мислят, и са паднали в капана на елфа и приятелите му. Нещо, което всеки с поне малко ум веднага би разбрал.

Между съветниците се разнесе приглушено мърморене. Риджис спря изпитателен поглед върху Джул и се усмихна одобрително — не можеше да й отрече, че е находчива. Вече усещаше накъде отиват нещата. Когато към царствения й и същевременно съблазнителен вид се прибавеха несъмнената й находчивост, както и проявената на пътя съобразителност, изходът изглеждаше ясен — Джул Пепър най-вероятно щеше да се отърве напълно невредима.

А Риджис беше съвсем сигурен, че именно тя бе оглавявала разбойническата шайка.

Джул се усмихна многозначително на Касиус:

— Е, мога ли да си вървя?

— Можеш да се върнеш в стаята, която сме ти приготвили — отвърна по-възрастният и опитен старейшина и даде знак на стражите да я отведат.

Двама войници начаса се приближиха и с един последен високомерен поглед към Касиус Джул се обърна към вратата, поклащайки изкусително рамене, така че мнозина от мъжете отново усетиха как ги облива гореща пот.

Риджис се ухили широко, искрено впечатлен от представлението, ала миг по-късно усмивката му се стопи и той зяпна от изумление при вида на необикновения знак върху дясното й рамо, знак, който му бе добре познат.

— Спрете! — викна полуръстът и като скочи от стола си, се провря под масата, за да не губи време да я заобикаля.

Стражите и Джул се заковаха на място и се обърнаха да видят каква е тази шумотевица.

— Завърти се! — нареди Риджис и махна с ръка. — Завърти се!

Недоумението по лицето на Джул бързо отстъпи място на крайното презрение.

— Касиус, накарай я да се завърти! — примоли се полуръстът.

Недоумението на Касиус беше не по-малко от това на Джул.

Ала Риджис нямаше време да ги чака и като изтича до жената, я сграбчи за ръката и я задърпа. Джул опита да се съпротивлява, ала полуръстът, който беше по-силен, отколкото изглеждаше, най-сетне успя да я завърти за малко, достатъчно, за да могат и останалите да видят знака.

— Ето! — забоде пръст в рамото й Риджис.

Джул се отскубна от него, ала вече беше късно — всички се бяха привели напред, а Касиус се приближи и й даде знак да се обърне, ако не иска да го сторят войниците.

Поклащайки отвратено глава, Джул най-сетне се завъртя.

Риджис се покачи на един стол, за да вижда по-добре, макар вече да бе сигурен — острият му поглед не го беше излъгал. Знакът върху гърба й беше измислен от Бруенор Бойния чук. Нещо повече, джуджето го беше използвало един-единствен път — върху главата на Щитозъб. На всичко отгоре, дамгата върху рамото на Джул бе точно толкова голяма, колкото би била, ако бе поставена от нагорещения до червено боен чук.

Риджис замалко не припадна.

— Откъде го имаш? — попита той.

— Разбойнически знак — отбеляза Касиус. — Често се среща сред различните гилдии, бих казал.

— Не, не се среща често — поклати глава Риджис. — Не и този символ.

— Познаваш ли го? — попита старейшината.

— Приятелите ми ще говорят с нея. Още сега.

— Чак когато ние свършим с нея — намеси се Тамарут.

— Още сега — настоя Риджис и се обърна към него. — Освен ако ти, драги ми Тамарут, не искаш лично да обясниш на крал Бруенор защо сме допуснали подобно забавяне, когато животът на осиновения му син най-вероятно виси на косъм.

При тези думи в стаята се разнесе оживен шепот.

Джул Пепър хвърли смразяващ поглед на полуръста и той почувства, че тя няма никаква идея за какво става дума, нито пък какво означава знакът на рамото й.

Заради нея самата Риджис се надяваше това да е така.

* * *

Няколко нощи по-късно Дризт откри Бруенор на върха на едно тихо и тъмно място, наричано Възвишението на Бруенор, в малката скалиста долчинка на север от Брин Шандер, където джуджетата копаеха своите мини. Където и да отидеше, Бруенор винаги си намираше подобни уединени местенца и винаги ги наричаше Възвишението на Бруенор, колкото от гордост, толкова и за да държи настрани неканени гости.

Той идваше тук, когато искаше да помисли на спокойствие, когато го занимаваха по-сериозни неща от ежедневните задължения и неприятности. Това бе единственото място, където в прегръдката на мрака иначе практичният, здраво стъпил на земята Бруенор, си позволяваше да се отпусне и да остави духа си да достигне висоти, нетипични за въображението на едно джудже. Бруенор идваше тук, за да размишлява за смисъла на живота.

Именно на личния му хълм (и с почти същото изражение като сега) го беше открил Дризт и в Митрал Хол, след онази битка, в която йоклолата отвлече Уолфгар и те всички повярваха, че са го изгубили завинаги.

Безшумен като облаците, които забулваха звездите, елфът се приближи зад джуджето и търпеливо зачака.

— Човек би рекъл, че ще ми е по-лесно да го изгубя за втори път — проговори най-сетне джуджето. — Особено след като, преди да ни напусне се държеше като същински орк!

— Не сме сигурни, че наистина сме го изгубили — напомни му Дризт.

— Никъде няма друг знак кат’ този — възрази Бруенор. — Пък и жената потвърди, че е оставен от главата на боен чук.

И наистина, веднага след събранието на Съвета, Джул на драго сърце беше разказала на опасния мрачен елф и приятелите му всичко, което знаеше. Не беше скрила, че е получила дамгата си доброволно от ръката на една жена, капитан на кораб. Когато я попритиснаха още малко, Джул призна, че става въпрос за Шийла Крий, капитан на пиратски кораб, а знакът бил запазен само за най-приближените й помощнички.

Дризт съчувстваше на своя приятел от цялата си душа. Понечи да му напомни думите на Джул, че единствените достатъчно едри съюзници на пиратската шайка били клан човекоядци, които Шийла използвала, за да обръща и направлява кораба си по-лесно — поне можеха да са спокойни, че Уолфгар не се е хванал с банда пирати. Премълча обаче, тъй като това като че ли оставяше само една възможност и тя бе далеч по-ужасна.

— Подозираш, че туй нищожество, Крий, е убила момчето ми, нали? — попита Бруенор, който очевидно си мислеше съвсем същото. — Или пък някой друг го е убил и после е продал чука?

— Изобщо не вярвам, че Уолфгар е мъртъв — уверено заяви Дризт.

Бруенор го изгледа недоверчиво.

— Може сам да го е продал.

Погледът на джуджето стана още по-скептичен, но елфът не отстъпваше:

— Той се отказа от миналото си, когато избяга от нас. Може би това да се отърве от чука му се е сторило просто още една стъпка по пътя, който си е избрал.

— Ами да. Или пък просто са му трябвали пари — думите на джуджето бяха така напоени със сарказъм, че Дризт най-сетне се отказа.

Всъщност, той сам не си вярваше. Добре знаеше колко дълбока бе връзката между Уолфгар и Щитозъб и бе сигурен, че да се раздели доброволно с чука си за варварина би било равносилно на това да се раздели с някоя от ръцете си.

— Може да са му го откраднали — рече елфът след малко. — Ако е отишъл в Лускан или в Града на бездънните води, както предполагаме, най-вероятно се е озовал в компанията на крадци.

— Или убийци — поправи го Бруенор и вдигна поглед към звездното небе.

— Не можем да бъдем сигурни — тихо рече Дризт.

В отговор джуджето само сви рамене, а когато ги отпусна, на Дризт му се стори, че никога не ги бе виждал сведени по-ниско, сякаш цялата скръб на света тежеше отгоре им.

На следващата сутрин вятърът донесе черни облаци откъм Гръбнака на света, заплашващи с порой, който щеше да превърне омекналата земя в същинско мочурище. Ала това не можеше да спре Дризт и Кати-Бри, които бързаха към Лускан в търсене на отговори.

Отговори, от които и четиримата приятели отчаяно се нуждаеха.