Р. А. Салваторе
Саблено море (13)

Дванадесета глава
Статуята с теменужени очи

— По-тихо, глупаци такива! — тихичко се скара Гейзел, когато светлините на пристанището изникнаха пред малката лодка. — Искам да слезем на брега, без да ни усетят.

Тримата гребци, грамадни полулюдоеди, които просто не можеха да пипат по-леко, замърмориха, но се опитаха да не вдигат толкова шум. Не успяха, разбира се, но Гейзел не каза нищо — знаеше, че правят всичко по силите си. С какво облекчение щеше да се раздели със сегашните си спътници, чиито имена не знаеше, но които за себе си беше кръстила Буцата, Сръдльото и Тъпака.

Седнала на носа, тя се взираше към брега, търсейки пътеводна светлина. Беше идвала в Града на бездънните води безброй пъти и отлично познаваше бреговата линия. Най-важното сега бе да избегне доковете, където акостираха големите кораби. Вместо това смяташе да хвърли котва встрани от тях, където охраната бе много по-слаба и където няколко жълтици можеха да осигурят всекиму временно място за акостиране.

Гейзел с облекчение забеляза, че тази вечер на пристанището почти няма войници. Лодката подмина големите докове и продължи на юг, незабелязана, въпреки плясъка на греблата.

Гейзел се обърна и подаде три стъкленици на едно от чудовищата:

— Изпийте го и ще се преобразите в хора — обясни тя и когато видя похотливата усмивка на чудовището, уточни: — В мъже. Шийла Крий никога няма да допусне да се превърнете в жени, дори за няколко мига!

Полулюдоедите отново замърмориха недоволно, но все пак си взеха по една стъкленичка и я изпразниха. След няколко секунди и тримата заприличаха на обикновени хора.

Гейзел кимна доволно и пое дълбоко дъх, обмисляйки онова, което й предстоеше да свърши. Разбира се, отлично знаеше къде се намира къщата — недалеч от пристанището, на един хълм, извисяващ се над неголям, скалист залив. Трябваше да свършат пъкленото си дело колкото се може по-бързо, защото действието на отварата нямаше да трае дълго, а последното, от което Гейзел имаше нужда, бе да обикаля Градът на бездънните води в компанията на трима полулюдоеди.

В този момент Гейзел реши, че ако отварата престане да действа и спътниците й бъдат разкрити, тя ще ги изостави и ще продължи сама към вътрешността на града, където имаше приятели, които щяха да й помогнат да се върне при Шийла Крий.

Хвърлиха котва на един малък кей, където вълните полюшваха още десетина подобни лодки. Наоколо нямаше никой и Гейзел, заедно с тримата „мъже“, които я придружаваха, забърза на север, към криволичещите улички, които щяха да ги отведат до дома на капитан Дюдермонт.

* * *

Не много далеч оттам Кати-Бри и Дризт тъкмо влизаха през северната порта. Елфът почти не забелязваше мрачните погледи на войниците. Двама-трима от стражите го разпознаха и се опитаха да успокоят разтревожените си другари, ала това далеч не бе достатъчно, за да уталожи страховете на повечето обитатели на Повърхността при срещата им с истински елф на мрака.

Дризт, за когото такова отношение не бе нищо ново, не им обръщаше внимание.

— Познаха те, не се безпокой — прошепна Кати-Бри.

— Някои от тях — съгласи се той.

— Достатъчно са. Не можеш да очакваш целият свят да знае кой си.

Дризт се засмя и кимна.

— А и вече съм разбрал, че каквото и да сторя, винаги ще трябва да търпя подобни погледи.

Той се усмихна и поклати глава:

— Не, търпя не е правилната дума. Вече не.

Кати-Бри се накани да каже нещо, но размисли, обезоръжена от усмивката му. Години наред беше водила тази битка заедно с него, борила се бе против постоянното отхвърляне, с което приятелят й се сблъскваше навсякъде — в Долината на мразовития вятър, в Митрал Хол, в Града на сребърната луна. Дори тук, в Града на бездънните води, както и във всички поселища по Саблен бряг, през които бяха минавали, докато служеха при капитан Дюдермонт. В този момент младата жена изведнъж осъзна, че враждебните погледи, насочени към елфа, го наскърбяват далеч по-малко, отколкото нараняват нея самата. Тя стисна зъби и се насили да последва примера му и да не им обръща внимание. А че те наистина не го тревожеха ни най-малко, бе очевидно от напълно искрената му усмивка.

Дризт спря и се обърна, при което най-близките войници уплашено отскочиха назад.

— „Морски дух“ в града ли е? — попита той.

— „М-м-морски дух“? — заекна един от стражите. — Къде? Какво?

Един от другарите му побърза да се намеси:

— Капитан Дюдермонт още не се е върнал от последното си плаване — обясни той. — Но го очакваме да се отбие поне за малко, преди идването на зимата.

Дризт кимна в знак на благодарност, след което се обърна и се отдалечи, следван от Кати-Бри.

* * *

Тази вечер Дели Кърти беше в добро настроение. Предчувстваше, че Уолфгар скоро ще се прибере у дома с Щитозъб и те най-сетне ще могат да подредят живота си.

Дели не бе съвсем сигурна какво точно означава това. Дали щяха да отидат в Лускан и отново да се установят в „Кривата сабя“? Не, не мислеше така. В твърдата решимост на Уолфгар да открие Щитозъб имаше нещо повече от обикновено желание да си върне откраднатото оръжие — в противен случай Дели отдавна да го бе разубедила да се присъединява към екипажа на „Морски дух“.

Не, Уолфгар търсеше не само бойния си чук, той търсеше себе си, своето минало и своята същност и когато ги откриеше (така поне предполагаше младата жена), навярно щеше да открие и пътя към дома, към истинския си дом — Долината на мразовития вятър.

— А ние ще отидем с него — рече Дели на момиченцето, което държеше в ръцете си.

Мисълта за Долината на мразовития вятър й харесваше. Вярно, местността не бе от най-гостоприемните — Дели бе чувала за дълбоките й снегове и ледените вихри, за гоблините и снежните човеци, за всички опасности, които дебнеха там. Но за младата жена, отрасла из мръсните улици на Лускан, в Долината имаше нещо чисто, някаква неподправена искреност и липса на поквара. Освен това, нали щеше да бъде с мъжа, когото обичаше, мъжа, когото с всеки изминал ден обикваше все повече. А когато Уолфгар най-сетне откриеше себе си, връзката им щеше да стане още по-здрава.

Младата жена запя тихичко и се впусна в изящен танц, полюлявайки весело Колсон, докато се въртеше из стаята.

— Татко скоро ще си дойде — каза тя и малкото момиченце се засмя, сякаш я беше разбрало.

Дели продължи да танцува безгрижно.

Светът бе толкова красив и пълен с безброй възможности.

* * *

Къщата на капитан Дюдермонт бе наистина великолепна, дори за място като Града на бездънните води. Беше на два етажа и имаше повече от дузина стаи. В преддверието имаше широко стълбище, а върху всяко от крилата на двойната дървена врата с красив свод беше изрисувана по една половина от тримачтова шхуна, така че когато вратата беше затворена, върху нея се появяваше образът на „Морски дух“. Друго, по-малко стълбище, отвеждаше до просторна гостна с изглед към скалистия залив и морето.

Това беше Градът на бездънните води, град на чудесата, град на ред и законност. Ала въпреки че войниците от прословутата градска стража кръстосваха улиците неспирно, въпреки почтеността на населението, повечето от по-богатите къщи (в това число и домът на Дюдермонт) си имаха своя лична охрана.

Дюдермонт беше наел двама бивши войници, моряци, които някога бяха служили на кораба му. Те не просто работеха за него, те бяха негови приятели — колкото стражи, толкова и негови гости. Въпреки че гледаха напълно сериозно на работата си, с течение на времето бдителността им беше понамаляла. Всеки ден бе еднакъв, напълно спокоен и безметежен и затова те често помагаха на Дели с къщната работа поправяха покрива, когато се случеше силният морски вятър да отнесе част от керемидите, боядисваха дървените стени, готвеха, чистеха. Понякога носеха оръжия, понякога — не. И те, и Дюдермонт отлично разбираха, че присъствието им е най-вече предпазна мярка. Крадците в Града на бездънните води по принцип избягваха къщи, за които се знаеше, че разполагат с охрана.

Затова двамата пазачи се оказаха напълно неподготвени за онова, което се случи в дома на Дюдермонт в тази мрачна нощ.

Гейзел първа се приближи до вратата, заедно с едно от чудовищата, което, благодарение на отварата, доста приличаше на капитан Дюдермонт. Толкова много, че Гейзел не можеше да не се запита дали пък не го бе подценила, като го бе кръстила Тъпака. След като се огледа, за да се увери, че улицата е пуста, тя кимна на Буцата, който се бе спотаил в края на пътеката и се бе скрил в живия плет. Чудовището се ухили злокобно и запристъпва на място, загрявайки за онова, което предстоеше да се случи.

Гейзел почука и миг по-късно едно от крилата на портата се открехна едва-едва (както можеше да се очаква, вратата беше подсигурена с верига) и отвътре надникна гладко избръснат и доста сбръчкан тъмнокос мъж.

— Мога ли да ви помогна… — започна той, но не довърши и зяпна „мъжа“ зад непознатата жена — приликата с капитан Дюдермонт беше забележителна.

— Това е братът на капитан Дюдермонт — отвърна Гейзел. — Идва, за да говори с брат си, с когото отдавна са изгубили връзка.

Очите на пазача се разшириха само за миг, след което той си възвърна обичайното професионално държание.

— Добра среща — рече той. — Боя се обаче, че брат ви не е тук, но ако ми кажете къде смятате да отседнете, ще ви съобщя веднага щом се върне.

— Парите ни са на свършване — побърза да каже Гейзел. — Дълго пътувахме и се надявахме да ни подслоните за тази нощ.

Пазачът се замисли за миг и поклати глава. Нарежданията, които имаше, бяха съвсем недвусмислени и макар че този случай бе малко по-различен, той не можеше да рискува, особено пък сега, когато в къщата имаше жена и малко дете. Отвори уста, за да им обясни, да се извини за неудобното положение и да ги упъти към някоя странноприемница, където можеха да пренощуват съвсем евтино, ала Гейзел изобщо не го слушаше. Вместо това тя хвърли поглед назад и кимна едва забележимо — знак за Буцата да се хвърли в атака.

— А може би ще отвориш за другия ми спътник? — мило попита тя.

Стражът поклати глава.

— Съмнявам се… — започна, ала думите му заглъхнаха, а той самият остана без дъх, когато чудовището връхлетя върху вратата и изкърти веригата.

Пазачът отхвръкна назад и рухна на пода, а звярът се стовари отгоре му.

Без да губят повече време, Гейзел и другият полулюдоед (който междувременно се бе отървал от лъжливия образ) извадиха оръжията си и пристъпиха в къщата.

Стражът се опита да извика, докато се мъчеше да изпълзи изпод затисналото го чудовище, ала Гейзел се озова при него само за миг и с едно мълниеносно движение му преряза гърлото.

Вратата в дъното на преддверието се отвори и вторият пазач се появи, за да провери какво става. По лицето му се изписа неподправен ужас и той хукна към стълбището.

Камата на Гейзел го улучи в крака, но той продължи да тича, крещейки с цяло гърло. Тъпака бързо го застигна и със забележителна сила го дръпна от стълбището и го запрати на пода… където Буцата вече го очакваше.

В този миг на прага застана и третото чудовище, все още в човешки облик, и най-спокойно затвори входната врата след себе си, макар че едното й крило здравата се бе изкривило.

* * *

Внезапният шум я накара да се закове на място и да прекъсне песента си. Младата жена бе израснала сред главорези и престъпници и беше видяла достатъчно побоища, за да се досети какво се случва на долния етаж.

— В името на всичко свято! — прошепна тя и прехапа устни тъкмо навреме, за да не позволи на напиращия в гърдите й писък да издаде и нея, и Колсон.

Притиснала малкото момиченце до гърдите си, Дели се втурна към вратата, открехна я едва-едва и надникна навън. Не видя никого и като свали обувките си, за да не я издадат, излезе в коридора и тихичко се запромъква напред, долепена до стената, за да не я видят от преддверието под нея (долитащите отдолу звуци ясно даваха да се разбере, че битката се води именно там). Ако беше сама, щеше да се втурне по стълбите и да помогне на двамата пазачи, но сега единственото, за което бе в състояние да мисли, беше безопасността на Колсон.

Когато подмина стълбите, Дели свърна в един страничен коридор и хукна да бяга с колкото сили имаше. Мина през стаите, обитавани от Дюдермонт, и стигна до задното стълбище. Затаи дъх и предпазливо заслиза — нямаше никаква представа дали натрапниците не бяха проникнали и в някоя друга част на къщата, може би дори в помещението, накъдето се бе запътила. В този миг над главата й се разнесе шум. Нямаше друг избор, затова отвори вратата и влезе в гостната. Един от прозорците беше отворен и хладният ветрец, който подухваше отвън, си играеше с крайчеца на дръпнатата завеса.

Младата жена се замисли. Под този прозорец имаше отвесен склон, който слизаше до скалистия залив. Дели се прокле, задето се бе събула, макар и сама да осъзнаваше, че обувките не биха й помогнали особено. Хълмът беше твърде стръмен и опасен — съмняваше се, че натрапниците са проникнали оттук, а и тя самата нямаше намерение да избяга през прозореца, не и с Колсон на ръце.

Но къде да отиде?

Обърна се към другата врата в стаята. Коридорът, който започваше отвъд нея, отвеждаше до преддверието, но преди това минаваше покрай няколко други стаи, включително и кухнята, където имаше шахта за отпадъци. Ето къде можеха да се скрият, реши Дели и отвори вратата… но веднага я затръшна и панически пусна тежкото резе, видяла как към нея се задават огромни силуети. Миг по-късно чу стъпки от тичащи крака, а след това страховит грохот, когато някой се стовари върху вратата.

Младата жена трескаво се огледа наоколо, без да знае накъде да побегне…

… и в ужаса си дори не видя как някой се прехвърли през прозореца и скочи в стаята.

Разнесе се нов грохот и дървото започна да поддава. Дели чу как някой усилва натиска върху вратата и неволно направи крачка назад.

Отвън се чуха още стъпки, напорът върху вратата стана неудържим и дървото най-сетне не издържа. Едно от огромните същества от другата страна се сгромоляса върху купчината трески. В стаята пристъпи някаква жена, следвана от още едно създание като онова, което беше изкъртило вратата и което тъкмо се надигаше от пода. Това бяха най-грозните и ужасяващи чудовища, които Дели някога бе виждала. Тъй като беше прекарала почти целия си живот в Лускан, тя нямаше никаква представа какви са, но заради зеленикавата им, осеяна с петна кожа и внушителните им размери, тя предположи, че трябва да имат нещо общо с великаните.

— И таз добра, хубавице! — проговори непознатата жена и устата й се изви в зла усмивка. — Да не смяташе да си тръгнеш, преди да е свършила веселбата?

Дели се обърна към стълбите, но бързо се отказа от намерението си, когато видя още едно чудовище да слиза по тях, приковало похотлив поглед в нея.

Прозорецът беше единственият й изход, същият този прозорец, край който с Уолфгар бяха прекарали толкова много часове, съзерцавайки залеза или отражението на звездите в тъмните води. Дели знаеше, че няма да успее да стигне навреме, ала въпреки това сериозно обмисляше да се втурне натам, колкото я държат краката, и да се хвърли върху острите скали заедно с Колсон, та смъртта им да бъде бърза и милостива.

Дели Кърти познаваше този тип злодеи и разбираше, че е обречена.

Натрапниците направиха крачка към нея.

Прозорецът, реши Дели. Обърна се и се завтече натам, с намерението да скочи колкото се може по-високо и по-надалече, та всичко да свърши мигновено.

Ала вече беше късно и самоубийственият й план беше провален — докато тя се колебаеше, третото чудовище беше слязло по стълбите и сега трябваше само да протегне огромна ръка, за да я спре и да я притисне до масивните си гърди в желязна хватка.

То се обърна, ухилено до уши, и двамата му другари зареваха одобрително. Жената обаче не изглеждаше ни най-малко развеселена. Тя пристъпи към Дели и попита, без да сваля поглед от лицето й:

— Ти си жената на Дюдермонт, нали?

— Не — искрено отвърна Дели, но обзелата я паника караше гласа й да трепери и думите й не прозвучаха особено убедително.

Повече се страхуваше за Колсон, отколкото за себе си, макар да се досещаше, че следващите няколко минути (вероятно последните в живота й) ще бъдат по-ужасни от всичко, което бе преживяла до този миг.

Непознатата жена все така се приближаваше към нея, злокобно усмихната:

— Дюдермонт ти е мъж, нали?

— Не — повтори Дели, този път малко по-твърдо.

Другата жена я зашлеви през лицето и Дели политна назад, но чудовището я улови и я върна обратно.

— Бива си я — изкиска се похотливо звярът и стисна двете й ръце. — Добре ще се позабавляваме с нея, преди да похапнем!

Двамата му другари избухнаха в смях, а единият й направи неприличен знак.

Дели усети как краката й се подкосяват, но стисна зъби и събра цялата си смелост — имаше едно задължение, което бе по-важно от собствения й живот, по-важно от онова, което я очакваше съвсем скоро.

— Правете с мен каквото искате — рече тя. — Ще сторя всичко, което поискате, само не наранявайте детето ми!

При тези думи непознатата жена присви очи, очевидно недоволна, че жертвата й се опитва да поеме дори частица от контрола върху случващото се.

— Ще си получите своето по-късно! — сопна се натрапницата на трите чудовища и ги изгледа едно по едно. — Сега вървете да плячкосвате! Или мислехте да се появите пред господарката с празни ръце?

Чудовището, което държеше Дели, настръхна, но не я пусна. Другарите му обаче се защураха напред-назад, препъвайки се едно в друго в желанието си да угодят на жената.

— Моля те! — обърна се Дели към нея. — С нищо не ви застрашавам и обещавам да не ви създавам никакви неприятности. Само недейте да наранявате малкото ми момиченце! Ти си жена, ти трябва да разбираш!

— Затваряй си устата! — грубо я прекъсна непознатата.

— Ще ги изядем и двете! — доволно се провикна звярът, който все още държеше Дели.

Натрапницата направи крачка напред и вдигна ръка. Дели се сви, ала плесницата изплющя върху бузата на изненаданото чудовище. Непознатата отстъпи назад и отново спря поглед върху лицето на Дели.

— Ще видим какво ще правим с детето — спокойно рече тя.

— Моля те! — проплака Дели.

— Твоята песен вече е изпята и ти сама го знаеш. Но ако ни кажеш къде е скрита най-хубавата плячка, току-виж сме пожалили живота на малката. Може лично да я осиновя.

Дели усети как я побиват тръпки при тази мисъл.

Натрапницата се усмихна още по-ехидно и се приведе напред:

— Защото тя не може да ни издаде на стражата, нали така?

Дели знаеше, че сега е моментът да направи някое интригуващо предложение, да превъзмогне ужаса и объркването си и да доведе нещата до най-благоприятния за Колсон завършек. Ала това просто не й беше по силите, не и когато цялата беше скована от мисълта, че всеки миг може да умре, че дъщеря й е в смъртна опасност, а тя е напълно безсилна да стори каквото и да било, за да промени това. Дели на няколко пъти отвори уста, опита се да каже нещо, но не успя и накрая се предаде.

Натрапницата стовари юмрука си в лицето й и когато Дели политна назад, измъкна Колсон от прегръдките й.

Дели отчаяно протегна ръце, в обречен опит да си върне момиченцето, ала чудовището до нея я блъсна с лакът в гърдите и тя рухна на земята. Без да губи и миг, гнусното създание се хвърли отгоре й.

Силен трясък от другия край на стаята забави за малко грозната участ, надвиснала над младата жена. Всички се обърнаха по посока на шума и видяха едно от другите две чудовища да стои насред купчина изпотрошени чинии… красиви и очевидно скъпи чинии.

— Намери нещо, в което да ги носиш, глупако! — кресна непознатата жена и се огледа наоколо.

Погледът й спря върху тежките завеси и тя кимна, след което здравата изрита в ребрата чудовището, притиснало Дели.

— Виж й сметката и стига си се размотавал! — нареди тя.

Скверното същество я погледна предизвикателно и поклати глава — досега никой от тримата не си бе позволявал подобно непокорство.

За ужас на Дели, непознатата махна с ръка и му разреши да прави каквото иска.

Дели затвори очи и се опита да изключи съзнанието си.

Звярът, който беше изпуснал съдовете, се затътри към завесата пред отворения прозорец и я дръпна. Вече се канеше да се обърне, когато забеляза необикновената статуя, скрита до този момент от завесата. Беше фигурата на елф в естествен ръст, с дрехи на пътешественик и изработена от наситеночерен материал — дърво или може би камък. Беше със затворени очи и кръстосани пред гърдите ятагани.

— Ъ? — изгрухтя чудовището и посегна да я докосне. — Ъ?

Изведнъж двете очи се отвориха, пронизващи очи с невероятен теменужен цвят, които се впиха в лицето на звяра и го накараха да замръзне на мястото си. Очи, които не оставяха никакво съмнение — чудовището беше обречено.

* * *

Преди звярът да разбере какво става, статуята сякаш изригна. Двата ятагана прорязаха въздуха, а елфът се хвърли напред, набирайки устрем за още по-страховити удари. Два мълниеносни замаха и върху тялото на противника му зейна огромна рана от рамото до бедрото му. Бърза крачка встрани и елфът се озова зад политналото назад чудовище. Острието на магическото му оръжие потъна в гърба на звяра и прекъсна гръбначния му стълб, след което се стрелна надолу и сряза сухожилията в сгъвките на двете му колена.

После Дризт побърза да отскочи настрани, а издъхващият му противник бавно се свлече на земята.

— Мисля, че ще е най-добре да слезеш оттам — нехайно подхвърли елфът на другото чудовище, което все още беше върху Дели и го зяпаше тъпо.

Още преди натрапницата да успее да кресне „Убийте го!“, третият й спътник се завтече към Дризт откъм другия край на стаята. Не бе направил и две крачки покрай отворения прозорец, когато в стаята влетя огромна черна фигура. Триста килограма железни мускули, дълги нокти и остри зъби се стовариха върху него и го запратиха към средата на стаята, далеч от Дризт.

Чудовището панически заразмахва ръце, ала пантерата притежаваше твърде много естествени оръжия и твърде голяма сила — сключила челюсти около рамото на звяра, тя разтърси глава, разкъсвайки плътта и трошейки костите му, като в същото време яростно го дереше по лицето, прекалено бързо, за да може той да се защити с другата ръка. Забила ноктите на задните си лапи в краката му, тя се протегна назад, оставяйки огромни драскотини по тялото му.

Третото чудовище се изправи и се нахвърли върху елфа, с намерението да го посече с един-единствен страховит удар на сабята си.

Тя обаче срещна само въздух, тъй като пъргавият Дризт отскочи с лекота, а след това заби Сиянието в корема му и направи още една крачка встрани.

Звярът притисна ръце до грозната рана, но само за миг, после отново се хвърли в атака.

С ледения ятаган, който бе в лявата му ръка, Дризт отби връхлитащата сабя и с една крачка се озова встрани от противника си. Сиянието отново потъна в плътта на чудовището и не спря, докато не стигна до ребрата му.

Полулюдоедът изрева и рязко се обърна, очаквайки да посече елфа на място, ала и този път оръжието му срещна само въздух.

Слисано, чудовището не знаеше какво да прави неприятелят му сякаш беше изчезнал.

— Силен, но бавен — разнесе се гласът на елфа зад гърба му. — Отвратително съчетание.

Звярът изрева и отскочи, ала Сиянието беше по-бързо и се заби във врата му. Чудовището вдигна ръка към ужасната рана, но не бе направило повече от три крачки, когато се свлече на пода в агония.

Дризт понечи да го последва, за да го довърши, но после промени решението си и се обърна към жената, която междувременно беше отстъпила чак до стената с изкъртената врата. Момиченцето беше в ръцете й, а до врата му беше опряна тънка кама.

— Какво търси един елф на мрака в Града на бездънните води? — попита тя, опитвайки се да звучи спокойно и уверено, макар да бе очевидно, че е потресена. — Ако си имал намерение да ограбиш къщата, на драго сърце ще ти я отстъпя и те уверявам, че нямам никакво намерение да говоря с властите.

Жената замълча и се взря в Дризт, а по лицето й плъзна усмивка — беше го разпознала.

— О, не, ти не си част от грабителски отряд, дошъл от непрогледния мрак на земните недра — рече тя. — Ти си плавал с Дюдермонт.

Дризт се поклони насмешливо и дори не се опита да спре последния звяр, когото бе ранил смъртоносно, когато той запълзя към своята господарка. Насреща му Гуенивар бавно се приближи от другата страна на жената, оставяйки жертвата си мъртва в локва от кръв.

— Какво търсиш в дома на Дюдермонт, неканена и придружавана от крайно неприемливи спътници? — в отговор рече елфът.

— Дай ми Колсон! — примоли се другата жена, която трябва да бе Дели Кърти, и се надигна на лакти. — Моля те! Тя нищо не е сторила!

— Млъквай! — кресна натрапницата и като се обърна към Дризт, предизвикателно завъртя камата над гърлото на момиченцето. — Ще си получи детето обратно — живо! — но чак когато ме пуснете да си тръгна оттук.

— Искаш да се откупиш с нещо, което само си мислиш, че притежаваш — отбеляза Дризт и пристъпи към нея.

Междувременно полулюдоедът беше стигнал до своята господарка и сега с огромно усилие се мъчеше да се изправи на колене.

Гейзел го погледна, камата проблесна и потъна в гърлото му. Давейки се в собствената си кръв, чудовището се свлече на пода и издъхна в краката й.

Само за миг жената, която очевидно имаше опит в битките, отново вдигна оръжието над беззащитното момиченце. Дели изпищя, Дризт и Гуенивар се втурнаха натам, ала бързо се заковаха на място, видели камата да проблясва заплашително над детето — нямаше и капчица съмнение, че ако се наложи, Гейзел ще го убие.

— Не мога да го взема със себе си, а не можех да го оставя жив в ръцете ви — обясни тя, когато Дризт спря въпросителен поглед върху мъртвия й спътник.

— Точно както и аз не мога да те оставя да си тръгнеш с детето — отвърна елфът.

— Само че нямаш друг избор. Ще ме пуснете да си вървя, а аз ще ви изпратя съобщение откъде да си го приберете, живо и невредимо.

— Не — поправи я Дризт. — Ще дадеш детето на майка му още сега, а след това ще се махнеш и никога повече няма да припариш насам.

Гейзел се изсмя:

— Нима очакваш да се доверя на един елф на мрака?

— А нима ти очакваш да се доверя на една убийца? — не й остана длъжен Дризт.

— Нямаш избор, елфе — повтори Гейзел и като доближи момиченцето до лицето си, по което беше изписано ледено безразличие, прокара тъпата страна на камата по вратлето му.

Дели изхлипа и зарови лице в ръцете си.

— Как смяташ да ме спреш, елфе? — подразни го Гейзел.

Думите й още не бяха отзвучали, когато нещо проряза въздуха над Дели Кърти, оставяйки след себе си нишка сребристосиня светлина, изсвистя на сантиметри от нежната кожа на Колсон и като се заби между очите на Гейзел, я прикова за стената.

Тялото й потръпна конвулсивно, ръцете й се разпериха и момиченцето политна към пода…

… и падна в ръцете на Дризт, който още щом чу песента на тетивата, се хвърли напред и се преметна през глава, озовавайки се пред Гейзел тъкмо навреме, за да улови Колсон; След това се изправи и погледна жената пред себе си.

Тя беше мъртва. Тялото й потръпна още няколко пъти, после увисна безжизнено, приковано за стената. Гейзел никога вече нямаше нито да види, нито да чуе каквото и да било.

— Ето така — отвърна й Дризт въпреки това.