Р. А. Салваторе
Саблено море (10)

Девета глава
Пътищата се пресичат… почти

Ле’лоринел вървеше по улица „Долеманд“, а бързата му крачка издаваше нетърпение, примесено с тревога. Целта му бе една къща, където трябваше да се срещне с представител на Шийла Крий. Всичко започваше да си идва на мястото; пътят на правдата, който щеше да го отведе при Дризт До’Урден, ставаше все по-ясен.

Изведнъж елфът се закова на място и рязко се обърна, когато две фигури, загърнати в пътнически плащове, излязоха от близката уличка. Ле’лоринел посегна към оръжията си, но не ги извади, видял, че никой не го заплашва — двамата дори не го погледнаха, а свърнаха в обратна на неговата посока и продължиха по пътя си.

— По-спокойно! — скара се елфът сам на себе си и свали ръце от оръжията.

С един последен поглед към отдалечаващите се непознати, Ле’лоринел се изсмя и продължи по пътя си.

Пътят, който щеше да го отведе до Дризт До’Урден.

Докато се отдалечаваха в обратната посока, Дризт и Кати-Бри дори не забелязаха елфа, който посегна към оръжията си, сметнал ги за заплаха. Ако Дризт не бе спуснал качулката на плаща си толкова ниско, дългата му, снежнобяла коса навярно щеше да привлече вниманието на отмъстителния елф и да го издаде.

Двамата приятели крачеха също толкова нетърпеливо, колкото и Ле’лоринел. Отиваха при Морик, за да получат още информация за Уолфгар. Както се бяха уговорили, Разбойника ги чакаше в „Кривата сабя“, седнал на една маса в задната част на заведението. Когато ги видя, той се ухили и вдигна халба в дружески поздрав.

— Успя ли да научиш каквото търсеше? — попита Кати-Бри и се настани срещу него.

— Открих всичко, което можеше да се открие — отвърна Морик.

Усмивката му угасна и той побутна към тях кесията, която Дризт му беше дал предишния ден:

— Май ще трябва да си вземете част от парите.

— Ще видим — рече Дризт и бутна кесията обратно към него.

Морик сви рамене, но не посегна да я вземе.

— Малко се знае за Шийла Крий — започна той. — Да си призная, изобщо не ми се искаше да разпитвам за нея. Единствените, които разполагат с информация, са нейните приближени. Всички те са жени и до една не хранят особено топли чувства към мъжете. Онези, които започнат да задават твърде много въпроси за Шийла Крий, обикновено намират смъртта си или биват принудени да се спасяват с бягство, а аз нямам никакво желание нито за едното, нито за другото.

— Но все пак си понаучил нещо, нали? — нетърпеливо настоя Кати-Бри.

Морик кимна и отпи голяма глътка пиво.

— Говори се, че си има тайно пристанище на север от Лускан, най-вероятно разположено в някой от многобройните заливи в подножието на Гръбнака на света. Има логика, защото напоследък рядко се мярка в Лускан, а никога не плава южно оттук. Не мисля, че корабът й някога изобщо се е появявал в Града на бездънните води.

Дризт и Кати-Бри се спогледаха. Морик като че ли беше прав — известно време бяха преследвали пирати с капитан Дюдермонт, главно на юг от Града на бездънните води, а никога досега не бяха чували за Шийла Крий.

— Как се казва корабът й? — попита Кати-Бри.

— „Кървавия кил“. И напълно си заслужава името. Едно от любимите й забавления е да влачи жертвите си под кила на кораба — Морик потръпна и отново отпи от халбата си. — Това е всичко, което успях да науча.

И той отново побутна кесията към Дризт.

— И то е повече, отколкото очаквах — отвърна Дризт и я побутна обратно.

Този път, след кратко колебание и един последен поглед към елфа, Морик я прибра.

— Има и още нещо — добави лусканецът, когато двамата приятели се изправиха, за да си вървят. — Доколкото разбрах, напоследък никой не е виждал Шийла Крий. Нищо чудно, че се крие, щом Дюдермонт е по петите й.

— С репутация като нейната и с оръжие като Щитозъб, не мислиш ли, че може да реши да се изправи срещу „Морски дух“?

Морик избухна в смях още преди Кати-Бри да е довършила въпроса си:

— Крий не е глупачка, а само пълен идиот би се изправил срещу „Морски дух“ в открито море. Корабът на Дюдермонт кръстосва водите само по една-единствена причина и го прави със забележително умение. Чукът може и да е у Крий, но Дюдермонт разполага с Робилард, а той е от най-опасните. Освен това Дюдермонт има и Уолфгар. Не, Крий се спотайва и то с основание. Толкова по-добре за вас, мен ако питате.

Морик замълча, за да е сигурен, че е привлякъл вниманието им, и продължи:

— Крий познава водите на север от Лускан по-добре от всеки друг. Със сигурност по-добре от Дюдермонт, който прекарва по-голямата част от времето си на юг. Ако се крие, на капитана ще му е доста трудно да я открие. О, да, на „Морски дух“ му предстоят още доста плавания, преди да зърне „Кървавия кил“.

Дризт и Кати-Бри отново се спогледаха заинтригувано.

— Може би ще е най-добре да останем тук, ако искаме да намерим Уолфгар — предположи елфът.

— Дюдермонт рядко идва в Лускан — обясни Морик. — Магьосникът му не храни особено топли чувства към Домовата кула на магьосниците.

— А и капитанът не се радва на твърде голяма почит в града, нали? — допълни Кати-Бри.

Морик придоби изненадано изражение:

— Дюдермонт и хората му са най-добрите ловци на пирати, кръстосвали Саблено море от векове насам — възрази той.

— Задето е помилвал Уолфгар и теб — поясни младата жена и неволно се подсмихна. — Подочухме, че постъпката му не се е понравила твърде много на властите.

— Проклети глупаци! — промърмори Морик. — Но иначе — да, доброто му име доста пострада в онзи ден… денят, когато той постъпи както му повеляваше сърцето, а не политическата изгода. За него самия щеше да е много по-добре да ги беше оставил да ни убият, но…

— … но за своя чест, той не го стори — довърши Дризт вместо него.

— Дюдермонт никога не е одобрявал Карнавала — добави Кати-Бри.

— Затова е много вероятно да си е намерил друг пристан — продължи Морик. — Градът на бездънните води, мен ако питате — там се радва на най-голяма слава, а има и прекрасна къща.

Дризт погледна към Кати-Бри:

— Можем да стигнем само за десет дни — рече той и младата жена кимна. — Е, радвам се, че се запознахме, Морик, и ти благодарим за отделеното време.

С тези думи елфът се поклони и понечи да си тръгне.

— За теб говорят като за някой паладин, мрачни елфе — думите на Морик накараха двамата приятели да спрат и да го погледнат. — Благороден и непогрешим. Няма ли да навреди на доброто ти име да си имаш вземане-даване с някой като Морик Разбойника?

Усмивката на Дризт бе едновременно сърдечна и скромна и едновременно с това сякаш казваше на Морик да не говори глупости.

— От всичко, което чух, личи, че си бил истински приятел на Уолфгар — рече той. — А малцина на този свят са ми по-близки от Уолфгар.

— Онзи Уолфгар, когото ти познаваш, или този, когото познавах аз? — попита Морик. — Може би те не са един и същи човек.

— А може би са — отвърна Дризт.

Двамата с Кати-Бри се поклониха още веднъж и излязоха от кръчмата.

* * *

С ръце върху дръжките на оръжията си Ле’лоринел предпазливо пристъпи в малката стаичка, сгушена в задната част на пивницата. Насреща му, облегната направо на стената, седеше някаква жена — представителката на Шийла Крий, както предположи елфът. От двете й страни имаше по един страж — огромни създания, в чиито вени, сигурен бе Ле’лоринел, имаше и оркска, а може би дори людоедска кръв.

— Заповядай — дружелюбно го покани жената и вдигна ръце, за да покаже, че не носи оръжие. — Поиска среща и ето ме тук.

Ле’лоринел се поотпусна и свали едната си ръка от дръжката на оръжието. След като се огледа и установи, че в малката, скромно обзаведена стая няма никой друг, той пристъпи напред.

Мощно кроше, дошло изневиделица, го улучи в челюстта и единствено стената, в която ударът го запрати, му попречи да се сгромоляса на пода. Борейки се с обзелото го замайване, той опита да се съвземе и да си възвърне равновесието.

Едва тогава третият страж (който бе по-едър и от другарите си) изникна сякаш от нищото — магията за невидимост си беше отишла, когато той се нахвърли върху елфа. Със злобна усмивка, разкриваща няколкото криви, жълти зъба в устата му, той замахна за нов удар, който изкара и последната глътка въздух от дробовете на замаяния Ле’лоринел.

Елфът посегна към оръжията си, но третият пестник на звяра се заби под брадичката му с такава мощ, че го повдигна от земята. Последното, което Ле’лоринел видя, бе приближаването на другите две чудовища, едно, от които бе омотало тежки вериги около юмруците си.

Жестокият удар се стовари в слепоочието му и в главата на елфа сякаш избухна нещо.

После над него се спусна непрогледен мрак.

— Малко информация не е кой знае колко висока цена — драматично заяви Вал-Дусен (той винаги говореше драматично) и размаха ръце, така че широките му ръкави заприличаха на гарванови крила. — Толкова много ли искам от теб?

Дризт наведе глава и прокара пръсти през гъстата си, бяла коса, хвърляйки кос поглед към Кати-Бри. Двамата бяха дошли в Домовата кула с надеждата да открият някой магьосник, отиващ към Десетте града. Искаха да го помолят да отнесе съобщение на Бруенор — знаеха, че джуджето не може да си намери място от тревога и макар че все още не бяха напълно сигурни, че Уолфгар е жив, онова, което бяха научили, несъмнено навеждаше на подобни успокоителни мисли.

Насочиха ги към някакъв чудак на име Вал-Дусен, който се канел да отиде в Долината на мразовития вятър за няколко седмици. Двамата приятели не смятаха, че искат кой знае какво от него, но въпреки това бяха готови да му платят, ако се наложи. Само че най-неочаквано среброкосият, сивобрад магьосник прояви изключително голям интерес към Дризт и най-вече към мрачно елфическия му произход.

Обеща да предаде съобщението им на Бруенор, но само в замяна на трактат върху обществото на Мрачните в Мензоберанзан.

— Нямам време — за кой ли път повтори Дризт, от когото се очакваше да плати тази „цена“. — Отивам на юг, в Града на бездънните води.

— А може би Вал-Дусен ще се съгласи да ни отведе в Града на бездънните води с някоя магия — внезапно се намеси Кати-Бри, когато Вал-Дусен нервно започна да подръпва брадата си.

В отсрещния край на стаята, другият магьосник, който присъстваше на срещата (един от водачите на гилдията, на име Канабиър), трескаво заразмахва ръце при тези думи, а по лицето му се изписа неподправен ужас.

— Така, така — Вал-Дусен въодушевено се вкопчи в предложението на Кати-Бри. — Няма да е лесно, но може да стане. Срещу съответната цена, разбира се… и тя никак няма да е малка. Нека да помисля… ще ви отведа в Града на бездънните води срещу хиляда жълтици и два дни разкази за Мензоберанзан. Точно така, това ще свърши работа. И, разбира се, след това ще отида в Десетте града, както бях предвидил, и ще говоря с Бруенор — но само в замяна на още един разказ за Мрачните.

И той спря светналия си от нетърпение поглед върху Дризт. Елфът обаче поклати глава:

— Нямам нищо за разказване. Тръгнах си от Мензоберанзан, преди да успея да науча кой знае какво за него. В действителност, сигурен съм, че мнозина знаят за Мензоберанзан повече от мен, навярно дори и самият ти.

Вал-Дусен се нацупи.

— Един ден разкази — не искаше да отстъпи той толкова лесно ще отнеса съобщението на Бруенор.

— Никакви истории за Мензоберанзан — отсече Дризт и извади писмото, което беше написал за Бруенор. — Ще ти платя двайсет жълтици (немалка сума за толкова дребна услуга), за да го предадеш на някой от съветниците в Брин Шандер, където и бездруго възнамеряваш да отидеш, с молба да бъде доставено на Риджис от Самотната кория.

— Дребна услуга? — драматично повтори Вал-Дусен.

— Повече време изгубихме в приказки за това, отколкото би ти отнело да го свършиш — рече Дризт.

— Ще си получа историите! — не се отказваше Вал-Дусен.

— Но не от мен — заяви Дризт и се изправи, за да си върви.

Кати-Бри го последва и те почти бяха стигнали до вратата, когато гласът на Канабиър ги настигна:

— Ще го направи.

Дризт се обърна и погледна първо влиятелния магьосник, а после и ядосания Вал-Дусен. Канабиър също погледна към своя колега и кимна на елфа. Вал-Дусен въздъхна дълбоко и отиде да вземе бележката. Тъкмо протягаше ръка за обещаните двайсет жълтици, когато Канабиър уточни:

— За да услужи на Дризт До’Урден и в знак на нашата благодарност за подвизите му на борда на „Морски дух“.

Вал-Дусен промърмори нещо, но прибра писмото и изхвърча от стаята.

— Може би ще успея да ти поразкажа това-онова следващия път, когато се срещнем — помирително подхвърли Дризт след него.

С един последен поглед към Канабиър, който се поклони учтиво, Кати-Бри и Дризт си тръгнаха — към южната порта на Лускан и Градът на бездънните води.

* * *

Дебели въжета се впиваха в китките му, докато седеше изпънат върху коравия, дървен стол с висока облегалка. Здрава кожена лента минаваше около врата му, така силно стегната, че лицето му бе разкривено в неволна гримаса.

Едното му око, подуто и насинено от жестокия удар, не можеше да се отвори докрай, раменете го боляха и целите бяха натъртени, нещо, което се виждаше съвсем ясно, тъй като му бяха взели както туниката, така и по-голямата част от дрехите.

Когато си възвърна зрението, елфът забеляза, че тримата пазачи и жената с кестенявата коса все още се намират в стаята. Стражите стояха настрани, а жената се бе разположила насреща му и не сваляше очи от него.

— Господарката ми не обича да разпитват за нея — отбеляза тя, а погледът й обхождаше мускулестото тяло на Ле’лоринел.

— Господарката ти не може да различи приятел от враг — предизвикателно отвърна елфът.

— Има неща, които са трудни за различаване — многозначително отвърна жената и се подсмихна, като продължи да го оглежда.

Ле’лоринел се изсмя подигравателно и жената кимна на един от пазачите, който само за миг се озова до вързания елф и го зашлеви през лицето.

— Подобно държание може да ти струва живота — преспокойно отбеляза жената.

Сега бе ред на Ле’лоринел да я изгледа сурово.

— Разпитвал си за Шийла Крий навсякъде из Лускан — продължи тя след малко. — Защо? Властите ли те пращат? Или онази отрепка Дюдермонт?

— Никой не ме праща и нямам нито един приятел в земите на запад от Сребърния град — също толкова спокойно отвърна елфът.

— Но това не ти пречи да говориш наляво и надясно за онази, с която уж искаш да се съюзиш.

— Не е вярно — възрази Ле’лоринел. — Говорих за Крий само с няколко души и то единствено защото бях убеден, че те могат да ме отведат при нея.

Жената отново кимна и елфът получи още един удар в лицето.

— Шийла Крий — поправи го жената.

Ле’лоринел не каза нищо, но кимна едва-едва.

— Искам обяснение, тук и сега — заяви жената. — И си мери приказките. Защо търсиш господарката ми?

— Така ме посъветва един гадател — призна Ле’лоринел. — Същият, който ми даде рисунката.

При тези думи жената вдигна пергамента, върху който беше изобразен знакът на Щитозъб, знакът, който от известно време бе тясно свързан с Шийла Крий и нейната шайка.

— Искам да намеря един опасен враг, за когото чух, че ще се опита да открие Кр… Шийла Крий — обясни елфът. — Не знам нито кога, нито къде ще се случи това, но според гадателя ще успея да осъществя целта си и да се изправя срещу омразния злодей само ако се присъединя към Шийла Крий. В случай че оръжието с този знак наистина е у нея — добави той.

— Опасен враг? — лукаво повтори жената. — Капитан Дюдермонт, може би?

— Дризт До’Урден — заяви Ле’лоринел, който не виждаше никаква причина да крие истината, особено като имаше предвид, че всяка грешка сега можеше да провали намеренията му и дори да му струва живота. — Мрачен елф и приятел на онзи, комуто някога е принадлежало оръжието.

— Мрачен елф? — подозрително повтори жената, сякаш никога не беше чувала името на Дризт.

— Точно така — презрително изпухтя Ле’лоринел. — Герой на Севера. Любимец на всички в Долината на мразовития вятър, а и на още доста места.

Жената придоби странно изражение, като че ли името започваше да й се струва познато.

— И той е по следите на Шийла Крий? — попита тя.

Ле’лоринел сви рамене… дотолкова, доколкото въжетата, с които бе овързан, му позволяваха.

— Знам единствено това, което гадателят ми каза. Пропътувах стотици мили, за да изпълня видението му. Но мрачният елф трябва да умре на всяка цена.

— И какво ще стане тогава с отношенията ти с моята господарка? Или тя е просто пионка в твоята игра?

— Тя… нейният дом, или крепост, или кораб, или където и да живее, е пътят към целта ми — призна елфът. — В момента между нас не съществуват никакви отношения. Дали това ще се промени, зависи най-вече от нея, особено като се има предвид… — при тези думи Ле’лоринел погледна въжетата, които го приковаваха към стола.

Жената го изгледа продължително, размишлявайки върху необикновената история, която й беше разказал, след което кимна на тримата пазачи.

Един от тях извади дълго острие и пристъпи към елфа, който реши, че е ударил сетният му час, ала стражът мина зад стола и сряза въжетата около китките му. Друго от чудовищата излезе от сенките, спотаени в ъглите на стаята, носейки дрехите и вещите на елфа, всичко, с изключение на оръжията и магическия му пръстен.

Опитвайки се да не обръща внимание на разочарованото ръмжене на тримата стражи, Ле’лоринел погледна към жената и видя, че пръстенът е у нея… пръстенът, от който отчаяно се нуждаеше, за да победи Дризт До’Урден.

— И оръжията — нареди жената, при което трите чудовища я изгледаха слисано… или просто тъпо. — Пътят, отвеждащ до Шийла Крий, крие безброй опасности — обясни тя. — Оръжията ще ти трябват. Не ме разочаровай и може би ще оцелееш достатъчно дълго, за да успееш лично да разкажеш историята си на Шийла Крий. А дали тя ще те изслуша или ще реши да те убие, за да се позабавлява, само времето ще покаже.

Ле’лоринел трябваше да бъде доволен и на толкова. Той събра дрехите си и се облече, без да бърза и без да крие възмущението си от грубите пазачи.

Не след дълго петимата вече бяха на път към северната порта на Лускан.