Р. А. Салваторе
Саблено море (28)

Двадесет и седма глава
Сляпа омраза

— Смаже! Смаже! — ревеше огромният звяр, като размахваше Щитозъб.

— Прониже, прониже — подхвърли някой зад гърба му и той рязко се обърна.

— Хъ?

Елфът, на когото чудовището говореше, мина покрай него, и се закова на място, без да може да откъсне поглед от изящната, тъмнокожа фигура, появила се най-неочаквано в стаята.

Много бавно Дризт вдигна ръка и свали мократа риза от лицето си.

Людоедът се олюля, а очите му се разшириха, ала в този миг Дризт виждаше единствено осеяните със златисти пръски сини очи, които го пронизваха иззад тънка, черна маска. Очи, които сякаш го познаваха и в които гореше страховита омраза.

Людоедът изпелтечи още няколко несвързани думи, преди най-сетне да намери онази, която търсеше:

— Мрачен!

— Враг! — добави елфът с маската. — Смажи го!

Дризт дори не посегна към ятаганите си, а продължи да се взира в елфа, мъчейки се да си спомни къде бе виждал тези очи преди. Къде бе срещал този елф и защо той го бе обявил за враг без миг колебание, като че ли го познаваше и го очакваше?

— Дошъл е, за да ти отнеме чука, Блуг — предизвикателно подхвърли елфът и чудовището сякаш изригна.

Ревът му разтърси каменните стени, а Щитозъб, стиснат с две ръце, се стовари върху мрачния елф. Или поне така възнамеряваше людоедът — в действителност, когато той вдигна чука над себе си, оръжието закачи ниския таван и отчупи голямо парче, което удари звяра по главата.

Дризт не помръдна, нито свали настойчив поглед от лицето на непознатия елф, който все още не бе направил и крачка към него.

Блуг отново изрева и като се приведе, замахна за нов удар. Този път над него имаше достатъчно място и Щитозъб мина под тавана.

Дризт, който стоеше малко встрани от чудовището, подскочи и се претърколи през глава, като по този начин хем се озова от вътрешната страна на описваната от чука дъга, хем изведнъж скъси разстоянието между себе си и людоеда. Изправи се с вече извадени ятагани и след като нанесе няколко мълниеносни удара на противника си, се дръпна назад.

Чудовището с лекота придърпа Щитозъб към себе си само с една ръка, докато с другата се опита да сграбчи Дризт, ала той бе прекалено бърз и докато се отдалечаваше заднишком, на два пъти успя да прониже протегнатата му ръка.

Блуг изрева от болка и побърза да я дръпне, но въпреки това замахна за нов удар с Щитозъб.

Дризт се хвърли на пода, пропълзя напред и като скочи на крака, се претърколи зад масивното туловище на своя противник и заби двата ятагана в задната част на бедрото му. След това побърза да се обърне очаквайки елфа, който сега държеше меч и остра кама, всеки момент да се включи в схватката.

Той обаче само се разсмя и продължи да го гледа.

— Блуг смаже! — избоботи упоритото чудовище и като се обърна, се нахвърли върху Дризт.

Щитозъб изсвистя отдясно наляво, ала Дризт вече бе в стихията си. Нямаше никакво намерение да подценява противника си, не и когато Щитозъб бе у него и не след като съвсем наскоро той самият едва не беше победен от друг, по-дребен от Блуг, людоед.

Дризт избегна два поредни удара на Щитозъб и на свой ред успя да прониже ръцете на чудовището на няколко места.

Блуг замахна за трети път и Дризт отново се хвърли по очи на пода. Бойният чук се стовари върху огнището и Риджис, който все още се спотайваше в комина, стреснато изписка.

Дризт потръпна уплашено и се впусна в нова атака, ала Блуг не отстъпи, готов да понесе ужилването на двата ятагана, в замяна на разкрилата му се възможност за удар по главата на мрачния елф.

Удар, който едва не строши черепа на Дризт, пропускайки целта на милиметри.

Дризт заби двете си оръжия в тялото на людоеда и побърза да отскочи встрани, ала звярът изобщо не изглеждаше да е пострадал сериозно, макар от многобройните му рани да бликаше кръв.

Дризт не можеше да не се запита колко ли удара ще трябва да нанесе на звяра, за да го повали.

И с колко ли време разполага, преди на помощ на противника му да се притекат още чудовища.

И най-вече — кога ли елфът, който изглеждаше толкова самоуверен и спокоен, ще реши да се включи в схватката.

* * *

С името на Темпос на уста, име, което някога бе пътеводната светлина на войнския му живот, синът на Беорнегар тичаше по криволичещата пътека. Понякога от дясната му страна нямаше нищо, понякога се появяваха ниски, каменни стени. Понякога склонът вляво от него бе стръмен, почти отвесен, а после ставаше полегат и му позволяваше да огледа могилата.

Позволяваше и на стрелците, скрити между скалите над него, да се прицелят по-добре.

Ала Уолфгар не спираше. Достигна място, където пътеката престана да се изкачва и иззад завоя, отвъд който тя се разширяваше, чу людоеда, който хвърляше камъни. С безмълвна молитва към Темпос, варваринът се хвърли натам. Изрева, когато звярът го видя, и побърза да приклекне, когато той запрати по него камъка, който държеше в ръце.

Скалният къс не улучи и чудовището посегна към тежката си сопа, ала Уолфгар беше прекалено бърз, за да успее то да я вдигне навреме. В гърдите на варварина бушуваше твърде голяма ярост, твърда силен войнски плам, за да може чудовището да устои на удара му. Алебардата се заби в гърдите му със страховита сила и то политна назад, блъсна се в каменната стена и издъхвайки, се свлече на земята.

Ала още докато отскачаше, Уолфгар разбра, че и неговото положение не е за завиждане — съвсем ясно бе усетил как при удара дръжката на алебардата се пропуква. Все още не се беше разцепила напълно, ала оръжието вече не бе така здраво както преди. На всичко отгоре точно в този миг върху склона на могилата зейна дупка и от скрития дотогава тунел с рев на уста изскочи един полулюдоед, следван от дребен, грозноват мъж и рижа жена с властен вид.

Една стрела иззвънтя и отскочи от камъните до Уолфгар и той разбра, че на това прекалено открито място ще трябва да се придържа плътно до могилата.

Нахвърли се върху полулюдоеда, ала бързо спря, когато го видя да свежда глава и да се извърта на една страна, с явното намерение да се блъсне в него с все сила. В този миг Уолфгар беше безгранично щастлив, че е получил войнската си подготовка от Дризт До’Урден; че елфът го бе научил как да се отбранява с хитрост и пъргавина, вместо да понася всички вражески атаки и да отвръща със същото, с надеждата да се окаже по-издръжлив от нападателя си. Той направи крачка встрани и протегна крак, а когато чудовището мина покрай него олюлявайки се, се обърна, мушна дръжката на оръжието си под едната му ръка и натисна.

Чудовището политна напред и (за искрено облекчение на Уолфгар) падна през ръба и се затъркаля надолу по склона. Варваринът нямаше представа колко далеч ще се приземи звярът, но поне засега бе успял да го извади от битката.

И то тъкмо навреме, защото дребният пират вече бе стигнал до него и той трябваше да полага немалко усилия, за да отбива меча му. И сякаш това не стигаше, ами и рижата жена се включи в схватката — тя заобиколи алебардата и със забележителна ловкост принуди Уолфгар да отстъпи назад, за да избегне оръжието й.

Биваше си я, варваринът веднага разбра това. Ако искаше да има какъвто и да било шанс срещу нея, щеше да му се наложи да вложи всичките си умения и цялата си енергия. Точно затова реши да рискува и неочаквано пристъпи напред. Мечът на мъжа го улучи, ала ударът беше слаб, тъй като в мига, в който пиратът замахна, Уолфгар хвана алебардата само с една ръка и стовари пестника си в лицето на мъжа, тъкмо когато по лицето на злодея плъзваше тържествуваща усмивка. Преди мечът да успее да нанесе каквато и да било вреда, пиратът вече бе отхвръкнал назад и се свличаше върху камъните.

Оставаше единствено Шийла Крий… а че това бе самата тя, варваринът изобщо не се съмняваше. Какво не би дал Шийла да държеше в десницата си неостър меч, а Щитозъб, за да може той да повика магическото оръжие и да го обърне срещу нея!

Щитозъб обаче го нямаше и Уолфгар бе принуден да се отбранява ожесточено срещу несъмнено опитната си противничка. Мечът на Шийла се стрелкаше ту насам, ту натам, тя самата също не спираше нито за миг и след едно рязко завъртане замахна към врата на варварина толкова ловко, че той бе принуден да отстъпи назад. Излязъл от прикритието на могилата, той начаса получи стрела в рамото.

Усмивката на Шийла Крий стана още по-широка.

В този момент от тунела изскочи нов людоед, над главата на Уолфгар се разнесе гръмовен рев, последван от друг, този път нейде под него — поспънатият преди малко людоед очевидно бе тръгнал нагоре.

— Трябвате ми! — извика Уолфгар на приятелите си, ала вятърът удави отчаяния му зов.

Където и да бяха, Бруенор и Кати-Бри нямаше да го чуят, сигурен бе в това. Дръжката на алебардата отново изпука в ръцете му — нищо чудно да станеше на парчета още при следващия удар.

Той пристъпи напред и наляво, опитвайки се поне малко да позабави новодошлия людоед. В този миг обаче зърна на входа още една човешка фигура, най-вероятно — поредния пират, и разбра, че е обречен.

* * *

Дризт нанасяше удар след удар, използвайки тясното помещение и ниския таван срещу огромния людоед. Чудовището би било много по-страховит противник на открито, особено когато Щитозъб бе у него. Тук обаче, където движенията на звяра бяха по-бавни от обикновено, Дризт бе твърде бърз и твърде опитен за него.

Върху тялото на Блуг се появяваха нови и нови рани и много скоро той закрещя на елфа да му се притече на помощ.

Елфът наистина се размърда и Дризт начаса си изготви нова тактика, която щеше да държи людоеда между него и този нов противник. Преди обаче да успее да я приложи, чудовището се олюля и политна напред, а върху бедрото му зейна дълбока рана. Елфът с маската се усмихна жестоко.

И Дризт, и Блуг го изгледаха изумено.

Елфът отново заби меча си в тялото на людоеда, който изрева и рязко се обърна. Ятаганът на Дризт потъна в единия му бъбрек.

Блуг се въртеше ту на едната, ту на другата страна, хванат натясно между двамата опитни войни, но така и не успя да се съвземе от първоначалната изненада и грозната рана.

Не след дълго чудовището се сгромоляса на пода и остана да лежи там съвършено неподвижно.

Дризт отмести очи от падналото тяло и впери поглед в елфа с маската. Остриетата на ятаганите му бяха сведени надолу, ала той бе нащрек, все още несигурен какви са намеренията и мотивите на непознатия.

— Може би съм приятел — тонът на елфа беше жлъчен и неискрен. — А може би от години копнея да те убия и жалките усилия на Блуг ми дойдоха до гуша.

Докато елфът говореше и той, и Дризт бавно обикаляха около тялото на людоеда, всеки от тях използвайки го, за да държи другия настрани.

— Изглежда само ти знаеш кое от двете е вярно — отбеляза Дризт и елфът с маската се изсмя подигравателно.

— Прекалено дълго чакам този ден, Дризт До’Урден — бе неочакваният му отговор.

Дризт си пое дълбоко въздух. Това бе открито предизвикателство, изречено от някого, който навярно знаеше много за уменията и славата на мрачния елф и който най-вероятно се бе готвил дълго за тази схватка. Дризт знаеше, че има пред себе си противник, когото не може да си позволи да подцени (та нали с очите си бе видял умелите му, изящни движения срещу Блуг!), но освен това не бе забравил, че залогът е прекалено висок и че приятелите му разчитат на него.

— Сега не е моментът за уреждане на лични сметки — рече той.

— Напротив — отвърна елфът с маската. — Точно както го предвидих.

— Риджис! — извика Дризт и като улови двата си ятагана с една ръка, се втурна напред, сграбчи Щитозъб и го запрати в огнището.

Риджис изскочи от комина, спирайки само за миг, колкото да види как непознатият елф се нахвърля върху Дризт с меч и кама в ръце.

Ала Дризт мълниеносно се отдръпна и като вдигна двата си ятагана, зае безупречна отбранителна позиция.

Риджис разбра, че за него няма място в този титаничен сблъсък, затова побърза да вдигне чука и се върна обратно в комина, насочвайки се към привидно празната стая, покрай която бяха минали на идване.

* * *

Вятърът беше на тяхна страна и в крайна сметка отнесе отчаяния зов на Уолфгар до ушите на Кати-Бри. Младата жена веднага разбра, че приятелят й е в беда — съвсем ясно чуваше шума от битката върху могилата, а и с очите си виждаше как полулюдоедът, който бе паднал от пътеката, упорито се катери обратно.

Ала Кати-Бри, която бе прескочила тясното дефиле и бе достигнала криволичещата пътека, не можеше да мръдне от мястото си заради пороя от стрели, които идваха нейде отгоре.

Междувременно Гуенивар най-сетне се бе материализирала напълно, но преди младата жена да успее да изрече каквато и да било команда, в тялото на силното животно се заби стрела и с гръмовен рев на уста то се втурна нанякъде.

Кати-Бри се залови за работа, използвайки всяка възможност да изскочи от прикритието си и да изпрати някоя и друга стрела в редиците на врага Среброперите й стрели минаваха дори през камък и единствено по виковете на изненада и болка, които се разнасяха, тя разбираше, че е улучила. Ала лъконосците бяха твърде много, а тя бе хваната натясно и не можеше да стигне до Уолфгар.

Все пак, при едно от поредните си показвания успя да улучи в бедрото полулюдоеда, който се катереше обратно към варварина, и той отново полетя, надолу по склона.

Това обаче й струва скъпо — самата тя получи стрела в рамото и политна назад с болезнен вик. Предпазливо опипа дръжката на стрелата, после прехапа устни и я стисна по-здраво. Ръмжейки яростно, за да не се предаде на болката, тя натисна, докато стрелата не излезе навън, а след това извади парче плат от раницата си и го стегна около раната.

— Къде си, Бруенор? — прошепна младата жена, борейки се с напиращото отчаяние.

Дали не се бяха събрали след толкова време само за да бъдат разделени отново, този път — завинаги.

— О, отиди при него, Гуен! — тихичко се помоли Кати-Бри и като стисна зъби, постави нова стрела в тетивата.

* * *

Биеше се безпогрешно, воден единствено от войнските си инстинкти, без гняв и без страх. Ала отгоре му се сипеха удар след удар и макар че никоя от раните му не бе особено сериозна, той знаеше, че е въпрос на време — на много малко време! — преди те да станат твърде много и да го прекършат. Извиси глас към Темпос, надявайки се, че така е правилно, че е подобаващо да пее възхвали на своя бог, докато умира.

Защото това несъмнено беше краят на сина на Беорнегар — притискан все по-натясно от рижата жена и чудовището, докато собственото му оръжие бързо се трошеше в ръцете му, а поредният враг вече се задаваше зад гърба на другите двама.

Никой не би могъл да му се притече на помощ навреме.

Но поне щеше да умре достойно, в битка, и това го правеше щастлив.

Оръжието на рижата жена за пореден път потъна в тялото му. Той се завъртя, за да отбие следващия удар на людоеда и още докато се обръщаше, разбра, че това е краят — току-що бе оставил пролука в защитата си, напълно достатъчна, за да успее Шийла Крий да го посече.

Той погледна назад, за да види фаталния удар.

Истински доволен за първи път от дълги години насам, Уолфгар се усмихна.

* * *

Силни викове на изненада нейде над главата й накараха Кати-Бри да се престраши да излезе от прикритието си.

Огромната пантера се носеше право към редиците на лъконосците и макар в тялото й да се забиваха стрела след стрела, тя нито забави крачка, нито се отклони от пътя си. Кати-Бри начаса се възползва от положението и изпрати стрела в главата на един от мъжете, после стори същото с другиго.

Прицели се за трети изстрел, ала нарочно се забави, тъй като в този миг Гуенивар се вряза в групата мъже и ги разпръсна. Един от тях опита да се изкатери нагоре по склона, ала тежка черна лапа го перна през крака и го смъкна обратно.

Друг от стрелците скочи през ръба и се затъркаля, предпочитайки да падне пред това да свърши в ноктите на страховитата пантера. Отчаяно се мъчеше да овладее падането си и най-сетне успя, спирайки върху една скална площадка.

Право пред погледа на Кати-Бри.

Поне смъртта му беше бърза.

* * *

Ударът на Шийла Крий щеше да го довърши, в това нямаше никакво съмнение. Мечът й се спусна към сигурната си цел.

Ала така и не я достигна, тъй като в този миг около кръста на Шийла се обвиха два крака, а във врата й се забиха две остри ками.

Опитната жена рязко се наведе напред, така че нападателят й се преметна над нея и тупна от другата й страна.

— Морик, ти, подло псе! — ревна тя, когато видя лусканеца да се претъркулва през глава и да застава до Уолфгар, стиснал окървавените си ками.

Шийла отстъпи назад с препъване, черпейки надежда от появата на още неколцина от своите бойци в тунела.

— Убийте ги и двамата! — кресна тя и потъна обратно в могилата.

— Също като в доброто старо време, а? — подхвърли Морик.

Прекалено слисан, Уолфгар, който вече се бе заел да отбива атаките на людоеда, само поклати глава.

— Също като в доброто старо време, нали? — повтори Морик и се нахвърли върху двама пирати.

— Тогава рядко печелехме битките си — напомни му Уолфгар и беше напълно прав — дори с неочакваната поява на Морик съвсем не можеше да се каже, че съотношението на силите се е изравнило.

* * *

Ятаганите на Дризт описваха светкавични кръгове и отбиваха всички удари на елфа с маската, като в същото време постепенно променяха ъгъла си и от отбранителни ставаха все по-нападателни, принуждавайки елфа да отстъпва назад.

— Много добре — поздрави елфът своя противник и с лекота прескочи краката на падналия Блуг.

— Таиш такава ненавист към мен, а аз дори не знам името ти — отбеляза Дризт.

Елфът се разсмя.

— Наричат ме Ле’лоринел. Това е единственото име, от което се нуждаеш.

Дризт поклати глава, без да сваля поглед от тези пламнали очи, които му бяха така познати.

После Ле’лоринел се хвърли напред и схватката продължи с удвоена ярост.

Мечът му се стрелна към главата на Дризт и той вдигна ятаган, за да го отбие. В отговор Ле’лоринел провря меча си под извитото острие на своя противник и замахна с камата, която държеше в лявата си ръка. Превъзходно изпълнено движение.

Ала Дризт беше по-добър. Вместо да се опита да спре камата с другия ятаган, той се претърколи надясно и замахна с оръжието си, отбивайки меча на Ле’лоринел, принуждавайки го да промени позицията си, а с това — и движението на камата.

Миг по-късно вторият му ятаган описа широка дъга и се спусна към Ле’лоринел…

… само за да отскочи от тялото му. Със същия успех Дризт би могъл да се опита да прониже някой камък.

Той се хвърли настрани, гледайки изпитателно противника си, по чието лице плъзна широка усмивка. Мрачният елф и преди бе виждал тази магия и сега веднага я разпозна. Нима непознатият, освен войн, бе и магьосник?

Дризт прескочи окървавеното тяло на Блуг и отстъпи към огнището.

Без да престава да се усмихва ехидно, Ле’лоринел вдигна ръка и прошепна нещо, което Дризт не можа да чуе. От пръстена изригна струя светлина и движенията на Ле’лоринел изведнъж станаха още по-бързи, допълнително ускорени от новата магия.

О, да, елфът бе отлично подготвен.

* * *

Риджис пусна Щитозъб върху горящите цепеници, след това допълзя до ръба на комина, обърна се с главата напред и като се улови за ръба, изскочи навън. Докато прецапваше колкото се може по-бързо през огъня, си помисли какъв късмет има, че носи дебели, зимни ботуши, а не е бос, както обикновено.

Погледът му бързо обходи стаята, която се оказа точно такава, каквато Дризт я беше описал. Риджис извади Щитозъб от огъня и се запъти към открехнатата врата насреща си.

Мина през нея, без да вдига никакъв шум, и се озова в нещо като алхимическа лаборатория. Тук имаше още една врата, през която се процеждаше дневна светлина.

Риджис се втурна към нея, сграбчи бравата и я отвори.

Изведнъж усети как го облива изпепеляващ дъжд от малки взривове. Той изпищя и изтича навън. От другата страна на вратата имаше естествена скална тераса, от която полуръстът нямаше къде да избяга.

За сметка на това съвсем ясно видя битката, която кипеше под нея и то сравнително наблизо. Крещейки с цяло гърло името на Уолфгар, той запрати Щитозъб натам, колкото се може по-силно (което не бе кой знае колко).

После, без дори да види къде ще се приземи чут кът, се втурна обратно в тясната работилничка. Сега вече видя магьосницата, чиято магия за невидимост бе престанала да действа. Тя се взираше в него от другия край на стаята, без да прекъсва следващото заклинание, което беше подхванала.

Риджис изскимтя и изтича в другата стая. Първо се насочи към комина, ала после размисли и се втурна към входната врата.

Внезапно въздухът около него натежа от безброй дълги, лепкави нишки. Той отново промени посоката си и се насочи към огнището, надявайки се, че пламъците ще разтопят магическите нишки и ще го освободят. Те обаче се затегнаха още повече и той така и не стигна до огъня.

Напълно безпомощен, впримчен така, че не можеше дори да си поеме дъх, Риджис видя как магьосницата тръгва към него с кама в ръка.

* * *

Още един от лъконосците падна сразен. Без да обръща внимание на изгарящата болка и тежестта в рамото, Кати-Бри постави нова стрела в тетивата.

Още мъже с лъкове в ръце се появиха над Гуенивар и младата жена се прицели. В този миг обаче забеляза раздвижване върху една площадка високо над мястото, където Уолфгар се биеше със своите противници.

Тази позиция беше много опасна за тях и Кати-Бри веднага се обърна натам и замалко не стреля.

После видя, че това е Риджис, който хвърли Щитозъб и отново изчезна във вътрешността на могилата.

Кати-Бри затаи дъх. За миг се уплаши, че бойният чук ще се изтърколи чак до долу и ще потъне в морето, ала той се задържа върху една скална тераса високо над брега.

— Повикай го! — настойчиво закрещя младата жена. — Повикай го!

С един поглед към площадката, върху която Гуенивар все още се разправяше със стрелците, тя се втурна нагоре по пътеката.

* * *

Дризт приклекна на едно коляно до огнището и като пусна ледения си ятаган на пода, бръкна в огъня и извади един пламтящ въглен. Запрати го срещу елфа, после извади още един и още един. Първите два улучиха целта си, третият срещна оръжието на Ле’лоринел, но вместо да го отбие, елфът успя само да го разсече, получавайки нови два удара.

Никой от тях не бе особено сериозен, никой нямаше да му навреди, дори и ако каменната кожа я нямаше, ала всеки от тях отнемаше по малко от силата на защитната магия.

— Много хитро, мрачни елфе! — поздрави Ле’лоринел своя враг и се нахвърли отгоре му с меч в ръка.

Дризт сграбчи ятагана си и уж понечи да се изправи, ала вместо това се хвърли на пода и ритна с все сила.

Кракът му закачи пищяла на Ле’лоринел, ала после Дризт бе принуден да се претърколи настрани и назад. Изправи се плътно до стената и незабавно вдигна двата ятагана. Само след миг силен звън на оръжие отново огласи стаята.

* * *

Вкопчен в яростна схватка с людоеда, Уолфгар усещаше как алебардата всеки миг ще се разпадне в ръцете му.

Положението на Морик също не бе за завиждане — той все още се биеше с двамата пирати, всеки от които стискаше остра закривена сабя в десницата си.

— Обречени сме! — извика лусканецът.

— Защо тогава ми се притече на помощ? — извика в отговор Уолфгар и Морик усети как думите му присядат.

Защо наистина се бе обърнал срещу Шийла Крий? Дори след като отново бе станал видим, някъде върху склона под стаята на Чогуруга, пак нямаше да му е трудно да си намери скришно местенце, където да дочака края на битката. Проклинайки се за безумното, както му се струваше сега, решение, Разбойника се хвърли напред, размахвайки двете си ками. Обърна се рязко, още докато се приземяваше, и тъмният му плащ се развя зад него.

— Бягай! — изкрещя той и като захвърли наметката, в която сега зееха няколко дупки, изтича покрай Уолфгар, провря се между два гигантски скални къса и се втурна нагоре по пътеката.

Върна се обратно миг по-късно, следван по петите от един людоед:

— Но не натам!

Уолфгар простена при вида на най-новия враг… който на всичко отгоре не беше и сам.

Ала единият от двамата новодошли изобщо не беше людоед.

Бруенор Бойния чук скочи върху един от камъните, точно когато Морик минаваше покрай него и като стисна брадвата си с две ръце, вдигна оръжието зад гърба си и се прицели. Напълно погълнат от преследването на жертвата си, людоедът дори не видя джуджето край пътеката.

Прас!

Страховит грохот, като от трошаща се скала, отекна надалеч и всички наоколо спряха за миг и погледнаха към джуджето с пламнали очи и яркочервена брада. Секирата му бе потънала дълбоко в черепа на людоеда, който се държеше на крака единствено благодарение на усилията на якото джудже да освободи оръжието си.

— Не е ли туй просто музика за ушите, а, момче? — провикна се Бруенор.

Уолфгар поклати глава и отново се обърна към своя противник, към когото междувременно се бяха присъединили и двамата пирати.

— Да се беше позабавил още малко!

— Стига си мрънкал! — долетя гласът на Бруенор. — Момичето рече, че видяло чука ти, глупако такъв! Повикай го, момче!

Чудовището пред Уолфгар направи няколко крачки назад, за да се засили за следващата атака, вдигна сопата си и с гръмовен рев се втурна към варварина.

Уолфгар запрати алебардата към него, ала той протегна ръка и я спря с лекота. От силния сблъсък с тежката лапа на звяра и масивния му гръден кош, повреденото оръжие стана на парчета.

— Прекрасно, няма що! — простена Морик, който тъкмо се приближаваше, за да се заеме отново с двамата пирати.

Ала Уолфгар не чуваше нито него, нито заплахите на разяреното чудовище. Вместо това извиси глас, доверявайки се напълно на Бруенор.

— Какво ще правиш сега, дребосъко? — ухили се подигравателно людоедът, ала усмивката му бързо се стопи, когато в десницата на варварина се появи превъзходно изработен боен чук.

— Улови това! — рече Уолфгар и запрати великолепното оръжие срещу него.

Людоедът опита тактиката си отпреди малко, поиска да го спре с ръка и с гърди, да поеме удара с грамадното си туловище и да запрати оръжието настрани.

Ала това не бе някаква потрошена алебарда.

Людоедът така и не разбра как се озова седнал до каменната стена, борейки се за глътка въздух.

Уолфгар вдигна ръка и отново повика магическия чук.

И той веднага се отзова на неговия призив, войн и оръжие — едно цяло, също както някога.

В този миг към него се стрелна закривена сабя и Морик нададе предупредителен вик.

Щитозъб се спусна надолу и я отби, а после с такава лекота, сякаш бе продължение на ръката му, Уолфгар го завъртя и замахна с все сила.

Пиратът отхвръкна далеч назад.

Другарят му се обърна и хукна да бяга, ала Морик го настигна и го повали с двете си ками.

От тунела се показа още един людоед и се насочи към Морик, но в този момент нещо изсвистя между Уолфгар и Разбойника и чудовището бе запратено назад.

Приятелите се обърнаха и видяха Кати-Бри с лък в ръка.

— Гуен се погрижи за онези горе — съобщи младата жена.

— Къркорещия корем също е там нейде и вероятно има нужда от помощта ни — рече Бруенор и им даде знак да го последват.

Те всички се втурнаха нагоре по пътеката, докато не достигнаха друга равна и сравнително широка площадка. Тук, в склона на могилата, бе поставена тежка врата.

— Не тази — опита се да обясни Морик. — Огромни людоеди…

Изречението му увисна във въздуха, когато Бруенор и Уолфгар се нахвърлиха върху вратата и бързо я направиха на трески — единият със секирата, другият с чука си.

Двамата приятели нахлуха в стаята.

Където ги очакваха Чогуруга и нейните слуги.

* * *

Оръжията, слели се от бързото движение в неясно петно, се удряха едно в друго със силен звън, който не спираше нито за миг. Подпомаган от магията за скорост, Ле’лоринел успяваше да се движи също така мълниеносно, както и Дризт, ала за разлика от мрачния елф, той не бе свикнал да се бие с такава бързина.

Ятаганът на Дризт се стрелна първо надясно, после наляво, а накрая право напред и Ле’лоринел получи силен удар в гърдите, удар, който би го убил, ако я нямаше защитата на каменната кожа.

— Колко още ще издържи? — попита Дризт, който започваше да си възвръща обичайната увереност, сега, когато все по-често успяваше да пробие защитата на противника си. — Няма нужда да го правим.

Ала Ле’лоринел с нищо не показваше, че има намерение да се откаже.

Дризт замахна с дясната ръка, а после, когато Ле’лоринел се завъртя, докато отбиваше удара му, той също описа пълен кръг. Двамата бяха изчислили движенията си с такава прецизност, че четирите оръжия издрънчаха като едно в мига, в който те отново се оказаха лице в лице.

Дризт успя да натисне меча на противника си с един от своите ятагани и когато Ле’лоринел замахна напред, той подскочи високо във въздуха, над оръжието на Ле’лоринел, а щом се приземи, приклекна ниско, оставяйки втория замах на елфа да изсвисти над главата му. В същото време заби ятагана си в бедрото на Ле’лоринел, а после го изрита в коляното, когато той отскочи назад.

Ле’лоринел нададе вик на болка и се олюля.

Каменната кожа бе престанала да действа. При следващия удар на Дризт върху тялото на Ле’лоринел щеше да зейне рана.

— Още не е късно да спрем — благородно предложи мрачният елф, но Ле’лоринел го изгледа с несдържана омраза и отново се усмихна.

Ръката му се стрелна нагоре и след няколко неразбираеми думи, пръстенът проблесна.

Дризт се хвърли в атака с намерението да изпревари поредната изненада от страна на противника…

… ала Ле’лоринел беше изчезнал.

Дризт се закова на място, очите му се разшириха от изненада. Воден от инстинкта си, той се обърна към собствените си магически умения и изпълни стаята с непрогледен мрак. Сега двамата с Ле’лоринел отново бяха равни.

Ле’лоринел, който бе очаквал Дризт да постъпи точно по този начин, бе доволен — така можеше да отключи и последното, най-коварното от четирите заклинания на пръстена. Заклинание, от което тялото му щеше да бъде очертано от ярки пламъци.

Дризт вдигна оръжията си и започна да описва мълниеносни кръгове с тях, като в същото време нито за миг не спираше да се върти — техника, която бе овладял отдавна и която използваше винаги, когато се биеше на сляпо. Ятаганите свистяха далеч от тялото му и всяко тяхно движение бе както нападателно, така и отбранително.

Нито за миг не преставаше да се ослушва и ето че най-сетне чу шум от стъпки.

Озова се там само за миг и със задоволство усети как ятаганът му се удря в неумело вдигнат за защита меч.

Ле’лоринел бе допуснал грешка, помисли си Дризт, позволявайки битката да вземе обрат, който облагодетелстваше толкова много него, отрасналия в Подземния мрак.

Ударите му започваха отдалеч, както отляво, така и отдясно, за да не може противникът му да излезе извън обсега им.

Още два мълниеносни замаха от двете страни, после Дризт рязко се завъртя и изнесе десния си ятаган напред.

Победата му бе сигурна — в това мрачният елф можеше да бъде уверен, веднъж разбрал от положението на меча и камата, че Ле’лоринел не може да се защити.

Ятаганът му потъна в тялото на невидимия елф.

В същия миг Дризт бе прободен дълбоко на съвсем същото място.

Неспособен да спре онова, което бе започнал, Дризт довърши удара си. Ятаганът му отскочи от ребрата на елфа, прониза белия му дроб и остави грозна рана върху гърдите му.

Съвсем същата рана зейна и върху неговите гърди.

Заслепен от изпепеляваща болка, Дризт политна назад и се препъна в крака на Блуг. Още тогава, докато падаше, мрачният елф разбра какво се бе случило, разпозна огнения щит, който противникът му бе използвал — пъклена магия, поразяваща всеки, успял да нанесе удар на онзи, който се осмелеше да я използва.

Дризт се свлече до стената и остана да лежи така, с пронизан бял дроб, а животът бързо го напускаше.

Насреща му Ле’лоринел също издъхваше, точно като него.