Р. А. Салваторе
Саблено море (17)

Шестнадесета глава
Неочаквана загриженост

Както обикновено, първият, който слезе от кораба, когато „Морски дух“ хвърли котва в Града на бездънните води, беше Уолфгар. Ала този път в походката му нямаше живец, въпреки нетърпението отново да види Дели и Колсон. Последният разговор с Дюдермонт преди десетина дни, му беше отворил очите и го бе накарал да се погледне в истинската си светлина.

Онова, което беше видял, никак не му бе харесало.

Знаеше, че Дюдермонт му е приятел, истински приятел, който бе помилвал и него, и Морик, въпреки доказателствата, че двамата са се опитали да го убият. Дюдермонт бе повярвал в Уолфгар тогава, когато всички се бяха отрекли от него. Беше го спасил от Карнавала на затворниците, без да му задава каквито и да е въпроси, молейки го единствено да потвърди, че няма нищо общо със заговора. Беше го приел на борда на кораба си и неведнъж беше променял своите планове, в опит да открие неуловимата Шийла Крий. При целия гняв, който кипеше в гърдите му, откакто бе видял отражението си в „огледалото“ на думите на Дюдермонт, Уолфгар не можеше да отрече, че то напълно отговаря на истината.

Дюдермонт му бе показал в какво се е превърнал с цялата тактичност, на която бе способен. И Уолфгар повече не можеше да си затваря очите. Приключил бе с плаването, поне докато не дойдеше пролетта ако „Морски дух“ възнамеряваше да поеме на юг, както правеше всяка зима (и както несъмнено бе най-разумно), изгледите им да се натъкнат на Шийла Крий бяха нищожни. А ако нямаше вероятност да срещнат Крий, какъв бе смисълът варваринът да остава на борда, особено при положение, че действията му напоследък нерядко излагаха целия екипаж на ненужна опасност?

В това беше разковничето на целия проблем, отлично разбираше Уолфгар. Това бе истината, която бе съзрял във въображаемото огледало на Дюдермонт. Никога досега гордият син на Беорнегар не се бе съмнявал във войнската си доблест. Неведнъж бе вършил неща, от които се срамуваше (най-отвратително несъмнено бе държанието му към Кати-Бри), но дори тогава му бе оставало нещо, което да го държи — той беше войн, един от най-великите войни, които Долината на мразовития вятър бе раждала някога, един от най-легендарните бойци на племето на Лоса, пък и на което и да било племе от Долината. Той бе войнът, обединил варварите със своята сила и мъдрост; войнът, който бе запратил бойния си чук с такава сила, че бе откъснал огромната ледена висулка от тавана на пещерата и така бе убил Смразяващия, страховития бял дракон. Той бе войнът, на когото нито палещото калимпортско слънце, нито убийците, домогващи се със зъби и нокти до властта в раздираната от вътрешна война престъпна гилдия, бяха успели да попречат да спаси приятеля си. И преди всичко, той беше спътникът на Дризт До’Урден, част от доблестния отряд, извоювал Митрал Хол от сивите джуджета, отряда, чиито подвизи се превръщаха в легенда, където и да отидеше.

Но не и сега. Уолфгар вече не можеше да се нарича войн, не и след злощастния си опит да преследва пирати на борда на „Морски дух“. И ето че капитан Дюдермонт, негов приятел, който му желаеше само доброто, го бе погледнал в очите и му бе показал истината. И то каква истина! Щеше ли Уолфгар да открие безстрашната си същност, превела го през толкова мъчителни моменти? Щеше ли някога отново да се превърне във война, който бе обединил племената на тундрата, извоювал бе Митрал Хол от враговете и бе преследвал може би най-страховития убиец в Царствата през цял Торил, за да спаси отвлечения си приятел?

Или Ерту завинаги му бе отнел всичко това? Беше ли прекършил духа му, окончателно и безвъзвратно? Беше ли го променил, веднъж и завинаги?

Докато се изкачваше по хълма, върху който беше построен домът на Дюдермонт, Уолфгар почувства, че не е в състояние да отрече възможността наистина да е изгубил завинаги някогашната си същност. Какво обаче означаваше това, той нямаше никаква представа.

Кой беше той? — Подобни мисли го занимаваха, докато малко преди да стигне до входната врата, някой не му заповяда да спре и да се представи.

Уолфгар вдигна глава и видя войниците, наобиколили къщата, както и повредената врата.

Варваринът усети как кръвта му кипва, инстинктът му подсказа, че нещо не е наред, че някаква опасност трябва да бе сполетяла Дели и Колсон в негово отсъствие. Ръмжейки от ярост и от страх, той се втурна към вратата, без дори да забележи тримата стражи, които се изпречиха на пътя му с вдигнати алебарди.

— Пуснете го! — разнесе се вик в последния момент, миг преди варваринът да се блъсне във войниците. — Това е Уолфгар! „Морски дух“ се е завърнал!

Стражите побързаха да се отдръпнат, а един от тях прояви достатъчно съобразителност да отвори вратата — ако не го бе сторил, варваринът несъмнено щеше да я направи на трески.

Уолфгар влетя в къщата и се закова на място в преддверието, видял Дели да слиза по стълбите с Колсон на ръце.

Младата жена се усмихна насила, ала когато стигна подножието на стълбите не издържа, избухна в сълзи и се хвърли в обятията му.

Времето сякаш спря, докато двамата стояха там, вплетени в гореща прегръдка, черпейки сила един от друг. Уолфгар можеше да остане така цяла вечност, ала в този миг зад гърба му се разнесе учуден възглас — капитан Дюдермонт стоеше на прага заедно с Робилард.

Уолфгар нежно отдалечи Дели от себе си и се обърна. Тримата мъже се оглеждаха наоколо, без да могат да повярват на очите си, докато думите на Дели не внесоха малко яснота (макар да не успяха да изтрият изумените им изражения):

— Шийла Крий.

По-късно същия ден Дюдермонт откри Уолфгар да се взира във вълните, разбиващи се в подножието на хълма. Застанал бе до същия прозорец, през който Дризт и Кати-Бри бяха проникнали в къщата, за да спасят Дели и Колсон.

— Прекрасни приятели си оставил в Долината — отбеляза капитанът и също се загледа в морето.

Когато не получи отговор, Дюдермонт хвърли бърз поглед на едрия мъж и съвсем ясно видя болката, изписана по лицето му.

— Мислиш, че е трябвало да си тук, за да защитиш Дели и детето, нали? — заяви направо капитанът и вдигна очи към исполина, който го изгледа — не смръщено, но не и приветливо.

— Ти очевидно мислиш така — отвърна той.

— Защо смяташ така? Само защото намекнах, че може би ще е по-разумно да не идваш с нас на следващото ни пътешествие? Какъв би бил смисълът? Ти се присъедини към нас, за да заловиш Шийла Крий, а е повече от сигурно, че няма да я откриеш на юг, накъдето възнамеряваме да се отправим.

— Дори и сега? — учуди се Уолфгар. — След като Крий нападна дома ти? След като двамата ти приятели лежат в гроба, убити от нейните слуги?

— Не можем да плаваме на север, започнат ли да духат зимните ветрове — отговори Дюдермонт. — Затова поемаме на юг, където пиратите са не по-малко свирепи от Шийла Крий. Но не си мисли, че ще забравя случилото се в дома ми — добави той мрачно. — Когато повеят топлите, пролетни ветрове, „Морски дух“ ще се завърне и ще отиде чак до Морето на неспирния лед, ако се наложи, за да открие Шийла Крий и да я накара да си плати за всичко.

Дюдермонт замълча и спря поглед върху лицето на Уолфгар, докато варваринът не се видя принуден да го срещне.

— Освен ако нашият общ елфически приятел не ни изпревари, разбира се — довърши капитанът.

И този път Уолфгар потръпна и пак се обърна към прозореца.

— Нападението е станало преди близо месец — продължи Дюдермонт. — Дризт най-вероятно вече е напуснал Лускан и е поел на север, по следите й.

Варваринът кимна, но за Дюдермонт беше очевидно, че се разкъсва надве.

— Подозирам, че Дризт и Кати-Бри на драго сърце ще приемат помощта на стария си приятел — осмели се да каже той.

— Нима наистина искаш да навлечеш нещо подобно на Дризт? — сериозно попита варваринът и му хвърли леден поглед, в който се четяха насмешка, гняв и зрънце примирение.

Дюдермонт издържа погледа му, на свой ред взирайки се изпитателно в исполина, после сви рамене:

— Както искаш. Но държа да ти кажа, Уолфгар от Долината на мразовития вятър, че самосъжалението изобщо не ти подхожда.

С тези думи капитанът се обърна и излезе от стаята, оставяйки варварина сам с обърканите си мисли.

* * *

— Капитанът каза, че можем да останем колкото поискаме — обясни Уолфгар на Дели същата вечер. — До края на зимата и през пролетта. Ще си намеря работа — бива ме като ковач — и може би следващата година ще си вземем наша къща.

— В Града на бездънните води? — видимо обезпокоена попита младата жена.

— Може би. Или в Лускан, или където сметнеш, че е най-добре за Колсон.

— Ами Долината на мразовития вятър? — веднага попита Дели и раменете на Уолфгар увиснаха.

— Трудна земя е това, пълна с лишения и опасности — отвърна той, опитвайки се да звучи безучастно.

— Земя на силни мъже — добави Дели. — Земя на герои.

Ала Уолфгар повече не можеше да се преструва на безпристрастен:

— Земя на крадци и главорези — отсече той. — Пълна с хора, които бягат от закона. Не е подходящото място, в което да отрасне едно момиче.

— Познавам едно момиче, отгледано там, което сега е силна и безукорно честна жена — не се предаваше Дели.

Уолфгар извърна поглед, без да може да скрие напрежението и недоволството си и младата жена разбра, че го е поставила натясно. Не бе обаче съвсем сигурна дали точно това иска и тъкмо се канеше да предложи засега да останат в Града на бездънните води, за да му спести мъчението, когато Уолфгар най-сетне се предаде и заяви направо:

— Няма да отида в Долината. Там бе мястото на онзи, който бях някога, не на онзи, който съм сега. Нямам никакво желание да се връщам там, когато и да било. Нека племената на моя народ вървят по пътя си без мен.

— И нека приятелите ти вървят по пътя си без теб, въпреки че вървят по него единствено, за да ти помогнат.

Уолфгар я изгледа продължително, после се обърна, стиснал зъби, и свали ризата си, сякаш въпросът беше приключен. Ала Дели нямаше намерение да се отказва толкова лесно.

— Говориш ми за честен труд — рече тя и макар да не я погледна, Уолфгар все пак поспря. — Например на борда на капитан Дюдермонт? Той на драго сърце ще ти плати, за да преследваш пирати заедно с хората му, хем ще можеш да си върнеш чука обратно.

Уолфгар бавно се обърна.

— Щитозъб не ми принадлежи — заяви той и Дели трябваше да прехапе устни, за да не се развика. Онзи, комуто принадлежеше, е мъртъв; войнът, който се биеше с него, вече го няма.

— Не го мислиш наистина! — възкликна Дели и изтича при него, за да го прегърне. Той обаче отблъсна ръцете й и я погледна непреклонно.

— Нима не искаш да откриеш Дризт и Кати-Бри, за да им благодариш задето спасиха моя живот и живота на дъщеря ти? — видимо наранена, попита младата жена. — Или и това е дребна работа за теб?

Изражението на Уолфгар омекна, той я привлече към себе си и я прегърна.

— Нищо друго няма значение за мен! — прошепна той в ухото й. — Нищо! И ако някога пътищата ни отново се пресекат, ще им благодаря от цялото си сърце. Но няма сам да ги търся… не е нужно. Те знаят какво чувствам.

Дели Кърти реши да не спори повече и просто да се наслади на прегръдката му. Въпреки това бе убедена, че Уолфгар заблуждава сам себе си. Нямаше как Дризт и Кати-Бри да знаят какво наистина чувства.

Как биха могли, когато и той самият не знаеше?

Дели не бе сигурна как да постъпи — дали да продължи да настоява, докато той не си върнеше някогашната самоличност или пък да го остави да бъде онзи, в когото вярваше, че се е превърнал? Щеше ли връщането назад да го прекърши? А ако заживееше спокойния, уседнал живот на обикновен ковач, щеше ли споменът за героичното му минало винаги да хвърля сянка над настоящето му? — Дели Кърти не знаеше отговорите на тези въпроси.

* * *

През следващите дни Уолфгар така и не можа да се отърси от лошото си настроение. Единствената му утеха бяха Дели и Колсон и той ги използваше като броня срещу болката от вътрешната борба, която кипеше в него, макар да виждаше, че Дели все повече и повече му се ядосва. Тя на няколко пъти подхвърли, че може би Уолфгар трябва да се опита да убеди капитан Дюдермонт да го вземе с екипажа, когато „Морски дух“ поеме на юг, което най-вероятно щеше да стане съвсем скоро.

Уолфгар добре разбираше, че Дели го прави, защото я боли да го слуша как непрестанно мърмори и се разкъсва от чувства, над които няма никаква власт.

Той прекарваше голяма част от времето си навън и дори успя да си намери работа при един от многото ковачи в Града на бездънните води.

В деня, в който „Морски дух“ вдигна котва, Уолфгар беше на работа.

Беше на работа и на следващия ден, когато в ковачницата се появи неочакван посетител.

— Намерил си подходящо занимание за тези твои железни мускули, както виждам — подхвърли Робилард нехайно.

Варваринът го изгледа, а изумлението му бързо отстъпи място на открито подозрение и той стисна тежкия чук, с който работеше, готов да го запрати срещу човека на прага в мига, в който той се опита да насочи някое заклинание срещу него. Уолфгар отлично знаеше, че „Морски дух“ е в открито море, а Робилард бе достатъчно известен сред престъпните среди, за да хрумне на някого да се преобрази в него с помощта на магия. В светлината на наскорошното нападение над дома на Дюдермонт, варваринът нямаше намерение да поема каквито и да било рискове.

— Наистина съм аз, Уолфгар — изкиска се Робилард, за когото не представляваше никаква трудност да разбере какво се върти в главата на исполина. — Ще се присъединя към капитана и останалите след ден-два — съвсем простичка магия, която ще ме пренесе на специално подготвено място на кораба.

— Никога преди не съм те виждал да го правиш — отбеляза Уолфгар, без да отслабва хватката си върху чука.

— Никога преди не ми се е налагало да ставам бавачка на объркани варвари — отвърна Робилард.

— Какво става тук? — разнесе се груб глас и в помещението влезе едър мъж с прошарени коси и брада и почерняло от сажди лице. — Какво искаш да купиш или да поправиш?

— Искам да говоря с Уолфгар и нищо повече — отсече Робилард.

Ковачът се изплю на пода и си избърса устата.

— Не му плащам да приказва! — заяви той.

— Ще видим тази работа — отвърна магьосникът и отново се обърна към варварина, ала ковачът се изпречи пред него и като заби показалец в гърдите му, повтори казаното току-що.

Робилард отправи уморен поглед към Уолфгар и исполинът разбра, че ако не укроти сприхавия си работодател, много скоро може да остане без него, затова го улови за раменете и внимателно, но непреклонно, го побутна да си върви.

След това се обърна към Робилард с разкривено от яд лице:

— Какво искаш, магьоснико? — сопна се той. — Да ми се подиграваш ли си дошъл? Или пък да ми съобщиш колко прекрасно е всичко на „Морски дух“ без мен?

— Хмм — проточи Робилард и се почеса. — Предполагам, че е точно така.

Ясносините очи на варварина се присвиха заплашително.

— Но не, едри ми, глупави… каквото и да си — продължи магьосникът, без с нищо да показва, че се е стреснал от изражението му. — Не, тук съм, защото имам добро сърце.

— Много успешно го прикриваш.

— Нарочно — без колебание отвърна Робилард. — Кажи ми, наистина ли възнамеряваш да прекараш цялата зима в къщата на капитана, работейки… тук? — при тези думи магьосникът се изсмя подигравателно.

— Да се махна от дома на Дюдермонт ли искаш? Ти ли смяташ да се настаниш там? Защото ако това е, което искаш, на драго сърце ще си тръгна още днес.

— Успокой се, сърдити великане — снизходително рече Робилард. — Нямам никакви планове за къщата — нали вече ти казах, че до ден-два ще съм на кораба. Няма да е лошо да слушаш малко по-внимателно.

— Значи просто искаш да се махна — заключи варваринът. — Както от дома, така и от живота на капитана.

— Това е съвсем друго нещо — сухо отвърна магьосникът. — Казал ли съм, че искам да си вървиш, или просто те попитах дали смяташ да останеш?

Уморен от тази безсмислена игра на думи и от самото присъствие на Робилард, Уолфгар изръмжа и се залови за работа, стоварвайки тежкия чук върху желязото пред себе си.

— Капитанът каза, че мога да остана — рече той. — Това и смятам да сторя, докато не събера достатъчно пари, за да си купя своя собствена къща. Бих си тръгнал още сега — не искам да съм задължен никому — но трябва да мисля за Дели и Колсон.

— Схванал си го наопаки — промърмори Робилард уж тихо, но всъщност достатъчно силно, за да може Уолфгар да го чуе. — Прекрасен план — продължи той, вече по-високо. — План, който преспокойно ще изпълниш, докато приятелите ти кръстосват Царствата, излагайки се на смъртна опасност, за да си върнат магическото оръжие, което ти не бе достатъчно умен, за да опазиш. Просто чудесно, млади Уолфгар!

Варваринът рязко се изправи, устата му увисна от изненада, а чукът падна от ръката му.

— Това е чистата истина, не е ли така? — невъзмутимо заяви Робилард.

Уолфгар понечи да отговори, ала откри, че му се изплъзват думите, с които да отблъсне безцеремонното нападение на магьосника. Каквото и да кажеше, каквото и оправдание да си измислеше, то не би могло да промени безспорния факт — Робилард беше прав.

— Не мога да върна назад онова, което се случи — заяви съкрушеният варварин и се наведе, за да вдигне чука си.

— Но можеш да се опиташ да поправиш грешките, които си допуснал. Кой си ти, Уолфгар от Долината на мразовития вятър? И което е още по-важно — кой искаш да бъдеш?

Нямаше нищо дружелюбно в суровия тон на магьосника, нито в арогантната му поза, скръстените на гърдите ръце и изражението на пълно превъзходство, изписано по лицето му. Въпреки това, самият факт, че изобщо бе проявил интерес към неговата неволя, напълно слиса варварина — винаги бе смятал (не без основание), че единственото, от което Робилард се интересува, е да го прогони от борда на „Морски дух“.

Гневният поглед на Уолфгар постепенно омекна и той се изсмя подигравателно:

— Аз съм онзи, когото виждаш пред себе си — заяви той и разпери ръце, така че ковашката му престилка да се види по-добре. — Ни повече, ни по-малко.

— Онзи, който живее в лъжа, не след дълго става неин пленник.

Усмивката на Уолфгар се стопи и той се намръщи.

— Уолфгар ковача? — презрително изсумтя магьосникът. — Не си създаден за такава работа и се заблуждаваш, ако си мислиш, че това ново начинание ще ти помогне да се скриеш от истината. Ти си войн — такъв си роден и такъв си отраснал. Това е бил животът ти и той ти е носил истинско удовлетворение. Колко пъти си се хвърлял в битка с името на Темпос на уста?

— Темпос — отвратено повтори варваринът. — Темпос ме изостави.

— Темпос винаги е бил с теб и именно вярата ти във войнските принципи ти е помогнала да издържиш всички изпитания — възрази Робилард. — Всички изпитания.

— Нямаш никаква представа какво съм понесъл!

— И не ме интересува! — сряза го магьосникът и Уолфгар неволно се сепна. — Интересува ме единствено онова, което виждам сега — един мъж, който живее в лъжа и причинява болка на всички наоколо и най-вече на самия себе си, само защото няма смелостта да се изправи срещу истината.

— Войн, казваш? И въпреки това всячески се опитваш да ми попречиш да следвам войнското си призвание. Именно ти накара капитан Дюдермонт да ме свали от „Морски дух“!

— Мястото ти не е на борда на „Морски дух“, в това съм напълно убеден — спокойно отвърна магьосникът. — Не и в този момент. „Морски дух“ не може да си позволи да приема хора, които се надяват да се преборят със собствените си демони в самозабравата на битката. Успехът ни се дължи на това, че всеки от нас знае точно какво и кога трябва да прави. Но освен това съм сигурен, че мястото ти не е и тук, в Града на бездънните води, като обикновен ковач. Приятелите ти са поели по опасен път и независимо дали искаш да си го признаеш или не, те го правят заради теб. Ако не се присъединиш към тях или поне не ги потърсиш, за да поговорите и да се опиташ да промениш решението им, последиците могат да бъдат ужасни. Каквото и да се случи с Дризт и Кати-Бри, докато търсят Щитозъб, ти никога няма да си простиш, че са се изложили на опасност заради теб и цял живот ще се самонаказваш за това. Не задето си допуснал да ти откраднат чука, а задето си проявил малодушие и не си се присъединил към тях.

Робилард млъкна и задържа погледа си върху лицето на Уолфгар, който се опитваше да преглътне думите му.

— Тръгнали са оттук преди почти цял месец — неуверено рече варваринът. — Може да са навсякъде.

— Минали са през Лускан, това е сигурно. С моя помощ можеш да бъдеш там още днес, а с връзките, които имам, няма да ни е трудно да открием приятелите ти.

— Ще дойдеш с мен?

— За да ти помогна да намериш Дризт и останалите? Да. За да ти помогна да намериш Щитозъб? Съмнявам се — това не е моя работа.

Ако в този миг някой беше бутнал Уолфгар с перце, сигурно щеше да го събори. Той просто си стоеше на мястото и пристъпваше от крак на крак с празен поглед.

— Не се отказвай от удалия ти се случай — предупреди го Робилард. — Може би няма да имаш друг шанс да намериш отговорите на въпросите, които те измъчват, и да се отърсиш от вината, която иначе завинаги ще остане да тежи на плещите ти. Предлагам ти тази възможност, но пътят на живота има твърде много неочаквани обрати, за да се надяваш, че отхвърлиш ли я сега, по-късно отново можеш да я получиш.

— Защо? — тихичко попита Уолфгар.

— Мисля, че вече ти обясних в какво състояние се намираш, както и защо според мен трябва да направиш нещо, за да го промениш — отвърна Робилард, ала варваринът поклати глава.

— Не, не това имам предвид. Защо ти?

И когато Робилард не отговори веднага, Уолфгар продължи:

— Искаш да ми помогнеш, макар с нищо да не си показал, че изпитваш каквито и да било приятелски чувства към мен, а и аз не съм се опитвал да се сприятеля с теб. А ето, че си тук и ми предлагаш не само съвети, но и помощта си. Защо? Заради дружбата си с Дризт и Кати-Бри? Или защото на всяка цена искаш да се отървеш от мен и да ме задържиш далеч от скъпоценния си „Морски дух“?

Робилард го изгледа лукаво:

— Да — отвърна той.