Р. А. Салваторе
Саблено море (14)

Тринадесета глава
С настъпването на зимата

— Никога не съм го обичал туй място! — измърмори Бруенор.

Двамата с Риджис вече сума време стояха пред северната порта на Лускан, задържани от един любопитен и подозрителен страж.

— Много скоро ще ни пуснат — успокои го Риджис. — Винаги стават такива, когато наближи зимата — та нали именно тогава цялата сган слиза от планините, а и разбойниците се опитват да влязат в града, уж винаги са си живели там.

Бруенор се изплю.

Най-сетне пазачът, който ги беше спрял, се върна заедно с още един, по-възрастен от него войник.

— Разбрах, че идвате от Долината на мразовития вятър — рече новодошлият. — Какви стоки носите за продан?

— Себе си нося и туй трябва да ти е предостатъчно! — сопна се Бруенор и войникът се навъси.

— Идваме, за да се срещнем с едни хора, които тръгнаха насам — побърза да се намеси Риджис умиротворително и пристъпи между джуджето и лусканеца, за да може да обезвреди ситуацията, в случай че тя вземеше взривоопасен обрат… което напоследък се случваше с всяка ситуация, свързана с Бруенор Бойния чук!

Джуджето нямаше търпение да открие изгубения си син и горко на всекиго, който се изпречеше на пътя му.

— Аз съм представител в Съвета на Десетте града — добави полуръстът. — Риджис от Самотната кория. Може би сте чували за мен?

Войникът, целият настръхнал заради държанието на Бруенор, се изплю в краката му:

— Не съм!

— А спътникът ми е не друг, а самият Бруенор Бойния чук! — тържествено обяви Риджис. — Предводител на клана Боен чук в Десетте града. Освен това — някогашен и бъдещ крал на Митрал Хол!

— И за него не съм чувал!

— Е, сега ще чуеш! — промърмори Бруенор и се опита да заобиколи полуръста, който обаче отново му препречи пътя.

— Кавгаджия, а? — подхвърли войникът.

— Стига глупости, добри ми господине — намеси се Риджис. — Бруенор не е на себе си, защото изгуби сина си, за когото се говори, че плава заедно с капитан Дюдермонт.

При тези думи по-възрастният войник придоби озадачено изражение:

— Не съм чувал на „Морски дух“ да има джуджета — рече той.

— Синът му не е джудже, а войн, силен и доблестен войн — поясни Риджис. — Уолфгар, така се казва.

Вместо напредъка, който полуръстът се надяваше да постигне, при тези думи по лицата и на двамата стражи се изписа гняв и отвращение.

— Ако онзи мерзавец ти е син, значи със сигурност не си добре дошъл в Лускан! — заяви войникът.

Риджис въздъхна — вече се досещаше какво ще последва. Осеяната с безброй резки брадва на джуджето тупна на земята. Е, поне Бруенор не се канеше да посече глупака! Полуръстът се опита да предугади намеренията на приятеля си и да го възпре, ала Бруенор най-безцеремонно го вдигна и го премести зад себе си.

— Тука ще стоиш! — нареди той и размаха пръст в лицето му.

Докато джуджето се обърне към двамата стражи, войникът вече беше извадил меча си.

Бруенор се изсмя.

— Та какво рече за момчето ми? — попита той.

— Казах, че е мерзавец — повтори мъжът, след като се огледа, за да се увери, че наоколо има достатъчно негови другари, които да му се притекат на помощ, ако се наложи. — Мога да ти измисля още куп обиди за онзи, когото наричат Уолфгар, не на последно място — разбойник и убиец!

Лусканецът почти успя да довърши изречението си.

И почти успя да вдигне меча си навреме, за да отблъсне „снаряда“, връхлетял върху него… снаряд, който всъщност не бе нищо друго, освен разяреното джудже.

* * *

Дризт се обърна и видя Кати-Бри, раздърпана и омърляна, да се обляга на прозореца с Таулмарил в ръка и мрачно изражение на лицето.

— Да беше почакала още малко — закачи я Дризт, ала на Кати-Бри не й беше до шеги, не и толкова скоро, след като беше убила някого.

Тя се взираше в мъртвата жена и дори не чу думите на приятеля си. Щеше ли някога да спре да се измъчва така след всеки отнет живот?

Голяма част от нея искрено се надяваше това никога да не се повтори отново.

Дели Кърти скочи на крака и се втурна към Дризт и плачещото си дете. Успокои се чак когато стигна до усмихнатия елф и той й подаде невредимата, макар и очевидно уплашена Колсон.

— Щеше да ни е по-лесно, ако ме беше последвала веднага — обърна се Дризт към Кати-Бри. — Можехме да си спестим главоболията.

— Да ти приличат на елфически? — сопна се младата жена и посочи очите си, за които оскъдната светлина по улиците на Града на бездънните води след залез-слънце съвсем не беше достатъчна. — А и изкачването не беше от най-лесните!

Дризт сви рамене, без да спира да се усмихва — той самият се бе изкачил без никакви затруднения.

— Ами слез тогава! — заяви Кати-Бри и внимателно се прехвърли в стаята, без да бърза, тъй като панталонът й беше скъсан на няколко места, а единият й крак кървеше. — А след туй се изкачи обратно със затворени очи, пък после ще те питам колко ти е било лесно да се катериш по мокрите скали!

С тези думи тя пристъпи в стаята, но трябваше да направи няколко крачки, преди да си възвърне равновесието, при което се озова точно пред Дели Кърти и Колсон.

— Кати-Бри — рече Дели и макар тонът й да бе дружелюбен, а благодарността в гласа й — съвсем искрена, тя очевидно се чувстваше доста неловко в присъствието на Кати-Бри.

— А ти трябва да си Дели Кърти — рече Кати-Бри и се поклони лекичко. — С моя приятел идваме направо от Лускан, от пивницата на Арумн Гардпек.

Дели се засмя и за първи път от началото на битката си отдъхна. Тя премести поглед от Кати-Бри към Дризт, разпознала и двамата от разказите на Уолфгар.

— Никога досега не бях виждала мрачен елф — рече тя. — Но мъжът ми много ми е говорил за вас.

При тези думи Кати-Бри се сепна и очите й неволно се разшириха. Тя погледна към Дризт и когато видя, че той я наблюдава с многозначително изражение, се усмихна, поклати глава и отново се обърна към Дели.

— Уолфгар — уточни Дели.

— Вие сте женени? — попита направо Кати-Бри.

— Би могло да се каже — отвърна Дели, прехапвайки долната си устна.

За Кати-Бри не беше трудно да се досети какви мисли се въртят в главата на Дели — тя се страхуваше. Не че някой може да я нарани, а че с повторната си поява в живота на Уолфгар Кати-Бри би могла да застраши отношенията й с варварина. Но пък Дризт и Кати-Бри току-що бяха спасили както нейния, така и живота на Колсон и Дели се чувстваше раздвоена.

— Дойдохме заради него — обясни елфът. — За да видим дали е дошло времето да се завърне в Долината на мразовития вятър.

— Той вече не е сам — каза Дели. — Сега си има… — тя понечи да каже „мен“, но после промени решението си и посочи Колсон. — Сега си има нея.

— Подочухме нещо такова в Лускан — обади се Кати-Бри. — Доста объркана история.

И като се приближи още малко, попита:

— Мога ли да я подържа?

Дели притисна плачещото момиченце до гърдите си:

— Уплашена е. По-добре да е у майка си.

Кати-Бри се усмихна топло.

Радостта им от успешната развръзка на битката бе донякъде помрачена, когато Дризт остави двете жени в гостната и с очите си се убеди колко кръвожадни са били Гейзел и скверните й спътници. След като откри телата на двамата пазачи (единия — до изкъртената врата, а другия — на стълбището), той излезе пред къщата и започна да вика, докато най-сетне един от съседите на Дюдермонт не дойде да провери какво става.

— Доведи стражата! Станало е грозно убийство — рече елфът, след което се върна в гостната.

Откри Дели приседнала с Колсон на ръце, мъчейки се да я успокои, докато Кати-Бри се взираше през отворения прозорец с Гуенивар, свита на кълбо в краката й.

— Има доста да ни разкаже за Уолфгар — рече Кати-Бри, когато Дризт се върна.

— Той често говори за вас — обясни Дели, когато елфът я погледна. — Трябва да знаете какво е преживял.

— И това ще стане — увери я Дризт. — Но не точно сега. Властите ще пристигнат всеки момент.

При тези думи погледът му се спря върху убитите чудовища.

— Имаш ли някаква представа каква може да е причината за това нападение? — попита той Дели.

— Дюдермонт си е създал немалко врагове — напомни му Кати-Бри, продължавайки да се взира през прозореца.

— Но не повече от обикновено — рече Дели. — Вярно, че мнозина биха искали да го видят мъртъв, но не съм чула някой да е побеснял чак дотам.

Дризт помълча малко, чудейки се дали да попита Дели знае ли нещо за онази, у която предполагаха, че се намира Щитозъб. Погледът му се спря върху убитите натрапници и най-вече — върху жената.

Всичко се връзваше отлично със случилото се с Джул Пепър и онова, което бяха научили от Морик. Без да обръща внимание на шума, който току-що пристигналите стражи вдигаха в преддверието, той прекоси стаята и отиде при мъртвата жена, която все още висеше във въздуха, прикована от стрелата на Кати-Бри.

— Какви ги вършиш? — попита Кати-Бри, когато го видя да дръпва яката на окървавената й туника. — Просто извади проклетата стрела и я свали оттам!

Кати-Бри очевидно беше разстроена от гледката на убитата от нея жена. Дризт обаче нямаше никакво намерение да я смъква от стената. Тъкмо напротив — сегашното положение на тялото му предоставяше прекрасна възможност да разгледа онова, което търсеше.

С острието на единия си ятаган той лекичко сряза дрехата, за да оголи рамото на мъртвата жена, и кимна.

Изобщо не беше изненадан.

— Какво има? — попита Дели, която най-сетне бе успяла да успокои Колсон.

Кати-Бри очевидно се канеше да зададе същия въпрос, ала изражението, появило се върху лицето на Дризт, както и ъгъла, под който той разглеждаше тялото, бяха по-красноречиви от какъвто и да било отговор.

— Белязана е — рече младата жена, без да помръдне от мястото си.

— Със знака на Щитозъб — потвърди елфът. — Знака на Шийла Крий.

— Какво означава това? — разтревожено попита Дели и се приближи, притиснала момиченцето до гърдите си, сякаш искаше да почерпи сили от него. — Може би капитан Дюдермонт и Уолфгар са заловили Шийла Крий и нейните приятели си отмъщават? Или пък Шийла е потопила „Морски дух“ и сега идва, за да се разправи с всички, които имат нещо общо с капитана?

В гласа на младата жена се прокраднаха панически нотки и тя премести уплашен поглед от Дризт към Кати-Бри и обратно.

— А може би Шийла е научила, че „Морски дух“ я преследва и е решила да нанесе първия удар — не особено убедително предположи Дризт.

— Или пък не означава абсолютно нищо — добави Кати-Бри. — Просто съвпадение.

И Дризт, и Дели я погледнаха, но беше очевидно, че никой, нито дори самата Кати-Бри, не вярва на думите й.

В този миг в стаята нахлуха група войници. Неколцина изреваха при вида на мрачния елф и понечиха да се нахвърлят отгоре му, ала останалите разпознаха Дризт или най-малкото, познаваха Дели Кърти и по държанието й разбраха, че опасността трябва да е отминала, и ги възпряха.

Кати-Бри и Дели излязоха от стаята, следвани от Гуенивар, а Дризт се зае да разкаже на властите не само какво се бе разиграло тук преди малко, но и за разгарящата се вражда между Шийла Крий и капитан Дюдермонт.

След като се увери, че няколко войници ще останат на пост около къщата, елфът последва двете жени на горния етаж.

Откри ги в добро настроение — Кати-Бри люлееше Колсон в прегръдките си, а Дели си почиваше на леглото с чаша вино в ръка.

Кати-Бри кимна и Дели подхвана разказа си за Уолфгар — за падението му в Лускан, за обвинението и Карнавала на затворниците, за бягството му на север заедно с Морик и за това как в крайна сметка се бе озовал с дете на ръце.

— И представете си изненадата ми, когато Уолфгар се върна в „Кривата сабя“! — завърши тя. — За мен.

В погледа, който Дели хвърли на Кати-Бри при тези думи, имаше както притеснение, така и чувство на превъзходство, ала изражението на Кати-Бри не се промени.

— Дойде, за да се извини — допълни Дели. — А той наистина ни го дължеше. След това поехме на път, мъжът ми, детето й аз, за да открием капитан Дюдермонт, а Уолфгар да намери чука си.

И като погледна към западния прозорец, тя рече:

— Сега е там някъде. Или поне така се надявам.

— Шийла Крий още не е срещнала „Морски дух“ — увери я Дризт. — А ако е, значи корабът й е на дъното на морето, а Уолфгар е на път към Града на бездънните води.

— Не можем да сме сигурни — възрази Дели.

— Но можем да проверим — отсече Кати-Бри категорично.

* * *

— Зимата скоро ще дойде — подхвърли капитан Дюдермонт.

Двамата с Уолфгар се бяха облегнали на бордовата ограда и гледаха как „Морски дух“ пори вълните. Вече няколко седмици не се бяха натъквали на пиратски кораби; единствените съдове, които бяха срещнали, бяха няколко търговски кораба, напуснали Лускан, за да поемат на юг.

Уолфгар, който беше отрасъл в Долината на мразовития вятър и отлично знаеше колко бързо се променя времето на север, нямаше как да не се съгласи. Той също бе видял признаците — много по-студен отпреди, вятърът беше сменил посоката си и вече идваше от северозапад, откъм водите на Морето на неспирния лед.

— Няма да спираме в Лускан — обясни Дюдермонт. — Отиваме право в Града на бездънните води, където ще се подготвим за следващото плаване.

— Значи няма да зимувате на сушата?

— Не — потвърди капитанът. — Но от Града на бездънните води ще поемем на юг, не на север. Сигурно ще кръстосваме водите около Портата на Балдур, а може да слезем и още по на юг. Робилард ясно даде да се разбере, че предпочита да работим през зимата и неведнъж спомена Корсарските острови.

Уолфгар кимна мрачно, досетил се какво всъщност иска да му каже Дюдермонт. Много внимателно, капитанът го подканяше да слезе в Града на бездънните води и да прекара зимата там, заедно с Дели и Колсон.

— Значи ще имате нужда от силата ми — доста неубедително отвърна варваринът.

— Малко е вероятно да се натъкнем на Шийла Крий през зимата — недвусмислено заяви Дюдермонт. — Никой никога не е виждал „Кървавия кил“ южно от Града на бездънните води. Говори се, че хвърлял котва за зимата, макар никой да не знае къде точно.

Ето че го бе казал направо, без заобикалки. Уолфгар го погледна, мъчейки се да не се чувства засегнат. Не можеше да отрече, че Дюдермонт има право — и сам разбираше, че напоследък не бе от кой знае каква полза за „Морски дух“ и макар че това още повече засилваше желанието му да се докаже в следващата битка, разбираше, че капитанът е отговорен за много повече от чувствата на един-единствен войн.

Затова, колкото и да му бе трудно да го изрече на глас, варваринът каза:

— Мисля да прекарам зимата със семейството си. Ако ми разрешиш да остана в дома ти, естествено.

— Но, разбира се! — Дюдермонт се усмихна и го потупа по рамото (което, като се има предвид височината на Уолфгар, не беше никак лесно). — Радвай се на всеки миг, в който си с тях — топло рече той. — Давам ти думата си, че дойде ли пролетта, ще открием Шийла Крий и Щитозъб най-сетне ще се завърне при истинския си собственик.

Варваринът се съпротивляваше срещу подобен план с цялото си същество, единственото му желание бе да изкрещи да не го отписват като боец, да му дадат възможност отново да се хвърли в битка, с удвоена ярост и което беше по-важно, с всичкия самоконтрол, необходим, за да бъде част от екипаж като този на „Морски дух“. Искаше му се да обясни на Дюдермонт, че ще открие правилния път; да го увери, че войнът, който Уолфгар, син на Беорнегар, представляваше някога, все още е тук и просто чака да бъде освободен от тъмницата, в която бе затворен.

Въпреки това не каза нищо. В светлината на последните му няколко провала, Уолфгар знаеше, че няма право да спори с капитана и че единственото, което може да стори, е да се възползва от благовидния претекст, предложен му от Дюдермонт, и да слезе от кораба.

След десетина дни щяха да пристигнат в Града на бездънните води и варваринът щеше да остане там.

* * *

Когато се събуди рано на следващата сутрин, Дели откри Дризт и Кати-Бри да се стягат за път.

— „Морски дух“ трябва да се върне съвсем скоро — рече тя.

— Сигурно — отвърна елфът. — Боя се, обаче, че слухове за враждата между „Морски дух“ и Шийла Крий може да са стигнали на север. Отиваме в Лускан — наши приятели ще ни чакат там и заедно ще поемем по следа, която ще ни отведе до Шийла Крий или до Уолфгар.

— Изчакайте, докато си събера нещата и приготвя Колсон за път — каза Дели, след като помисли малко.

Кати-Бри обаче поклати глава:

— Само ще ни забавиш.

— Ако отивате при Уолфгар, мястото ми е с вас — не искаше да отстъпи Дели.

— Още не сме сигурни, че отиваме при него — искрено отвърна Кати-Бри. — Нищо чудно Уолфгар да се появи само след няколко дни. В такъв случай е по-добре да си тук, за да му разкажеш всичко, което знаеш.

— Ако тръгнеш с нас, а междувременно „Морски дух“ хвърли котва в Града на бездънните води, Уолфгар няма да може да си намери място от притеснение — намеси се и Дризт. — По-добре остани тук — войниците ще се погрижат ти и момиченцето да сте в безопасност.

Дели ги погледна, а по красивото й лице се изписа неприкрита тревога. За Кати-Бри не беше трудно да се досети какво се върти в главата й:

— Ако ние първи го срещнем, веднага ще се върнем тук — обеща тя, при което Дели видимо си отдъхна и след няколко секунди кимна в знак на съгласие.

Малко по-късно Дризт и Кати-Бри си тръгнаха, но не преди наново да получат уверенията на войниците, че домът на Дюдермонт и най-вече Дели и Колсон ще бъдат охранявани денонощно.

— Само ходим напред-назад — подхвърли Кати-Бри, докато двамата с Дризт излизаха през северната порта на града. — А през цялото време Уолфгар плава някъде там, ту напред, ту назад, точно като нас. Май можем само да се надяваме рано или късно пътищата ни да се пресекат, макар че няма да се учудя, ако приятелят ни слезе в Града на бездънните води в същото време, в което ние влизаме в Лускан.

Въпреки шеговития й тон, Дризт не се усмихна, а я погледна сериозно, давайки й няколко секунди да размисли над нападението от предишната вечер и онова, което то може би означаваше.

— Можем само да се надяваме, че „Морски дух“ не е на дъното и че Уолфгар все още е жив.