Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 4 — Пътеките на мрака (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sea of Swords, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Форматиране и корекция
mistar_ti (2011)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р. А. Салваторе. Саблено море

Редактор: Станислава Първанова

Коректор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

Формат 52/84/16

ИК „ИнфоДАР“ ЕООД, София, 2008

ISBN: 978–954–761–317–1

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Осемнадесета глава
Дим и диря

Увити в дебели кожи, пък и закалени през годините, прекарани в Долината на мразовития вятър, четиримата приятели не срещаха особени затруднения, дори и толкова на север по това време на годината. На някои места снегът бе доста дълбок, другаде земята бе заледена и хлъзгава, ала те упорито крачеха напред — Бруенор проправяше път за Кати-Бри и Риджис с масивното си тяло, а Дризт вървеше отстрани и ги водеше в правилната посока.

Напредваха забележително бързо, като се имаше предвид колко труден е теренът и колко лошо — времето, но и това не можеше да попречи на Бруенор да намери за какво да мърмори:

— А проклетият му елф си ходи по снега, без изобщо да затъва! — изруга той, пробивайки си път през една особено голяма преспа, която му стигаше над кръста, докато Дризт подскачаше край него по втвърдената повърхност на снега, полупързаляйки се, полутичайки. — Трябва да го накарам да яде повече, та да тури малко месце по тез’ мършави кокали!

Кати-Бри, която идваше след него, се усмихна. И тя, и Бруенор прекрасно знаеха, че лекотата, с която Дризт се движи, се дължи на съвършения му баланс — той умееше така да разпределя теглото си и винаги да пази толкова идеално равновесие, че бе в състояние само за миг да прехвърли цялата си тежест върху единия си крак, ако усетеше, че снегът под другия поддава. Кати-Бри бе висока горе-долу колкото него и тежеше дори по-малко, но никога не би могла да върви с неговата лекота.

Тъй като ходеше върху снега, откъдето виждаше много по-надалеч от приятелите си, за Дризт не беше трудно да забележи минаващата наблизо диря, оставена наскоро от някой (или нещо), проправящ си път като Бруенор.

— Спрете! — извика той на другарите си.

Още преди да довърши, забеляза нещо още по-странно — тънка ивица дим се издигаше право нагоре, като да излизаше от комин. Дирята отиваше в същата посока и елфът се зачуди дали двете неща са свързани. Може би там имаше къща — на някой ловец или отшелник.

Една почивка нямаше да се отрази никак зле на приятелите му, затова Дризт се насочи право към следата. През близо десетте дни, откакто бяха напуснали Лускан, едва на два пъти бяха успели да си намерят истински подслон — първата нощ, която бяха прекарали в дома на един фермер и по-късно, когато се бяха разположили в някаква пещера.

Още щом наближи пътеката в снега, Дризт усети как надеждата да открият подслон се изпарява — следата беше оставена от крака, поне два пъти по-големи от неговите.

— Какво става, елфе? — провикна се Бруенор.

В отговор Дризт им даде знак да не вдигат шум и да дойдат при него.

— Едри орки — съобщи той, когато останалите трима се присъединиха към него. — Или дребни людоеди.

— Или пък варвари — предположи Бруенор. — Не съм виждал други човеци с такива грамадни стъпала!

Дризт се наведе, за да разгледа една от по-ясните следи.

— Не — поклати той глава. — Прекалено са дълбоки, а и онзи, който ги е оставил, е бил обут с тежки ботуши, не като меките, еленови кожи, които събратята на Уолфгар увиват около краката си.

— Значи людоеди — рече Кати-Бри. — Или едри орки.

— Има ги колкото искаш по тези места — отбеляза Риджис.

— Водят към онази ивица дим — посочи Дризт.

— Нищо чудно да имат лагер някъде там — предположи Бруенор и се обърна към Риджис с лукава усмивка на уста. — Тръгвай, Къркорещ корем.

Риджис пребледня, казвайки си, че навярно се бе представил прекалено добре при последния им сблъсък с подобни чудовища, на отиване към Лускан. Разбира се, не смяташе да бяга от отговорност, но ако там наистина имаше людоеди, той нямаше никакъв шанс. Още повече, че полуръстовото месо беше една от най-любимите храни на човекоядците.

Изведнъж Риджис забеляза, че Дризт го наблюдава с усмивка на уста, сякаш бе прочел всяка негова мисъл.

— Това не е работа за него — заяви елфът.

— Веднъж вече го стори, докато идвахме насам — напомни Бруенор. — Справи се чудесно, при туй!

— Но не и в такъв сняг — възрази Дризт. — И най-изкусният крадец няма да може да открие достатъчно сенки, където да се скрие. Не, ще отидем заедно, за да видим дали ще намерим приятели, или врагове.

— И ако наистина се окажат людоеди? — попита Кати-Бри. — Май си мислиш, че отдавна е дошло време за някоя битка, а?

По изражението на Дризт лесно можеше да се разбере, че тази идея искрено му се нрави, но той поклати глава:

— Ако с нищо не ни заплашват, ще е най-добре и ние да не ги закачаме. Но да вървим и да видим какво ще открием — току-виж сме си намерили подслон и топла храна за тази нощ.

И те поеха напред — Дризт отново се движеше малко встрани, а Бруенор, след като намести еднорогия си шлем и стисна брадвата си в ръка, поведе останалите двама по вече проправената пъртина. Кати-Бри, която идваше зад него, свали Таулмарил от гърба си и постави стрела в тетивата.

Ако наоколо имаше людоеди или орки и те си бяха направили приличен бивак, Кати-Бри знаеше, че той ще стане техен много преди падането на нощта. Младата жена познаваше Бруенор Бойния чук прекалено добре, за да се съмнява, че той може да се откаже от битка със скверните създания.

— Твой ред е да събереш съчки за огъня — озъби се Донбаго на своя по-малък брат, Йедит, и го побутна към вратата на кулата. — Иначе до сутринта ще сме станали на ледени шушулки!

— Знам, знам — изсумтя по-младият войник и прокара пръсти през мръсната си, въшлясала коса. — Проклето време! Още е рано за такъв кучешки студ!

Другите двама стражи изръмжаха в знак на съгласие. Зимата бе дошла в Гръбнака на света изведнъж и с настървение, носейки лют вятър, който проникваше дори през каменните стени на кулата и караше войниците да зъзнат. Вярно, бяха си напалили огън, но той бе започнал да гасне, а дървата в кулата нямаше да им стигнат, за да го поддържат до сутринта. За щастие, навън имаше предостатъчно съчки, та никой от стражите не се тревожеше особено.

— Ако ми помогнеш, ще можем да донесем достатъчно, та да го накладем така, че да бумти цяла нощ — отбеляза Йедит, ала брат му смотолеви нещо за това че му било ред да застъпи на пост на най-горния етаж и се насочи към стълбите още преди Йедит да бе излязъл.

Вятърът, който нахлу в кулата, когато Йедит отвори външната врата, настигна брат му чак на втория етаж, където имаше други двама войници.

— Че кой тогаз е най-горе? — скара се Донбаго.

— Никой — отвърна един от стражите и се закатери по стълбата, която водеше до тавана. — Капакът е замръзнал.

Донбаго изръмжа и се приближи, а другарят му, който вече се бе изкачил догоре, заблъска по металния капак на тавана. Отне им известно време, докато успеят да разбият натрупалия се лед, затова Донбаго не можа да стигне на покрива навреме и да види как в същия миг, в който на около десетина метра от вратата брат му се наведе да вдигне няколко цепеници, иззад близкото дърво се показа огромен полулюдоед и стовари тежката си сопа върху главата му.

Войникът се строполи на земята, без дори да успее да извика и чудовището завлече безжизненото му тяло зад дърветата.

Звярът, който се бе появил от другата страна на кулата, не беше толкова безшумен, но тъй като точно в този миг Донбаго и неговият другар блъскаха по металния капак, никой не чу звука на завързаната с дебело въже кука, която политна във въздуха и се захвана за покрива.

Докато войниците успеят да отворят замръзналия капак, чудовището се изкатери по въжето. Веднъж покачило се на покрива, то свали тежката секира, която висеше на гърба му, и когато Донбаго се показа, то изрева и се нахвърли отгоре му.

Късметът обаче беше на страната на Донбаго брадвата не го улучи и се заклещи в металния капак. Въпреки това мощта, с която полулюдоедът го беше нападнал, бе толкова голяма, че той политна назад и се блъсна в една колона.

Останал без въздух, той не можа да извика, за да предупреди другаря си. Чудовището измъкна секирата си.

Донбаго потръпна, когато оръжието се стовари върху нещастния войник и го посече надве. Донбаго измъкна меча си и се хвърли в атака. Свирепа ярост го изпълни при вида на приятеля му, който агонизираше, все още на стълбата, но той не й позволи да го заслепи и да го накара да действа прибързано. Замахна, ала привидно необузданото му движение в действителност бе добре премерено и когато чудовището посегна да отбие удара му, той вече бе дръпнал меча си назад и секирата на звяра срещна само въздух.

Миг по-късно Донбаго нанесе два мълниеносни удара и върху корема на противника му зейна грозна рана.

Полулюдоедът отстъпи назад, ала се подхлъзна и се сгромоляса върху каменния покрив.

Донбаго се нахвърли отгоре му, замахнал за страховит удар, ала чудовището вдигна крак и го изрита с все сила, запращайки го далеч назад. Въпреки това мечът му срещна целта си и звярът трябваше да положи огромно усилие, за да се изправи на крака.

Донбаго беше по-бърз и само за миг се озова при него и започна да нанася удар след удар, като от време на време поглеждаше към издъхналия си другар, за да подклажда яростта в гърдите си. Чудовището най-сетне отвърна на нападението и макар че в същия миг Донбаго заби меча си особено дълбоко, войникът не можа да се защити напълно нито от тежката брадва, нито от последвалия след това пестник, който строши носа и скулите му и го запрати в стената.

Донбаго се свлече на земята, повтаряйки си, че трябва да стане и да пропъди черните кръгове, които се въртяха пред очите му, и да заеме отбранителна позиция, ако не иска да бъде смачкан и накълцан на парчета.

От гърдите му се откъсна нечовешко ръмжене и, замаян и окървавен, той се изправи на крака и вдигна меч в обречен опит да се защити от огромната брадва.

Ала чудовището не се нахвърли отгоре му. То си бе останало на мястото и дори бе рухнало на колене, притиснало корема си с ръка, за да не се изсипят вътрешностите му, а по лицето му беше изписано пълно изумление.

Донбаго, който нямаше никакво желание да чака звяра да реши дали раната му е смъртоносна, или не, се втурна към него и започна да нанася удар след удар върху вдигнатата му ръка, докато най-сетне я отмести и се зае с главата му, влагайки и последната си капчица сила, подтикван от гледката на убития си другар и от внезапния страх, че брат му…

Брат му!

Донбаго нададе мъчителен вопъл и продължи да стоварва оръжието си върху главата на чудовището.

Не спря, дълго след като черепът на чудовището се строши, а главата му стана на пихтия.

Най-сетне отпусна оръжие и се обърна към полуотворения капак. Опита се да измъкне мъртвия си приятел, но не можа, затова внимателно го бутна навътре, така че тялото му да не пострада твърде много, когато падне на пода.

Преглъщайки сълзите и ужаса, Донбаго извика на другарите си да обезопасят кулата и да изпратят някого да потърси Йедит.

Ала още преди да довърши, чу шума от кипящата долу битка и разбра, че никой няма да го чуе.

Останал без сили, за да се включи в схватката, Донбаго се замисли какви други възможности му остават, тревожейки се, че всеки миг някое друго чудовище може да се изкатери по стълбата. Тъкмо се канеше да обърне гръб на капака на пода и стаята под него, когато видя един от другарите си да тича към площадката на втория етаж.

— Людоеди! — изкрещя той и се втурна към стълбата, отвеждаща на покрива.

Почти бе стигнал, когато на площадката изникна един полулюдоед и запрати тежката си кука по него.

Острото желязо се впи в рамото на злощастника в мига, в който той улови най-долната пречка на стълбата.

Донбаго извика и понечи да му се притече на помощ, но с едно рязко дръпване, чудовището смъкна жертвата си от стълбата, толкова рязко, че на Донбаго му се стори, че мъжът се е изпарил във въздуха.

Или поне по-голямата част от него — откъснатата му ръка си остана там, отчаяно вкопчена в стълбата.

Донбаго надзърна тъкмо навреме, за да види как другарят му умира, тръшнат с нечовешка сила върху каменния под.

Потресен, войникът отскочи назад и трескаво затвори капака, а след това го затисна с цялата си тежест.

Един поглед към трупа на чудовището, което бе убил, му напомни колко е уязвим. След като се увери, че откъм вътрешността не се чува нищо друго, освен далечния шум от битката на първия етаж, Донбаго се втурна към ръба на покрива и откачи куката, след което отново се хвърли върху капака на пода, взимайки въжето със себе си.

Няколко секунди по-късно усети първия мощен тласък под себе си, толкова силен, че зъбите му изтракаха.

* * *

Дризт отдалеч видя, че вратата на кулата е открехната, не пропусна да забележи и яркочервеното петно върху снега край близките дървета. После от върха на кулата долетя вик.

Давайки знак на другарите си да бъдат нащрек, той се втурна надясно покрай каменната постройка, за да разбере какво се случва и къде имат най-голяма нужда от него. Бруенор и Кати-Бри продължиха да вървят по оставената от чудовищата диря, но много по-внимателно отпреди. За изненада на елфа, Риджис не остана с тях, а пое наляво, борейки се със снега, докато не достигна едно по-сухо място, където вятърът беше отвял снега, и се запромъква от сянка на сянка с наведена глава.

Дризт не можа да потисне усмивката си, предполагайки, че както обикновено, дребничкият му приятел се опитва да си намери някое скришно кътче.

После обаче мисълта му се върна на онова, което се разиграваше пред тях, и усмивката му се изпари. Опасността беше непосредствена и бе повече от очевидно, че в кулата кипи битка. В този миг отвътре изскочи облян в кръв мъж, крещящ за помощ и следван по петите от огромен людоед с окървавена сопа в ръка.

Мъжът имаше няколко крачки преднина, ала това нямаше да трае дълго, не и в този сняг. Много скоро дългите, силни крака на чудовището щяха да я стопят и тогава сопата…

Дризт рязко се обърна и като даде знак на Бруенор и Кати-Бри да се заемат с кулата, се втурна след двамата с обичайната си лека стъпка, благодарение на която не затъваше в снега.

В началото се уплаши, че няма да успее да стигне навреме, но тогава преследваният мъж ускори крачка и като се хвърли с главата напред, се затъркаля по стръмния склон, изпречил се на пътя му.

Людоедът спря на ръба на склона и точно в този миг Дризт се провикна. Чудовището веднага се обърна, доволно, че се е появила нова жертва. Хищният пламък в очите му угасна начаса, а глупашката му усмивка се изпари, отстъпвайки място на пълно изумление, когато видя, че този противник не е човек, а мрачен елф.

Размахал ятагани, Дризт се хвърли в атака с намерението бързо да приключи с тази схватка и да се притече на помощ на двамата си приятели в кулата.

Ала това съвсем не беше обикновен людоед, а опитен войн — три метра железни мускули и здрави кости, изненадващо пъргав и също толкова умело въртящ тежката си, покрита с шипове, сопа.

Нетърпението на Дризт едва не му коства твърде скъпо — когато се нахвърли върху звяра, описвайки широки дъги с двете оръжия, той направи крачка назад и стовари тоягата си с такава мощ, че замалко да избие единия ятаган от ръката му. Дризт трябваше да го стисне с всички сили, защото знаеше, че изпусне ли го веднъж, може изобщо да не успее да го открие в снега.

Все пак, Дризт не само че опази другото си острие от атаката на людоеда, но и можа да го забие в ръката му. Това обаче бе цена, която чудовището беше готово да плати, за да довърши същинската си атака. Вдигайки единия си крак, той така изрита елфа в рамото, че го запрати няколко метра назад.

Едва тогава Дризт осъзна своята грешка и се благодари, че това се бе случило навън — ако беше получил подобен ритник в кулата, сега от него щеше да е останало само едно голямо, червено петно върху каменната стена.

* * *

И двамата видяха знака на Дризт, но нито Бруенор, нито Кати-Бри имаха намерение да изоставят приятеля си да се оправя с чудовището сам… поне докато не чуха от вътрешността на кулата да се разнася зов за помощ — най-отчаяния вопъл, който бяха чували през живота си.

— Гледай да се целиш над главата ми! — извика Бруенор и като приведе рамене, се хвърли към вратата на кулата, набирайки скорост, устрем и ярост.

Полагайки големи усилия, за да не изостане, Кати-Бри го следваше на няколко крачки с Таулмарил в ръка, готова за стрелба.

Нападението на джуджето не беше нито тихо, нито незабележимо и както можеше да се очаква, едно от чудовищата бързо се показа на вратата, за да го посрещне. Секирата на Бруенор потъна в огромното му туловище, а една от среброперите стрели на Кати-Бри се заби в гърдите му. Тези два удара, както и свирепият устрем, бяха достатъчни на Бруенор, за да се озове във вътрешността на кулата.

Само че звярът (забележително як полулюдоед) още не бе казал последната си дума и с все сила стовари сопата си върху рамото на джуджето.

— Повечко трябва да се постараеш! — изрева Бруенор, макар че в действителност ударът си го биваше.

Широко ухилен въпреки болката, той замахна. Чудовището избегна оръжието му, но след това избърза със собственото си нападение, давайки възможност на Бруенор да стовари тъпата страна на брадвата си в ребрата му.

Полулюдоедът се олюля и Бруенор побърза да се възползва от това забавяне, за да стъпи здраво на краката си и да нанесе нов удар, този път с острието на вярната си секира удар, който разсече гърдите на зашеметеното чудовище надве.

Преди джуджето да успее да се зарадва на победата си, на стълбището изникна нов людоед и като се хвърли върху смъртно ранения си другар, го събори върху Бруенор, погребвайки го под планина от плът.

В този миг Бруенор имаше отчаяна нужда от помощта на Кати-Бри, ала викът, долетял от горния етаж, красноречиво говореше, че не е единствен.

* * *

От другата страна на кулата Риджис съвсем ясно чу шумното нападение на Бруенор. Той самият нямаше никакво желание да се присъедини към джуджето, чиято тактика никога не се бе отличавала с особена хитрост, а залагаше на чистата физическа сила.

Бруенор изправяше мускули срещу мускули, разменяйки удар за удар, а с противници като тези Риджис щеше да е мъртъв още след първия удар.

Ужасяващ вик откъм покрива на кулата го разтърси от глава до пети и той се закатери нагоре, като използваше и най-малките пукнатини в студената каменна стена. Пръстите му се разраниха до кръв още преди да бе изминал и половината път до върха, той обаче продължи да се изкачва със завидна ловкост.

Нейде над него се разнесе нов вик, последван от силен трясък и шум от борба. Риджис се закатери още по-бързо (при което се подхлъзна и замалко не падна, но късметът беше на негова страна и той успя да се улови, преди да полети надолу).

Най-сетне достигна върха и предпазливо надникна над ръба на покрива.

Онова, което видя там, едва не го накара да скочи обратно на земята.

* * *

Единственото, което горкият Донбаго искаше, бе да удържи капака на пода, да затвори очи и да пропъди заобикалящия го ужас далеч, далеч от себе си. Той бе опитен войник, видял бе много битки и бе изгубил не един и двама приятели.

Но не и родния си брат.

А сега знаеше, с цялото си същество усещаше, че Йедит е победен и най-вероятно — мъртъв. Знаеше, че кулата е изгубена и няма спасение. Може би, ако успееше да удържи капака затворен достатъчно дълго, чудовищата щяха да си тръгнат — в крайна сметка, людоедите не се славеха нито като особено търпеливи, нито като особено находчиви противници.

Или поне повечето от тях.

В началото Донбаго дори не забеляза топлината, макар да усети миризмата на горяща кожа. Отпърво не разбра какво става, ала после почувства пареща болка в гърба. Инстинктивната му реакция беше да се претърколи настрани, но после си спомни, че на всяка цена трябва да задържи вратата затворена.

Поиска да се върне обратно, но желязото бе нетърпимо горещо.

Людоедите от другата страна вероятно бяха поднесли запалени факли към затворения капак.

Донбаго стъпи отгоре му, надявайки се, че ботушите ще го предпазят поне малко. Внезапно до ушите му достигна силен вик и той разбра, че някой от другарите му бе успял да излезе от кулата, после откъм вратата долетя гръмовен рев.

Донбаго подскачаше от крак на крак, подметките му започнаха да пушат. Той отчаяно се огледа наоколо, търсейки нещо, с което да затисне вратата, може бе някой разхлабен камък.

Миг по-късно политна във въздуха, запратен надалеч от мощен удар върху капака. Преди да успее да се хвърли обратно върху вратата на пода, тя се отвори и отвътре с невероятна бързина се показа едно от чудовищата.

Макар и с изпотрошени кости на лицето, Донбаго веднага се нахвърли отгоре му, мислейки за брат си при всеки отчаян удар, който нанасяше. На няколко пъти улучи противника си, който бе искрено изненадан от свирепото нападение, после обаче през отвора се показа и другият звяр и върху Донбаго се посипаха ударите на две тежки сопи.

Той дори не се опита да ги отбие, просто се мъчеше да ги избегне и дори успя да забие оръжието си в едно от чудовищата.

Звярът се сгромоляса на каменния покрив, ала Донбаго също беше улучен и падна по гръб. Мечът изхвърча от ръката му и преди войникът да разбере какво става, една яка ръка се вкопчи в глезена му.

Миг по-късно той полетя във въздуха, провесен с главата надолу от грамадното чудовище.

* * *

Дризт се търкаляше в снега, без да се опитва да спре. Тъкмо напротив, той гледаше да набере колкото се може повече инерция, използвайки ритника, за да се отдалечи възможно най-много от противника си. Искаше да има време да си стъпи здраво на краката и да прецени своя неприятел по-добре. Именно това беше грешката му — беше подценил чудовището и това бе станало причина да получи толкова тежък удар.

Ала когато понечи да стане, установи, че звярът не само го беше последвал, но и се готви за нова атака.

Людоедът се движеше бързо, много по-бързо, отколкото Дризт очакваше, въпреки че неведнъж се бе изправял срещу представители на гнусната му раса.

Сопата се спусна отляво и елфът беше принуден да отскочи надясно. Чудовището рязко смени посоката на нападението си и като улови оръжието с две ръце, го вдигна над главата си, сякаш се канеше да сече дърва, и замахна със сила, на която крехкото елфическо тяло на Дризт не бе в състояние да устои.

Вместо това той се хвърли наляво, заобиколи нападателя си и се затича. Когато се поотдалечи, спря и се обърна, очаквайки този необичаен людоед да е плътно зад него, готов за нова атака.

Този път обаче, противникът му си бе останал на мястото и със злобна усмивка откачваше една стъкленица от колана си (където вече имаше няколко празни халки, в които несъмнено доскоро бе имало други стъкленици). Още щом чудовището изсипа отварата в устата си, елфът видя как ръцете му сякаш набъбват, придобили изведнъж великанска сила.

Вместо да го стресне, тази гледка всъщност успокои Дризт — най-сетне бе открил отговора на загадката. Неприятелят му очевидно беше изпил няколко различни отвари, една, от които трябва да е била за бързина. Сега, когато разбра истината, Дризт знаеше какво да очаква и щеше да бъде подготвен.

Съжаляваше само, че Гуенивар не е тук — беше я повикал предишната вечер и сега магията на ониксовата статуетка беше изчерпана за известно време. Не можеше отново да я призове, а в този момент помощта й никак нямаше да му дойде зле.

Размахало тежката си сопа, чудовището се хвърли в атака, ревейки гръмогласно и предвкусвайки победата си.

Само че Дризт имаше план. Людоедът се движеше по-бързо, отколкото бе свикнал, а новопридобитата му сила щеше да изстреля сопата с невъобразима мощ. Успееше ли някак да използва това срещу него и да го накара да изгуби равновесие, елфът несъмнено щеше да намери пролуки в защитата му.

Дризт си даде вид, че се хвърля настрани, после обаче рязко смени посоката и докато подлъгалият се звяр минаваше покрай него, той заби единия си ятаган в крака му. След това се завъртя и се изправи срещу чудовището, очаквайки да види как от крака му шурти кръв.

Ала кръв почти нямаше, сякаш не плътта на людоеда, а нещо друго бе поело силата на страховития удар.

Дризт трескаво запрехвърля различни варианти през главата си. Беше чувал за отвари с такъв ефект, отвари, които придаваха на онзи, който ги изпиеше, най-различни по сила и времетраене способности.

— Ех, Гуен! — помисли си елфът, осъзнал, че му предстои нелека битка.

* * *

Бруенор имаше чувството, че ще се задуши, погребан под двете масивни туловища. Особено му тежеше тялото на онзи, когото току-що бе убил, но той заразмахва ръце и крака, докато не стъпи по-стабилно и не напрегна железните си мускули.

Успя да измъкне главата си изпод бедрото на мъртвия звяр, ала веднага бе принуден да я дръпне обратно — още щом го видя да се подава, второто чудовище, което все още лежеше върху мъртвия си другар, протегна огромна ръка към него.

Бруенор се скри, ала противникът му мушна пръсти под туловището на своя събрат и се опита да го докопа. С все още затиснати под планината от плът ръце джуджето нямаше какво друго да стори, освен да го ухапе. Зъбите му се впиха в дебелите пръсти и строшиха кокалчетата на звяра.

Полулюдоедът изрева и дръпна ръката си, ала Бруенор се бе впил в него като освирепяло куче. Чудовището пропълзя настрани и като се завъртя, за да заеме по-удобна позиция, повдигна крака на мъртвия си другар, дръпна с все сила и изтегли джуджето навън.

След това замахна, ала веднъж освободен, Бруенор изобщо не се подвоуми. Той сграбчи ръката, в която беше впил зъби, над лакътя и жестоко я изви.

— Ето ти! — извика джуджето и най-сетне пусна жертвата си, но само за да се възползва от моментната й безпомощност и да я тласне с все сила към отворената врата…

… където стрелата на Кати-Бри се заби право в гърдите на чудовището.

Полулюдоедът се олюля, но не можа да падне, защото още щом го блъсна, Бруенор направи няколко крачки назад, засили се и скочи отгоре му.

Чудовището политна през вратата и получи още една стрела. Вдигнало треперещи ръце към гърдите си, то рухна на колене.

Третата стрела го улучи в лицето.

— Има още на стълбището! — извика Бруенор. — Хайде, момиче, имам нужда от теб!

Кати-Бри тъкмо се канеше да се втурне в кулата, когато някъде отгоре долетя вик. Тя вдигна поглед и видя някакъв мъж да се извива отчаяно, провесен надолу с главата през покрива. Зад него, здраво стиснало го за глезените, се извисяваше огромно чудовище.

Кати-Бри вдигна Таулмарил и се прицели в лицето на полулюдоеда — човекът надали щеше да пострада сериозно, ако паднеше от покрива (снегът отдолу бе достатъчно дълбок), ала в ръцете на звяра беше обречен.

Само че чудовището също я видя и като се ухили злобно, също вдигна оръжието си — тежка сопа — и замахна за удар, който без съмнение щеше да смаже нещастния човек.

Кати-Бри изпищя.

* * *

От другата страна на покрива Риджис ясно чу вика на Кати-Бри. Един бърз поглед му беше достатъчен, за да разбере, че животът на нещастния войник виси на косъм. Само че той никога не би успял да стигне дотам навреме, пък и какво ли можеше да стори с малкия си боздуган срещу подобно чудовище?

В това време вторият полулюдоед, когото Донбаго беше ранил, но за съжаление не бе убил, се надигна и се насочи към своя другар, без да забележи полуръста, който надничаше над ръба.

Напълно инстинктивно (ако беше помислил малко, най-вероятно щеше да припадне от ужас), Риджис се прехвърли на покрива, затича се след чудовището и се хвърли между краката му.

Звярът се препъна и политна напред, запращайки полуръста във въздуха.

Без да може да спре, чудовището връхлетя върху своя събрат.

* * *

Кати-Бри не виждаше друг избор, освен да си опита късмета с изстрела, така, както бе направила в дома на Дюдермонт.

Чудовището явно го очакваше, защото вместо да довърши удара си, отскочи назад, така че стрелата профуча пред него, без да го нарани.

Кати-Бри потръпна — сега вече мъжът наистина беше обречен. Преди младата жена да успее да постави нова стрела в тетивата, полулюдоедът най-неочаквано се олюля и изпусна жертвата си. От гърлото на човека се откъсна уплашен вик и той падна в снега. Размахало отчаяно ръце, чудовището го последва и полетя надолу.

* * *

Останал без дъх и здравата натъртен, Риджис едва бе успял да се изправи, когато чудовището, което беше препънал, бавно се обърна и го изгледа свирепо, а лицето му вещаеше сигурна смърт.

Със страховит рев на уста то се нахвърли върху полуръста.

Риджис погледна малкия си боздуган, напълно безполезно оръжие срещу подобен исполин, и като въздъхна примирено, го пусна на земята и се втурна към другия край на покрива, без да спира да крещи. Разстоянието до земята беше близо десет метра, при това от тази страна на кулата вместо мек сняг, имаше само голи камъни.

Но вместо да забави крачка, Риджис скочи и се претърколи през ръба на покрива. С яростен рев чудовището го последва.

* * *

Това, че го гледаше отдолу, се оказа от голяма полза за Бруенор, когато се нахвърли върху чудовището на стълбите. Звярът замахна с тежката сопа, ала джуджето вдигна здравия си щит (с герба на рода Боен чук — халба пенливо пиво с инициалите му, изрисувани в средата) под точния ъгъл и благодарение на железните си мускули, успя да отклони свирепия удар.

Полулюдоедът обаче нямаше същия късмет и не можа да се предпази от джуджешката секира, която се заби в глезена му и остави дълбока рана. Звярът изрева от болка и се преви надве, посягайки инстинктивно към крака си. Бруенор се долепи до стената и бързо взе три стъпала, изкачвайки се по този начин с едно стъпало над приведеното чудовище. След това опря щита си до гърба му и преди то да успее да се обърне, го изрита с цялата сила на яките си, мускулести крака.

Полулюдоедът политна с главата напред. Макар да не беше кой знае какво, падането се оказа фатално за чудовището, което се приземи върху ранения си глезен и рухна на земята с агонизиращ вик.

Погледът му се замъгли само за миг, но когато отново се проясни, беше твърде късно — с животински рев на уста и лице, разкривено от дива ярост, рижото джудже скочи отгоре му, стиснало секирата си с две ръце.

Жестокото оръжие с все сила се стовари върху главата на звяра и я разцепи надве.

— Бас ловя, че туй болеше — изръмжа Бруенор и се изправи.

После погледна към изпоцапаната си с кръв и людоедски мозък брадва и като сви рамене, я изтри в мръсната кожена туника на мъртвото чудовище.

* * *

Дризт отскочи назад и се хвърли зад близкото дърво, за да избегне жестокия удар.

Тежката сопа се удари в младото дърво, което не издържа и се пречупи надве.

Дризт неволно простена, представяйки си как ли би изглеждало тялото му, ако не се бе дръпнал навреме. Сега обаче нямаше време да мисли за това, тъй като огромното чудовище, надарено със свръхестествена сила и бързина, го следваше по петите. То с лекота прескочи падналото дръвче и отново замахна.

Дризт се хвърли по лице в снега и сопата изсвистя над главата му. Със забележителна ловкост и бързина, елфът отскочи, така че оръжието на звяра, което се връщаше за нов удар, профуча под него. Въпреки че беше във въздуха, Дризт на няколко пъти успя да забие ятаганите си в гърдите на своя противник, след това леко се приземи, но за да скочи отново миг по-късно, превъртайки се във въздуха, за да избегне спусналата се към него сопа. И този път не можа да нанесе нито един особено силен удар, но сега не беше моментът да се ядосва. Вместо това се хвърли зад чудовището и като завъртя ятагана в десницата си, го заби с все сила в подобния на дънер крак на звяра.

После се втурна напред, прескочи едно паднало дърво, заобиколи два дъба и рязко се обърна, за да посрещне противника си.

Людоедът го последва зад двата дъба, ала Дризт имаше предимството, че може да се промъква между дървета, които огромният звяр трябваше да заобикаля. Елфът продължи да тича още малко, така че преследвачът му да може да ускори крачка, след това свърна рязко, мина между дърветата и се озова зад чудовището, преди то да успее да се обърне и да се приготви за отбрана.

След два мълниеносни удара Дризт се завъртя и отново се затича. И този път противникът му го последва с рев на уста.

Продължиха така още известно време — елфът спираше, колкото да нанесе някой и друг удар, и отново хукваше да бяга, с надеждата, че чудовището ще се измори, а действието на отварите, което не можеше да трае вечно, ще отшуми.

Дризт отново и отново пронизваше своя противник, но така и не успяваше да го рани сериозно, а прекрасно знаеше, че това не е двубой, в който някой независим съдия ще му даде точки заради безспорното му майсторство. Това беше битка на живот и смърт и макар съвършено премерените му движения да бяха наистина възхитителни, единственият удар, който бе от значение, беше последният. А като се имаше предвид нечовешката сила на чудовището (което току-що бе строшило поредното дърво с тежката си сопа), Дризт бе почти сигурен, че и един точен удар ще му бъде достатъчен, за да го довърши.

Дризт изтича до върха на едно неголямо възвишение и се плъзна надолу. Още щом стигна подножието му, се обърна, готов да посрещне преследвача си. Надяваше се да нанесе още някой удар, а може би си мислеше, че в това неблагоприятно за чудовището място ще успее да избяга.

Само че людоедът не беше там. Миг по-късно наблизо се разнесе силен грохот и елфът разбра, че противникът му бе използвал магически усилените си умения по друг начин.

Людоедът беше скочил от върха на възвишението и го беше изпреварил, прелитайки над търкалящия се Дризт.

Едва сега елфът осъзна грешката си.

* * *

Изуменият полулюдоед падна по гръб, на метър-два от кулата и от войника, когото беше изпуснал, но почти незабавно скочи на крака, очевидно невредим.

Кати-Бри изпрати една стрела в корема му, после захвърли Таулмарил и извади Казид’еа. Жадният за кръв меч настойчиво й зашепна да посече чудовището надве.

Звярът притисна пронизания си корем с една ръка, а другата протегна към младата жена, сякаш искаше да я спре. Казид’еа го отказа от всяко подобно намерение само с един удар, от който навсякъде се разхвърчаха отсечени пръсти.

Кати-Бри се нахвърли върху чудовището със сляпа ярост; Казид’еа не спираше нито за миг, нито дори за да може младата жена да прецени къде точно да го забие.

Нямаше и нужда да го прави, не и с меч като този.

Само за няколко секунди дебелите дрехи и кожената ризница на полулюдоеда станаха на парчета и почервеняха от кръв. Той успя някак да замахне, ала Казид’еа срещна юмрука му с острата си страна и го разряза надве, чак до китката.

Как само изрева звярът!

Викът му обаче заглъхна почти веднага, когато ръката на Кати-Бри се стрелна нагоре и преряза гърлото му. Чудовището се свлече на земята, а младата жена се нахвърли върху него и продължи да му нанася удар след удар.

— Момиче! — извика показалият се от вътрешността на кулата Бруенор.

Изненадан и ужасен да види осиновената си дъщеря обляна в кръв, той се втурна към нея и едва не бе посечен, когато тя рязко се обърна и замахна.

— Проклетият му меч! — викна Бруенор и отскочи назад, вдигнал ръце, за да се предпази.

Кати-Бри се закова на място и смаяно се взря в оръжието си.

Бруенор беше прав. В гнева и ужаса си, при вида на падащия мъж, в мига на вина, задето не бе улучила, Кати-Бри се бе оказала беззащитна и кръвожадният меч беше проникнал в съзнанието й и я бе хвърлил в умопомрачение.

Тя се разсмя безпомощно, при което белите й зъби проблеснаха някак зловещо насред окървавеното й лице, и прибра меча в ножницата му.

— Момиче? — предпазливо повтори Бруенор.

— Май и на двамата няма да ни дойде зле една хубава вана — рече Кати-Бри, очевидно възвърнала си самообладанието.

* * *

Докато висеше, уловен за ръба на покрива, Риджис са зачуди дали полулюдоедът изобщо бе разбрал грешката си, докато прелиташе над него, размахал отчаяно ръце, преди да се сгромоляса върху камъните.

Когато се прехвърли обратно на покрива, полуръстът погледна надолу и го видя, че се мъчи да се изправи, макар очевидно да му беше трудно.

Риджис вдигна малкия си боздуган и се прицели. След това подсвирна, преценявайки хвърлянето си така, че чудовището вдигна глава, тъкмо когато оръжието стигна до него и го улучи право в лицето. Разнесе се силен екот, сякаш боздуганът се бе блъснал в каменна стена, и полулюдоедът се закова на място, вперил слисан поглед в полуръста.

Риджис затаи дъх, изумен, че дори с инерцията на подобно хвърляне, боздуганът не бе успял да рани чудовището сериозно.

Ала той грешеше — звярът рухна на земята и повече не стана.

Риджис усети, че го побиват тръпки. Замисли се над онова, което беше сторил току-що, над това, че изобщо се бе включил в битката, когато можеше и да не го прави. Опита се да не гледа на нещата по този начин, повтаряйки си, че е постъпил според принципите на приятелите си, които биха рискували собствения си живот, за да се притекат на помощ на изпадналите в беда.

Не за първи път (и със сигурност не за последен) Риджис се зачуди дали няма да му е по-добре, ако си намери нови приятели.

* * *

Дризт можеше само да гадае откъде точно ще дойде ударът на чудовището. Отлично разбираше, че една грешка означаваше да се озове срещу връхлитащото оръжие. Имаше само части от секундата, за да реши, ала те се оказаха напълно достатъчни, за да си дойде всичко на мястото — той сякаш отново видя действията на людоеда от началото на битката, видя как всяка негова атака бе започвала с удар отляво надясно и се хвърли наляво, възползвайки се до край от магическите предпазители, които носеше около глезените си.

Тежката сопа изсвистя и го закачи, запращайки го високо във въздуха. Снегът омекоти падането му, ала когато се изправи, Дризт установи, че му е останал само единият ятаган. Дясната му ръка беше напълно безчувствена, а рамото му пулсираше от болка. Той сведе поглед надолу и неволно потръпна. Рамото му беше разместено и сега стърчеше назад.

Време за губене нямаше — людоедът вече тичаше към него, макар и не толкова бързо, колкото преди, обнадеждено отбеляза Дризт.

Елфът отскочи настрани и се завъртя, а след това се хвърли назад, така че да се блъсне в близкото дърво, използвайки здравия дънер, за да намести рамото си. Усети, че му се повдига, пред очите му заиграха черни петна и той едва не припадна, ала знаеше, че дори миг безсилие ще му коства живота.

Свърна зад дървото и се запрепъва напред, за да се отдалечи колкото се може повече от противника си. Сега вече бе сигурен, че действието на поне една от отварите е отминало.

С всяка стъпка му ставаше по-леко — болката в рамото отшумяваше, пръстите му бързо си възвръщаха чувствителността. Избра си заобиколен път, който го отведе до падналия ятаган, а глупавото чудовище, което очевидно смяташе, че победата му е в кърпа вързана, го следваше най-примерно.

Дризт се закова на място и се обърна, теменужените му очи се втренчиха в лицето на людоеда. Миг преди двамата да се нахвърлят един върху друг, погледите им се срещнаха и самоувереността на чудовището внезапно се изпари.

Този път елфът нямаше да допусне грешката да го подцени.

Без да сваля поглед от лицето на противника си, Дризт се хвърли в атака. Ятаганите му сякаш сами знаеха къде да отидат във всеки един момент; те се стрелваха ту в една, ту в друга посока, винаги в съвършен синхрон и с бързина, на която чудовището, останало без помощта на своите отвари, не бе в състояние да противостои. Понеже не можеше да се защити, то се опита да премине в настъпление и замахна отчаяно, ала Дризт се озова зад него много преди то да довърши атаката си. Действието на още една от отварите, онази, която го предпазваше от вражеските удари, бързо отминаваше.

Сиянието и Ледена смърт потънаха в тялото на звяра — единият ятаган прониза бъбрека му, другият сряза сухожилията в коляното му.

Дризт се биеше с настървение, ала овладяно, преценявайки съвършено всеки свой удар, така че винаги улучваше някоя жизненоважна част от тялото на противника си.

Не след дълго всичко свърши, елфът прибра оръжия и се отправи към кулата, проклинайки се, задето бе допуснал грешката да подцени своя противник. Сега, когато възбудата от битката отшумяваше, дясната му ръка отново бе започнала да изтръпва и той залиташе на всяка крачка. Откри Бруенор и Риджис да седят на прага, докато Кати-Бри, цялата обляна в кръв, се грижеше за един ранен войник.

— Хубава щяхме да я свършим, да се оставим да ни пречукат, преди да сме намерили таз’ Крий! — изръмжа Бруенор.