Р. А. Салваторе
Саблено море (4)

Трета глава
Евтини ефекти

Огромни водоливници с фантастични фигури се хилеха зловещо от шест метра височина; гигантска каменна статуя, изобразяваща човекоподобен гущер — войн (може би някакъв вид голем, но по-вероятно обикновена скулптура), охраняваше вратата, която се намираше между разкрачените му нозе. По стените на тъмното преддверие играеха безброй магически светлинки, а немалко от тях хвърляха опасни на вид искри.

Ле’лоринел остана напълно равнодушен. Добре знаеше какви магии владее онзи, при когото идва гадателство и халюцинации — и не се боеше нито от едното, нито от другото. Не, защитите, с които Е’Креса Гадателя се беше обградил, не можеха да впечатлят опитния войн. Те до една бяха по-скоро зрелищни, отколкото истински опасни и затова Ле’лоринел не извади меча си и дори свали блестящия си сребърен шлем, докато прекрачваше прага.

— Е’Креса дикномин туе? — попита елфът на езика на гномовете, когато пристъпи в кръглия коридор от другата страна на вратата.

— Е’Креса дикномин туе? — повтори, този път по-силно и по-настоятелно.

Отговорът дойде, понесен върху магически ветрец.

— Какви мрачни и скверни приключения очакват тъмната страна на Ле’лоринел? — разнесе се пронизителен, ала въпреки това дрезгав глас, използващ общия език. — Когато черна кожа окъпе острието в кръв, едва тогава ли ще се засити неутолимата му жажда? Когато доблестният елф на мрака рухне мъртъв, ще се усмихне ли най-сетне Ле’лоринел? Ще се стопи ли най-после гневът му?

Ле’лоринел се усмихна както на тази демонстрация на гадателските умения на Е’Креса, така и на очевидните грешки.

— Може ли… — започна той.

— Качвай се — прекъсна го гласът по начин, който ясно даваше да се разбере, че въпросът на елфа вече е бил предугаден.

Ле’лоринел отново се изкиска и изтича по стълбището. В горния му край имаше врата от сини мъниста, иззад които се процеждаше мека светлина. Ле’лоринел отметна мънистените нанизи настрани и се озова, както личеше, в главната приемна на Е’Креса. Подът беше покрит с меки килими и възглавници за сядане, навсякъде можеха да се видят загадъчни руни и странни предмети — череп тук, гигантско прилепово крило — там; върху поставка до стената стоеше кристално кълбо, имаше и голямо огледало в позлатена рамка с причудливо извити краища.

Никога досега Ле’лоринел не беше виждал толкова много магически предмети, струпани на едно място. Но след годините, прекарани с Маскевич, у него нямаше никакво съмнение, че никой от тях не притежаваше кой знае каква сила… с изключение, навярно, на кристалното кълбо.

Той обаче не им обърна особено внимание, тъй като гледаше Е’Креса. Облечен в тъмносини одежди, изпъстрени със сложни червени орнаменти, и с гигантска конусовидна шапка на главата, гномът изглеждаше почти като карикатура на типичния образ на магьосник, като се изключеше, разбира се, фактът, че надали бе висок повече от метър. Гномът наклони глава назад, така че гъстата му сива брада и рошавите вежди, които се подаваха изпод ръба на шапката, щръкнаха нагоре. Макар и обърнат към Ле’лоринел, той не го виждаше.

Рошавите вежди засенчваха две млечнобели, незрящи очи.

Ле’лоринел се разсмя:

— Сляп гадател? Колко предсказуемо!

— Нима се съмняваш в силата на магическото ми зрение? — отвърна Е’Креса и вдигна заплашително ръце, така че те заприличаха на разперени орлови криле.

— Повече, отколкото предполагаш — отвърна нехайно елфът.

Е’Креса постоя така още миг-два, но когато Ле’лоринел продължи да го гледа, насмешливо усмихнат, той сви рамене и с едно движение извади белите лещи от искрящите си сиви очи.

— При селяните действа отлично — обясни той. — Направо ги изумява. Пък и те винаги са по-склонни да платят някой и друг грош повече на слепия гадател.

— Селяните се впечатляват лесно — отбеляза Ле’лоринел. — За разлика от мен.

— И все пак, аз знаех за теб и твоята цел — не пропусна да му напомни гномът.

— Както и за Маскевич — сухо отвърна елфът.

Е’Креса тропна с крак по пода и си придаде възмутен вид.

— Носиш ли парите? — сърдито попита той след малко.

Ле’лоринел хвърли кесия със сребро в жадно протегнатите му ръце.

— Защо не използваш гадателските си умения, за да разбереш колко са? — попита той, когато гномът започна да брои парите.

Очите на Е’Креса се присвиха толкова, че почти се изгубиха под рошавите вежди. Гномът размаха едната си ръка над кесията, промърмори някакво заклинание и кимна, оставяйки кесията настрани.

— Заради това ще ти вземе повече — заяви той.

— Задето преброи среброто?

— Заради тази допълнителна проява на забележителните ми магьоснически умения — уточни гномът. — И задето не ти се наложи да ме чакаш да ги изброя по обикновения начин.

— Не е необходима кой знае каква магия, за да разбереш, че цялото сребро е там — отвърна елфът. — Щях ли да дойда, ако не бях съгласен с цената ти?

— Поредната проверка, може би? — предположи Е’Креса.

Ле’лоринел простена.

— Нетърпеливостта е недостатък на хората, не на елфите — напомни му гномът. — Отсега виждам, че продължиш ли да преследваш целта си по този начин, те очаква гибел.

— Прекрасно! — саркастично отговори Ле’лоринел.

— Изобщо не си помагаш — невъзмутимо рече Е’Креса.

— Уверявам те, че макар да притежавам цялото търпение, което ми е нужно, за да се разправя с Дризт До’Урден, нямам никакво желание да губя излишно време, като се разтакавам тук — рече елфът. — Чака ме твърде много работа, Е’Креса.

Гадателят се замисли над думите му и сви рамене.

— Добре тогава. Да видим какво ще ни покаже кристалното кълбо. Пътят към целта ти, надявам се, а може би дори изхода от цялото ти начинание, бил той победа или поражение.

Клатушкайки се като патица, гномът се насочи към кристалното кълбо.

— Само пътя и нищо друго — отсече Ле’лоринел.

Е’Креса се закова на място и бавно се обърна, искрено заинтригуван.

— Мнозина на твое място биха поискали да им покажа и изхода — рече той.

— И ти, и аз отлично знаем, че той не е предопределен.

— Но изгледите…

— … са си просто изгледи и нищо повече — прекъсна го елфът. — И какво да сторя, о, велики гадателю, ако разбера, че ще изляза победител от двубоя с Дризт До’Урден, ако ми кажеш, че той ще си получи заслуженото и ще рухне мъртъв от моята ръка, а аз ще изтрия окървавеното си оръжие в бялата му коса?

— Да възликуваш, може би — насмешливо подхвърли Е’Креса.

— Какво да сторя, о, велики гадателю, ако ми кажеш, че ще загубя? — продължи Ле’лоринел. — Да се откажа от онова, от което не мога да се откажа? Да предам своя народ и да оставя елфа на мрака да живее?

— Той си е спечелил уважението на мнозина.

— Мнозина се оставят да бъдат заблудени твърде лесно — отвърна Ле’лоринел.

Е’Креса понечи да добави нещо, но после въздъхна, сви рамене и отиде да вземе кристалното кълбо.

— Кажи ми какво мислиш за пътя, който ти предстои — рече той.

— Допълнителното заплащане ми гарантира поверителност, нали? — попита Ле’лоринел.

Изражението на Е’Креса красноречиво говореше колко глупав е според него подобен въпрос.

— Защо ми е да съобщавам каквото и да било на този Дризт, дори ако някога го срещна? И как изобщо ще го срещна, когато той е на другия край на света?

— Значи вече си го издирил?

Нетърпението в гласа на елфа не убягна от вниманието на гадателя и той се изпъчи самодоволно:

— Може и да съм. Може и да съм.

В отговор, Ле’лоринел решително прекоси стаята и застана от другата страна на кристалното кълбо.

— Открий го.

Е’Креса подхвана магията си. Късите му ръце започнаха да описват кръгове над главата му, докато с глас, който изобщо не приличаше на неговия, той редеше думи на напълно непознат за Ле’лоринел език.

Изведнъж гномът отвори очи и се надвеси над кристалното кълбо.

— Дризт До’Урден — тихо, но настойчиво прошепна той. — Обреченият мрачен елф, за когото не може да има друг изход след толкова продължителна и грижлива подготовка.

След миг мълчание, той продължи, а името се търкулна от устните му със същата омагьосваща звучност, с която се лееха непознатите думи преди малко. — Виждам… виждам… виждам…

Той отново замълча и след като проточи едно дълго и многозначително „Хммм“, се изправи.

— Виждам изкривеното лице на един прекомерно нетърпелив, гологлав, нелепо маскиран елф — обясни гномът и като се наведе, погледна покрай кристалното кълбо, право в широко отворените очи на Ле’лоринел. — Какво ще кажеш да се поотдръпнеш малко, а?

Раменете на Ле’лоринел увиснаха, от устните му се откъсна дълбока въздишка, ала той все пак отстъпи назад.

Е’Креса потри пухкавите си ръце и като продължи започнатото заклинание, отново се наведе над кълбото.

— Виждам… — подхвана той. — Мразовити вихри вият, а земята снежни преспи крият. Чувам на вятъра скръбния ропот и на стадата елени неспирния тропот…

— Ропот? — прекъсна го Ле’лоринел.

Е’Креса вдигна глава и го изгледа ядовито.

— Ропот? — повтори елфът. — Римува се с тропот, нали?

— Ама че нахалство!

— Ама че досада! — не му остана длъжен Ле’лоринел. — Защо трябва да говориш в рими, щом започнеш гаданието си? Това някакво правило ли е?

— Обикновено предпочитание! — сопна се гномът и тропна с крак.

— Е, аз не съм селянин, когото можеш да впечатлиш по този начин. Спести си усилието и глупавите думи — няма да получиш повече за „атмосфера“, била тя зрителна или слухова.

Е’Креса промърмори няколко проклятия изпод носа си и отново се приведе над кълбото.

— Ропот! — потрети Ле’лоринел и изсумтя презрително.

— Още една подигравка и ще те изпратя да търсиш Дризт в Бездната! — предупреди го гномът.

— Откъдето ще се върна, за да ти се отплатя за услугата — преспокойно отвърна Ле’лоринел. — Уверявам те, че мога да различа илюзия от реална заплаха и игра на светлината от истинска защита, а потайността, която ме обгражда, е непреодолима за твоите очи.

— Ха! Та аз виждам всичко, безумни сине на безумец!

В отговор, Ле’лоринел само се изсмя — надали можеше да бъде по-красноречив, макар че Е’Креса и представа си нямаше каква ирония се крие в самонадеяните му думи.

После и двамата въздъхнаха, еднакво уморени от безсмислените препирни. Гномът сви рамене и отново се наведе над кристалното кълбо.

— Говори се, че Гандалуг Бойния чук не е добре — подхвърли Ле’лоринел.

Е’Креса промърмори някакво заклинание и размаха къси ръце над кълбото.

— Над Митрал Хол магия хвърля своя зрак, над трон и ложе, в плен на сетен мрак — поде той, но когато чу нетърпеливото покашляне на елфа зад гърба си, спря и се изправи. — Гандалуг е на легло — потвърди той, вече с обикновения си глас и без досадните рими. — На смъртно легло.

— Има ли жреци край него?

— Жреци джуджета, да. Което ще рече почти никакви лечителски умения. Не, няма грижовни ръце край него. Не че това има някакво значение — додаде гномът и отново се наведе над кълбото, за да попие както сцената в дълбините му, така и нейната „атмосфера“. — Не от ръката на подъл враг е паднал кралят, а от ноктите на хищното време; не го измъчва друга болест, освен онази, която прибира всички ни, ако нещо не ни погуби преждевременно.

Е’Креса се изправи и отметна надвисналата над едното му око рошава вежда.

— Старост — обясни той. — Деветият крал на Митрал Хол издъхва от старост.

Ле’лоринел, комуто това вече беше известно, кимна.

— Ами Бруенор Бойния чук?

— Деветият крал гасне сред всеобща печал — драматично изрецитира гномът. — Изгрява звездата на десетия крал.

Ле’лоринел скръсти ръце на гърдите си и си придаде раздразнен вид.

— Трябваше да бъде казано! — настоя гадателят.

— Е, тогава по-добре, че бе казано от теб — отвърна елфът. — Щом е трябвало.

— Трябваше! — Е’Креса държеше последната дума да е негова.

— Бруенор Бойния чук? — повтори Ле’лоринел.

Мърморейки си нещо под носа, Е’Креса се взря в кристалното кълбо и дори долепи ухо до гладката повърхност, за да чуе по-добре случващото се в далечното кралство на джуджетата.

— Бруенор не е там — уверено заяви той най-сетне. — И толкова по-добре за теб, защото ако Бруенор се беше завърнал заедно с мрачния елф, какво щеше да правиш ти тогава?

— Онова, което трябва — тихо, но решително отвърна Ле’лоринел.

Е’Креса отвори уста, за да се изсмее, ала смехът замря на устните му при вида на непоколебимото изражение, изписано по лицето на елфа.

— Толкова по-добре за теб — повтори гномът и с едно махване на ръка прогони образа на Митрал Хол от сърцевината на кристалното кълбо.

После затвори очи и с помощта на ново заклинание потърси съдействие от един обитател на друга равнина.

Причудлив образ нахлу в мислите му, парещ като нажежено желязо. Съвсем ясно видя два символа, които познаваше добре, макар никога, преди да не ги бе виждал вплетени по този начин.

— Думатоин и Клангедон — промърмори той. — Думатоин и Морадин.

— Джуджешките богове? — попита Ле’лоринел, ала Е’Креса дори не го чу, застанал напълно неподвижен, с едва потрепващи клепачи.

— Но как? — тихичко прошепна той.

Преди Ле’лоринел да успее да попита за какво става дума, сивите очи на гадателя се отвориха.

— За да откриеш Дризт, трябва да намериш Бруенор — заяви той.

— Значи — към Митрал Хол.

— Не! — изкряска Е’Креса. — Според джуджето мястото му е другаде, място на баща, а не на крал.

— Гатанки? — повдигна вежди елфът, ала Е’Креса разпалено поклати глава.

— Открий най-скъпото творение, излязло изпод ръцете на джуджето — обясни той, — за да откриеш най-скъпото творение от плът и кръв. Е, едно от двете, но така звучи по-добре — призна гномът.

Лицето на Ле’лоринел надали можеше да придобие по-озадачено изражение.

— Преди време Бруенор Бойния чук създаде нещо магическо и могъщо, което надминаваше дори неговите забележителни умения — обясни Е’Креса. — Създаде го за едного, когото обичаше с цялото си сърце. Това творение от митрал ще го привлече по-сигурно, отколкото опразненият трон на Митрал Хол. Нещо повече, то ще накара и мрачния елф да се втурне след него.

— Но какво е то? — Ле’лоринел вече не можеше да скрие изгарящото го нетърпение. — Къде е?

Е’Креса изприпка до едно малко писалище и извади парче пергамент. Докато елфът прекосяваше стаята, за да се присъедини към него, гномът използва друга магия, за да претвори върху пергамента образа, който се бе появил в мислите му преди малко.

— Откриеш ли този знак, Ле’лоринел, ще откриеш и края на дългия си път.

Още една магия и върху обратната страна на пергамента се появи почти същият образ.

— Или пък този.

Елфът внимателно пое пергамента от ръцете му, без да може да откъсне поглед от символите върху него.

— Единият е знакът на Клангедон, покрит от знака на Думатоин, Пазителя на тайните под планината. Другият принадлежи на Морадин и е замаскиран по същия начин — обясни Е’Креса.

Ле’лоринел кимна и предпазливо, почти благоговейно, обърна късания пергамент, досущ като мъдрец, изучаващ древните писания на отдавна изчезнала цивилизация.

— Далеч на запад, доколкото знам — рече гадателят, още преди елфът да е задал въпроса си. — Градът на бездънните води? Лускан? Някое поселище между тях, може би. Не съм напълно сигурен.

— Но си сигурен, че е в тази част на света, нали? Видя го в кълбото или предполагаш така, защото Долината на мразовития вятър също се намира там?

Е’Креса помисли малко, после сви рамене:

— Има ли значение?

Ле’лоринел го изгледа изпитателно.

— Нима знаеш по-кратък път? — попита гномът.

— Платих ти добре — напомни му елфът.

— И в ръцете си държиш нещо, което струва десетократно повече — увери го Е’Креса, очевидно доволен от представянето си.

Ле’лоринел сведе поглед към пергамента, върху който се преплитаха символите на трите джуджешки бога, завинаги запечатани върху кафявата хартия.

— Не знам каква точно е връзката — призна гадателят. — Не знам как този знак или предметът, върху който е изобразен, ще те отведат до целта, която те е обсебила. Но магията беше категорична — именно там ще откриеш края на дългия си път. Повече от това не мога да ти кажа.

— Ще бъде ли успешен този край за Ле’лоринел? — попита елфът, въпреки че по-рано бе отказал подобно предсказание.

— Това кълбото не ми показа — самодоволно отвърна Е’Креса. — Но мога да направя предположение.

Ле’лоринел, който едва сега усети, че с този въпрос неволно бе издал огромното си нетърпение, бързо зае отбранителна позиция:

— Спести ми го, ако обичаш.

— Мога да го направя в рими — подкачи го гномът с усмивка на превъзходство.

Ле’лоринел се почуди дали да не му намекне, че и той може да му отвърне със същото, дори с цяла песен и то под съпровода на тънката си кама, докато отрязва езика му.

Въпреки това не каза нищо, а образите върху пергамента бързо прогониха всяка друга мисъл от съзнанието му.

Ето че най-сетне държеше в ръце онова, което щеше да го отведе до целта му.

При това положение, Ле’лоринел нямаше време да се гневи напразно.

При това положение пред Ле’лоринел се изправяха твърде много въпроси, очакваха го твърде много приготовления, твърде много страхове, които да преодолее и твърде много сладки мечти, в които виждаше как Дризт До’Урден, този измислен герой, бива разобличен пред света.

* * *

Удобно изтегната върху огромните възглавници, Чогуруга тъпчеше шепи овнешко месо в зиналата си паст, пълна с остри, хищни зъби. Със своите два и половина метра тя не беше особено висока за людоедка, но краката й бяха по-дебели от дънерите на вековни дъбове, а теглото й далеч надхвърляше триста килограма.

Голям брой прислужници — всичките мъже — се щураха напред-назад из най-просторната пещера в Златния залив и се грижеха тя да е сита и доволна. Така беше винаги — всички й угаждаха заради екзотичния й външен вид. Кожата й имаше светловиолетов цвят (за разлика от обичайното за клана й жълто), който прекрасно се връзваше с мазната й, синьо-черна коса. Очите й бяха нещо средно между тези два цвята — наситено пурпурни, а понякога, в зависимост от светлината — почти сини.

Чогуруга открай време беше свикнала с умилкването на двадесетината мъже от клан Туп, но откакто се беше съюзила с банда пирати и по този начин допълнително беше издигнала жените от клана, мъжете буквално се избиваха за възможността да й поднесат някое особено рядко лакомство или скъпо труфило.

С изключение, разбира се, на Блуг, стръвния надзирател на Златния залив — най-едрия, най-жестокия и най-грозния човекоядец, бродил някога по тези части на Гръбнака на света. Мълвеше се, че във вените на Блуг имало и великанска кръв, което бе очевидно — Блуг беше по-близо до петте, отколкото до четирите метра, а ръцете му бяха дебели колкото краката на Чогуруга.

Докато Чогуруга, благодарение и на помощта на Шийла Крий, беше мозъкът на людоедите в Златния залив, Блуг беше грубата физическа сила, а когато поискаше — истинският господар. А от известно време Блуг бе дори още по-свиреп, всъщност, откакто Шийла Крий се бе появила в живота им и му беше подарила неимоверно могъщо оръжие — боен чук, с чиято помощ Блуг можеше да отваря нови пещери с един-единствен удар.

— Върнахте се? — рече човекоядката, когато Шийла и Белани се появиха на прага. — Какво донесли на Чогуруга тоз’ път?

— Повреден кораб — саркастично отвърна Шийла. — Мислиш ли, че ще ти се услади?

Смехът на Блуг, разнесъл се в другия край на пещерата, отекна като далечен гръм.

Чогуруга му хвърли раздразнен поглед:

— Аз има Батунк сега — напомни му тя. — Аз няма нужда от Блуг.

Людоедът сбърчи чело, при което веждите му щръкнаха над хлътналите му очи, гримаса, иначе смешна, ако не беше изписана по лицето на някой с неговите страховити размери. Батунк, свирепият син на Чогуруга и Блуг, напоследък често ставаше повод за спорове между двамата. В обществото на човекоядците, случеше ли се синът на вожда да започне да настига баща си по сила и жестокост, докато баща му е все още достатъчно млад, по-старото чудовище обикновено налагаше по-младото — често и безпощадно, — за да запази мястото си на върха. Ако това не помогнеше, синът биваше убит или, в най-добрия случай — прогонен от племето. Ала клан Хуп не беше обикновено племе. За разлика от повечето племена, клан Туп беше матриархат и Чогуруга за нищо на света нямаше да допусне нещо подобно от страна на Блуг, не и когато ставаше въпрос за скъпия й Батунк.

— Едва-що бяхме излезли в открито море, когато на хоризонта се появи позната гледка — отвратено обясни Белани, която нямаше никакво желание да става свидетел на поредната разправия за Батунк между двамата му родители.

— Чогуруга предполага три платна? — людоедката налапа уловката и смени темата, вдигайки четири пръста.

Шийла Крий хвърли неодобрителен поглед на своята магьосница (никой нямаше право да подронва авторитета й пред човекоядците!), след това изгледа и Чогуруга по същия начин.

— Упорит е — призна пиратската главатарка. — Някой ден ще ни последва чак дотук.

Блуг отново се изсмя и този път Чогуруга се присъедини към него — мисълта за прясно човешко месце им доставяше видимо удоволствие.

Въпреки че изобщо не й беше до смях, Шийла също се усмихна, но само след миг даде знак на Белани да я последва и се отправи към тунелите, които отвеждаха към техните покои, разположени по-високо в планината.

Стаята на Шийла далеч не бе толкова просторна, колкото пещерата на двамата людоеди, но за сметка на това бе обзаведена почти разточително — навсякъде имаше богато украсени светилници, чиито лъчи проникваха и в най-дребните пукнатини по неравните стени, а килимите по пода бяха толкова дебели, че двете жени буквално отскачаха от тях, докато вървяха.

— Дюдермонт започва здравата да ми дотяга — заяви Шийла.

— Той вероятно се надява точно на това — отвърна магьосницата. — Надява се да ни дотегне дотам, че да ни омръзне да бягаме и да решим да се изправим срещу кораба му в открито море.

Шийла спря поглед върху своята най-доверена спътница и кимна. В много отношения Белани беше по-добрата й половинка. Тя винаги обмисляше всичко и внимателно претегляше възможните последици от всяко тяхно действие. Спокойно можеше да се каже, че екипажът на „Кървавия кил“ рядко бе получавал по-добро попълнение от мъдрата и талантлива магьосница. Шийла й вярваше безрезервно — Белани бе първата, удостоена с новия знак, след като главатарката реши да използва митралната глава на Щитозъб за тази цел. Шийла я обичаше като родна сестра и въпреки прекомерната гордост на магьосницата и нерядко проявяваното състрадание към пленниците им (нещо, което съвсем не беше по вкуса на жестоката главатарка), Шийла бе достатъчно разумна, за да не отхвърля с лека ръка нищо, казано от Белани.

През последните два месеца „Морски дух“ на три пъти ги бе принудил да се върнат в скривалището си. Шийла не бе сигурна, че „Морски дух“ ги беше видял първия път и силно се съмняваше, че следващите два пъти преследвачите им бяха успели да ги различат с абсолютна сигурност, но въпреки това Белани най-вероятно беше права. Навярно именно така Дюдермонт пленяваше неуловимите кораби — преследваше ги, докато на тях им омръзнеше и когато те най-сетне решаваха да спрат да бягат и да се бият…

Шийла Крий усети, че я побиват тръпки само при мисълта да се изправи срещу „Морски дух“ в открито море.

— Е, скоро няма да налапаме примамката им — заяви тя и ясно видя облекчението, изписало се по лицето на Белани, която нямаше никакво желание да мери сили с легендарния Робилард. — Не и там — добави Шийла и отиде до един от естествените отвори на стената, своеобразен прозорец, който гледаше към малкото заливче и подводните скали, които го обграждаха. — Но заради него не можем да грабим спокойно — за това той ще трябва да ни плати.

— Кой знае, може би някой ден Дюдермонт ще прояви глупостта да ни последва до Златния залив и тогава кланът на Чогуруга ще обсипе кораба му с дъжд от тежки камъни — отвърна Белани.

Вперила поглед в морето, където сега трябваше да бъде „Кървавия кил“ и да преследва нови богатства и още по-голяма слава, Шийла Крий не беше сигурна, че разполага с достатъчно търпение.

Имаше и други начини да спечели подобна война.